Павел Вежинов
Далече от бреговете (21)

II

Към обед от машинното отделение излезе възрастен мъж, бос и необръснат, с изпечено от слънцето лице. Беше облечен в дочен панталон и тънка вълнена фланела — също така изпоцапана и избеляла — макар горещината да наближаваше четиридесет градуса на слънце. Той се движеше точно така, както трябва да се движи един истински моряк от платноходна гемия — тежко и малко разкрачено, като стъпваше здраво с босите си крака по нажежената палуба. Лицето, поизцапано от машинната смазка, бе малко начумерено, но щом зърна младежа, то веднага придоби добродушно и дори малко ласкаво изражение.

— Как си, Кенан? — обади се морякът, като бършеше с ръкава изпотеното си лице.

Младежът трепна и вдигна очи.

— Добре съм, чичо! — отвърна той меко.

— Горещо ли ти е?

— Не ми е горещо…

Всъщност беше му много горещо, но той не обичаше да се оплаква. Той смяташе, че да се оплаква човек — това значи да притеснява свободната воля на другите.

— Нищо няма да излезе от витлото — каза Неджеб. — Трябва да чакаме вятъра.

— Ще го почакаме — каза Кенан.

— То е хубаво, само да не дочакаме някаква буря… Хептен ще втасаме тогаз без мотор…

Кенан не отвърна. Той си мислеше — нека се яви буря!… Тогава поне ще разбере на това безпомощно дървено корито колко струва свободната му воля.

— Казвах аз на татко ти да смени мотора, но чува ли? — говореше без сръдня Неджеб. — Той гледа да не харчи пари…

— Като се върнем — ще му кажа! — отвърна Кенан. — Ще сложим силен мотор — ще хвърчиш!…

Старият моряк се зарадва, но скри радостта си.

— Дай боже! — измърмори той равнодушно и погледна през процепа между чувалите към морето. — Мина ли нещо?…

Кенан се посмути. Той бе забравил съвсем, че са го натоварили да наблюдава морето и ако мине случайно наблизо някой малък плавателен съд, да им обади. Бяха му дали и бинокъл, но той тъй си и лежеше недокоснат под шезлонга.

— Нищо не съм видял — отвърна Кенан дипломатично.

Неджеб излезе на носа на гемията и почна да оглежда внимателно небето.

— Там има нещо! — обади се той. — Я ми подай бинокъла!…

Докато Неджеб се взираше напрегнато през окулярите, Кенан се мъчеше да види с просто око. Не видя нищо — пред него се простираше пустото море, леко нагънато от мъртвото вълнение.

— Интересна работа! — измърмори Неджеб.

Той помълча малко, после каза:

— Лодка е!…

Кенан го погледна учудено.

— Лодка ли?

— Лодка… при това с пътници!…

— Какво ще дири лодка на открито море! — попита Кенан. — Та ние сме най-малко на двайсет мили от брега…

— И аз туй се чудя! — каза Неджеб.

Гласът му беше сериозен. Той свали бинокъла и го подаде на младежа. Кенан малко трудно намери лодката, тъй като палубата под него се люлееше и му пречеше да закрепи зрителното си поле. Най-после той я съзря, но беше невъзможно да се разбере колко са хората. Лодката идваше от открито море и се движеше към тях — през окулярите се виждаше как мъртвото вълнение я повдига на гребените си.

— Интересна работа! — измърмори и той като Неджеб. — Какво значи туй?

Неджеб не отговори веднага. Отдавна той се мъчеше да намери някакво обяснение и нито едно не му се струваше убедително.

— Понякога туй бива — да се загуби лодка в открито море! — каза Неджеб. — Ако те хване вятърът към Балчик, може да те отмъкне до Синоп… Ветровете при нас са лоши… Там е работата, че цял месец не е духал такъв вятър…

— А ти отде знаеш какво е духало по тия брегове?…

— Зная — каза Неджеб. — Нали туй ми е работа?…

— Може да са корабокрушенци — каза Кенан.

Неджеб бавно клатеше голямата си солидна глава.

— Не ми се вярва! — каза той. — Как тъй ще потъне кораб в хубаво време?… Защо да потъне?… Разбирам да е имало буря, силно вълнение… Досега не съм чул кораб да потъне в тихо море…

— Всичко се случва! — каза Кенан и отново вдигна бинокъла.

Сега лицето на Неджеб изглеждаше направо загрижено.

— Е, добре, да кажем — случило се е! — въздъхна той. — Тогава защо лодката е само една?… При корабокрушение всички лодки се мъчат да вървят заедно, да си помагат, ако стане нужда…

Известно време двамата мълчаха, всеки със своите предположения.

— Да вървим да хапнем! — махна с ръка Неджеб. — Отдалече нищо няма да разберем…

Чичото и племенникът се хранеха отделно от екипажа в каютата на капитана. Яхнията беше много вкусно сготвена, хлябът — все още пресен и мек. Кенан не си спомняше да е ял някъде така вкусно, както на гемията на чичо си.

— Умеят да правят хляб тия нечестивци! — каза Неджеб, докато потапяше с грубите си пръсти огромен залък хляб в златистия сос. — Хлябът им е по-вкусен от нашия…

Няколко златни капчици се появиха по белия ръб на чинията. Неджеб налапа без усилия грамадната хапка, бузите му съвсем леко се издуха. Той винаги се хранеше така — сякаш спускаше нещо в гърлото си, без да се грижи в какъв вид то ще пристигне на своето място. Лицето му бе замислено, погледът съсредоточен — той явно не беше в каютата. Към края на обеда Неджеб внезапно се обади:

— Не им е чиста работата!

— Чия работа? — не разбра Кенан.

— На ония в лодката!…

Следобед Неджеб винаги почиваше половин час. Той лежеше на тясната койка и не правеше нищо — нито спеше, нито мислеше, — само мърдаше от време на време големите черни палци на краката си, сякаш с това си помагаше да пропъди по-лесно и дрямката, и умората. Но тоя път Неджеб веднага излезе на палубата и се залови за бинокъла. Кенан стоеше зад гърба му и едва доловимо се подсмиваше — тревогата на чичо му видимо го забавляваше.

— Идват към нас! — заяви най-после с решителен глас Неджеб.

— Значи, имат нужда от нещо — каза Кенан спокойно.

— Каква нужда? — начумери се морякът.

— Ще разберем каква!…

Неджеб поклати глава.

— Туй няма да стане! — каза той решително. — На гемията аз няма да ги пусна!…

Едва сега Кенан го погледна сериозно.

— Защо няма да ги пуснеш?

— Защото не са добри хора!… Само луд човек може да пусне запален плъх в гемията си!…

— Ти прекаляваш! — каза Кенан понамръщено. — Тук е море!… Ние сме длъжни да им помогнем!…

— Длъжни сме, ако са почтени хора!… А ако са лазове?

Без да иска, Кенан се засмя. Чичо му наистина вярваше, че в южното Черноморие върлуват пирати, потомци на древните лазове. Неджеб се обърна, погледна го строго и измърмори:

— Не се смей, не се смей!… Преди четири години лазове не обраха ли гемията на арменеца Кеворк?

— Остави тия смешки, чичо! — каза младежът. — Кой знае къде са продали стоката, пък след това са се сдумали да лъжат…

— Кеворк мене няма да ме лъже! — каза Неджеб. — Тъй станало, както сега… Било след буря, приближила се лодка с корабокрушенци… Те ги приели с добро сърце, а ония веднага извадили пистолетите…

— Подай ми бинокъла! — каза Кенан.

Сега вълнението се беше увеличило и той с труд намери лодката. Тя се бе приближила доста много за един час, сега вече можеха да се видят и хората.

— Не са малко хора! — каза Кенан и за пръв път и в него пропълзя съмнението.

— Дума да не става, не ги пускам! — заклати глава Неджеб и плюна на пода.

Той винаги тъй плюеше на пода, когато взимаше някакво важно решение.

— А как ще ги спреш?

— Като им насочим пушките — веднага ще офейкат!…

Това беше ново за Кенан.

— Имаш ли пушки? — учуди се той.

— Десетина парчета…

— И патрони?

— Защо ми са пушки без патрони… Аз, момче, отговарям за теб пред баща ти и глупости няма да правя… Ако се случи някаква беда, хич няма да се връщам в Истанбул, влизам в тяхната компания…

Кенан се замисли. Всъщност дали старият не е прав? Малко повече предпазливост никак не е излишна. Както и да гледаш на работата, да се обере една гемия сред морето е наистина много по-безопасно, отколкото някой дебел търговец край Ескишехир или Бруса. А такива работи в Турция наистина доста скоричко бяха ставали.

— Добре, чичо, няма да се караме! — каза Кенан примирително. — То се знае — ти си капитан на гемията — не аз…

Неджеб веднага омекна, с мъка сдържана усмивка оголи едрите му зъби. Не можеше да има по-добра дума за капитана — синът на богаташа да признае за господар на гемията него, бедняка, с нацепените пети на босите крака.