Джеймс Ролинс
Карта от кости (10)

СКАВИ

25 юли, 20:55

9. Рим, Италия

 

Летният ден беше дълъг.

Когато излязоха от катакомбите, над Виа Апия едва започваше да се смрачава. Грей заслони очите си с ръка. След сумрака в катакомбите косите лъчи на залязващото слънце му се струваха ослепителни.

Джузепе задържа вратата да излязат, после я затвори и я заключи.

— Всичко наред ли е, монсеньор? — Старецът сигурно беше забелязал напрежението им.

Вигор кимна.

— Само трябва да се обадя на едно място.

Грей му подаде сателитния си телефон. Ватиканът трябваше да бъде лредупреден и да се вдигне тревога. Грей знаеше, че монсеньорът има най-добри шансове да се свърже с достатъчно високопоставен ватикански служител.

На една стъпка встрани от тях Рейчъл вече беше извадила мобилния телефон и набираше номера на своето управление.

Изпукване на изстрел спря всички. Куршумът се удари в камъните, с които беше настлан дворът.

Грей реагира моментално, наполовина изненадан, наполовина — не.

— Натам! — извика той и посочи къщурката на уредника. Джузепе беше оставил вратата отворена.

Хукнаха вкупом към убежището. Грей помогна на стария уредник, Рейчъл също се притече на помощ и го прихвана от другата страна.

Преди да са стигнали до къщурката, вратата й избухна в пламъци и отхвърли всички назад. Грей, Рейчъл и Джузепе паднаха един върху друг. Взривената врата отхвърча към средата на двора и се плъзна със стържене по камъните. По двора се посипаха отломки.

Грей се надигна на коляно и прикри Рейчъл и уредника. Кат покри Вигор по същия начин. Грей беше извадил пистолета си, но не виждаше цел, към която да го насочи. Този път нямаше закачулени фигури, изскачащи от нищото.

Околният пейзаж с лозята вече потъваше в сенки и сумрак. И тишина.

— Монк — подвикна Грей.

Партньорът му вече беше извадил пушкалото си и гледаше през устройството за нощно виждане, прикрепено към дулото.

— Нищо не различавам.

Иззвъня телефон. Всички погледнаха Вигор. Той клечеше, стиснал сателитния телефон на Грей. Телефонът иззвъня повторно.

Грей му даде знак да се обади.

Вигор се подчини и вдигна сателитния телефон до ухото си.

— Pronto. — Замълча за миг, после свали телефона от ухото си и го протегна към Грей. — За тебе е.

Преди да е заговорил, гласът отсреща го поздрави:

— Здрасти, капитан Пиърс.

— Здравей, Сейчан.

— Виждам, че си получил съобщението ми до командването на Сигма.

Незнайно как Сейчан ги беше проследила дотук и им беше организирала тази малка засада. Но той знаеше защо. — Гатанката…

— Ако се съди по това как трескаво изхвърчахте от катакомбата, мога само да заключа, че сте разрешили загадката.

Грей не каза нищо.

— Раул също не пожела да сподели информацията си — спокойно каза Сейчан. — Изглежда, Драконовият двор предпочита да държи Гилдията настрана и в отбрана. Тая няма да стане. Така че ако бъдеш така добър и споделиш с мен какво сте разбрали, ще оставя всички ви живи. Грей покри микрофона с ръка.

— Монк?

— Все още нищо, командире — прошепна той.

Сейчан беше заела снайперистка позиция с директен изглед към двора. Лозята, дърветата и потъналите в сенки височини я скриваха добре. Сигурно се бе промъкнала там, докато те бяха в катакомбите, и бе заложила взрива в къщичката, за да ги принуди да останат на открито.

И сега тя командваше парада.

— Понеже явно бързате много — продължи тя, — времето трябва да е от значение. А аз мога да чакам цяла нощ и да ви отстрелвам един по един, докато не се разприказваш. — Сякаш за да подчертае последното, един куршум изтрещя и отчупи парченца от камъка до крака му. — Така че бъди добро момче и говори.

Монк прошепна, без да обръща глава:

— Пушката й сигурно има устройство за улавяне на изгорелите газове. Никаква топлинка не долових при изстрела.

Притиснат до стената, Грей нямаше друг избор освен да преговаря.

— Какво искаш да знаеш? — попита той, за да спечели време.

— Тази нощ Драконовият двор е планирал операция. И според мен сте разбрали кое е мястото. Кажи ми и сте свободни да си вървите.

— Откъде да знам дали ще си удържиш на думата?

— О, няма откъде. Но пък нямаш и голям избор. Мислех, че това е очевидно, Грей. Мога ли да ти викам Грей? — И продължи без никаква пауза: — Докато сте ми полезни, ще ви позволя да се навъртате наоколо, но сигурно ти е ясно, че не всички сте ми нужни. Ще ти дам пример с някой от приятелите ти, ако се наложи.

Грей нямаше избор.

— Добре. Да. Разгадахме проклетата гатанка.

— Къде ще удари Драконовият двор?

— В една църква — блъфира той. — Близо до Колизеума има…

Нещо изсвири край лявото му ухо и уредникът извика стреснато. Грей се обърна и видя стареца да стиска рамото си. Кръв се стичаше между пръстите му. Джузепе седна немощно на каменната настилка. Рейчъл веднага му се притече на помощ.

— Монк, помогни им — каза Грей, като кълнеше наум. Колегата му имаше аптечка и необходимите познания.

Въпреки това се поколеба, сякаш не искаше да се раздели с пушката.

Грей му махна нетърпеливо. Сейчан нямаше да разкрие местоположението си — безсмислено беше да се надяват на такава грешка от нейна страна. Монк свали пушката си и отиде да помогне на уредника.

— Този път се отървахте леко — каза Сейчан в ухото му. — Още една лъжа и ще ви струва повече от малко кръв.

Пръстите на Грей се свиха около телефона.

— Разполагам със собствена информация — продължи жената — и ще разбера дали ме лъжеш.

Грей мислеше трескаво, надяваше се да намери начин да й отклони вниманието, но стоновете на уредника му пречеха да се съсредоточи. А нямаше и време — нито време, нито избор. Налагаше се да й каже истината. Благодарение на нея все още бяха в играта и сега беше дошло време да й върне жеста. Може и да не му харесваше, но за момента с Гилдията бяха в една лодка. За това щеше да се погрижи друг път. А за да се стигне дотам, трябваше да са живи.

— Ако си права за насроченото време — каза той, — значи тази вечер Драконовият двор ще нападне Ватикана.

— Къде?

— Под базиликата. Гробницата на свети Петър. — И като Доказателство, че й казва истината, й разказа накратко как са стигнали до това заключение.

— Браво на вас — каза тя. — Знаех си, че ненапразно ви оставям да ми се пречкате в краката. А сега бъдете така добри да се простите с всичките си мобилни телефони. Хвърлете ги в горящата барака. И без номера, Грей. Не си въобразявай, че съм толкова глупава да не знам точно колко телефона има у теб и хората ти.

Грей се подчини. Кат събра всички телефони, после бавно и един по един ги хвърли през прага в ревящите пламъци.

Освен телефона на ухото на Грей.

— Arrivederci! засега, капитан Грей.

Телефонът внезапно избухна до ухото му — куршумът го изтръгна от пръстите му. Ухото му зазвънтя. Кръв се стичаше по врата му.

Грей се напрегна в очакване на още някой изстрел за довиждане. Вместо това чу гърления рев на запален двигател. Мотоциклет. Отдалечи се в ниското между хълмовете, без и за миг да се покаже на открито. Лейди Дракон си отиваше с нужната й информация.

Грей се обърна.

Монк вече беше бинтовал рамото на уредника.

— Само драскотина. Извадил е късмет.

Но Грей знаеше, че късметът няма нищо общо. Тази жена можеше да простреля всеки от тях в което си око поиска.

— Как ти е ухото? — попита Монк. Грей поклати ядосано глава.

Въпреки това Монк се приближи да погледне. Протегна ръка и не особено нежно прегледа нараненото ухо.

— Само повърхностно ожулване. Стой мирно. — Почисти раната, после я напръска с нещо.

Щипеше ужасно.

— Течна превръзка — обясни Монк. — Засъхва за секунди. И дори по-бързо, ако й духна малко. Но не искам да те възбуждам чак толкова.

Рейчъл и Вигор помагаха на уредника да се изправи. Кат му донесе гегата. Очите на стареца сякаш не можеха да се откъснат от горящата Къщичка. Пламъците вече облизваха счупените прозорци.

Вигор сложи ръка на рамото му и се извини:

— Mi dispiace…

Възрастният мъж вдигна рамене и каза с изненадващо твърд глас:

— Овцете ми нали са живи и здрави. Винаги може да си построи човек нова къща.

— Трябва да намерим телефон — тихо каза Рейчъл на Грей. — Да предупредим Ватикана и генерал Ренде.

Грей знаеше, че прекъсването на комуникациите им е само тактика за забавяне, която да осигури малко време на Драконовия двор, а оттам — и на Гилдията. Погледна небето на запад.

Слънцето беше залязло. Само червеникаво сияние бележеше пътеката му.

Драконовият двор със сигурност вече се беше задействал.

Грей се обърна към уредника.

— Джузепе, имаш ли кола? Старецът кимна.

— От задната страна. — Поведе ги натам. Зад горящата къщичка беше достроен гараж, който приличаше повече на барака. Врата нямаше.

Колата беше завита с брезент. Джузепе я посочи с гегата.

— Ключовете са вътре. Сипах й бензин миналата седмица. Монк и Кат минаха напред да изкарат колата. Издърпаха с общи усилия брезента и отдолу се показа класическо мазерати „Себринг“ от шейсет и шеста, черно като обсидиан. На Грей му заприлича на ранните фордове „Мустанг“. Дълъг масивен автомобил с дебели гуми, създаден да развива висока скорост.

Вигор погледна към Джузепе.

Той сви рамене.

— На леля ми е… почти не е карана.

Рейчъл тръгна към колата. На лицето й бе изписано нещо твърде близко до екстаз.

Бързо се качиха. Джузепе се съгласи да изчака пожарната, все така на пост като уредник на катакомбите.

Рейчъл се настани зад волана. Тя познаваше най-добре Улиците на Рим. Не всички обаче бяха доволни от избора на шофьор.

— Монк — каза Рейчъл, след като завъртя ключа и двигателят изрева.

— Какво?

— Може би ще е по-добре да си затвориш очите.

 

21:22

 

Спряха за кратко пред една редица улични телефони, после Рейчъл отново се включи в движението — по начин, който й спечели гневен клаксон от поредния засечен шофьор. Какъв му беше проблемът на този? Имаше цяла длан разстояние между нейната кола и фиата отзад. Предостатъчно място…

Предните фарове на мазератито пронизаха мрака. Нощта вече се беше спуснала. Редица автомобилни стопове се гънеше към центъра на града. Рейчъл заобикаляше и се промушваше между пречкащите й се коли. На моменти дори навлизаше в отсрещното платно. Срамота беше да не се възползваш от празните участъци там.

Откъм задната седалка се чу стон.

Тя натисна газта още по-силно.

Никой не се оплака гласно.

Направила беше опит да се свърже от уличния телефон с генерал Ренде, докато вуйчо й беше въртял на кардинал Спера. Нито един от двамата не успя. И генералът, и кардиналът бяха на службата, която вече беше започнала. Генерал Ренде лично ръководеше карабинерските сили, охраняващи площад „Св. Петър“. Кардинал Спера участваше в службата. Рейчъл и Вигор бяха оставили съобщения, тревогата беше вдигната. Но дали не бяха закъснели?

Всички бяха на заупокойната служба, само на крачка от мишената на Драконовия двор. Тълпите богомолци и зяпачи служеха като съвършеното прикритие.

— Още колко? — попита Грей от мястото до шофьора. Беше отворил раницата в скута си и работеше бързо. Рейчъл бе заета с шофирането и не й беше останало време да погледне какво прави.

Прелетяха покрай Траяновия форум, древноримския еквивалент на голям търговски център. Порутената полукръгла сграда се намираше на хълма Квиринал. Което означаваше…

— Още две мили — отговори Рейчъл.

— При толкова много хора никога няма да стигнем до предните входове — предупреди ги Вигор, беше се привел напред от задната седалка. — По-добре да си опитаме късмета при железопътния вход към Ватикана. Карай към Виа Аурелия покрай южната стена. Оттам е близо до гърба на базиликата. Ще минем през задния вход.

Рейчъл кимна. Движението вече се забавяше със струпването на автомобили към моста над река Тибър.

— Кажи ми нещо за изкопите под базиликата — каза Грей. — Има ли друг вход към тях?

— Не — каза Вигор. — Гробницата на свети Петър е самостоятелен артефакт. Точно под базиликата се намират Свещените пещери — до тях има пряк достъп от базиликата. Много от най-известните крипти и папски гробници се намират там. Но през 1939 — а работници подготвяли изкопа за гробницата на папа Пий XI и открили нов пласт под Пещерите, огромен некропол с древни мавзолеи, датиращи още от първи век. Нарекли го просто „Скави“, или „Изкопа“.

— Колко голям е районът? И какво представлява?

— Ходил ли си в подземния град в Сиатъл? — попита Вигор.

Грей го погледна през рамо.

— Бил съм на археологическа конференция там — обясни Вигор. — Под модерен Сиатъл лежи неговото минало, град на призраци от времето на Дивия запад, където можеш да видиш непокътнати магазинчета, улични лампи, дървени тротоари. Некрополът е нещо подобно, древноримско гробище, погребано под Пещерите. Разкопките на археолозите разкриха лабиринт от гробове, светилища и каменни улици.

Рейчъл най-после стигна до моста. Щом се озоваха на другия бряг, се отделиха от основния поток коли, заобиколиха и поеха в посока, отдалечаваща ги от площад „Свети Петър“. На юг.

След няколко остри завоя мазератито пое с висока скорост покрай надвисналите крепостни стени на Ватикана. Тук беше съвсем тъмно — почти нямаше улични лампи.

— Направо — каза Вигор и посочи. Железопътните релси пресичаха пътя по каменен мост.

Точно тук ватиканският железен път напускаше Светия престол и се включваше в железопътната система на Рим. Папите често пътуваха с влак — потегляха от собствената гара на Ватикана, вътре в стените на града-държава.

— Завоят преди моста — каза Вигор.

Тя едва не го пропусна в тъмното. Завъртя рязко волана, задницата поднесе и мазератито свърна от широкия път в настлана с калдъръм уличка, която се изкачваше стръмно. Гумите хвърляха чакъл, а двигателят ръмжеше гневно. Уличката свърши пред релсите.

— Натам! — Вигор посочи наляво.

Нямаше улица, само успоредна на релсите тясна ивица, обрасла с треволяк, бурени и камънаци. Рейчъл завъртя волана и пое по нея.

Смени скоростите и продължи по-бавно към арката в крепостната стена. Фаровете подскачаха нагоре-надолу. Стигнаха до стената и тя провря автомобила в тесния проход между дебелия зид и релсите.

Светлината от фаровете се плисна по тъмносин служебен бус, блокирал странично пътя. Двама швейцарски гвардейци в тъмносини униформи стояха на пост до буса. Пушките им бяха насочени към нарушителите.

Рейчъл наби спирачки, протегна ръка през прозореца, размаха карабинерската си карта и извика:

— Лейтенант Рейчъл Верона! С монсеньор Верона! Случаят е спешен!

Дадоха им знак да минат, но единият от гвардейците продължаваше да се цели в лицето на Рейчъл.

Вуйчо й побърза да покаже собствените си ватикански документи за самоличност.

— Трябва да намерим кардинал Спера.

Лъч на фенерче обходи вътрешността на колата — спираше се поред на останалите пътници. За щастие, оръжията им бяха прибрани и не се виждаха. Моментът не беше подходящ за въпроси.

— Аз гарантирам за тях — строго заяви Вигор. — Същото би ви казал и кардинал Спера.

Бусът се изтегли встрани и освободи пътя към територията на Ватикана.

Вигор подаде глава през прозореца.

— Предупредиха ли ви вече? За възможното нападение? Гвардеецът се ококори.

— Не, монсеньор.

Рейчъл погледна Грей. „O, не…“ Потвърждаваха се страховете им, че при цялата суматоха около заупокоината служба предупреждението ще се придвижи твърде бавно по командната верига. Църквата се славеше с бавните си реакции… към промените и спешните ситуации.

— Не пускайте никой друг да мине оттук — нареди Вигор. — Затворете достъпа.

Гвардеецът откликна на заповедния тон и кимна послушно. Вигор се облегна назад, посочи и каза:

— Завий по първата улица след гарата.

Не беше нужно да й се казва, че трябва да побърза. Стрелнаха се през малък паркинг пред старата двуетажна сграда на ватиканската гара и влетяха в първата пряка вдясно. Минаха покрай Мозаечното студио, единствената ватиканска индустрия, после между Трибуналния дворец и Палацо Сан Карло. Сградите тук се сгъстяваха, а куполът на „Св. Петър“ вече изпълваше гледката пред тях.

— Спри пред Приюта на Санта Марта — нареди Вигор.

Рейчъл паркира колата до бордюра. Ризницата на „Св. Петър“ се издигаше вляво от тях, свързана с исполинската базилика. Папският приют оставаше вдясно. Покрит тротоар свързваше ризницата с приюта. Рейчъл угаси двигателя. Оттук трябваше да продължат пеша.

Целта им — входът към Изкопа — беше от другата страна на ризницата.

Докато се измъкваха от колата, до слуха им достигна приглушено песнопение. Папският хор пееше „Аве Мария“. Месата беше започнала.

— След мен — каза Вигор.

Поведе ги през прохода към открития двор от другата страна. Районът беше необичайно безлюден. Цялото внимание на Ватикана се беше фокусирало навътре към сърцето на града, към базиликата и към папата. Рейчъл и преди беше виждала това. Големите служби, като тази специална заупокойна меса, можеха буквално да опразнят улиците на града-държава.

От другата страна на ризницата нисък мелодичен звук се присъедини към песнопението. Идваше от Арката на камбаните пред тях — тя извеждаше на площад „Св. Петър“. Звукът беше сбор от хиляди гласове, гласовете на хората, сбрали се на площада. През тясната порта на арката Рейчъл зърна морето от свещи.

— Насам — каза Вигор и извади връзка ключове. Отведе ги при една най-обикновена на вид врата в края на миниатюрния двор. — Оттук се слиза в Изкопа.

— Няма охрана — отбеляза Грей.

Единствената охрана бяха двама швейцарски гвардейци при Арката с камбаните. Бяха въоръжени с пушки и наблюдаваха зорко тълпата. Дори не погледнаха към новодошлите.

— Заключена е — каза Вигор. — Може би поне тук сме ги изпреварили.

— Не можем да разчитаме на това — предупреди го Грей. — Знаем, че имат свои хора във Ватикана. Сигурно имат и ключове.

— Малцина имат точно тези ключове. Като директор на папския археологически институт, на мен се полага един комплект. — Обърна се към Рейчъл и й подаде два други ключа. — Тези са за вратата долу… и за гробницата на свети Петър.

Рейчъл отказа да ги вземе.

— Какво?

— Ти познаваш Изкопа по-добре от всеки друг. Аз трябва да открия кардинал Спера. Папата трябва да бъде изведен на сигурно място и базиликата да бъде опразнена, без да се създаде паника. — Той вдигна ръка към свещеническата си якичка. — Аз най-бързо ще се добера до когото трябва.

Рейчъл кимна и взе ключовете. Само човек с поста и влиянието на вуйчо й можеше да стигне бързо при кардинала, особено по време на толкова важна меса. Сигурно затова още не бяха вдигнали тревога. Вечните процедурни спънки. Дори генерал Ренде нямаше правомощия на ватиканска територия.

Вигор изгледа остро Грей, преди да се обърне. Посланието не убягна на Рейчъл. „Грижи се за племенницата ми“.

Тя стисна ключовете. Поне не се опитваха да я отпратят. Вуйчо й разбираше мащаба на опасността. Животът на хиляди хора зависеше от успеха им.

Вигор тръгна към вратата на ризницата. Оттам най-бързо се стигаше до сърцето на базиликата.

Грей се обърна към хората си и ги накара да си включат радиостанциите, измъкна и една резервна за Рейчъл, прикрепи микрофона към гърлото й и й показа как и най-тихият й шепот се усилва от джаджата, така че другите да я чуят в слушалките си. Беше някак зловещо — толкова тих звук, а се чува толкова силно.

Тя се упражняваше, докато Монк се бореше с ключалката. Пътят към подземието тънеше в мрак.

— До вратата има ключ за осветлението — прошепна тя, изненадана колко силно се чува гласът й в слушалките.

— Няма да палим лампите — каза Грей.

Монк и Кат кимнаха и си сложиха специални очила. Грей подаде едни и на Рейчъл. Нощно виждане. Беше използвала такива очила по време на военното си обучение. Нахлузи ги на главата си. Светът изсветля в оттенъци на зелено и сребристо.

Грей тръгна напред. Рейчъл и Кат го последваха. Монк затвори тихо вратата зад тях. Беше тъмно, дори с очилата. Системата за нощно виждане все пак изискваше някаква светлина. Грей включи фенерче. Лъчът му проряза ярко сумрака. Грей го прикрепи под дулото на пистолета си.

Рейчъл вдигна очилата си, но пътят напред тънеше в пълен мрак. Фенерчето на Грей сигурно излъчваше ултравиолетова светлина, видима само през очилата.

Тя ги спусна отново пред очите си.

На това ниво неземната светлина осветяваше нещо като преддверие. Няколко макета и витрини с експонати украсяваха помещението, което беше част от туристическите обиколки. Единият макет беше на първата църква, построена от император Константин на същото това място. Другият беше на погребално светилище с формата на миниатюрен двуетажен храм. Точно такъв храм бележел навремето гроба на свети Петър. Според историците Константин построил куб, направен от мрамор и порфир, рядък камък, който се внасял от Египет. Погребалното светилище било затворено в този куб и оригиналната църква била построена около него.

Скоро след като започнали разкопките на некропола, бил открит кубът на Константин, точно под главния папски олтар на базиликата. Запазила се била и една стена от оригиналния храм, надраскана с християнски графити, включително гръцките букви, изписващи „Петрос ени“, тоест „Петър е вътре“.

И наистина, в една кухина в същия този изписан с графити зид били открити кости и дрехи, които съответствали на мъж с ръста и възрастта на свети Петър. Сега те бяха запечатани в бронирани кутии от специална пластмаса, изработени, колкото и да беше странно, от американското министерство на отбраната и прибрани на сигурно място в същата кухина.

Която беше и целта им в момента.

— Натам — прошепна Рейчъл и посочи към стръмно вито стълбище, водещо надолу.

Грей тръгна пръв.

Преддверието остана над тях. Продължаваха да слизат, все по-надолу и по-надолу.

Студ проникна през дрехите на Рейчъл. Със същия успех можеше да е гола. Очилата стесняваха полезрението й и създаваха някакво клаустрофобично чувство.

В края на стълбите малка врата блокираше пътя. Рейчъл се промуши покрай Грей, телата им се докоснаха и тя долови за миг телесната му миризма, преди да извади ключа и да отключи вратата.

Той задържа ръката й, преди да е отворила, и внимателно, но твърдо я избута зад себе си. След това открехна вратата няколко сантиметра и надникна. Рейчъл и другите чакаха.

— Чисто е — каза той. — И тъмно като в гроб.

— Много смешно — измърмори Монк. Грей отвори вратата.

Рейчъл се стегна при мисълта, че ще последва взрив, стрелба или друго някакво нападение, но ги посрещна единствено тишина.

Влязоха и Грей се обърна към тях.

— Мисля, че монсеньорът ще се окаже прав. За пръв път изпреварихме Драконовия двор. Време е ние да заложим засада.

— Какъв е планът? — попита Монк.

— Планът е да не поемаме никакви рискове. Залагаме капана и се махаме. — Грей посочи вратата. — Монк, ти стой на пост тук. Това е единственият вход. Пази него и гърбовете ни.

— Нямаш проблем.

Грей подаде на Кат две кутии — приличаха на картонените кутийки за яйца в супермаркетите.

— Звукови гранати и светлинни бомби. Предполагам, че ще дойдат на тъмно като нас и ще си отварят ушите. Да видим дали ще можем да ги ослепим и оглушим. Заложи ги по пътя към гробницата. Искам пълно покритие.

Кат кимна.

Грей се обърна към Рейчъл.

— Покажи ми гробницата на свети Петър.

Тя хлътна в тъмния некропол, стъпките й отекваха по стар римски път. Фамилни крипти и мавзолеи се редяха покрай алеята — с квадратни страни от по шест метра. Стените бяха покрити с много тънки тухли, обичаен строителен материал през първи век. Фрески и мозайки красяха много от гробниците, но подробностите им се губеха заради очилата. Бяха се запазили и статуи, които сякаш помръдваха в зловещото осветление. Мъртвите оживяваха.

Рейчъл си представяше наум маршрута до центъра на некропола. Метална пътека извеждаше до платформа и правоъгълен прозорец. Тя посочи през него.

— Гробницата на свети Петър.

 

21:40

 

Грей насочи пистолета си и ултравиолетовото фенерче към гроба.

На десет крачки зад прозореца тухлена стена се издигаше успоредно на масивен мраморен куб. Близо до основата на стената имаше отвор. Грей се приведе и насочи фенерчето натам. В отвора се виждаше прозрачна кутия и парче бял материал с вид на глина.

Кост.

От свети Петър.

Настръхна, побиха го тръпки от преклонение и страх. Чувстваше се като археолог в тъмна пещера на някакъв изгубен континент, а не само на няколко етажа под сърцето на Римокатолическата църква. От друга страна, може би точно тук беше истинското й сърце.

— Командире? — повика го Кат и се приближи към тях. Беше поставила зарядите.

Грей се изправи и попита Рейчъл:

— Можем ли да се приближим още?

Тя извади втория ключ, който й беше дал вуйчо й, и отключи една порта, която водеше към вътрешното светилище.

— Трябва да действаме бързо — каза Грей. Усещаше, че времето им изтича. От друга страна, може и да не изтичаше. Може би Драконовият двор планираше да удари чак след полунощ, като в Кьолн. Но рискове не искаше да поема.

Извади инструментите, които беше настройвал по пътя насам. Огледа се и откри едно незабележимо място, Закрепи миниатюрната видеокамера в една пролука на съседния мавзолей и нагласи обектива й към гробницата на свети Петър. Извади втора камера и я нагласи в обратната посока — с обектива към прозореца, така че да улови всяко раздвижване там.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

Приключил с камерите, Грей им даде знак да излязат.

— Не искам да задействаме капана твърде рано. Искам да стигнат спокойно дотук и да си разположат апаратурата. Тогава ще ударим. Не трябва да им оставяме никаква възможност да избягат с костите или устройството си. Излязоха и Рейчъл заключи.

— Монк — каза Грей по радиото, — как са нещата при теб?

— Цари мир и спокойствие. Добре.

Грей тръгна към един мавзолей наблизо, порутен и с отвор отпред. Тук отдавна нямаше кости. Извади лаптопа си от раницата и го скри в мавзолея, като включи в USB-порта му допълнителен предавател. Запримигва зелена светлинка в знак за успешно свързване. Той натисна един бутон, който превключваше устройството на тъмен режим. Всички светлинки по компютъра и предавателя угаснаха. Добре.

Грей се изправи и докато вървяха по обратния път, обясни:

— Видеокамерите не могат да предават надалеч. Лаптопът ще приеме сигнала и ще го усили. Така ще има достатъчен обхват, за да стигне до повърхността. Ще следим записите с друг лаптоп. Слезе ли долу Драконовият двор, ще ги ударим със звуковите и светлинни заряди, после ще им се стоварим отгоре с цялата казарма швейцарски гвардейци.

Кат кимна и го изгледа.

— Ако се бяхме забавили от предпазливост при катакомбите, нямаше да имаме този шанс.

Грей кимна.

Най-после късметът беше на тяхна страна. Малко смелост им беше помог…

Експлозиите прекъснаха мислите му. Не бяха силни, по-скоро приглушени, като дълбочинни заряди, взривени под вода. Отекнаха из целия некропол, придружени от по-силен трясък като от срутващи се камъни.

Грей клекна и в същия миг малки отвори надупчиха тавана над главата му. Камъни и пръст се посипаха върху мавзолеите и криптите. Преди още прахта от отломките да се е слегнала, през прашните отвори се развиха въжета, по които се заспускаха мъже.

Цял атакуващ отряд.

Спуснаха се в некропола и изчезнаха.

Грей веднага разбра какво става. Драконовият двор си беше пробил път от горното ниво — Свещените пещери. До това ниво се стигаше от вътрешността на базиликата. Драконовият двор явно беше отишъл на заупокойната служба… и после, чрез ватиканския си помощник, се беше вмъкнал на долното ниво, при папските крипти в Свещените пещери. Апаратурата им сигурно бе внесена тайно през последните няколко дни и скрита в сенките между гробниците там. После, възползвайки се от прикритието на службата, те бяха прибрали апаратурата, заложили бяха специални насочени заряди и сравнително тихо си бяха пробили път към долното ниво.

Отрядът щеше да се измъкне по същия начин и да се смеси с хилядите богомолци горе.

Това не биваше да се случва.

— Кат — прошепна Грей, — заведи Рейчъл при Монк. Не влизайте в бой. Качете се горе. Намерете швейцарските гвардейци.

Кат хвана Рейчъл за лакътя и попита:

— А ти?

Той вече се беше обърнал към гробницата на свети Петър.

— Аз ще остана тук. Ще ги наблюдавам от лаптопа. И ще ги забавя, ако се наложи. Ще ви дам знак по радиото веднага щом задействам засадата.

Може би не всичко беше загубено. Монк се обади по радиото. Дори и със специалния микрофон думите му се чуваха тихо.

— Не идвайте тук. Взривиха дупка точно над изхода. Един голям камък за малко да ми пукне черепа. Копелетата занитват вратата.

Грей чу откъм дъното на некропола пукот на монтажен пистолет.

— Повече никой няма да мине оттук, нито навън, нито навътре — завърши Монк.

— Кат?

— Разбрах, командире.

— Всички да се прикрият — нареди той. — Чакате мой сигнал.

Грей се приведе ниско и хукна по улицата на подземното гробище. Бяха сами.

 

21:44

 

Вигор влезе в „Св. Петър“ през вратата на ризницата, охранявана от двама швейцарски гвардейци. На три пъти беше показвал документите си, за да го пропуснат. Но поне най-после, макар и бавно, информация за очакваното нападение си пробиваше път по командната верига. Изглежда, не беше проявил достатъчно настоятелност, когато се обади преди двайсетина минути и каза, че не е съвсем сигурен дали Драконовият двор ще атакува гробницата.

Сега обаче нещата се движеха в правилната посока.

Подмина паметника на Пий VII и влезе в кораба приблизително в средата на църквата. Базиликата беше с формата на гигантски кръст на площ от двайсет и пет хиляди квадратни метра, толкова просторна, че два футболни отбора можеха да играят мач само в очертанията на кораба.

И в момента същото това огромно пространство беше пълно. Нямаше и едно свободно място на скамейките, и в кораба, и в страничния неф. Базиликата грееше от хилядите свещи и светлината на осемстотин канделабри. Папският хор изпълняваше „Exaudi Deus“, съвсем подходящо за заупокойна служба, но усиленият от колоните и от естествената акустика звук беше нетърпим като на рок концерт.

Вигор ускори крачка, едва се сдържаше да не затича. Паниката убиваше. Изходите бяха ограничен брой. Даде знак на двамата гвардейци да тръгнат вляво и вдясно и да предупредят другарите си. Самият той трябваше най-напред да измъкне папата, после да предупреди персонала на базиликата да започнат бавна евакуация на богомолците.

Пристъпи в кораба и вдигна поглед към папския олтар.

Кардинал Спера седеше до папата под бронзовия балдахин на Бернини — той се издигаше на осем ката, поддържан от четири масивни бронзови колони, украсени с маслинени и лаврови клонки от чисто злато. На върха на балдахина имаше златна сфера, увенчана с кръст.

Вигор внимателно си пробиваше път напред. Не му беше останало време да се преоблече в подходящи за службата одежди, а дрехите му бяха омачкани от пътя. Неколцина богати богомолци го изгледаха намръщено. После забелязаха бялата му якичка, но въпреки това погледите им си останаха презрителни. Сигурно го вземаха за някой беден енорийски свещеник, дълбоко впечатлен от грандиозния спектакъл в базиликата.

Вигор стигна до първия ред скамейки и свърна вляво. Искаше да заобиколи към задната част на олтара и да поговори насаме с кардинал Спера.

Тъкмо минаваше покрай статуята на свети Лонгин, когато нечия ръка посегна към него от един потънал в сенки вход. Той погледна през рамо към човека, който го стискаше за лакътя. Беше слаб мъж на неговата възраст, с посребряла коса, човек, когото Вигор познаваше и уважаваше — префект Алберто, шефът на архивите.

— Вигор? — каза префектът.

— Чух…

Думите му се загубиха в един особено силен припев откъм хора.

Вигор се наведе по-близо до него и пристъпи в нишата пред вратата. Тя водеше към Свещените пещери.

— Не те чух, Алберто. Какво…

Алберто го стисна по-силно за ръката. Дулото на пистолет се впи в ребрата му. Пистолет със заглушител.

— Нито дума повече, Вигор — предупреди го префектът.

 

21:52

 

Скрит в криптата, Грей лежеше по корем, встрани, така че да не се вижда през отвора. Пистолетът му бе до отворения лаптоп. Беше превключил дисплея на тъмен режим и екранът светеше с ултравиолетова светлина. Два образа го разделяха — единият от камерата срещу гробницата на свети Петър, другият от втората, която следеше централната част за некропола.

Атакуващият отряд се беше разделил на две групи. Докато едната патрулираше в тъмното, другата си светеше с фенерчета, за да улесни работата си при гробницата. Работеха бързо и ефикасно, всеки зает със своята си задача. Вече бяха отворили портата, която блокираше достъпа до гробницата на светеца. Двама мъже стояха на едно коляно от двете страни на прочутата гробница и прикрепваха две големи чинии.

Третия мъж го издаваха габаритите му.

Раул.

Той носеше стоманено куфарче. Отвори го и извади прозрачен пластмасов цилиндър, пълен с познат сивкав прах. Амалгамата. Сигурно бяха пулверизирали костта до прахообразната й форма. Раул пъхна цилиндъра през ниския отвор в гробницата на свети Петър.

Все едно поставяше батерия на радио…

Грей не можеше да чака повече. Апаратурата беше готова за действие. Сега беше единственият им шанс да хванат Двора неподготвен, може би дори да ги отблъснат, принуждавайки ги да изоставят джаджите си.

— Готови — прошепна Грей. Ръката му се премести към предавателя, който контролираше звуковите и светлинни бомби. — Обезвредете колкото се може повече, докато са зашеметени, но не поемайте никакви излишни рискове. И се движете непрекъснато. По възможност не на открито.

Всички му отговориха утвърдително. Монк беше близо до вратата. Кат и Рейчъл си бяха намерили друга подходяща за скривалище крипта. Атакуващият отряд не подозираше за присъствието им.

Тримата мъже тръгнаха да се отдалечават от гробницата, влачеха кабели, които водеха до устройството. Раул затвори портата като допълнителна предпазна мярка, после, застанал на металната платформа, затисна едното си ухо с ръка — явно даваше нареждане да започнат.

— Броя до пет — прошепна Грей. — Запушалките да са в ушите ви, очилата — на нулево приемане. Започваме.

Започна да брои наум. „Пет, четири, три…“ Сложи едната си ръка върху пистолета, а другата върху лаптопа. „Две, едно, нула“.

Натисна бутона на лаптопа.

Въпреки запушалките в ушите си пак усети натиска от звуковите заряди като внезапна тежест в гърдите. Преброи до три, докато угаснат светлинните снаряди. Превключи очилата си на нормален режим и извади тапите от ушите си. В некропола кънтяха изстрели. Грей се претърколи към входа на криптата.

Металната платформа беше празна.

Не се виждаше никой.

Раул и двамата му помощници бяха изчезнали.

Къде?

Стрелбата се усили. В тъмния некропол се вихреше битка. Грей си спомни, че Раул беше получил съобщение точно преди той да възпламени звуковите и светлинни заряди. Предупреждение? От кого?

Огледа се. Светът тънеше в отсенки на зеленото. Изкачи стъпалата към платформата. Трябваше да прибере апаратурата и амалгамата, с цената на всичко.

През прозореца отпред внезапно се ливна светлина. Раул стоеше от другата страна, на няколко крачки от гробницата. Изглежда, се беше шмугнал през портата в момента на атаката. Срещна погледа на Грей и вдигна ръце. Държеше контролното устройство, което възпламеняваше амалгамата.

Твърде късно.

Съвсем безполезно, Грей се прицели и стреля.

Но куршумът отскочи от бронираното стъкло.

Раул се усмихна и завъртя ръчката на контролното устройство.