Павел Вежинов
Далече от бреговете (1)

I

Човекът с дочения панталон седеше на високия бряг и гледаше към морето. „Джована“ беше привързана с дебело корабно въже за мъничък кей, направен само за нея от шупливи камъни, взети от отломките на крепостната стена. В тоя час заливчето беше съвсем спокойно и лодката дори не се поклащаше. В него се образуваха малки вълни само когато духаше караелът — вятърът, който идваше от сушата и вдигаше едва забележима пясъчна мъглица по ръба на крайбрежните дюни. Сега духаше левантът, свежият морски вятър, и от другия бряг, обърнат към откритото море, се дочуваше глухият равномерен шум на прибоя. Човекът с дочения панталон не разбираше ни от ветрове, ни от лодки. Все пак „Джована“ му се струваше съвсем малка за пътуване по открито море. Още по-малка изглеждаше тя в сравнение с рибарските аламани, които, дълги и леки, я заграждаха от двете й страни. Беше боядисана с бяла блажна боя до самата водна линия, изтеглена красиво с прясно лъщящ цинобър. Носът и первазът на бордовете бяха кобалтовосини, подводната част — черна. Човекът не знаеше, че „Джована“ беше изработена от рядък майстор — Василий Самойлович Лопатин — грамаден руснак староверец, преселен по тия брегове от незапомнени времена. Сам той бе издялал с къса брадвичка нейните изящни форми и след това ги бе изгладил с рендето и гласпапира. Сам той бе боядисал цялата лодка. Доволен от своята работа, той я бе кръстил „Наташа“ — на името на най-малката си дъщеря. Но Адамаки, собственикът на моторницата, не бе харесал името. То му се стори опасно, можеше да му навлече някакви неприятности. Адамаки веднага нареди да бъде прекръстена „Джована“, за да направи добро впечатление на властта, която в това малко крайморско градче беше представена само от полицейския пристав.

Човекът от брега не знаеше нито историята на лодката, нито пък беше развълнуван от хубостта й. Други мисли тревожеха сега душата му. Той пушеше цигара след цигара, макар да не беше голям пушач, и смазваше тежко угарките с дебелите си подметки. Въпреки това неговото кораво лице изглеждаше съвсем спокойно и непроницаемо, външно нищо не издаваше вълнението му. Очите му внимателно следяха работата на моториста. От половин час моторът му бръмчеше неравномерно, ту кашляше и се задавяше, ту съвсем спираше. Именно това беше най-лошото. Но мотористът работеше с увлечение, дори с някаква алчност в движенията на пъргавите си ръце, без да обръща внимание нито на палещото следобедно слънце, нито на неудобното положение, в което бе приклекнал. От мястото си човекът виждаше само неговия красиво извит гръб с прегоряла от слънцето кожа, под която ритмично се движеха опънатите от напрежение мускули. Очевидно работата харесваше на моториста, той й се бе отдал с цялата си душа и не забелязваше нищо около себе си.

Всъщност лодката беше претърпяла лека авария още сутринта, когато прекарваше летовници от дъсчения кей на пристанището до плажа. Моторът бе угаснал на около петстотин метра до брега, така че стана нужда да довозят хората на гребла. Мотористът скоро поправи аварията, но моторът продължаваше да задавя. Следобед лодката не работеше, защото по това време рядко някой отиваше на плажа. Той обядва набързо и веднага отиде на кея. Цели два часа момъкът прекара над моторчето и когато най-после изправи гръб, часът наближаваше четири. Това той разбра, без да има часовник, тъй като далече на хоризонта, пред фара на Анхиало, вече се бе задало пътническото корабче за крайбрежно плаване.

Човекът на брега навярно бе започнал да губи търпение, защото, щом мотористът изправи гръб, и той стана от мястото си. Слънцето още по-силно блесна в очите му. Оттатък заливчето, потопени в сините води, пламтяха жълто-оранжевите гърбове на дюните и едва се забелязваше тънката бяла ивица на прибоя. В пристанището влизаше малък военен катер. Тъй като водната повърхност бе едва набраздена от ветреца, катерът оставяше зад себе си дълга тънка следа, сякаш някаква грамадна ютия минаваше по синята, прясно опрана материя на морето. Човекът слезе по стръмнината и стъпи върху острите, безразборно натрупани камъни на кейчето. Едва сега той забеляза, че мотористът е почти момче със стройна юношеска фигура, все още малко костелива около плещите. Беше гол до кръста, на слабите му хълбоци висяха брезентови панталони с едри кръпки на коленете. Изглеждаше нехаен, красив, на бакъреното му лице святкаха с малко див блясък зелените му очи.

— Здрасти! — каза човекът от брега.

Момчето погледна едва-едва непознатия. Имаше лице на добряк — кръгло, малко грубичко, с възтесни цепки на очите, които изглеждаха зачервени и с оредели възпалени клепки. Той извади кутия „Слънце“ второ, взе цигара и предложи на моториста. Момчето старателно избра една по-мека, но когато я сложи в устата си, веднага пролича, че не е истински пушач. Щракна кибрит, над лодката се понесе синкавият ароматен дим на тютюна.

— Искаме да наемем лодката — заговори най-сетне човекът. — Нали може?

— Може — кимна недоверчиво момчето.

Наистина много често летовници наемаха моторницата за кратки разходки из залива или по-далечни екскурзии до Анхиало, или Емине, но тоя не приличаше на човек, който да харчи парите си за разходки.

— Може — повтори момчето. — За къде ще искате?

— За Созопол…

И понеже веднага забеляза малко изненадания вид на моториста, побърза да добави:

— Ние сме тухлари… Ако не бъдем утре рано сутринта в Созопол, ще изпуснем търга…

„Значи, са на зор!“ — разсъди момчето и се почеса разсеяно по гладката плешка.

— Колко души сте?

— Четирима…

„Малко са! — помисли момчето. — Няма да е на сметка!“

— Но ще платим добре! — каза човекът.

— Да отидем при капитана — отвърна момчето. — Трябва него да питаме…

Човекът сякаш не чу — гледаше замислено във водата.

— А моторът как е? — запита внезапно той. — Нещо не ми се чини в ред!…

— Виж, само за това не бери грижа — засмя се момчето. — Моторът си работи…

— Преди малко не работеше…

— Нищо му няма! — каза обидено момчето. — Жигльорът се беше запушил, продухах го и сега всичко е наред…

Човекът го погледна в очите. Погледът му, неочаквано бърз, остър и проницателен, изпълни в миг душата на момчето със смътна тревога.

— Добре, да вървим — каза човекът.

Двамата се изкачиха на брега. Късичка пристанищна улица, леко наклонена към морето, беше покрита с калдъръм от обли камъни, по които сега грациозно пристъпваха магаренца, натоварени с багажите на летовниците. Човекът с дочения панталон крачеше замислено, но очите му всичко виждаха. Когато изминаха половината от пътя, между редкия порой на пътниците, който се оттичаше по калдъръмения улей към морето, се мярна висок младеж, който не носеше куфар и не изглеждаше, че бърза нанякъде. Беше облечен в бял панталон от груб и пожълтял от времето шантунг и пъстра, дълбоко разгърдена риза. Кожата на врата и лицето му бяха гладки, ръцете под завитите ръкави тънки и бели. Младежът се преструваше, че зяпа разсеяно насам-натам, но всъщност лицето му беше също така сериозно и съсредоточено като лицето на човека с дочения панталон. Младежът веднага го забеляза, но се престори, че не го вижда. Човекът с дочения панталон се поколеба за миг, после каза:

— Мене ли търсеше?

— Теб…

— Ела с нас, ще отидем при капитана на лодката…

Мотористът погледна хубавото му лице с меки тъмни очи, след това ръцете му, но нищо не каза. Скоро те се отбиха по тясна сенчеста улица — такава, каквито бяха повечето от старите улици в градчето. Над главите им процепът между покривите беше толкова тесен, че едва се провиждаше синината на небето. Над яката каменна основа на къщите, иззидана от белезникав камък, висеше подпрян на извити дървени подпорни етажът за живеене, целият обшит с дебели дъски, посивели от времето, със зеленикави и златисти ивици плесен. Тук беше прохладно, въздухът беше наситен с едва доловим дъх на мухъл и старина. По-силна и по-жива беше миризмата на сушената риба, смесена с острия полъх на вино и джибри, който идваше от каменните изби. Тримата крачеха, без да си проговорят нито дума, дори без да се гледат.

След стотина метра улицата се разшири, показаха се дворове и нови постройки — ниски и бедни като живота на хората, които ги обитаваха — рибари от таляните на Адамаки, гемиджии и лодкари, жилави, превити от труда хамали от пристанището. По улицата почнаха да се мяркат домашни птици, нечие сиво магаре дремеше умърлушено под сянката на дворските смокини. Но и тук нямаше хора, и тук всички прозорци бяха плътно затворени. В тоя час цялото градче спеше тежък и нездрав сън, потискан от жегата и задухата.

Внезапно момчето спря.

— Тука е! — каза то.

Другите двама погледнаха — нисичък каменен зид и върху него бе опъната на дървени колчета вместо телена ограда обикновена рибарска мрежа. Тя бе посивяла от праха, тук-таме нейната тъкан бе проядена от времето и изправена срещу слънцето, мрежата хвърляше върху зида пъстра дантелена сянка. Дворът зад оградата бе по-зелен, отколкото всякъде другаде и сред тая пряспа, с труд отгледана зеленина пъстрееха разкошни летни цветя — шибой и петунии, керемиденочервени гергини, нежни вечерничета. В дъното на малкия двор се виждаше къщата — едноетажна като всички други, паянтова и неизмазана, но прясно варосана направо върху тухлите.

При нейния вид двамата странници, без дори да се погледнат, почувствуваха смътно бодване в сърцата си.