Павел Вежинов
Далече от бреговете (22)

III

Лодката плаваше с все сила към белите платна на гемията. Мъртвото вълнение ги вдигаше на тежките си обли гребени, лопатите увисваха във въздуха. След миг тя пропадаше в бездната и лопатите едва не изхвръкваха от ръцете им. Много малко бяха опитните гребци, много тежко беше да се гребе по развълнуваното море.

Най-силно от всичко ги мъчеше жаждата — омаломощаваше ги, изстискваше и последните им сили. След четвърт час гребане гребците нямаха сили да станат от мястото си. Те се повдигаха мъчително, за да паднат след няколко крачки на дъното на лодката. Над тях светеше разпаленото слънце, устата им дишаха тежко, сякаш се молеха за една глътчица прохладен въздух.

В началото само Стефан не се съгласи да тръгнат към гемията. Той мрачно се противеше, държеше на своето.

— Казали сме вечерта! — говореше той. — Трябва да държим на думата си!… Сега е едва девет часът — знаеш ли какво може да стане до вечерта?…

— А не разбираш ли, че това е извънреден случай? — обади се сърдито печатарят. — И при това удобен случай… С гемията ние рискуваме много по-малко!

— Не се знае! — отвърна нервно Стефан. — А според мен рискът е много по-голям… Искате да се пъхнем право в устата на вълка…

— Какъв вълк?… Гемията не е българска…

— Сигурен ли си? — попита Стефан.

— Сигурен съм.

— Не бъди толкова сигурен — каза презрително Стефан.

Но капитанът не разбра намека. Той помълча и неловко каза:

— Турските моряци са добри хора… Познавам много турски моряци — лош човек между тях не съм срещал…

— А ако не е турска? — запита печатарят.

— Каквато и да е — отвърна капитанът. — Стига да не е българска…

— И според теб най-добре е да отидем там, така ли? — запита печатарят.

— Аз ви казах какво е най-добре — намръщи се капитанът.

Кръстан го гледаше с нетрепкащ поглед. Той разбираше ясно, че предложението на капитана е най-разумно, но сега то му се виждаше далечно. Гемията беше пред очите им и ги примамваше с неизразима сила.

— Вярваш ли да намерим там бензин? — запита той внимателно.

— Ще намерите поне храна и вода — каза капитанът. — И може да ни оставите там, вместо да ни мъкнете със себе си…

— Аз за бензин те попитах — настоя младежът.

— Гемията е голяма — отвърна неохотно капитанът. — Не може да няма мотор… Но моторите им са обикновено нафтови…

— Твоят мотор с нафта не може ли?

— Не може — отвърна капитанът.

През цялото време далматинецът внимателно бе слушал разговора. Сега наистина му се струваше, че капитанът говори искрено. За него естествено беше най-изгодно да ги оставят на гемията — това не носеше никакви рискове. И все пак той не им натрапваше това решение. Освен, разбира се, ако е решил предварително да извърши на брега предателство и да ликвидира цялата работа по най-лесния начин.

— Добре, да опитаме с гемията! — каза Милутин решително. — Сега нямаме друг изход…

Стефан го погледна мрачно, но тоя път нищо не възрази.

Сложиха лопатите на местата им, хванаха се за тях — най-напред далматинецът и капитанът. Самата мисъл, че се движат с някаква цел, сякаш възроди силите им. Капитанът сега гребеше мъжки, не както когато преследваха делфина. Едва след половин час на техните места седна втората смяна — Стефан и печатарят. Раните на Кръстан още не бяха зараснали — него оставиха през цялото време на руля. За тяхно нещастие мъртвото вълнение се усили, а и слънцето напече по-силно. Неопитните гребяха трудно, бързо се изтощаваха, едва ставаха от местата си. След два часа всички изглеждаха бледни като мъртъвци, повторните смени отначало едва държаха греблата. Всяко движение бе мъчително и увеличаваше остро жаждата. Устните им лепнеха от сухота, ръцете им трепереха, оловна слабост свиваше стомасите им.

Към единадесет часа гемията се виждаше вече съвсем ясно. Трите едва забележими черни стръкчета постепенно израснаха от морето, провидя се и едва забележимата белина на платната. Когато почиваше, пощенският чиновник не откъсваше от тях погледа си. Лицето му ставаше все по-бледо и напрегнато, очите му — все по-тревожни. Къде отиваше? Към своето спасение ли, или към позора си? Единствен в лодката досега само той не бе имал своя цел, душата му се бе лутала като болна между целите на другите — прояждана от страхове и съмнения. Последният удар дойде сутринта, когато капитанът така безмилостно го бе изобличил пред другите. Той пъдеше тоя страшен спомен, но споменът го връхлиташе отново и отново, караше да трепери сърцето му. Тия, които досега го бяха гледали само с малко подозрение или безразличие, понякога със слаб интерес, сега вече отбягваха да го гледат. Погледите им се плъзгаха край него, сякаш не съществуваше в лодката, сякаш бе въздух. Той разбираше, че те не го мразеха, дори не го презираха. Те просто се срамуваха от него — беше им стеснително и неудобно да го гледат.

Той си мислеше: „Откъде идва моят позор?“. Но това не беше тайна, той знаеше — от слабостта му, от тая негова проклета, ненавистна слабост на душата. Той си мислеше, че се е родил с нея, и може би наистина беше така. Той винаги се свиваше, когато някой повдигнеше високо гласа си, винаги отстъпваше, когато някой направеше крачка напред, винаги губеше присъствие на духа, когато някой замахнеше. Силата и грубостта го плашеха, той се плашеше. Той мразеше слабостта и страха в себе си, криеше ги като свой най-страшен позор. Никога през живота си не бе направил нещо смело и силно и това го отчайваше. Единствената му утеха беше, че хората не знаеха неговия позор, мислеха го за свенлив, мек и възпитан, но не и страхлив.

Но ето че сега лъжата бе рухнала и хората бяха видели истинското му лице. Неговите другари бяха видели истинското му лице — това беше най-болно, най-срамно.

„Не всички хора се раждат силни — мислеше той. — Някои се раждат слаби, но успяват да победят своята слабост.“ Той бе чел много книги през живота си, бе виждал в тях част от своята душа. Имаше много неща, които можеха да победят страха и слабостта — това той добре знаеше. Съзнанието може да победи страха. Любовта може да победи страха, може да победи всичко. Вярата може да победи страха, да издигне човека до висините на силата.

Той имаше съзнание, имаше вяра, имаше любов, но не умееше да побеждава слабостта си. Може би не му се беше удал случай досега? Не, бяха му се удавали много случаи.

„Значи, може да стане и това! — мислеше той сега. — Така или иначе — може да стане!… Срамът може да победи слабостта, стига да е по-силен от нея!… Наистина важното е кое ще излезе по-силно!…“

— Заемай мястото си, другарю!…

Дафин трепна, цялата му вътрешност сякаш се обърна. Той разбра, че тия думи се отнасят до него… Но той усети и скритата подигравка в тях. Другарю!… Дафин стана и зае мястото си на пейката. Другото гребло залови в жилавите си ръце Ставрос. Дафин опъна силно, лодката бързо се повдигна на гребена на една голяма вълна.

„Вие ще видите! — помисли той смътно. — Вие ще разберете!“

Какво ще видят? Какво ще разберат? Той не знаеше в тоя миг, но чувствуваше, че нещо приижда в душата му, нещо силно и зашеметително.

Лодката се носеше по тежките мъртви вълни на морето. Но небето беше все така ясно, без нито едно облаче, все така не подухваше никакъв вятър!