Павел Вежинов
Далече от бреговете (5)

V

Капитанът излезе от дома си, без да вечеря. Беше се заловил да насече малко дърва, а не можа да ги остави, докато не превърна на трески и двете последни пънчета. Работата винаги му спореше и го увличаше. Човек, който работи — мислеше той, — никога не може да пропадне. Каквито и беди да му дойдат на главата, той пак ще изплава. Капитанът смяташе, че българин и работа е, кажи-речи, все едно. Който е мързелив, колкото и българин да изглежда, значи, не е чист българин. Българинът е работлив. Където и да го посееш, с гасена вар да го поливаш — все ще поникне и все плод ще върже. Такава беше неговата проста философия.

Той насече дървата и грижливо ги нареди в бараката. Те бяха влажни полугнили дървета, събирани с лодки по устието на Камчия, но все пак вършеха работа. Той никога не оставаше вкъщи без дърва, както се случваше с повечето от рибарите. Не оставаше ни без хляб, ни без риба, ни без вино. В неговия дом имаше всичко и затова той го обичаше като истинско най-праведно кътче на родната земя. След като подреди дървата, наля всички съдове с вода, измете грижливо малкото дворче и едва тогава се досети, че е време да върви. Жена му все още лежеше с унил поглед, впит в голия таван, по който лазеха само няколко едри лениви мухи. Като я видя, сърцето му болезнено се сви. Искаше му се да я погали, да й каже нежна дума, но не го направи. Рядко го правеше — само нощем, когато в стаята беше съвсем тъмно и тя не можеше да види лицето му. Денем той изливаше своята любов чрез труда си — извършваше с радост и любов цялата оная работа, която тя сама не можеше да свърши.

— Аз ще вървя — каза той меко, като я гледаше в очите. — Хората вече ме чакат…

— Да не забравиш за доктора?…

Той дори не отвърна. Как може да се забрави нещо, което не бива да се забравя?

— Леля Цана ще дойде довечера да ти помогне — каза той. — Пък ти дотогава не ставай… Хай довиждане…

Като прекоси главната улица, там бяха започнали вече разходките. В бакалниците и фурната беше пълно с хора и той не се реши да чака за хляб, както беше намислил. На близкия ъгъл внезапно съзря шурея си, който тъкмо беше завъртял стрелката на уличната пианка. Докато чакаше какво ще му се падне, лицето му бе добило такова момчешко изражение, че капитанът се понамръщи. Падна му се фишече жълти лимонени бонбони. Младежът откъсна небрежно две парчета заедно с хартията, останалите подаде на едно момиченце, което бързо като птиче клъвна подаръка. Той посегна втори път да завърти стрелката, но капитанът не го остави.

— Тъй ли си харчиш парите? — запита той с укор. — Туй за мъже ли е работа?

Малко стреснат и засрамен, шуреят хвърли левчето върху пианката.

— Кака по-добре ли е? — попита той, колкото да отклони разговора.

— Ами иди да я видиш!…

— Ще ида — отвърна младежът, без да се замисли.

Капитанът отново се понамръщи. И у жена си той бе забелязал тая черта — да отговаря бързо, без да размисля. Навярно такъв им е соят — мислеше той, — но на мъж то съвсем не отива. Не може да се уважава мъж, който отговаря, преди добре да е размислил. Той не е истински мъж, на такъв човек не може да се разчита.

— А ти къде си тръгнал? — прекъсна мислите му младежът.

— Пътници ще возя до Созопол…

Шуреят се заинтересува кога тръгва, кога се връща и на края направо предложи да дойде с него.

— Тъкмо не съм виждал Созопол, та да го видя — каза той, като усилваше крачките си, за да не остане назад.

— Ако ти се идва — ела! — съгласи се веднага капитанът. — Тебе аслъ човек не може да те види на морето…

Това беше съвсем вярно. Още като момче шуреят му рядко слизаше на морския бряг, още по-рядко влизаше в морето. Беше стеснителен, но много прилежен ученик и завърши гимназията с отличен успех още преди пет години. След туй дълго време бе живял в градчето без никаква работа и едва миналата есен го бяха назначили чиновник в пощата.

Когато излязоха на брега, часът бе вече към осем. В пристанището влизаше дълга, олющена мауна, натоварена с дърва, и бавно се насочваше към кея. Вятърът се бе поусилил, малки вълнички плискаха зелените камъни на брега. Стъпил до коленете във вода, синът на барба Манолаки хвърляше мрежата за илария.

Само с един поглед капитанът разбра, че хората го чакат. Ставрос беше в лодката и бършеше мотора с голям мръсен парцал. На брега чакаха пътниците — четирима на брой, двама от които не познаваше. Като го видяха, те зарадвано му кимнаха и станаха на крака.

— Ще тръгваме ли? — попита печатарят.

— Туй е лесно, ами вие разрешително взехте ли?

— То се знае! — отвърна добродушно печатарят и се усмихна.

Момчето в лодката изправи гръб. Носът му бе оцапан със смазка, погледът — нетърпелив.

— Яде ли? — попита капитанът.

— Хапнах малко…

— Иди да вземеш от казиното кебапчета — каза капитанът. — И един хляб…

Момчето излезе на брега и взе парите.

— Колко?

— Ами колко — вземи десетина… А вода наля ли?

— Стъклото е пълно — каза Ставрос.

Вода те си наливаха във винско стъкло — достатъчно им беше за малките рейсове, които правеха. Ставрос започна да се катери по брега, лек и гъвкав като дива коза. Шуреят на капитана подвикна след него:

— Вземи петнайсет, чуваш ли?… Петнайсет, рекох…

— Вземи! — махна с ръка капитанът.

Внезапно той усети, че спътниците му бързо се спогледаха. Смътното безпокойство, което почти бе забравил, отново като полъх мина през душата му. Какво — не им ли хареса, че и Дафин ще пътува с лодката? Или пък просто си бяха помислили да включат и него в общата цена.

— Той ми е шурей — измърмори недоволно капитанът. — С мене е… от екипажа на лодката…

— Твоя си работа! — вдигна небрежно рамене печатарят.

Дафин внимателно се взираше в лицето на студента, мъчеше се да си припомни нещо.

— С вас не сме ли се виждали някъде? — запита той най-сетне, като бърчеше момчешки тънкия си нос.

— Не си спомням — отвърна късо студентът, макар добре да си спомняше.

— Не подадохте ли тая вечер телеграма?

— Ааа, даа! — възкликна престорено студентът. — Ама да — вие сте пощенският чиновник… А какво, телеграмата отиде ли?

— Как няма да отиде? — каза доволно Дафин. — Веднага я дадох!…

— Качвайте се! — каза капитанът. — Ставрос сега ще дойде…

Но преди да се качат, капитанът не забрави да им поиска разрешителното. Той го прочете внимателно, помисли малко и го върна.

— Четирима души — каза капитанът повече на себе си.

— Петима — каза Милутин. — Ще пътува и един чех, професор някакъв…

— Няма го вписан…

— За тях туй не важи — намеси се печатарят. — Той е чужденец, има си паспорт човекът…

— Къде е?

— Ей го там на кея.

Вацлав бавно се разхождаше по кея, видът му бе спокоен и невъзмутим. За капитана не беше трудно да познае още на пръв поглед, че е наистина чужденец. Изведнъж това му вдъхна спокойствие и сигурност — колкото повече външни хора, толкова по-добре.

— Качвайте се! — повтори още веднъж капитанът.

Пътниците закрачиха към лодката. Студентът размаха ръце и извика:

— Пане професоре… Хайде, пане професоре, тръгваме вече…

— Знае ли български? — вече по-дружелюбно запита капитанът.

— Нито бъкел — засмя се студентът.

Точно по това време Ставрос напускаше бюфета с хляб под едната мишница и кебапчетата, свити във вестник в другата ръка. Докато му загъваха кебапчетата, той бе изпил почти на един дъх сто грама сливова ракия и сега усещаше как приятна топлинка се вдига по гърдите му. На входа на бирарията пред него се изпречи стройната спретната фигура на пристава.

— Тръгвате ли? — попита той небрежно.

— Тръгваме, господин началник! — с малко повишен глас отвърна Ставрос.

Приставът кимна и отмина. Масите около дансинга бяха заети, но сега той не мислеше да седне там. Близо до музикантите имаше една отделна маса, от която можеше добре да се наблюдава пристанището. Той отиде там, одуха грижливо стола и седна. Лодката беше до кейчето, все още вързана, но моторчето й вече леко бръмчеше. Приставът преброи два пъти хората — седем души. А защо седем? Трябваше да бъдат пет, без да смята Ставрос, който още не се бе качил в лодката. Момчето тъкмо я отвързваше, после хвърли въжето на кърмата и започна да бута. Когато лодката се отлепи, то ловко, с един скок, се прехвърли в нея. Сега моторчето работеше с пълни обороти, лодката веднага набра скорост. Защо наистина седем? Капитанът не беше от тия хора, които могат да качат контрабандно повече пътници. Или пък и него бяха посолили с малко повече пари?

Все едно! Той мислеше — все едно! След като се бе отказал да ги преследва, все едно дали ще бъдат пет, или десет души. Съвсем все едно! Той съжаляваше малко в тоя миг, че не бе притиснал нехранимайковците до стената, но много повече от това чувствуваше облекчение — истинско облекчение, че се е избавил от много голяма неприятност. И да вървят по дяволите! Да правят каквото искат, стига във веригата на техните дела да изчезне оная брънка, в която той неволно се бе замесил.