Павел Вежинов
Далече от бреговете (19)

XI

Денят бе така ярък, тих и горещ, както другите, слънцето все така немилостиво пламтеше. Какво от това, че водата около тях бе синя и прозрачна, какво от това, че слънчевите лъчи проникваха дълбоко в морските бездни. Колкото и дълбоко да проникваха, те не виждаха в светлината им никакъв живот, никакво движение. Колкото и прозрачна да беше тя, вкусът й оставаше все така солен, даже по-солен и горчив. И небето беше пусто, не се мяркаха по него никакви облаци, не прелитаха никакви птици. Часовете се изнизваха мъчително, жаждата ставаше все по-тежка и все по-непоносима. Устните им пресъхнаха съвсем, силите им отпаднаха — вече никой не се движеше, никой не говореше. Мъртвилото на морето бе започнало бавно да прелива в сърцата им.

Към обед една пеперуда прелетя изневиделица и кацна на рея. Всички я гледаха изблещени — как бе долетяла дотук, толкова далече от бреговете? Беше голяма пеперуда с дълги пипалца — красива и пъстра, — мъничък далечен пратеник на благословената земя. Пеперудата отлетя така внезапно, както бе долетяла, хората видяха с натъжени сърца как трепкащото петънце изчезна на изток — откъм откритото море.

— Ще загине! — каза студентът замислено.

Нима и хората не летят понякога тъй — без да знаят къде отиват? Нима и хората не загубват понякога посоките? „Посоките — мислеше той, — но не и надеждите, не и лъжливото съзнание, че летят все пак към някаква цел.“ Пеперудата бе отлетяла и мъничката радост, която бе огряла сърцата им, отново потъмня.

— Днес няма ли да се къпем? — запита мрачно печатарят.

— Може! — късо и неохотно отвърна далматинецът.

През цялата сутрин той бе като никога мълчалив и без настроение, не поглеждаше другарите си, не им продумваше.

— Може! — повтори той. — Не е лошо!…

Но къпането не им достави никаква радост и не ги ободри, както първия път. Хората влизаха във водата без желание и бързаха да излязат. И най-малкото усилие ги изморяваше, те пестяха движенията си, стараеха се да не изразходват нищо от себе си. Храната, която бяха погълнали през нощта, не беше родила в тях сили, само бе напомнила нуждите им. Гладът бе станал по-остър, защото бяха разбрали по-ясно какво значи да го изтръгнеш, макар и за миг от себе си.

Следобеда далматинецът стана още по-мрачен и това потисна другарите му. Стефан го гледаше с нямо учудване, мъчеше се от време на време да го заговори. Далматинецът отвръщаше късо и отново потъваше в себе си, сякаш без да съзнава, че другите забелязват това. Само от време на време той поглеждаше неподвижното лице на капитана, някакво колебание се мярваше в погледа му, но след това отново потъваше в мрачните си размишления.

Това бе най-дългият им ден на открито море — най-тежкият. Те бяха забравили кога е започнал той, нито имаха надежда някога да свърши. Слънцето пъплеше бавно по нагорещеното небе, морето блестеше като мъртво, в синята бездна под тях не се мяркаше никакъв живот. Жегата бе изсушила съвсем телата им, устните им започнаха да се напукват. Дори сините очи на Вацлав сякаш потъмняха — само косата му ставаше все по-светла и по-безжизнена, като че не беше коса, а снопче суха трева, с която бе покрил главата си. От цялата група само Ставрос се бе посъживил, ходеше из лодката, с полувесело, полумрачно злорадство поглеждаше другите.

— Какъв ден! — обади се глухо печатарят. — Просто… край няма!…

— По-лошо от затвор! — измърмори с отвращение Стефан.

— Затвор е хубаво! — усмихна се внезапно печатарят. — Там поне книги четяхме, по цял ден играехме шах!

Последната дума като че ли го подсети за нещо. Той погледна любопитно капитана, почеса се неловко и изведнъж предложи:

— Капитане, да поиграем на дама!…

— Само сме за дама! — каза недоволно капитанът. — Само туй ни липсваше!

Но все пак, когато Добри разчерта дамата, той приближи. Някога като младеж играеше много добре и му се искаше сега с нещо да блесне. Но още след четвъртия пул той разбра, че работата никак няма да бъде лека.

— Там губиш! — каза печатарят, като се усмихна добродушно.

Капитанът се замисли, но никак не можеше да намери изход.

— Най-добре тук! — каза печатарят.

Като размисли малко, капитанът разбра, че позицията е наистина хубава.

— Изучил си ги! — измърмори той.

Като загуби две игри — той се отказа. И ги загуби бързо, без да му се опре, макар от време на време печатарят снизходително да му подсказваше. Двамата отново се облегнаха на борда, слънцето, което сякаш временно бе отслабило силата си, отново напече вратовете им.

— В Одеса има един ресторант, казва се „Краснъй“ — проговори внезапно Стефан. — Вечер свири оркестър, сервират кримски вина и студена жигулевска бира… Ох, а да видиш какви шницели!… Като офицерски фуражки!

— Ти откъде знаеш? — запита смаяно Кръстан.

— Знам! — каза загадъчно Стефан.

— Ама наистина — да не си ходил? — запита Кръстан.

— Ако аз не съм ходил — други нали са ходили! — въздъхна Стефан.

— Добре, разкажи още нещо.

— Какво да разкажа! — измърмори горчиво Стефан. — Има булевард „Приморски“, красив булевард с кестени… В морската градина свири военна музика. И като у нас сервират шишчета и може да се намери нещо лютивичко. Като си помисля, че още вчера можехме да бъдем…

— Пак ще бъдем! — каза тихо печатарят. — И ще ядем шницели и шишчета.

Настана кратко мълчание, в което всички мислеха за шницелите и за студената бира. Само капитанът изглеждаше навъсен.

— Няма да стигнете там, дето сте тръгнали — каза той най-сетне. — И ако сте хора да разберете — най-умното е да слезете на брега…

— Ще стигнем, капитане! — каза сухо Милутин. — Ти за нас не бери грижа — ще стигнем…

— Не, няма да стигнете! — повтори капитанът. — Без бензин няма да стигнете никъде…

Привечер, когато слънцето се скри зад жаркия гръб на морето, Ставрос седна на носа, загледа се в пъстрите ивици на хоризонта и внезапно засвирука с уста.

— Я млъкни! — обади се сърдито капитанът. — Млъкни, че като ти врътна един…

Ставрос погледна ехидно към другите, облиза сухите си устни и каза:

— И утре няма да има вятър.

— Откъде знаеш? — попита печатарят.

— Личи си от залеза…

Залезът беше наистина някак особен — жълт като лимон, сух, необикновено прозрачен. Никога досега не бяха виждали хоризонта в такава далечина — особено на запад. Морето се разшири, стана по-плоско и по-светло. Хората малко се съживиха въпреки злата прокоба на Ставрос. Малко преди да се стъмни съвсем, се случи още едно събитие, което накара хората да потреперят от радост — подухна ветрец. Те гледаха изтръпнали как по гладката повърхност на морето се образуваха хиляди малки бръчици, как то изведнъж потъмня, сякаш над него бе надвиснал облак. Вятърът не идваше от никаква посока — духаше някъде от небето, разклащаше едва-едва тежкото платно. Те гледаха изтръпнали и не смееха да си проговорят — ще се усили ли той, ще надуе ли тежкото платно? Но след пет-шест минути вятърът съвсем затихна, невидима ръка мина по морето и изличи хилядите малки бръчици.

И нощта не беше така задушна като другите. Тая нощ всички спаха — оставиха на пост само един дежурен. Ако духнеше вятър — той трябваше да ги събуди. Но това им се виждаше смешно — ако духнеше вятър, щяха да се събудят всички, поне в това бяха сигурни. Изнемощели от задушния ден, всички заспаха като убити — без да се страхуват тоя път нито от измама, нито от външни изненади. Сънят ги погълна изцяло, леката прохлада на небето ги упои с дъха си. Спяха, без да помръднат, без да трепнат, без да издадат нито звук — спяха така, сякаш никога нямаше да се събудят.

И все пак един човек се събуди — малко след полунощ. Събуди се капитанът с пресъхнало гърло, с мъчителна жажда, която дереше гърдите му. Да накваси ли малко устните си с морската вода?… Нямаше друг изход. Той се поизправи, надвеси се над борда и посегна с ръка.

Но ръката не докосна прохладната вода, ръката увисна като мъртва. На десетина метра от лодката той видя някакъв страшен, тъмен предмет — като гигантска сепия, излязла от дълбините и протегнала към него пипалата си. В първия миг той така се стресна, че притаи дъх, не повярвал на очите си. И след това изведнъж всичко разбра — не беше никакво морско чудовище, а най-обикновен дънер, довлечен тук с клоните си кой знае откъде. Тъкмо капитанът отново посегна с ръка към водата, и изведнъж се досети, сърцето му неудържимо заби.

Къде е дежурният?… Не можеше да се разбере кой е дежурен — и четиримата от тяхната група спяха. Навярно беше Стефан, защото седеше малко по-високо от другите, с увиснала на гърдите глава. Сърцето му отново заби — така високо, че му се струваше, че ще събуди целия екипаж. По дяволите — малко спокойствие, съвсем малко спокойствие. Или сега, или никога. Нямаше друг изход за него, не може и да има… Само малко спокойствие, за да може да извърши всичко безшумно… Спокойствие, нищо друго… Време има — важното е да не направи някаква грешка, да не вдигне никакъв шум.

Когато се успокои съвсем, той стана безшумно от мястото си и все тъй безшумно вдигна едното гребло. Това беше по-леката част от цялата работа — сега трябваше да го потопи във водата. Той го отпускаше сантиметър по сантиметър, притаил дъх, без да изпуска нито за секунда от очите си спящата група. Първото гребло добре — сега второто. Като потопи и него, той спря за миг да си почине. Оставаше да извърши най-опасното — да слезе сам във водата. И да плува след това — да плува колкото се може по-предпазливо към дънера. Той знаеше — това вече не можеше да се извърши съвсем безшумно. Трябваше да плува само с една ръка, да тика пред себе си греблата. Колкото и да е предпазлив, не може да няма никакъв шум — това е изключено. Оставаше само една надежда — да са заспали дълбоко. Ако са заспали много дълбоко, те няма да го чуят, както и да плува. Дано само е тежък и непробуден сънят на изтощените хора.

Когато хладната вода го погълна, той изведнъж почувствува необикновен прилив на сила и бодрост. Ще успее — непременно ще успее. И да не успее — няма да се върне назад, по-добре да намери смъртта си в черната нощна вода. Но трябва да успее, трябва да се върне там, на брега, там, при нея, при детето, което трябваше да се роди. Тая мисъл със страшна сила го потегли към черния неподвижен дънер.

Капитанът даже не усети как стигна до него. Той се покатери на грапавия влажен труп, така че краката му останаха във водата. Сега да закрепи веслата! Тая работа се оказа много по-лесна, отколкото очакваше. Той ги прикрепи към клоните, след това предпазливо натисна дръжките.

Но дънерът се оказа много тежък и помръдна едва-едва. И все пак се движеше — макар и по малко, но се движеше и бавно се отдалечаваше от мъртвата лодка. Още десет метра, още петнайсет, още двайсет. Надеждата растеше, разпъваше гърдите, солена влага изби на възпалените му очи. Най-после нервите му не издържаха, той наведе гръб и опъна енергично веслата.

— Стой! — изкрещя някой яростно.

Капитанът трепна така силно, че едва не изпусна греблата. Той погледна към лодката. На носа й се беше изправил Стефан, разярен и страшен, с пистолет, насочен право към гърдите му. И другите в лодката веднага наскачаха, пред очите му се мярнаха техните смаяни лица.

— Стой, връщай се! — изкрещя отново Стефан.

— Няма да се върна! — изхриптя прегракнало капитанът и още по-здраво загреба с веслата.

— Стой, подлец!… Ще стрелям!…

— Стреляй! — изкрещя в някакво нервно изстъпление капитанът. — Щом искаш — стреляй…

Той видя много ясно как Стефан се прицели, но не отпусна веслата, не отмести поглед. Изтрещя изстрел, но куршумът свирна някъде встрани, тъй като печатарят бе блъснал ръката му.

— Стефане! — възкликна смаян печатарят. — Ти луд ли си?

Капитанът все тъй яростно гребеше, отдалечаваше се.

— Щом стъпи на брега — ще го арестуват! — кресна нисичкият. — А след няколко часа ще хванат и нас…

— Нека ни хванат! — каза печатарят пребледнял. — Щом няма друг изход — ще ни хванат…

Стефан го погледна изумен, след това обърна поглед към Милутин. Далматинецът мълчеше мрачен и неподвижен, сякаш това, което ставаше в лодката, бе на километри далече от него.

— Няма да стреляш! — каза най-сетне той. — Нямаш право!… Пък няма и смисъл!

Стефан го погледна изумен, после тръсна с все сила пистолета си в дъното на лодката. Лицето му бе изкривено от мъка. Вацлав седна до него повдигна ръка да я сложи на рамото му, след това стеснително я отдръпна. Лицето му, потъмняло от слънцето и глада, в тоя миг изглеждаше някак детински нещастно.

Капитанът се изгуби със своя дънер в тъмнината на нощта. Вече никой не гледаше към него освен Дафин. Но никой не гледаше и момчето, иначе би видял сълзите, които течаха по изнурените му страни. Той ги избърса с длан, после се сви като кученце в дъното на лодката и притихна.

— Доверие! — избухна внезапно Милутин и погледна към студента. — Ето ти на тебе доверие…

Младежът мълчеше объркан.

— Това дърво винаги ражда, Милутине — каза тъжно печатарят. — Само че някой път по-рано, друг път по-късно…

Стефан повдигна глава и го погледна с див поглед.

— Глупци сте! — изкрещя той. — Не сте никакви революционери, а проповедници. Това сте — запомнете го!

— И все пак трябва да помислим — обади се най-сетне печатарят. — Не бива да оставяме да ни влачат току-тъй събитията…

— Да мислим!… Какво да мислим? — избоботи жлъчно Стефан. — Сега всичко е свършено!… Сега само ще чакаме да ни изловят тук като плъхове!…

— Нищо не е свършено! — намръщи се печатарят. — Милутине, според теб на колко километра сме от брега?

— Това никой не може да каже! — измърмори мрачно Милутин. — Може би към трийсет… А може би и повече…

— Виждате ли? — трепна радостно печатарят. — А колко часа ще му трябват, за да стигне с тая хралупа до брега… Може би цял ден…

Стефан повдигна обнадеждено глава.

— Ако изобщо стигне — продължи печатарят. — Ако не припадне някъде по пътя от изтощение…

Сега всички трескаво размисляха.

— А освен това румънците кой знае как ще погледнат — обади се Кръстан. — Какво ги интересуват тях нашите работи…

Лицето на Милутин още повече притъмня. Той преглътна сухо, после изведнъж каза:

— Ние не сме срещу румънския бряг… Ние сме срещу българския…

Всички го погледнаха смаяно.

— Как срещу българския? — запита печатарят.

— Ами така — срещу българския! — каза нервно Милутин. — Лодката не стои на едно място… Теченията я мъкнат на юг…

— Откъде знаеш?

— Знам! — каза Милутин. — От оня тип знам — от капитана…

Хората в лодката се спогледаха безпомощно.

— Ти сигурен ли си? — запита отново печатарят.

— Сигурен!… Нямам навигационни уреди да бъда сигурен! Но по всичко изглежда, тъй е… Тая синя вода говори за големи морски дълбочини. А те са по-близко до брега към юг…

— И според теб къде се намираме?

— Знам ли къде? — въздъхна уморено Милутин. — Може би отново към Созопол… А може би още по на юг…

Това им се видя невероятно — да са изминали такова голямо разстояние, без лодката да е помръднала от мястото си.

— Капитанът да не те е излъгал? — попита с последна надежда печатарят.

— Не ме е излъгал — отвърна Милутин, без да ги гледа. — Аз сам размислих — тъй е… Моретата са пълни с течения — това е цяла наука… Пък и капитанът не би тръгнал току-тъй, ако не знаеше къде ще пристигне…

Да, всичко това звучеше съвсем логично.

— А ти защо не ни каза досега? — запита мрачно студентът.

Далматинецът облиза сухите си устни.

— Не исках да ви отчайвам — каза той тихо.

В тоя миг стана нещо — някаква светлина мина през лицата им. Те трепнаха и се огледаха. Морето беше все тъй черно, хоризонтът — все тъй невидим. И все пак нещо беше станало.

— Не светна ли? — запита неуверено Милутин.

— Светна — обади се от дъното на лодката Дафин. — Мълния светна…

— Накъде светна? — трепна Милутин.

— Ей нататък — посочи с пръст младежът.

Милутин погледна звездите. Нататък — значи, на изток. Всички впериха погледи в чернилката на нощта. Не трябваше да чакат дълго — в далечината отново нещо проблесна. Всички мълчаха и гледаха със затаен дъх — зад мъртвите хоризонти нещо припламваше и осветяваше за мигновение ръба на морето.

— Мълнии! — каза Милутин развълнувано. — Но са много далече…

Никой не смееше да откъсне поглед от прекрасните, сини, далечни мълнии.

— Може да задуха и вятър! — каза тихо студентът. — Може да завали…

Тая мисъл беше в ума на всички, макар никой да не смееше да я каже.

— Където има мълнии, има и вятър! — обади се далматинецът. — Стига бурята да дойде и към нас…

След половин час мълниите се издигаха високо над хоризонта, след това започнаха бавно да отслабват. Още половин час, и отново всичко потъна в мрак, хоризонтът изчезна и се загуби. Но в сърцата на хората отново се бе появила надеждата, лицата на всички изглеждаха възбудени.

— Явно — времето върви към промяна — каза Милутин и тоя път в гласа му се долавяше сигурност. — Утре да се надяваме — ще задуха.

— Стига да не е някоя буря! — каза печатарят предпазливо.

— И буря да е! — възкликна Стефан. — Каквото и да е — стига да не стоим на едно място…

— Ако потеглим отново на север — каза далматинецът, — има опасност да ни пресрещнат… Все пак платната не са мотор…

— А какво друго? — запита печатарят.

— Можем да отидем на юг — каза Милутин. — Там няма да ни търсят.

— В Турция? — трепна печатарят.

— В Турция! — каза твърдо Милутин. — В Инстанбул!… Ако само един от нас се добере до съветския консул — ние ще бъдем спасени… Турците не екстрадират политически бегълци в България…

— Дума да не става! — каза рязко Стефан. — Само към Одеса — и никъде другаде!… Пък да става, каквото ще!… Ние за там сме тръгнали и там ще стигнем…

Никой не му възрази. Никой не искаше тая нощ повече да му възразява.

Преди да заспят, се случи още едно събитие — още веднъж край тях преминаха страхът, надеждата и животът. Пръв Кръстан забеляза далече в морето слаби нетрепкащи светлинки. Дълго време всички гледаха натам мълчаливо, докато най-после Милутин се обади:

— Това е параход!…

Параходът идваше към тях, светлините ставаха по-ярки, умножаваха се.

— Голям параход! — каза далматинецът. — Не е военен…

— Сигурен ли си? — запита Кръстан.

— Не е военен… Изглежда, пасажерски…

Параходът се оказа наистина пасажерски. След половин час той мина съвсем близо до тях — само на няколкостотин метра. Беше трипалубен, бял, целият осветен от ярки гирлянди електрически лампи. Параходът се носеше спокойно по морето, носът му цепеше с лекота тъмната нощна вода. Никъде по осветените палуби не се мярна ни човек, ни сянка и корабът мина край тях като грамаден призрачен дворец — целият блеснал от светлини, но мъртъв. Контурите на парахода скоро се разтопиха в нощната чернилка, но светлините останаха. Те блестяха дълго като ярко съзвездие, след това започнаха да избледняват и да се губят. Лодката отново остана сама.

Сега беше още по-трудно да заспят. Животът бе минал под носа им с всичките си удобства и се бе стопил като сън. Там имаше много прясна вода, имаше бани и порцеланови умивалници, имаше ресторанти, имаше храна, имаше чисти, прохладни легла — имаше всичко. При тях нямаше нищо. Съвсем изтощени, те заспаха чак призори — тоя път, без да оставят дори часови. Нямаше смисъл. Без весла те бяха така безпомощни, че каквото и да се случеше — те не биха могли да помръднат от мястото си ни един метър.

Сутринта се появи слабо мъртво вълнение, но те не го усетиха. Те не усетиха и лекия ветрец, който подуха десетина минути и угасна. Но внезапен удар по борда на лодката ги накара да скочат едновременно. В първия момент те не видяха нищо. И едва като се изправиха, те забелязаха зад перваза на лодката мрачното лице на капитана. Това беше толкова невероятно, че известно време всички гледаха като втрещени. Капитанът отново бе доплавал до тях със своя дънер, но не бе преценил разстоянието и един от клоните ги бе блъснал по борда. Сега той мълчеше намръщен и гледаше някъде между хората, без да спре на никого погледа си.

— Какво търсиш тук? — обади се сърдито Милутин. — Махай се!… Ще минем и без тебе!…

Лицето на капитана не трепна, сякаш се бе приготвил за безкрайно по-лоши работи.

— Дойдох за греблата! — каза той тихо, с безизразен глас. — Ще погинете без гребла…

— Не си дошъл за греблата! — каза Стефан презрително. — От морето си се уплашил, затуй си дошъл…

Капитанът помълча, после отново повтори:

— Дойдох за греблата…

— Не можеш вече да ни излъжеш! — каза троснато Стефан.

— Ако искате — вярвайте! — въздъхна капитанът. — Няма за какво да ви лъжа.

Той започна отново да гребе, за да се изравни с лодката. Стефан отвори уста, за да каже нещо, но печатарят го превари.

— Стига, Стефане! — каза той намръщено. — Не ти прилича…

След всеки изминат час мъртвото вълнение се усилваше все повече и повече. Без да се клати, лодката ту се издигаше над вълните, ту леко пропадаше и погледите им се изпълваха с мастилената синина на водата. Хоризонтът бе потънал в мъгливи изпарения — прозирната завеса все повече ридаеше. Беше много горещо и задушно, слънцето, излязло над изпаренията, немилостиво печеше. Надеждите, които се бяха породили през нощта, започнаха бавно да се разпръсват.

Хората мълчаха, измъчвани от жаждата. Силите им ги бяха напуснали съвсем — те не се движеха, не говореха, не мислеха. Неколцина се опитваха отново да си разхладят устата с морската вода, но сега нейният вкус им се стори още по-солен и горчив, още по-неприятен. Дори капитанът след първата глътка се отказа от своите опити.

— Водата се развали! — каза той глухо. — По-солена е…

Никой не му отвърна. Той помълча малко, след това отново заговори:

— Искам да ви предложа нещо… Свалете ме на брега и аз ще ви намеря бензин.

— Аааа, затова ли се върна? — попита Милутин презрително. — Това ли ти е била целта?… Разбрал си, че не можеш сам…

— Аз не ви лъжа! — каза капитанът. — Разберете — можех да се прибера на тоя дънер… Но ми домъчня за вас…

— Ууу, как тъй пък изведнъж? — погледна го иронично Стефан.

— Не баш за теб! — каза намръщено капитанът. — За тебе знам, че умът не ти стига. Но се чудя на другите… Ами не може да се люшкате вечно по туй море. Все трябва да решите нещо…

Известно време всички мълчаха, преценяваха.

— За туй заслужава да се помисли — каза най-сетне печатарят.

— Аз съм съгласен! — отвърна Кръстан.

— Ти на всичко си съгласен! — каза дрезгаво Стефан. — Но на тая проклета земя аз не се връщам — каквото и да се случи…

— Не обиждай земята! — каза враждебно печатарят.

Никой досега не беше го чувал да говори с такъв глас.

— Ти не ме разбра — каза Стефан мрачно.

— Много добре те разбрах…

Изведнъж Стефан целият почервеня, очите му гневно блеснаха.

— Проклета е! — кресна той и се изправи целият в лодката. — Щом я управляват генерали и агенти — проклета е…

— Стига! — каза сърдито далматинецът.

Стефан изведнъж притихна, бавно се отпусна на мястото си.

— Слушай, капитане, как да ти имам доверие? — продължи Милутин бавно. — Колко пъти досега се опита да ни попречиш?… Мъчно мога да си представя, че си се променил току-тъй — отведнъж…

— Всичко е за вас — каза капитанът. — От тая работа моята глава ще пати.

— Къде мислиш да слезем?

— Където е най-близко… По целия бряг имам свои хора, за два часа ще ви намеря бензин…

— Добре, на теб да повярвам… Ами на Ставрос?

— Ставрос ще остане в лодката — каза капитанът. — Сам ще ида, сам ще се върна…

— Добре де, но щом тръгнем — нали той ще изтича до най-близкия участък. И още пред Варна ще ни посрещнат военните катери…

— Мъкнете го с вас! — каза ядосано капитанът. — Щом му нямате доверие — вземете го…

— Аз ще ти платя за туй! — обади се злобно Ставрос. — Ще патиш от мен!…

— Виждаш ли? — каза мрачно далматинецът.

— Добре! — каза капитанът. — Щом нямате на нас доверие — ще изпратим шурея… Аз ще му кажа при кого да отиде и какво да вземе.

Далматинецът го погледна с недоумение.

— Защо пък него?

Капитанът го гледаше право в очите.

— Защото е ваш! — каза той твърдо.

— Наш? — трепна далматинецът.

— Ваш е — каза капитанът. — Може да питате него.

Всички се обърнаха и погледнаха поразени към пощенския чиновник. Той бе прежълтял, цялата кръв бе изчезнала от лицето му.

— Не е наш! — каза далматинецът студено.

— Как не е ваш! — намръщи се капитанът. — Целият град го знае…

— Ако беше наш — нямаше да мълчи! — каза Милутин. — Щеше досега да се обади…

— Е, какво сега?… Ще се лъжем ли? — запита раздразнено капитанът. — Питайте него — той сам ще ви каже…

Но никой не го питаше и всички го гледаха намръщени. Капитанът изведнъж изгуби търпение, сърдито кресна:

— Що не им кажеш, сливи ли имаш в устата?

— Не съм комунист! — каза глухо младежът.

Капитанът тъй си остана с отворена уста — гледаше поразен шурея си.

— Значи, според тебе аз лъжа, така ли? — попита той възмутен.

— Не лъжеш — каза тихо Дафин. — Но не разбираш… Идеи са едно, а комунист е съвсем друго… Туй не е едно и също нещо…

В лодката само студентът се усмихна едва забележимо. Капитанът гледаше като втрещен, преглъщаше със сухо гърло.

— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — Но няма да ви предаде — в това можете да бъдете съвсем сигурни…

Настана кратко, напрегнато мълчание.

— Аз на капитана имам повече доверие — каза печатарят. — И съм съгласен той да отиде…

— Ти какво мислиш, Вацлав? — запита Милутин.

— Рискът е много голям! — каза словакът. — Но не виждам и друг изход…

Милутин наведе глава. Сега идваше най-тежкото — да каже своята решителна дума.

— Аз мисля да почакаме още малко! — каза той най-сетне. — Времето е към промяна… Ако не стане нищо до довечера — тогава чак да рискуваме…

— По-рано и да искаме — не можем да тръгнем — каза капитанът. — Нека са свечери, та да се примъкнем, без да ни видят…

И като въздъхна, добави без желание:

— Ама наистина не разбирате, че за вас друг изход няма… И да духне вятър — без вода и храна никъде няма да стигнете…

С това разговорът свърши — хората отново се отпуснаха отпаднали на местата си. Към девет часа изпаренията се пръснаха, отново се появи далечният хоризонт — не така гладък като предишния ден, леко нагънат от мъртвото вълнение. Тогава почти едновременно неколцина души видяха в далечината едва забележимо петънце.

— Има нещо там! — обади се пръв Стефан.

Далматинецът напрегнато се взря, дори очите го заболяха.

— Това е гемия! — каза той тихо. — Капитане, виж и ти!…

Но капитанът без друго вече се взираше нататък.

— Гемия е! — кимна той неуверено.

Бялото петънце беше точно на югозапад — между тях и сушата. След половин час далматинецът, който нито за минутка не бе свалил от нея напрегнатия си взор, отново се обади:

— Не се движи!… Стои на едно място!…

— Не се движи! — като ехо се обади и капитанът.

— Вижда ми се тримачтова! — каза далматинецът.

Капитанът не отговори.

— Тримачтова е! — повтори отново Милутин.

— Туй не мога да видя! — каза капитанът. — Но ако е тримачтова — значи, не е българска!… Ние нямаме тримачтова!…

— По-добре, да не е българска! — каза далматинецът. — Тъй е по-добре!…

Някаква мисъл се бе родила вече в ума му, но той все още се боеше да я каже на другите.

— А защо не се движи? — попита замислено далматинецът. — Зер може такава голяма гемия без мотор?

— И на мен не ми се вярва! — каза неуверено капитанът. — Обикновено имат, макар и съвсем малък — колкото да маневрират с вятъра…

— Може да им е развален моторът! — предположи далматинецът.

— И туй може! — кимна капитанът.

След малко гемията се поизмести — обърна се с целия си профил срещу тях. Сега и капитанът успя да види, че е тримачтова…

— Чужда е! — каза той гласно мисълта си. — Не е българска!