Павел Вежинов
Далече от бреговете (20)

I

Гемията наистина не беше българска.

На средната й мачта висеше безжизнено старо избеляло знаме със съмнителен цвят — навярно яркочервен, когато е било съвсем ново. Не се виждаше и знакът му, скрит между гънките — красиво извит бял полумесец. На носа и на задната част на кърмата с бяла блажна боя бе написано: „Йомит“ — Надежда.

Гемията беше турска.

Тя бе натоварена догоре с евтина стока — дървени въглища за истанбулските чаршии. Не само трюмът, но и палубата бяха претъпкани с черни чували, тук-таме изпокъсани и с грубо замрежени дупки, от които се подаваха сухите, шупливи гранки на въглищата. Чувалите бяха наредени като стена в кръстосани редици, за да не се разпилеят още при първото вълнение. Тежкият дъх на въглищата се смесваше с миризмата на катрана и смолите и правеше още по-непоносима задухата на палубата и вътрешните помещения. Само от кубрика идваше приятна миризма на готвено — там долу един от моряците, който бе същевременно и готвач, приготвяше в голям калайдисан съд кокоша яхния.

Гемията не се движеше. Платната й висяха по мачтите и хвърляха върху палубата задушна сянка. Някъде назад, към машинното отделение, се чуваха редки отчетливи удари на чук и звънтеж на желязо — там някой нещо поправяше, без да бърза и без особено да се старае. Отдалече гемията приличаше на запустяла — никъде не се мяркаха хора, никой не минаваше по палубата. Тя се поклащаше едва-едва на мъртвото вълнение, носът й леко се местеше, тъй като никой не стоеше на руля. Оставена без вахта, съвсем сама сред водните пространства, гемията дрейфаше бавно, носена само от слабото морско течение.

И все пак въпреки привидната безлюдност на палубата имаше един човек. Видът му бе съвсем неочакван за такава мръсна гемия, натоварена с толкова нищожна стока. Той бе млад, с хубава външност, леко, но изискано облечен. Панталонът му от син американски тропикал бе добре изгладен, а маншетите внимателно подгънати. Копринената му риза изглеждаше толкова бяла и чиста, че беше истинско чудо как бе успял да я запази в такъв вид сред околната мръсотия. Младежът лежеше на плетен шезлонг и четеше старо френско издание на „Кандид“ — без особено увлечение, но внимателно, както се чете учебник. Твърде малко в неговия вид издаваше истинския ориенталец — може би едва забележимо закривеният хубав, едър нос, може би малко късата горна устна. Но цветът на лицето му бе съвсем бял и чист, косата и очите — приятно кафяви, кожата — гладка и добре гледана. Той бе бос — единственият белег на небрежност, но тесният му крак подсказваше, че много рядко е газил в такъв вид земята.

Неговият изглед всъщност отговаряше съвсем на това, което баща му имаше зад гърба си. В Инстанбул всички познаваха Ханук Кувер, богат притежател на морски съдове, който имаше една от най-хубавите вили на Принкипо и една от най-старите и красиви генуезки къщи край самия Босфор. Единственият му син Кенан бе отрасъл из техните широки стаи, окръжен с всичките грижи и внимание, които се полагат на едно богато момче. Къщата край Босфора беше голяма, зелена, тиха, с красиви прозорци и старинни врати от ливански кедър. Фасадата й бе обърната към Пролива, който миеше зидовете на основите й. Спалните помещения гледаха към зелените хълмове на Пера с кипарисите и разклонените пинии. Най-долното помещение представляваше обширен хангар. От трапезарията Кенан слизаше направо в хангара, качваше се на моторницата и след две минути нейният остър нос вече цепеше спокойните води на Босфора. Не бяха кой знае колко младежите в Истанбул, които можеха да си позволят такова удоволствие!

От две години младежът учеше в Париж, а ваканциите си прекарваше в плаване. Тая година той пожела да отиде с „Йомит“ в България, нещо, което старият Кувер посрещна без никакво удоволствие. Гемията беше стара, моторът й — слаб и износен, морето — бурно. Не е ли по-добре да замине с някой от солидните му кораби към Бейрут и Газа, към Пирея или Александрия? Не, Кенан беше ходил вече натам.

— Нищо няма да видиш в България! — бе казал старият Кувер. — Разбирам гемията да отиде поне до Бургас!… Ахтопол е нищо и никакъв град с няколко хиляди жители…

— Ходил ли си там?

— Ходил съм…

— Искам и аз да отида!… Искам да видя българите!…

— Какви българи! — въздъхна с досада старият. — В квартала Фенер има колкото искаш българи…

— Искам да видя свободни българи! — упорствуваше Кенан.

— Искаш да видиш нещо, което не съществува! — каза старият. — Народът, който е живял петстотин години в робство, не може да бъде току-тъй свободен… Трябва да минат поне още петдесет години…

— Аз съм на обратно мнение — каза Кенан. — Според мене народ, който се е освободил толкова скоро от такова тежко робство, има най-свежото чувство за свобода…

— Свободата на робите е анархия! — каза старият. — Не обичам да се говори за такава свобода!…

Старият Ханук Кувер минаваше за либерален човек и дори в известна степен свободомислещ — доколкото това може да се каже за един турчин, и при това богат. Тия негови убеждения не му пречеха да има най-лошо мнение за бившата рая. Какво ще търси там синът му, защо е нужно да рискува за нищо? Но Кенан упорствуваше и най-после баща му отстъпи. В края на краищата рейсът е кратък, момчето ще се върне в Истанбул по-рано, отколкото ако се запилее към Александрия и Порт Саид. Освен това капитан на „Йомит“ бе собственият му брат Неджеб, човек почти неграмотен, но отличен мореплавател с ветроходни съдове, предан като куче. При всички обстоятелства той щеше да опази момчето — в това Ханук бе съвсем сигурен.

Но Кенан не разказа докрай на баща си защо иска да отиде в България. Той имаше своя теория за обяснението на човека и социалните явления. Той смяташе, че у човека съществуват два вечни ембриона, носител на които е мъжът. Единият ембрион — биологическият — служи за съхранение на рода. Вторият ембрион, който той наричаше свободна воля, служи за съхранение на индивида. Чувството за индивидуалност и чувството за свобода бяха за него почти тъждествени понятия.

Той си представяше свободната воля като една неголяма, но изключително мощна пружина. Единственият начин да се свие тя е външният натиск. Пружината може да се свие до последния предел, но никога няма да загуби своята сила и пъргавина. Тя е неизменна субстанция. Рано или късно, щом натискът отслабне, пружината ще изхвърли туй, което я свива, така както древните катапулти хвърлят камъни срещу крепостните стени.

Кенан вярваше, че на света няма нито една напълно свободна пружина. Върху нея винаги има някакъв натиск — външен, от социално естество, и вътрешен, от недостатъците на човешката природа. Кенан вярваше, че този, който понася натиска, съхранява своята биологична или социална сила. И — обратно — този, който упражнява натиска, разходва непрекъснато и постоянно силите си, за да преодолява съпротивлението. „В това се крие трагедията на потисниците — мислеше Кенан. — Те мислят, че експлоатират, а всъщност се изхабяват. Експлоатацията води не към сила, а към слабост. По-рано или по-късно, но непроменимата и неизчерпаема субстанция ги отхвърля от себе си.“

Тая теория беше доста необичайна за сина на един богаташ. Кенан се гордееше с нея и беше убеден, че е измислил философия, която един ден ще залее света. Той смяташе да напише книга и сега събираше факти. България беше за него интересна страна. Тя наскоро се бе освободила от робство и следователно трябваше да се намира в най-добрия разцвет на силите си. Тя не потискаше никаква друга нация и следователно не хабеше силите, които току-що бе придобила. Сега цялата нация можеше да обърне силите си към разрешаване на своите вътрешни противоречия.

Плуването до Ахтопол беше спокойно и приятно. Той прочете отново Джонатан Суифт и се залови за Волтер. Искаше му се да напише книга не като сух философски трактат, а като остроумна и хаплива сатира с живи герои. Ахтопол му се видя красиво градче, но там нямаше много българи. Тогава той отиде в Бургас, нае най-хубавата стая в най-хубавия хотел и тръгна по улиците на града, за да събира впечатления за своята бъдеща книга.

Кенан се прибра в Ахтопол на четвъртия ден, защото гемията бе натоварена вече със своята черна стока и трябваше да се връща обратно. Той бе полуразочарован, защото теориите му се потвърждаваха в много малка степен. В Бургас богатите не бяха така богати, както в Истанбул, и бедните не така бедни. В Бургас не се виждаха толкова ярко белезите на разложението, както в неговия роден град. Хората бяха по-чисти, улиците — по-спретнати, мизерията не биеше така на очи. Но това бе почти всичко. Богатите хора бяха сити, ограничени и равнодушни, както в неговата родина. Бедните не съзнаваха, че тяхната свободна воля е ограничена — задоволяваха се само да се оплакват от бедността и високите данъци или да проклинат безработицата. Той не можа да срещне нито един свободен дух, за какъвто смяташе себе си, и да види някакъв особен стремеж към свобода. Хората му се виждаха обикновени, малки, делнични, живееха за стомасите си, мислеха за босите си крака. Кенан не можа да намери никакъв интересен образ за своята книга и това го изпълваше с доза от тихо униние.

Това униние се усили на втория ден от пътуването им, когато се счупи витлото. Морето бе тихо, не духаше никакъв вятър, платната висяха като мъртви. Само вечерите бяха приятни. Кенан изваждаше от багажа си бутилка уиски, сядаше на стола и започваше бавно да пие. Когато изпразнеше шишето наполовина, той спираше. Беше тихо, над него блестяха звездите, чудни мисли прииждаха в ума му. Неговата собствена теория изведнъж разцъфтяваше, изпълваше се с красота и съвършенство, светеше като магическа светлина. „Велико нещо е алкохолът — мислеше Кенан с малко тъга в сърцето си. — Алкохолът е свобода. Наистина тая свобода е всъщност една илюзия, но нима това е от особено значение? Какво е всъщност илюзията, освен неопровергана действителност. Хората са смятали някога, че живеят на една плоска земя. Христофор Колумб е бил убеден, че е открил Индия. Това е било за тях реална действителност, защото са умрели с илюзията, преди тя да бъде опровергана.“

Така мислеше Кенан, младият турски философ, докато в кубрика готвачът приготвяше своето поредно пиле.