Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Map of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

КРИПТОГРАФИЯ

25 юли, 18:23

8. Рим, Италия

 

— Трябват ми лист и химикалка — каза Грей. Държеше сателитния си телефон.

Чакаха в едно кафене на открито срещу централната гара. След като пристигнаха, Рейчъл се обади да поиска две коли на карабинерите да ги вземат и да ги откарат до Ватикана. Докато чакаха, Грей реши, че е време да наруши мълчанието и да се свърже с централното командване. Веднага го свързаха с директор Кроу.

След като Грей му докладва накратко за събитията в Кьолн и Милано, директорът на свой ред успя да го изненада с неочаквана новина.

— И защо се е обадила на вас? — попита Грей, докато Монк ровеше в раницата си за тефтерче и химикалка.

— Сейчан играе и с двете групи, за да подпомогне собствената си цел — отговори Пейнтър. — И дори не се опита да го скрие. Информацията, която ни предаде, е била открадната от оперативен агент на Драконовия двор, някой си Раул.

Грей се намръщи. Спомни си за онзи тип в Милано. [???] са — продължи Пейнтър. — и по тази причина я прехвърлиха на нас — както за да я разгадаем вместо нея, така и за да ви държи по следите на Двора. Тя никак не е глупава. Умението й да манипулира трябва да е на изключителна висота, щом гилдията я е избрала за тази задача… а и вие двамата имате стари сметки за уреждане. Въпреки помощта й в Кьолн и Милано, не бива да й се доверяваш. Рано или късно тя ще се обърне срещу теб и ще се опита да изравни резултата.

Грей усети тежестта на металната монета в джоба си. Не беше нужно да го предупреждават. Тази жена беше от лед и стомана.

— Добре — каза Грей, вече с лист и химикалка в ръце; крепеше телефона с рамо. — Готов съм.

Пейнтър бавно му издиктува съобщението.

— И е разделено на строфи, като стихотворение, така ли? — попита Грей.

— Да. — Директорът продължи да диктува ред по ред, а Грей да пише.

След като приключиха, Пейнтър каза:

— Шифровчици вече работят по текста и при нас, и в Националната служба за сигурност.

Грей свъси вежди, загледан в листа.

— Ще видя какво можем да измъкнем от това. Може би с ресурсите на Ватикана ще направим някакъв пробив.

— А междувременно бъдете нащрек — предупреди го Пейнтър. — Тази Сейчан може да се окаже по-опасна и от целия Двор.

Грей не оспори последното твърдение. Уточниха набързо още някои неща, после Грей затвори телефона и го прибра. Всички го гледаха с очакване.

— Какво става? — попита Монк.

— Лейди Дракон се е обадила в Сигма. Предала им е гатанка, която да разрешим. Изглежда, не знае какви са следващите планове на Двора и докато те се подготвят, иска ние да им дишаме във врата. Така че ни подхвърля някакъв древен откъс, нещо, което Драконовият двор е открил преди два месеца в Египет. По нейни твърдения нещо в съдържанието му е първопричината за настоящата им операция.

Вигор, без да оставя миниатюрната си чашка за еспресо, се наведе да прочете откъса заедно с останалите.

Когато пълната луна със слънцето се слее,

постара ражда се.

        Що е то?

Където дави се,

но в мрак се носи и в изгубения цар се вглежда

        Що е то?

Близнакът чака за вода,

но изгорен ще да е кост по кост върху олтара.

        Що е то?

— O, това много ще ни помогне, няма що — изръмжа Монк. Кат поклати глава.

— Какво общо има това с Драконовия двор, с металите с висок спин и с някакво изгубено общество на алхимици?

Рейчъл плъзна поглед по улицата.

— Учените във Ватикана може би ще успеят да ни помогнат. Кардинал Спера ни обеща пълното си съдействие.

Грей забеляза, че Вигор беше хвърлил само един поглед на листа и се беше обърнал. Отпиваше на малки глътки еспресото си.

На Грей му беше писнало от тази тайнственост. Писнало му бе от любезности. Ако Вигор искаше да участва в екипа му, беше крайно време да се държи като негов член.

— Знаеш нещо — обвини го Грей. Всички се обърнаха към тях.

— И ти би трябвало да го знаеш — отвърна Вигор.

— Какво имаш предвид?

— Това вече го обясних във влака. — Вигор почука с пръст по листа. — Мелодиката на откъса би трябвало да ви е позната. Говорих ви за книга с подобен тестови модел. Повторението на фразата „що е то“.

Кат реагира първа.

— От египетската „Книга на мъртвите“.

— И по-точно „Папирусът на Ани“ — продължи Вигор. — Представлява кратки стихове с неясно съдържание, един вид гатанки, и след всяка се повтаря един и същ ред, отново и отново — „що е то“.

— Или на еврейски — „манна“ — каза Грей, припомнил си разговора.

Монк прокара ръка по четината, избила по бръснатия му череп.

— Но ако този откъс е от някаква добре известна египетска книга, защо изведнъж е подпалила огън под задника на Двора?

— Откъсът не е от „Книга на мъртвите“ — отговори Вигор. — Познавам достатъчно добре „Папирусът на Ани“, за да знам, че тези стихове не са оттам.

— А откъде са тогава? — попита Рейчъл. Вигор се обърна към Грей.

— Каза, че Драконовият двор е открил това в Египет… само преди няколко месеца.

— Точно така.

Вигор се обърна към Рейчъл.

— Сигурен съм, че като служител в културния отдел на карабинерите, си била информирана за неотдавнашния хаос в Египетския музей в Кайро. Музеят вдигна тревога през Интерпол.

Рейчъл кимна и обясни на другите.

— През 2004 — та Върховният съвет за антиките на Египет нареди да бъде опразнено подземието на Египетския музей заради предстоящ ремонт. Когато отворили подземието обаче, се натъкнали на десетки хиляди фараонски и други артефакти в лабиринта на коридорите му. Подземието, изглежда, се е било превърнало в отдавна забравено археологическо сметище.

— По предварителната им оценка ще минат пет години, докато каталогизират всичко — каза Вигор. — Но като преподавател по археология, съм чувал това-онова за откритията. Имало цяла стая с разпадащи се пергаменти, които според учените може би идват от изгубената Александрийска библиотека — основен бастион на гностичната философия.

Грей си спомни обяснението на Вигор за гностицизма и търсенето на тайно познание.

— Подобно откритие със сигурност би привлякло интереса на Драконовия двор.

— Като мухи на мед — каза Рейчъл. Вигор продължи:

— Един от каталогизираните артефакти бил от колекция на Абд ел-Латиф, уважаван египетски лекар и изследовател от петнайсети век, живял в Кайро. В неговата колекция, съхранявано в бронзово сандъче, се намирало допълнено издание от четиринайсети век на египетската „Книга на мъртвите“, което включвало копие от „Папирусът на Ани“. — Вигор впи поглед в Грей. — Било е откраднато преди четири месеца.

Грей усети как пулсът му се забързва.

— От Драконовия двор.

— Или от техен наемник. Те имат връзки навсякъде.

— Но ако книгата е само копие на оригинала — каза Монк, — какво значение има?

— „Папирусът на Ани“ съдържа стотици строфи. Бас ловя, че някой е фалшифицирал това копие и е скрил в него тези конкретни строфи — Вигор посочи листа пред Грей — сред другите, по-древни стихове.

— Нашите изгубени алхимици — вметна Кат.

— Скрили са игла в купа сено — каза Монк. Грей кимна.

— Докато някой учен от Драконовия двор не се досетил за фалшификацията, не разгадал отпратките и не задействал машината им. Но къде ни води това?

Вигор се обърна към улицата.

— Във влака спомена, че искаш да настигнем и задминем Драконовия двор. Сега е моментът да го направим.

— И как по-точно?

— Ще разгадаем гатанката.

— Но това може да отнеме дни. Вигор го погледна през рамо.

— Не и ако вече съм я разгадал.

Той посегна към тефтера със стиховете и отвори на чиста страница.

— Дайте да ви покажа.

После направи нещо много странно. Натопи пръста си в еспресото и омокри дъното на малката си чашка, притисна я към хартията и отпечата съвършен кафеникав кръг върху празната страница. Повтори същата операция, като застъпи първия кръг с втория, така че се получи стилизирана фигурка на снежен човек.

— Пълната луна, която се слива със слънцето.

— И какво доказва това? — попита Грей.

— Vesica Pisces — каза Рейчъл и лицето й грейна с радостта на просветлението.

Вигор й се ухили широко.

— Споменавал ли съм колко се гордея с моята племенница?

 

19:02

 

На Рейчъл не й се искаше да се отказва от полицейския ескорт, но разбираше вълнението на вуйчо си. Той настояваше да използват друг транспорт, за да тръгнат възможно най-скоро по новата следа.

Така че се обади в управлението и отмени искането си за патрулните коли. Остави и неясно съобщение за генерал Ренде, че имали да свършат нещо. Последното беше по препоръка на Грей. Той смяташе, че е по-добре да не разгласяват намеренията си. Поне докато не попаднат на нещо съществено.

Колкото по-малко хора знаеха за откритието им, толкова по-добре.

Така че потърсиха алтернативен транспорт.

Рейчъл последва широкия гръб на Грей към задната част на градския автобус. Кат и Монк седнаха един до друг. Климатикът изтрака, двигателят разтресе пода и автобусът се вля в движението.

Рейчъл седна до Грей на редицата седалки срещу Монк, Кат и вуйчо си. Кат се беше намръщила. Беше настояла първо да се свържат с Ватикана и да си осигурят ескорт. Грей обаче беше отхвърлил предложението й и това, изглежда, я тревожеше.

Рейчъл погледна Грей. Сякаш някаква нова решителност беше втвърдила чертите му. Напомни й за поведението му в Кьолн, там горе, в горящата кула — една особена увереност, която не търпеше никакво колебание. Очите му грееха с решимост, която беше изчезнала след първото нападение. Сега, се беше върнала… и я плашеше малко, караше сърцето й да бие по-бързо.

Автобусът трещеше сред гъстия поток на уличното дви — жение.

— Така — започна Грей. — Приех на доверие думите ти, че тази отбивка от пътя ни е необходима. Може би е време да ни дадеш някакво обяснение, какво ще кажеш?

Вигор вдигна ръка в знак на съгласие.

— Ако бях навлязъл в подробности, щяхме да изпуснем автобуса.

Отвори отново тефтерчето.

— Тази фигура със застъпващите се кръгове се среща много често в целия християнски свят. В църкви, катедрали и базилики по целия свят. От тази фигура се заражда и цялата геометрия. Например. — Той обърна рисунката хоризонтално и закри с длан долната й половина. После посочи общата част на двата кръга. — Тук се вижда геометричната форма на заострената арка. Почти всички готически прозорци и арки са оформени по този начин.

Същата лекция Рейчъл я беше слушала като дете. Имаш ли роднина ватикански археолог, нямаше начин да не познаваш значението на тези два свързани кръга.

— На мен пък ми приличат на две сплескани понички — каза Монк.

Вигор обърна рисунката в първоначалната й посока — вертикално.

— Или на пълна луна, която се слива със слънцето — каза той, припомняйки им стиха от текста-загадка. — Колкото повече мисля за тези стихове, толкова повече пластове откривам, все едно белиш лук.

— Какво имаш предвид? — попита Грей.

— Скрили са тази отпратка не другаде, а в египетската „Книга на мъртвите“. Най-първата книга, която споменава манната. По-късните египетски текстове я наричат „бял хляб“и така нататък. Логично е, че ако искаме да разберем какво са скрили алхимиците, трябва да започнем от началото. Но пък самият отговор на първата загадка ни връща към изгрева на християнството. Така че началото не е едно. Дори и самият отговор предполага умножаване. Едно, което става много.

Рейчъл разбираше какво има предвид вуйчо й.

— Умножаването на рибите. Вигор кимна.

— Ще го обясни ли някой на нас, непосветените? — попита Монк.

— Тези свързани кръгове се наричат Vasica Pisces, или Съдът на рибите. — Вигор се наведе напред и закри с длани горната и долната половина от окръжностите, така че да изпъкне подобната на риба фигура помежду им.

Грей се наведе да погледне по-отблизо.

— Точно символът на рибата олицетворява християнството.

— Първият символ — уточни Вигор. — „Когато пълната луна със слънцето се слее, се ражда по-стара“. — Почука с пръст по рибата. — Някои учени смятат, че символът на рибата е бил използван, защото гръцката дума за риба, ICHTHYS, е акроним на Iesous Christos Theou Yios Soter, тоест Иисус Христос Син Божи, Спасителят. Истината обаче се крие тук, между тези два кръга, заключена в свещената геометрия. Тези сключени кръгове присъстват в много ранни рисунки — малкият Христос лежи в средния им участък. Ако обърнеш фигурата хоризонтално, рибата се превръща в стилизирано изображение на женски гениталии и утроба, и точно там е нарисувано бебето Иисус.

— Точно по тази причина рибата е символ на плодовитостта. Да си плодовит и да се множиш. Както казах, значения тук — колкото щеш.

— Не виждам къде ни води това — изсумтя Грей. Рейчъл също беше любопитна.

— Рим е пълен със символни изображения на риби. Вигор кимна.

— Вторият ред обаче гласи „по-стара ражда се“. Това несъмнено ни насочва към най-старото изображение на рибата като символ. То се намира в криптата на Лучина в катакомбите на свети Калият.

— Там ли отиваме? — попита Монк. Вигор кимна.

Рейчъл забеляза, че Грей не е доволен.

— Ами ако грешиш? — попита той.

— Не греша. Другите стихове в текста намекват за същото… и това е ясно, разгадаеш ли гатанката за Vesica Pisces. Вижте следващия ред. „Където дави се, то в мрак се носи“. Една риба не може да се удави във вода, но може в земята. А и това за мрака. Всичко сочи към крипта.

— Но в Рим има много крипти и катакомби.

— Но не са много онези с две риби, две съвсем еднакви риби, риби — близнаци — каза Вигор.

В очите на Грей проблесна разбиране.

— Друг намек, в последния стих. „Близнакът чака за вода“. Вигор кимна.

— И трите стиха сочат към едно място. Катакомбите на свети Калист.

Монк се облегна назад.

— Поне този път не е църква. Омръзна ми да ме стрелят.

 

19:32

 

Вигор усещаше, че са на прав път.

Най-сетне.

Поведе ги през Порта сан Себастиано, една от най-поразителните порти в градските стени. През нея се влизаше и в парка около Виа Апия, запазен участък от славния древен римски път. Непосредствено зад портите обаче имаше няколко порутени тенекеджийници.

Вигор си спести грозната гледка и насочи вниманието си напред. Улицата се разклоняваше и точно на разклона се издигаше малка църква.

— Параклисът „Domine Quo Vadis“ — каза той.

Единствената му истинска публика беше Кат Брайънт. Вървеше до него. Двамата с Грей май се цупеха един на друг. Останалите вървяха след тях. Приятно му беше да остане насаме с нея за миг. Три години бяха минали, откакто заед-но бяха обработвали доказателствата срещу нацистки военнопрестъпник, живеещ в предградията на Ню Йорк. Търгу-вал беше с крадени произведения на изкуството в Брюксел, Разследването беше дълго и сложно и често им се беше налагало да работят под прикритие. Вигор най-силно се беше впечатлил от способността на младата жена да се вживява във всяка роля толкова лесно, все едно си сменя дрехите.

Знаеше също й за загубата, която беше понесла наскоро. Макар и да беше добра актриса и да криеше умело чувствата си, Вигор достатъчно дълго беше служил на паството си като свещеник, изповедник и съветник, за да различи незатихналата още скръб. Кат беше изгубила обичан човек и сърцето й още не се беше изцелило.

Той посочи каменната църква, защото знаеше, че зад стените й има послание за Кат.

— Параклисът е построен на мястото, където Иисус се явил на свети Петър, който бягал от гоненията на Нерон. Христос отивал в Рим, а Петър бягал оттам. Тогава Петър му задал прословутия въпрос: „Domine, Quo Vadis“. „Господи, къде отиваш?“ Христос отговорил, че се връща в Рим, за да го разпънат отново. Тогава Петър се обърнал да посрещне собствената си екзекуция.

— Звучи като история за призраци — каза Кат. — Трябвало е да бяга.

— Както винаги, прагматична до дупка. Но ти най-добре знаеш, че понякога собственият ти живот е по-маловажен от каузата. Всички ние носим в телата си болестта, която ще ни убие. Не можем да избегнем смъртта. Но както добрите дела красят живота ни на земята, същото можем да направим и със смъртта си. Да положиш живота си в жертва е нещо достойно за уважение.

Кат го стрелна с поглед. Беше достатъчно умна да долови подтекста на разговора.

— Саможертвата е последният дар, който ние, смъртните, можем да дадем в живота си. Не бива да петним такъв щедър дар с мъка, а с уважение и преклонение, дори с радост за един живот, изживян пълноценно до самия му край.

Кат си пое дълбоко дъх. Пресякоха улицата пред малкия параклис. Тя плъзна поглед по сградата — макар Вигор да подозираше, че също толкова напрегнато се вглежда и в себе си.

— Дори и в историите за призраци може да има поука — завърши той и поведе групата по лявата улица.

Тук настилката беше от вулканичен калдъръм. Макар камъните да не бяха от оригиналната настилка на римския път, извеждал някога от градската порта, за да стигне чак до Гърция, съзнателното им уподобяване създаваше настроение на романтика. Постепенно сградите край пътя оредяха и от двете му страни се ширнаха полегати зелени хълмове, тук-там пасяха овце, скупчени на сянка под чадърите на високи линии. Порутени останки от древни зидове насичаха пейзажа заедно с някоя и друга гробница.

По това време, когато повечето атракции затваряха и слънцето отиваше на залез, Виа Апия беше почти изцяло на тяхно разположение. По някой окъснял посетител, пеша или с велосипед, кимаше на Вигор, забелязал якичката му. Измърморваха по едно „Райге“и продължаваха по пътя си, като хвърляха поглед през рамо към уморената им група.

Вигор забеляза и оскъдно облечени жени покрай пътя — в компанията на по-сносно облечени мъже. След залез Виа Апия се превръщаше в стоянка на проститутки и подобните им, често биваше дори опасна за средностатистическия турист. Разбойници и крадци все още дебнеха покрай римския път така, както го бяха правили и в древността.

— Вече не е далеч — обеща Вигор.

Пое през един участък с лозя — зелени стъбла, оплетени в Дървени и телени решетки — които се катереха по полегатите склонове. Напред се появи входът към двора, където се намираше тяхната цел — катакомбите на свети Калист.

— Командире — обърна се Кат към Грей, — не трябва ли поне да огледаме района предварително?

— Просто си дръжте очите отворени — каза той. — Никакво бавене повече.

Вигор си отбеляза твърдостта в гласа на американеца. Все още се вслушваше в другите, но не беше толкова склонен да променя решенията си. Вигор не можеше да реши дали това е добре, или напротив.

Грей им даде знак да продължат.

Подземната гробница затваряше в пет, но Вигор се беше обадил на уредника и беше уговорил тази специална „обиколка“. Дребен господин със снежнобяла грива и сива униформа излезе от сянката на един вход и закуцука към тях — подпираше се на овчарска гега вместо бастун. Вигор го познаваше добре. Семейството му от поколения пасеше овце в този район. Беше се родил с кавал в устата.

— Монсеньор Верона — каза той. — Come va?

— Bene grazie. E lei, Giuseppe?

— Добре съм, Padre. Grazie. — Махна с ръка към къщурката, която му служеше за дом, докато наглеждаше катакомбите. — Имам една бутилка грапа. Знам, че харесвате грапата от тукашните лозя.

— Друг път, Джузепе. Денят преваля, а ние, уви, бързам. Мъжът изгледа останалите, сякаш те бяха виновни цялото това бързане, после погледът му се спря на Рейчъл — Не може да бъде! Piccola Рейчъл… но вече не е толкова малка.

Рейчъл се усмихна — явной стана приятно, че си я спом-нят. За последно беше идвала тук с вуйчо си, когато беше на девет. Побърза да прегърне уредника и го целуна по бузата — Ciao, Джузепе.

— Трябва да вдигнем тост за piccola Рейчъл, нали?

— След като си свършим работата тук — може би — настоя Вигор. Знаеше, че Джузепе скучае сам в къщурката си и копнее за компания.

— Si… bene… — Джузепе махна с гегата към входа. — Отворено е. Ще заключа след вас. Като се качите, почукайте и ще ви отворя.

Вигор ги поведе към входа на катакомбите. Отвори вратата и махна на Другите да влязат. Джузепе бе оставил лампите светнати. Стълбището се спускаше пред тях.

Монк влезе заедно с Рейчъл и хвърли поглед назад към уредника.

— Трябва да го запознаеш с баба си. Бас ловя, че ще се харесат.

Рейчъл се ухили и последва набития американец през прага.

Вигор затвори вратата, мина отново напред и поведе групата надолу по стълбите.

— Тази катакомба е една от най-старите в Рим. Някога е била частна християнска гробница, но постепенно се разширила, когато неколцина папи поискали да бъдат погребани тук. Сега заема площ от деветдесет акра на четири подземни нива.

Вигор чу ключалката зад него да изщраква. Въздухът ставаше все по-влажен, колкото по-надолу се спускаха, с отчетлив мирис на глина и процеждаща се вода. В края на стълбището стигнаха до помещение с издълбани в стените хоризонтални ниши за покойниците. По стените имаше графити — но не бяха дело на съвременни вандали. Някои от надписите датираха още от петнайсети век — молитви, жалби, клетви.

— Колко навътре трябва да влезем? — попита Грей. Почти нямаше място двама души да вървят рамо до рамо в стесняващия се проход.

Дори и онези, които не страдаха от клаустрофобия, се чувстваха притиснати в този порутен подземен некропол. Особено сега, когато нямаше други посетители.

— Криптата на Лучина е много по-надълбоко. Намира се в най-древната част на катакомбата.

От помещението излизаха няколко галерии, но Вигор знаеше пътя и пое по дясната.

— Стойте близо до мен — предупреди той. — Човек лесно може да се изгуби тук.

Проходът се стесни още повече. Грей се обърна.

— Монк, пази ни гърба. На десет крачки. Но без да ни губиш от поглед.

— Готово. — Монк извади пушкалото си.

Напред се появи широка камера. Стените й бяха надупчени от по-големи ниши и красиви арковидни гробове.

— Телата са били преместени — каза Вигор, водеше ги все по-дълбоко през Криптата на Цецилия. — Около пети век покрайнините на Рим били плячкосвани от поредица завоеватели. Готи, вандали, ломбарди. Много от най-важните покойници били преместени в църкви и параклиси зад стените на града. На практика тези катакомби се оказали до такава степен опразнени и изоставени, че до дванайсети век били забравени напълно и ги преоткрили едва през шестнайсети.

Грей се изкашля.

— Май непрекъснато се натъкваме на тази епоха. Вигор се обърна и го погледна.

— Дванайсети век — обясни Грей. — Пак тогава костите на влъхвите са били преместени от Италия в Германия. А според казаното от теб, пак тогава е имало ренесанс на гностичните вярвания, довели до създаването на схизма между императорите и папската институция.

— Било е неспокойно време, довело до изгнаничеството на папата в края на тринайсети век. Възможно е алхимиците да са търсели защита за наученото. Самите те са били принудени да минат в дълбока нелегалност и са оставяли след себе си следи — трохи, които да укажат пътя на други гностици.

— Като тази секта на Драконовия двор.

— Едва ли са си представяли, че точно такава група, извращаваща вярванията им, ще е достатъчно просветена да търси висшите им истини. Злощастна непредвиденост. Във всеки случай мисля, че си прав. Възможно е това да е времето, когато са били поставени отпратките. Аз бих казал някъде през тринайсети век, в разгара на конфликта. По онова време малцина са знаели за катакомбите. Какво по-добро място да се скрият отпратките към едно тайно общество?

Вигор ги водеше през серия от последователни галерии и крипти.

— Не е далеч. Остава да минем през Параклисите на тайнствата. — И посочи една галерия с шест камери. Ронещи се избелели фрески изобразяваха в детайли различни библейски сцени, редуващи се с изображения на Светото кръщение и причастия. Истински съкровища на раннохристиянското изкуство.

След като минаха през още няколко галерии, стигнаха до целта. Скромна крипта. Таванът беше изрисуван с характерен раннохристиянски мотив — добрия пастир Христос с агне на раменете.

Вигор обаче не погледна тавана, а посочи две съседни стени.

— Ето заради това дойдохме тук.

 

20:10

 

Грей се приближи до по-близката стена. На зелен фон имаше фреска с изображение на риба. Над нея, почти все едно рибата я носи на гърба си, беше изобразена кошница с хляб. Обърна се към другата стена. Фреската тук изглеждаше като огледален образ на първата, само че в кошницата имаше и бутилка вино.

— Всички тези образи са символични за Светото причастие — каза Вигор. — Риба, хляб и вино. Символизират също чудото с рибите, когато Христос нахранил множеството свои последователи, които били дошли да чуят проповедта му.

— Пак символизмът на умножението — каза Кат. — Като геометрията на Vesica Pisces.

— И сега какво? — попита Монк. Стоеше с пушката на рамо, обърнал лице към криптата.

— Ще последваме гатанката — отговори Грей. — Вторият стих е следният: „Където дави се, то в мрак се носи и в изгубения цар се вглежда“. Открихме къде се носи в мрак и сега остава да видим накъде гледа. — И посочи натам, накъдето беше обърната първата риба.

Навътре в галериите.

Грей тръгна натам, като се оглеждаше внимателно. Скоро откри и изображение на царе. Спря пред фреска, изобразяваща преклонението на влъхвите. Беше избеляла, но подробностите бяха достатъчно ясни. Дева Мария седеше на трон с малкия Христос в скута си. Пред нея в дълбок поклон стояха три фигури в дълги роби и предлагаха дарове.

— Тримата царе — каза Кат. — Пак влъхвите.

— Непрекъснато налитаме на тези типове — обади се Монк няколко крачки зад тях.

Рейчъл гледаше намръщено фреската.

— Но какво означава? Защо стиховете ни доведоха тук? Какво е научил Драконовият двор?

Грей затвори очи и остави мозъка си да пресее всички събития от изминалия ден. Не се опита да им наложи ред, просто позволи на мислите си да се реят свободно. Връзки се оформяха, разпадаха се, прегрупираха се. И той бавно започна да разбира.

— Истинският въпрос е защо древните алхимици ни доведоха тук? — каза той. — При това конкретно изображение на влъхвите. Както спомена Монк, в Италия буквално зад всеки ъгъл се натъкваш на тези тримата. Така че с какво тази фреска е по-различна?

Никой не знаеше как да му отговори.

Рейчъл предложи възможна посока на търсене.

— Драконовият двор е поел по стъпките на костите. Може би и ние трябва да погледнем от този ъгъл.

Грей кимна. Трябваше и сам да се сети. Нямаше нужда да преоткриват колелото. Драконовият двор вече беше решил гатанката. Те трябваше само да върнат лентата назад. Замисли се над това и откри един възможен отговор.

— Може би рибата гледа към това конкретно изображение на царете, защото те са погребани. В гробище. Под земята, където рибата би се удавила. Отговорът на гатанката не са живите влъхви, а мъртвите и погребани влъхви, в една крипта, която някога е била пълна с кости.

Вигор възкликна изненадано.

— И Драконовият двор е тръгнал да търси костите — каза Рейчъл.

— Според мен Драконовият двор вече е знаел, че костите не са кости — каза Грей. — Те са душели по тази следа векове. Трябва да са знаели. Вижте какво стана в катедралата.

По някакъв начин са използвали прахообразното бяло злато, за да убият. Много по-напред са от нас.

— И се стремят към още по-голяма сила — каза Рейчъл. — Към последната тайна на влъхвите.

Вигор присви съсредоточено очи.

— И ако си прав — за преместването на костите от Италия в Германия, — може би това преместване не е обикновено плячкосване, както ни учи историята, а е било направено с цел. Да се опази амалгамата.

Грей кимна.

— И Драконовият двор ги е оставил на съхранение в Кьолн… където са им били под око. Знаели са, че костите са важни, но не и какво да правят с тях.

— Досега — обади се Монк от поста си при входа.

— В крайна сметка обаче — продължи Грей — към какво сочат всички тези улики? Засега само към реликви в църква. Но не казват какво да се прави с тях, за какво се използват.

— Забравяме нещо — каза Кат. Беше мълчала през цялото време, разглеждаше съсредоточено фреската. — В текста се казва, че рибата „в изгубения цар се вглежда“. Не царе, в множествено число, а цар. Тук има трима царе. Мисля, че пропускаме друго ниво на значение или символизъм. — Обърна се към другите. — За какъв „изгубен цар“ се намеква в откъса?

Грей безпомощно затърси отговор. Гатанките сякаш нямаха край.

Вигор беше опрял брадичка на ръката си и мислеше усилено.

— Има една фреска в съседна катакомба. Катакомбата на Доматила. На нея царете не са трима, а четирима. Защото в библията никъде не се посочва изрично броят на влъхвите, а раннохристиянските художници също не са били единодушни по този въпрос. Изгубеният цар може да е друг влъхва, който го няма тук.

— Четвърти влъхва? — попита Грей.

— Фигура, символизираща изгубеното познание на алхимиците. — Вигор кимна и вдигна глава. — Във втория стих се намеква, че костите на влъхвите могат да бъдат използвани, за да се намери този четвърти влъхва. Който и да е той. Рейчъл поклати глава.

— Не забравяйте, че тази улика е погребана в крипта. Бас ловя, че не четвъртия влъхва трябва да намерим, а гробницата му. Едните кости намират другите. Които навярно крият нов скрит запас от амалгама.

— Или нещо още по-велико. Което със сигурност би заинтересувало Драконовия двор.

— Но как могат костите на влъхвите да помогнат да се намери тази изгубена гробница? — попита Монк.

Грей тръгна обратно към криптата на Лучина.

— Отговорът трябва да се крие в третия стих.

 

14:22 източно време

Вашингтон

 

На вратата се почука и Пейнтър Кроу се стресна. Беше заспал на стола си, с наведена назад облегалка. Проклети ергономични мебели…

Изкашля се да прогони съня от гърлото си.

— Влез.

Беше Логан Грегъри. Косата му беше влажна, беше си сменил ризата и сакото. Изглеждаше така, сякаш току-що е дошъл на работа, а не стои тук денонощно.

Логан, изглежда, забеляза погледа на шефа и прокара ръка по колосаната си риза.

— Слязох в гимнастическия салон да се пораздвижа. Държа си резервен комплект дрехи в шкафчето.

Пейнтър нямаше какво да отговори на това. Младост. Лично той едва ли беше в състояние да стане от стола си, какво остава да се „пораздвижи“в салона. От друга страна, Логан беше само с пет години по-млад от него. Пейнтър си даваше сметка, че не толкова възрастта, колкото стресът му изпива силите.

— Сър — продължи Логан, — получих съобщение от генерал Ренде, нашата свързка с карабинерската служба в Рим. Командир Пиърс и другите отново са изчезнали. Пейнтър се наведе напред.

— Още едно нападение ли? Вече трябваше да се пристигнали във Ватикана.

— Не, сър. След като говорихте с тях, те са отменили поръчания карабинерски ескорт и са тръгнали сами. Генерал Ренде иска да знае какво сте им казали. Неговият оперативен агент, лейтенант Рейчъл Верона, го е информирала, че сте им свели разузнавателна информация. Генералът не е доволен, че е оставен на тъмно.

— И ти какво му каза? Логан вдигна вежди.

— Нищо, сър. Такава е официалната политика на Сигма, нали така? Не знаем нищо.

Пейнтър се усмихна. Понякога наистина си мислеше, че не знаят нищо.

— Ами капитан Пиърс, сър? Какво ще правим? Дали да не обявим тревога?

Пейнтър си спомни съвета на Шон Макнайт. Доверявай се на агентите си.

— Ще го чакаме да се обади. Няма данни за нечиста игра. Ще му дадем възможност да действа по свое усмотрение.

Логан, изглежда, не остана доволен от този отговор.

— Тогава какво ще наредите да направя?

— Предлагам да си починеш малко, Логан. Подозирам, че когато Пиърс се развихри, няма да ни остане време за сън.

— Слушам, сър. — Той тръгна към вратата.

Пейнтър се отпусна в стола си и покри очи с ръка. По дяволите, този стол наистина беше удобен. Унесе се, но нещо не му даваше мира и гонеше съня от очите му. Нещо го глождеше. Нещо, което беше казал Грей. Нещо, че не бива да се предоверяват на Сигма. Нещо за изтичане на информация.

Възможно ли беше?

Имаше само още един човек освен самия него, който знаеше всичко за операцията. Дори Шон Макнайт не знаеше всичко. Той бавно отвори очи.

Не беше възможно.

 

20:22 (местно време)

Рим, Италия

 

В криптата на Лучина Грей застана пред втората фреска с рибата. Трябваше да разгадаят тази трета загадка. Монк зададе добър въпрос:

— Защо Драконовият двор просто не е взривил катакомбата? Защо са я оставили, та и други да тръгнат по следите на бялото злато?

Рейчъл застана до него.

— Щом допълненото копие на „Книга на мъртвите“е у тях, от какво има да се страхуват? Ако Сейчан не беше откраднала текста с гатанките, никой не би се сетил да търси тук.

— Може пък Дворът да не е бил толкова сигурен в интерпретацията си — добави Кат. — Може би са искали тази история в камък да си остане непокътната, докато не стигнат до верния превод.

Грей претегли казаното и го изпълни усещането, че времето го притиска жестоко. Обърна се към фреската.

— Да видим тогава какво са открили. В третия стих се говори за рибата, която чака вода. Също като при първата, мисля, че трябва да проследим посоката на погледай.

Грей посочи друга галерия. Втората риба сочеше натам. Но Вигор продължи да разглежда двете риби, гледаше ту едната, ту другата.

— Близнаци — измърмори той. — Какво?

Вигор посочи двете риби.

— Който и да е създал тази игра на гатанки, я е натъпкал със символи, пласт върху пласт. Като избора на тези две риби например. Почти еднакви на вид. Това, че нарича втората риба „близнак“, не може да е без значение.

— Не виждам връзката — каза Грей.

— Защото не знаеш гръцки. Грей се намръщи.

Изненадващо, Монк даде своя принос — доказа, че гръцкият му произход се простира и отвъд предпочитанията му към узото и странните танци.

— Близнак на гръцки е „дидимус“.

— Браво — каза Вигор. — А на еврейски близнак е „Тома“. Също като в Дидимус Тома. Един от дванадесетте апостоли.

Грей си спомни разговора си с монсеньора при езерото Комо.

— Тома е бил апостолът в конфликт с Йоан.

— И онзи, който е покръстил влъхвите — напомни му Вигор. — Тома олицетворява гностичните вярвания. Мисля, че използването на думата „близнак“ тук е един вид поклон пред евангелието на Тома. Това ме навежда на мисълта дали тези алхимици не са били от християните на Тома… богомолци, които са се вписвали донякъде в официалната политика на Рим, но тайно са поддържали гностичните си ритуали. Винаги се е шушукало за наличието на такава църква в Църквата. Църквата на Тома, паралелна и вътрешна за каноничната Църква. Това може би е доказателството.

Грей долови растящото вълнение в гласа му.

— Може би това общество от алхимици, което е имало своите корени във времената на Мойсей и Египет, се е сляло с католическата църква. Продължило е съществуванието си, като е носело кръст и е превило коляно пред Църквата, откривайки обща основа с онези, които са почитали тайното евангелие на Тома.

— Скрили са се на очевидно място — каза Монк. Вигор кимна.

Грей се замисли за логиката в тази последователност. Може би си струваше да я разработят, но в момента ги чакаше друга загадка. Той посочи към галерията.

— Който и да ни е оставил тези гатанки, ни е оставил и трето предизвикателство.

„Близнакът чака за вода…“ Грей ги поведе по новата галерия. Оглеждаше се за фреска с вода. Мина покрай различни библейски сцени, но на нито една не беше изобразена вода. Имаше една рисунка на семейство около трапеза, но те като че ли пиеха вино. До нея имаше една фреска с четири мъжки фигури, вдигнали ръце към небето. Нито един от тях не държеше съд с вода.

Вигор извика зад него и той се обърна.

Другите се бяха скупчили пред една ниша. Той се върна при тях. Тази ниша вече я беше огледал. Фреската показваше мъж в роба, който удря с пръчка по камък. Нито капка вода нямаше тук.

— Това е изображение на Мойсей в пустинята — каза Вигор. Грей изчака по-подробно обяснение.

— Според Библията той ударил скала в пустинята и от нея бликнал извор с прясна вода, който утолил жаждата на бегълците израилтяни.

— Също като нашата риба — каза Монк.

— Това трябва да е фреската, за която се говори в стиха — каза Вигор. — Спомнете си, че Мойсей е знаел за манната и чудотворния бял прах. Нормално е да го уважат.

— И какво ни казва тази люпеща се рисунка? — попита Грей.

— „Близнакът чака за вода, но изгорен ще да е кост по кост върху олтара“ — цитира Вигор. — Изгорен кост по кост. Мислете отзад напред. Както ни препоръча Рейчъл. Какво е направил Драконовият двор в Кьолн? Богомолците в известен смисъл са били изгорени, защото какво друго е силният токов удар в мозъка, ако не изгаряне. И е било намесено бяло злато. И вероятно амалгамата в костите на влъхвите.

— Това ли е посланието? — попита неспокойно Рейчъл. — Да убиваш? Да оскверниш олтар, като онзи в Кьолн, да го омърсиш с кръв и убийство?

— Не — отговори Грей. — Драконовият двор възпламени костите и това, изглежда, не ги е довело до нищо ново, защото след това продължиха по същия път. Може би случилото се в Кьолн е било само пробен тест. Може би Драконовият двор не е бил напълно сигурен в интерпретацията на загадката, както предположи вуйчо ти. Във всеки случай те явно са знаели за част от способностите на белия прах. Със своето устройство доказаха, че могат да задействат и грубо да контролират енергията на тези свръхпроводници. Използваха я, за да убият. Но не смятам, че точно това й приложение са търсели алхимиците навремето.

Рейчъл все още изглеждаше като на тръни.

— Истинският отговор е тук — завърши Грей. — Щом Драконовият двор го е намерил, значи и ние можем.

— Да, но те са разполагали с месеци след кражбата на текста от музея в Кайро — каза Монк. — И знаят много повече за тези неща от нас.

Всички закимаха мрачно. Хроничното недоспиване си казваше думата — адреналинът изостряше сетивата, но взимаше своята дан. Гатанките изчерпваха малкото останали им резерви от проницателност и ги оставяха с тъпо чувство за поражение.

Ядосан на обземащата го слабост, Грей затвори очи. Прехвърли наум всичко, което беше научил. Амалгамата беше съставена от различни метали от платиновата група, чието точно съотношение не можеше да се определи дори и с най-съвременните лабораторни тестове. А след това била оформена като кости и прибрана за съхранение в катедрала.

Защо? Алхимиците наистина ли принадлежаха към тайна църква вътре в Католическата църква? Затова ли бяха успели да скрият костите в онова неспокойно време, ера на антипапи и ожесточени конфликти?

Каквото и да беше станало в миналото, Грей беше сигурен, че Драконовият двор е разгадал някак свойствата на амалгамата в м-състояние и ги е приложил в устройството си. Може би отравянето на нафората е било само начин да се изпробва обсегът на тази сила. Но какво е било първоначалното й, основно предназначение? Инструмент, оръжие?

Мислите му се давеха в неразгадаемия рецептурник с химикали, крит в продължение на векове, завещан на идните поколения като серия от податки към възможен склад с Древен вълшебен прах.

Неразгадаем рецептурник…

Тъкмо беше на път да се откаже, когато се сети за отговора, толкова внезапно, че болка прониза слепоочията му.

Не беше рецептурник.

— Това е ключ — изломоти той, сигурен, че е прав. Обърна се към другите. — Амалгамата е неразгадаем химически ключ, който не може да се уподоби. В неговата уникална химия се крие ключът към мястото, където се намира гробницата на четвъртия влъхва.

Вигор понечи да каже нещо, но Грей вдигна ръка да го спре.

— Драконовият двор знае как да възпламени тази сила, да задейства ключа. Но къде е ключалката? Не е в Кьолн. Там Драконовият двор се е провалил. Но сигурно имат и резервен вариант. Отговорът е тук. В тази фреска.

— Трябва да го разгадаем — продължи той, обърна се и посочи фреската. — Мойсей удря една скала. Олтарите обикновено са направени от камък. Означава ли нещо това? Трябва да идем в Синайската пустиня и да търсим скалата на Мойсей или какво?

— Не — каза Вигор и докосна нарисуваната скала. — Спомнете си пластовете символи в загадката. Това не е скалата на Мойсей, а камък. Фреската всъщност се казва „Мойсей-Петър удря камъка“.

Грей се намръщи.

— Защо две имена? Мойсей и Петър?

— Из цялата катакомба образът на свети Петър често е насложен върху дела на Мойсей. Това е начин да се изкаже почит към апостола.

Рейчъл се вгледа отблизо в нарисуваното лице.

— Ако това е камъкът на свети Петър…

— На гръцки „камък“e „petros“ — каза Вигор. — Точно затова апостолът Симон, син Ионин, бил наречен Петър, по-късно свети Петър. Според думите на Христос, „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си“.

Грей се опита да навърже всичко това.

— Да не би да казваш, че олтарът от гатанката е олтарът в базиликата „Св. Петър“?

Рейчъл изведнъж се намеси — Не. Разчитаме символизма отпред назад. В стиха е използвана думата „олтар“, но на рисунката е заменена с думата „камък“. Не олтар търсим, а камък.

— Супер — каза Монк. — Това определено стеснява параметрите на търсеното.

— Всъщност наистина ги стеснява — каза Рейчъл. — Вуйчо цитира най-важния библейски пасаж, който свързва свети Пегьр с камък. Петър е щял да бъде камъкът, върху който да се сьгради Църквата. Спомнете си къде сме в момента. В крипта. — Тя почука по камъка на фреската. — Камък под земята.

Изгледа ги поред с такова вълнение, че очите й направо светеха в тъмното.

— Върху какво е построена базиликата „Св. Петър“? Кой камък е заровен под основите на църквата?

Грей отговори с блеснали очи:

— Гробницата на свети Петър.

— Камъкът на Църквата — почти едновременно с него възкликна Вигор.

Грей подушваше истината. Костите бяха ключът. Гробницата беше ключалката. Рейчъл кимна.

— Там ще е следващата цел на Драконовия двор. Трябва незабавно да се свържем с кардинал Спера.

— О, не… — Вигор застина.

— Какво? — попита Грей.

— Тази вечер… по залез-слънце… — Вигор си погледна часовника, блед като платно. Обърна се и тръгна към изхода на криптата. — Трябва да побързаме.

Грей го последва, другите също.

— Какво?

— Заупокойна служба за трагедията в Кьолн. Месата ще започне по залез-слънце. Ще присъстват хиляди хора, включително и папата.

Грей изведнъж разбра какво е уплашило до такава степен свещеника. Представи си убитите в Кьолнската катедрала. Службата щеше да е в центъра на вниманието и никой нямаше дори да се сети за Скави — некропола под базиликата „Св. Петър“, където се намираше гробницата на апостола.

Камъкът на църквата.

Ако Драконовият двор възпламенеше костите там…

Представи си тълпите, наблъскани в църквата, множеството на площада отвън. О, Боже!