Джеймс Ролинс
Карта от кости (12)

АЛЕКСАНДРИЯ

26 юли, 07:05

11. Над Средиземно море

 

Щяха да пристигнат в Египет след два часа.

Но борда на частния самолет Грей се зае да прегледа съдържанието на раницата си. Директор Кроу беше успял да ги снабди с нови запаси и оръжия. Дори с портативни компютри. Беше се оказал достатъчно предвидлив дори да премести самолета им „Сайтейшън X“ от Германия на международното летище „Леонардо да Винчи“в Рим.

Грей си погледна часовника. Бяха излетели преди половин час. Разполагаха само с двата часа до кацането в Александрия, за да изработят стратегията си. Няколкото часа почивка в Рим поне бяха посъживили малко членовете на групата. Бяха поели преди зазоряване — измъкнаха се от Ватикана, без никой да ги усети.

Директор Кроу им беше осигурил допълнително прикритие — бе организирал фалшив летателен план до Мароко. След това беше използвал връзките си в Националната разузнавателна служба, за да промени позивните им малко преди да завият към Египет. Повече от това не можеха да направят, за да прикрият следите си.

Сега оставаше само един детайл за изглаждане.

Къде да започнат търсенето си в Александрия?

За да отговорят на този въпрос, бяха превърнали каютата на „Сайтейшън X“в мозъчен тръст. Кат, Рейчъл и Вигор седяха приведени над работните си станции. Монк беше в пилотската кабина и координираше транспорта и логистиката, които щяха да им трябват в Александрия. Вече беше разглобил и прегледал новото си пушкало. Както сам беше казал: „Чувствам се гол без него. А това е нещо, което и на вас не би ви харесало, повярвайте ми“.

Междувременно Грей си имаше своя задача, макар тя да не беше пряко свързана с настоящия им проблем. Намерението му беше да научи повече за тайната на свръхпроводниците.

Но преди това…

Стана и отиде при тримата си колеги.

— Някакъв напредък? Отговори му Кат:

— Поделихме си задачите. Преглеждаме всички отпратки и документи, като се започне отпреди раждането на Александър до смъртта му и последвалото изчезване на гроба му.

Вигор разтърка очи. Той беше спал най-малко от всички. Само едночасова дрямка. Вместо това беше направил допълнително проучване във ватиканските архиви. Сигурен беше, че главният префект на библиотеките, предателят доктор Алберто Менарди, е човекът, разрешил гатанките за Драконовия двор. Надявал се бе да проследи стъпките му и да научи нещо ново. Но успехът му беше частичен.

Кат продължи:

— Александър все още е обвит в загадки. Дори и родителите му. Майка му е Олимпия. Баща му е цар Филип Втори Македонски. Но и по този въпрос има разногласия. Александър смятал, че негов баща е бог Зевс Амон и че самият той е полубог.

— Не е бил от най-скромните — каза Грей.

— Бил е човек с много вътрешни противоречия — обади се Вигор. — Безпаметни пиянства, от една страна, и изключителна военна стратегия, от друга. Предан до смърт на приятелите си, но разгневят ли го — бил способен на всичко. Поддържал хомосексуални връзки, а се оженил два пъти — за една персийска танцьорка и за дъщерята на един персийски цар, като последният брак е бил продиктуван от желанието му да обедини Персия и Гърция. Но да се върнем към родителите му. Добре известно е, че баща му и майка му се мразели. Някои историци смятат, че Олимпия може би е имала пръст в убийството на цар Филип. Но по-интересно е твърдението на един хронист от онези времена, Псевдо-Калистен, Той твърди, че Александър не е син на Филип, а на един египетски придворен магьосник, Нектанебо.

— Магьосник… като другото значение на „влъхва“? — каза Грей в знак, че е разбрал връзката.

— Които и да са били родителите му — продължи Кат, — Александър е роден на двайсети юли 356 — а преди Христа.

Вигор вдигна рамене.

— Но дори и това може да не е вярно. На същата тази дата в Ефес изгорял храмът на Артемида. Едно от Седемте чудеса на древния свят. Историкът Плутарх пише, че Артемида била твърде заета с раждането на Александър и затова не изпратила помощ на горящия си храм. Някои учени смятат, че изборът на датата е по-скоро пропаганда и истинската дата на раждането на Александър е изместена, за да съвпадне със злощастното събитие и така да представи царя като феникс, който се издига от пепелта.

— А е било забележително издигане — каза Кат. — Александър е живял само трийсет и три години, но през време на краткия си живот е завладял огромна част от познатия тогава свят. Разгромил е цар Дарий, после продължил към Египет, където основал Александрия, а оттам — към Вавилон.

Вигор завърши:

— Накрая придвижил войските си на изток към Индия с намерение да завладее района на Пенджаб. Същият район, където свети Тома по-късно покръстил тримата влъхви.

— Обединявайки Египет и Индия — отбеляза Грей.

— Свързвайки линия на древно познание — каза Рейчъл и се размърда пред собствения си лаптоп. Не вдигна очи, потънала в проучването си, само разкърши схванатия си гръб.

На Грей гледката му хареса.

Тя като че ли забеляза погледа му и без да обръща глава, само го стрелна с очи. Той се смути и отклони поглед.

— Той… Александър дори издирил индийски учени и дълго разговарял с тях на философски теми. Интересувал се от новите науки, което е разбираемо, защото го бил обучавал не друг, а самият Аристотел.

— Но починал без време — продължи Кат. — Умрял през 323 — та преди Христа. Във Вавилон. При тайнствени обстоятелства. Някои казват, че е починал от естествена смърт, други обаче смятат, че е бил отровен или се е заразил с чума.

— Казват също — добави Вигор, — че на смъртното си ложе в царския дворец във Вавилон не откъсвал очи от прословутите Висящи градини, кула със скулптирани тераси, градини и водопади. Друго от Седемте чудеса на древния свят.

— Значи животът му е започнал с разрушението на едно и е свършил в близост до друго.

— Може значението на този факт да е просто алегорично — призна Вигор и се почеса по брадата. — Но животът на Александър наистина изглежда странно обвързан със Седемте чудеса. Дори и първото описание на Седемте чудеса е направено от един александрийски библиотекар, Калимах, през трети век преди Христа. Исполинската бронзова статуя от Родос, друго от чудесата, високият колкото десететажна сграда Колос до пристанището на острова с факла в ръка, също като вашата Статуя на свободата, всъщност изобразявал Александър Велики. После, статуята на Зевс в Олимпия, внушителна скулптура от злато и мрамор. Според твърденията на самия Александър фигурата изобразявала баща му. Освен това няма съмнение, че Александър е бил при пирамидите в Гиза. Прекарал е цяло десетилетие в Египет. Така че животът му, изглежда, е свързан с всички тези шедьоври на древния свят.

— Това може ли да е от значение? — попита Грей. Вигор сви рамене.

— Не мога да кажа. Но самата Александрия някога е била ’ Дом на друго от Седемте чудеса, последното построено, макар вече да го няма. Александрийският фар. Той се издигал на тесен нос в залива на града и го разделял на две половини Представлявал кула на три нива от варовикови блокове, спое-ени с разтопено олово. Бил е по-висок от вашата Статуя на свободата, приблизително колкото съвременна четиридесететажна сграда. На върха му горял огън, усилван от златно огледало. Светлината му служела като ориентир за корабите от цели петдесет километра. Дори съвременната дума за фар в много от основните езици произлиза от него. В древна Александрия са го наричали „Pharos“. На френски е „phare“. На испански и италиански — „faro“.

— И какво общо има това с гроба на Александър, който търсим?

— Бяхме насочени към Александрия — каза Вигор. — И търсим отпратки, оставени от древно общество на магове. Не мога да се отърва от мисълта, че фарът, този блестящ символ на пътеводна светлина, би бил от значение за въпросните магове. А има и една легенда във връзка с Александрийския фар — че златната му светлина била толкова силна, че можела да подпалва кораби от разстояние. Може би това е намек за някакъв неизвестен източник на енергия.

Вигор въздъхна, поклати глава и добави:

— Но как се връзва всичко това — не знам.

Грей оценяваше по достойнство интелекта на монсеньора, но му трябваше по-конкретна информация, нещо, към което да се насочат в Александрия.

— Тогава да се захванем направо със сърцето на загадката. Александър е умрял във Вавилон. Какво е станало след това?

Отговори му Кат, наведена над лаптопа си. Плъзна пръст по списък, който си беше съставила.

— Има много исторически отпратки за процесията, пренесла тялото му от Вавилон в Александрия. След като го погребали в Александрия, гробницата му се превърнала в светилище, което гостуващите високопоставени особи задължително посещавали. Включително Юлий Цезар и император Калигула.

— По онова време — добави Вигор — градът бил управляван от един от бившите генерали на Александър, Птолемей, и неговите наследници. Те построили Александрийската библиотека, превърнали града в основен център на интелектуални и философски проучвания и привлекли учени от целия познат свят.

— А какво е станало с гробницата?

— Точно това е интересното — каза Кат. — Предполага се, че гробницата е представлявала масивен саркофаг, направен от злато. Но според други хроники, включително и на основния хронист от онова време — Страбон, — гробницата е била направена от стъкло.

— Може би златно стъкло — каза Грей. — Едно от състоянията на праха в м-състояние.

Кат кимна.

— В началото на трети век след Христа Септимий Север затворил гробницата за посетители с оглед на безопасността й. Интересно е да се отбележи и друго — че той поставил в гробницата много тайни книги. Ето един цитат. — Тя се наведе към екрана. — „Тъй че никой да не прочете книгите, нито да види тялото“. — Погледна Грей. — Това очевидно поддържа теорията, че нещо много важно е било скрито в гробницата. Била е превърната в един вид хранилище на тайно познание и Септимий се страхувал то да не бъде изгубено или откраднато.

Вигор доуточни:

— Александрия е била нападана многократно от началото на Новата ера до трети век. Нападенията ставали все по-сериозни. Самият Юлий Цезар опожарил голяма част от Александрийската библиотека, за да предотврати нападение при пристанището. Тези нападения продължили и довели до окончателното разрушение на библиотеката през седми век. За мен е разбираемо защо Септимий би искал да запази част от библиотеката, като я скрие. Сигурно е прибрал в гробницата най-важните свитъци.

— И не само военни агресори заплашвали Александрия — добави Кат. — Ударила я серия от страшни епидемии. Чести земетресения повредили значителни части от града. През четвърти век цял участък от града се сринал в залива, като повлякъл Птолемеевия царски квартал, включително дворе-ца на Клеопатра и голяма част от царското гробище. През 1996 — а един френски изследовател, Франк Годио, открил части от този изгубен град в Източния пристан на Александ-рия. Друг археолог, Онър Фрост, смята, че такава може да е била и съдбата на Александровата гробница, тоест да е потънала в морето.

— Това не ми се струва правдоподобно — каза Вигор. — Има всякакви слухове за местонахождението на гробницата, но повечето исторически документи я поставят в центъра на града, далеч от крайбрежието.

— Докато, както казах, Септимий Север не я затворил — продължи Кат. — Може дори да я е преместил.

Вигор се намръщи.

— Както и да е. Въпросът е, че междувременно търсачи на съкровища и археолози са опоскали целия град и околностите му. Дори и днес има нещо като златна треска по изгубения гроб. Преди няколко години екип от немски геофизици използва дълбочинен радар да докаже, че подпочвеният слой на Александрия е надупчен от аномалии и кухини. Има много места, където да скриеш гробница. Претърсването им може да отнеме десетилетия.

— Ние не разполагаме с десетилетия — каза Грей. — Не знам дали имаме и двайсет и четири часа.

Закрачи из тясната кабина, ядосан от безсилието си. Знаеше, че Драконовият двор разполага със същата информация като тях. Бързо щяха да съобразят, че хематитовата плоча под гробницата на свети Петър е карта, която сочи към Александрия.

Накрая попита нервно:

— Е, къде ще търсим най-напред?

— Аз може и да имам нещо — обади се Рейчъл за пръв път от известно време. Докато останалите бяха разговаряли, тя тракаше трескаво по клавиатурата и току примижаваше към екрана. — Или две неща.

Всички се обърнаха към нея.

— Има една отпратка от девети век, свидетелство от императора на Константинопол, че някакво, цитирам: „приказно съкровище“е скрито вътре или под Александрийския фар. Всъщност халифът, управлявал Александрия по онова време, почти съборил половината фар в опити да го намери.

Грей забеляза интереса на Вигор към казаното. Спомни си, че самият Вигор беше говорил надълго и нашироко за фара. Сигурно Рейчъл се беше вдъхновила от неговите думи и се беше разровила в Мрежата за допълнителна информация.

— Периодично и други са подхващали търсенето, но фарът е имал стратегическа роля за пристанището.

Вигор кимна; очите му грееха от вълнение.

— Какво по-добро място да скриеш нещо, което не искаш да бъде изкопано, от подземията на сграда, която е твърде важна, за да я съборят с лека ръка?

— После всичко приключило през 1303 — та, когато силно земетресение разтресло Източното Средиземноморие. Фарът бил разрушен и се сринал в същия залив, където лежали Птолемеевите руини.

— А какво е станало с оригиналното му местоположение? — попита Грей.

— Различни неща. Но през петнайсети век един султан построил крепост на полуострова. Тя си е там и до днес, крепостта на Каит Бей. В строежа й е използвана и част от оригиналните варовикови блокове на фара.

— И щом съкровището така и не е било намерено — подхвана Вигор, — значи трябва още да е там… под крепостта.

— Ако въобще е съществувало — предупреди Грей.

— Поне е добро начало на търсенето ни — възрази Вигор.

— И какво ще правим? Ще почукаме на вратата и ще попитаме дали нямат нещо против да им разкопаем основите?

Кат предложи по-практично решение.

— Ще се свържем с Националната разузнавателна служба. Те имат достъп до сателити с дълбочинна радарна система. Ще поискаме да минат над мястото. А ние ще потърсим в Данните им кухини или други странни образувания, също като немските геофизици в града. Това може и да ни помог-не да стесним периметъра на търсенето.

Грей кимна. Идеята не беше лоша. Но щеше да отнеме време. Той вече беше проверил. Оставаха осем часа до след-ващото преминаване на сателита.

Рейчъл предложи алтернатива.

— Спомняте ли си за задната вратичка към кухината под гробницата на свети Петър? Може би не се налага да минаваме през централния вход в крепостта на Каит Бей. Може да има заден вход. Под вода, като в Рим.

Грей хареса идеята й.

Рейчъл сякаш почерпи сила от одобрението, изписало се на лицето му.

— Туристическите агенции организират гмуркания близо до Каит Бей и Птолемеевите руини. Лесно можем да се слеем с туристите и да огледаме крайбрежната линия на пристана.

— Това може да не ни даде нищо — каза Кат, — но поне няма да седим със скръстени ръце, докато някой сателит мине оттам.

Грей кимна. Все беше някакво начало. Монк влезе от пилотската кабина.

— Осигурих бус и хотелски резервации под фалшивите ни самоличности, а на митницата ще ни пуснат без проверка благодарение на известно съдействие от Вашингтон. Мисля, че това изчерпва нуждите ни засега.

— Не. — Грей се обърна към него. — Ще ни трябва и лодка. По възможност нещо бързо.

— Добре — изсумтя Монк, после кимна към Рейчъл. — Но няма тя да я кара, нали?

 

08:55

Рим, Италия

 

Жежкото утро не подобряваше настроението на Раул. Беше едва девет, а температурите вече удряха тавана. Слънчевите лъчи напичаха каменния площад навън и блясъкът им беше направо непоносим. Голото му тяло лъщеше от пот. Той застана на вратата към балкона. Беше отворена, но въздухът не помръдваше.

Мразеше Рим.

Презираше оглупелите стада, облечените в тъмни цветове местни, които пушеха непрекъснато, постоянните приказки, викове и клаксони. Въздухът буквално миришеше на бензин.

Дори и онази курва, която беше забърсал в Травестере — дори и нейната коса миришеше на цигари и пот. Цялата вонеше на Рим. Той потърка охлузените си кокалчета. Поне сексът беше задоволителен. Беше се погрижил никой да не чуе виковете й. Харесало му беше как се извиваше под ножа му, докато той прокарваше върха му около големите кафяви зърна и надолу по гърдите. Но повече му беше харесало да я удря с юмрук в лицето, плът в плът, докато я чукаше.

Изкара си на тялото й омразата си към Рим, към онова американско копеле, което за малко да го ослепи, да не говорим, че му отне възможността да ги убие бавно. А сега беше научил, че онези пак са избягали някак от съдбата си.

Извърна се с гръб към прозореца. Тялото на курвата вече беше увито в чаршафите. Неговите хора щяха да се отърват от трупа. За него той не означаваше нищо.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Раул очакваше този разговор. Именно той му беше скапал настроението.

Вдигна слушалката.

— Получих доклада за снощната мисия. — Както и беше очаквал, обаждаше се Императорът на ордена. Гласът му се беше стегнал от ярост.

— Сър… Прекъснаха го.

— Оправдания не приемам. Провалът е едно, но неподчинение няма да търпя.

Раул се намръщи.

— Никога не бих направил такова нещо.

— А какво ще кажеш тогава за онази жена, Рейчъл Верона?

— Сър? — Той си представи чернокосата кучка. Спомни си миризмата й, когато я беше стиснал за врата и я бе заплашил с ножа. Беше усетил пулса в гърлото й, когато я стисна по-силно и я повдигна на пръсти.

— Беше ти наредено да я заловиш — не да я убиваш. Другите трябваше да бъдат елиминирани. Такива бяха запове-дите ти.

— Да, сър. Разбрано. Но вече за трети път не мога да използвам цялата си сила срещу американския отряд заради нея. Те продължават да ни се пречкат точно заради това ограничение. — Не беше планирал да търси оправдания за провалите си, но сега му предоставяха едно наготово. — Трябва да съм наясно. Кое е по-важно — мисията или жената?

Проточи се дълго мълчание. Раул се усмихна. Ръчна с пръст трупа на леглото.

— Аргументът ти е смислен. — Яростта в гласа на другия мъж се беше стопила. — Жената е важна, но мисията не може да бъде излагана на риск. Богатството и властта в края на този път трябва да са наши.

И Раул знаеше защо. Беше му внушавано още от детството. Крайната цел на тяхната секта. Да наложат нов световен ред, начело с техния Двор — наследници на крале и императори, генетично чисти и по-висши от останалите хора. Това беше рожденото им право. От поколения, от столетия, техният Двор беше търсил съкровището и тайното познание на това изгубено общество от магове. Онзи, който го притежаваше, щеше да притежава „ключовете към света“, както беше написано в един древен текст, съхраняван в библиотеката на Двора.

И сега бяха съвсем близо.

— Значи имам зелена светлина да действам, без да се съобразявам с безопасността на жената?

Отговори му въздишка. Раул се зачуди дали Императорът въобще си е дал сметка, че въздиша.

— Загубата й ще е разочарование — отговори той. — Но мисията не бива да се проваля. Не и след толкова много години. И за да бъде съвсем ясно — противниците ни трябва да бъдат унищожени с цената на всичко. Това достатъчно ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Но нека кажа също, че ако възникне възможност жената да бъде заловена — толкова по-добре. Без обаче да се поемат излишни рискове.

Раул зададе въпрос, който отдавна го глождеше. Досега не го беше задавал. Беше се научил, че е най-добре да не любопитства и да се подчинява безпрекословно. Въпреки това сега го зададе.

— Защо е толкова важна?

— Драконовата кръв тече гъста във вените й. Чак до хабсбургските ни корени. Тя всъщност беше избрана за теб, Раул. За партньорка. Дворът смята такава кръвна връзка за много ценна.

Раул изправи гръб. Досега му беше отказвано поколение. Малкото жени, прихванали от него, бяха принуждавани да абортират или биваха убивани. Забранено беше кралската кръвна линия да се замърсява, като се създават деца с кръв от простолюдието.

— Надявам се тази информация да насочи мислите ти към възможност да опазиш живота й. Но както казах, дори и от кръвта й можем да се откажем, ако обратното заплашва мисията. Разбрано?

— Да, сър. — Раул откри, че е останал без дъх. Пак си представи как я притиска до себе си, притиснал ножа в гърлото й. Миризмата на страха й. От нея определено би излязла добра баронеса… а ако не това, то поне отлична кобила за разплод. Драконовият двор държеше няколко такива жени, скрити на различни места из целия континент, затворени и държани живи с единствената цел да раждат деца.

Надърви се само при мисълта за такава възможност.

— В Александрия всичко е уредено — завърши Императорът. — Играта приближава към края си. Вземи онова, което ни трябва. И убий всички, които ти се изпречат на пътя.

Раул кимна, макар че Императорът не можеше да го види. Представяше си чернокосата кучка… и какво щеше да направи с нея.

 

09:34

 

Рейчъл стоеше зад кормилото на моторницата с едно коляно на седалката зад себе си за опора. След като подминаха шамандурата, даде газ и полетя през залива. Лодката се плъзгаше по огледалото на водата и само от време на време подекачаше, пресякла дирята на друга моторница.

Вятърът брулеше косата й. Водни пръски охлаждаха лицето й. Слънчевата светлина се отразяваше ярко в сапфиреносините води на Средиземно море. Всичките й сетива звънтяха в хармония.

Точно това й трябваше след полета и часовете пред компютъра. Бяха кацнали преди четиридесет минути. Минаха за нула време през митницата благодарение на Монк и неговите благодетели, а лодката и екипировката вече ги чакаха на пристана.

Рейчъл погледна назад.

Александрия се издигаше от дъгата на синия залив, модерен град с високи жилищни сгради и хотели. Палми растяха нагъсто в парковата зона, разделяща града от морето. Почти нямаше следи от древното минало на града. Дори и Александрийската библиотека, изгубена преди векове, се беше възродила наново под формата на огромен комплекс от стъкло, стомана, бетон, декоративни езерца и минирелсова железница.

Тук обаче, във водата, част от миналото оживяваше. Стари дървени рибарски лодки кръстосваха залива, боядисани в ярки цветове като скъпоценни камъни — рубиненочервено, сапфиреносиньо, смарагдовозелено. Някои бяха вдигнали платна — с четвъртита форма, а посоката им се определяше с помощта на две гребла, също като в Древен Египет.

А напред се издигаше цитадела, сякаш излязла от Средновековието — крепостта на Каит Бей. Увенчаваше тясна ивица суша, разделяща залива на две половини. Издигнат път с каменна настилка свързваше крепостта със сушата. Покрай него рибари с дълги прътове в ръце си почиваха и си подвикваха, както сигурно го бяха правили и техните прадеди преди векове.

Рейчъл плъзна поглед по крепостта. Изградена изцяло от бял камък, тя се открояваше ярко на фона на наситено сините води. Основната цитадела се издигаше върху каменни основи с височина седем метра. Високите стени се охраняваха от четири кули и заобикаляха една централна, по-висока кула. Над вътрешната крепост се издигаше знаме с египетските цветове — червено, бяло и черно, заедно със златния орел на Саладин.

Рейчъл примижа и си представи какво се е издигало някога върху тези основи — високият колкото четиридесететажна сграда Александрийски фар, построен на пластове като сватбена торта, украсен с гигантска статуя на Посейдон и с огромен мангал на върха, от който се издигали пламъци и дим.

Нищо не беше останало от това чудо на древния свят, освен може би няколко варовикови блока, вградени в сегашната цитадела. Френски археолози бяха открили срутени блокове на дъното на Източния пристан, заедно със седемметрова отломка от статуя, вероятно статуята на Посейдон. Само това беше останало от Александрийския фар след земетресението, разтърсило района.

Или не? Дали нямаше и друго съкровище, съкровище още по-древно, скрито под основите на крепостта?

Изгубената гробница на Александър Велики?

Това бяха дошли да открият.

Зад нея другите се бяха събрали около купа водолазна екипировка, проверяваха кислородните бутилки, регулаторите и коланите с тежести.

— Наистина ли ни трябва всичко това? — попита Грей и взе една водолазна маска. — Плътни непромокаеми костюми и всичките тези специални, джаджи за глава?

— Всичкото ще ви трябва, да — каза Вигор. Вуйчо й беше опитен водолаз, нали беше археолог от Средиземноморието, нямаше как иначе. Много от най-вълнуващите находки в района бяха открити именно под вода, включително и тук, в Александрия, където наскоро беше открит изгубеният дворец на Клеопатра, потънал под вълните на същия този залив.

Но си имаше причина тези подводни съкровища да останат скрити толкова дълго.

Вуйчо й обясни:

— Замърсяването тук, в Източния пристан, и изливащи-те се отходни води правят залива опасен за изследователите, освен ако не са подходящо екипирани. Египетското министерство на туризма обяви плановете си да отвори тук морски археологически парк, обслужван от лодки със стъклени дъна. Някои безскрупулни туроператори вече предлагат водолазни обиколки. Но има съвсем реална опасност от токсини на тежки метали и тиф, ако влезеш без съответната защита.

— Супер — измърмори Монк, стисна зъби и провеси глава през борда като куче през прозореца на кола. — Ако не се удавя, ще прихвана някоя гадна болест, от която ще ми окапе месото. Не случайно си избрах специалните армейски сили, а не военноморските или авиацията. Твърдата земя под краката ти си е друго.

— Можеш да останеш в лодката — каза Кат. Монк й се облещи.

Ако искаха да открият някакъв подводен тунел към тайна съкровищница под крепостта, трябваше да участват всички. А и всички бяха опитни водолази. Щяха да се гмуркат на смени, като един почива в лодката и я пази.

Монк беше настоял да поеме първата смяна.

Рейчъл насочи лодката покрай източната страна на полуострова. Цитаделата на Каит Бей растеше пред тях, изпълваше хоризонта. От кея не изглеждаше толкова голяма. Нямаше да е лесно да огледат водите наоколо й.

Някаква тревога започна да я гложди. Тя беше предложила да претърсят района. Ами ако грешеше? Може да беше пропуснала улика, сочеща другаде.

Намали скоростта, макар че й идеше да отвори докрай дросела в унисон с растящото си вътрешно напрежение.

Бяха разграфили района на квадранти за по-систематично претърсване на залива около крепостта. Вече се приближаваха към първото място за гмуркане.

Грей застана до нея и се подпря с ръка на облегалката. Пръстите му докоснаха за миг рамото й.

— Това е квадрант А. Тя кимна и каза:

— Ще пусна котвата тук и ще вдигна оранжевия флаг, който предупреждава, че във водата има гмуркачи.

— Добре ли си? — попита той и се приведе към нея.

— Просто се надявам да не съм пратила всички ни за зелен хайвер.

Той се усмихна и суровите му черти малко се смекчиха.

— Ти ни даде нещо за начало, а аз и това не можах да измисля. Предпочитам да търся зелен хайвер, отколкото да не правя нищо.

Без да го осъзнава, тя нагласи рамото си така, че да се притисне в ръката му. Той не се отдръпна.

— Планът е добър — каза той. Гласът му бе мек.

Тя кимна, понеже думите й изневериха, и отклони поглед от проклетите му очи. Изключи двигателя и спусна котвата. Усети трептенето под седалката, когато стоманеното въже се разви.

Грей се обърна към другите.

— Обличаме се. Гмуркаме се, проверяваме подводната връзка и започваме търсенето.

Не свали ръката си от рамото й. Беше й добре да я усеща там.

 

10:14

 

Грей падна заднишком в морето.

Водата го захлупи. Нито сантиметър от кожата му не беше в съприкосновение със замърсените води на залива. Ръбовете на водолазния костюм бяха двойно подсилени. На врата и китките имаше запечатващи ивици от специална непропусклива материя. Маската покриваше изцяло лицето и главата му. Регулаторът беше вграден в маската и оставяше устата му свободна.

Грей реши, че разширеният обхват на периферното зрение си е струвал времето за навличане на всичките тези „доспехи“, особено като се имаше предвид намалената видимост.

Тинята и пясъкът размътваха водата и се виждаше само на четири-пет метра.

Можеше да е и по-зле.

Надуваемата му жилетка го издигна на повърхността компенсирайки колана с тежестите. Той изчака Рейчъл и Вигор да скочат във водата от другата страна на лодката. Кат вече беше скочила от неговата страна.

Грей изпробва връзката — ултразвуково устройство, излъчващо на високи честоти.

— Чувате ли ме? Обадете се.

Получи положителни отговори от всички, дори от Монк, който беше поел първата вахта в лодката. Той разполагаше и с инфрачервена видеосистема за наблюдение на групата под водата.

— Ще се спуснем към дъното и ще се придвижим в широка дъга към брега. Всеки знае позицията си.

Утвърдителни отговори.

— Спускаме се — каза той.

Изпусна въздуха от жилетката и тежестите го повлякоха надолу. Точно в този момент много новаци в гмуркането получаваха панически пристъп на клаустрофобия. На Грей никога не му се беше случвало. Точно обратното — изпълваше го чувство на пълна свобода. Беше безтегловен, като птица в полет, можеше да направи всяко салто, което му дойде наум.

Забеляза Рейчъл, която се спускаше от другата страна на лодката. Отличаваше я широката червена ивица през гърдите на черния й костюм. Всеки от тях имаше ивица с различен цвят, за да се разпознават по-лесно. Неговата беше синя, на Кат — розова, на Вигор — зелена. Монк също се беше напъхал в костюма си, готов да поеме смяната си. Неговата ивица беше жълта и в известен смисъл му пасваше, предвид отношението му към гмуркането.

Грей наблюдаваше Рейчъл. Също като него, и тя, изглежда, се наслаждаваше на подводната свобода. Извиваше се и се стрелкаше в бавна спирала надолу с минимум движение на плавниците. Грей се заплесна за миг по извивките на тялото й, после се съсредоточи върху собственото си спускане.

Песъчливото дъно се приближи. Беше обсипано с боклуци.

Грей нагласи надуваемата си жилетка така, че да го дър-жи малко над дъното. Огледа се вляво и вдясно. Другите бяха заели подобни позиции.

— Всички виждат ли останалите? — попита той. Кимания и утвърдителни отговори.

— Монк, как работи подводната видеокамера?

— Приличате на банда призраци. Видимостта е под всякаква критика. Отдалечите ли се, смятайте, че не ви виждам.

— Поддържай контакт по радиото. Ако възникне нещо, вдигаш тревога и подкарваш лодката към нас. — Грей беше почти сигурен, че са взели преднина пред Драконовия двор, но не искаше да поема никакви рискове с Раул. Не знаеше колко голяма е преднината им. Но пък наоколо имаше и много други лодки. И беше посред бял ден.

Въпреки всичко изброено трябваше да действат бързо. Грей посочи с ръка.

— Добре, поемаме към брега и се дръжте на не повече от пет метра един от друг. По всяко време трябва да имате визуален контакт със съседите си.

Четиримата можеха да покрият дъга с дължина двайсет и пет метра. Стигнеха ли брега, без да открият нищо, щяха да се придвижат двайсет и пет метра по-нататък и да заплуват обратно към чакащата ги лодка. Напред и назад, квадрант след квадрант, щяха да опоскат цялото крайбрежие около крепостта.

Грей заплува напред. Имаше водолазен нож в кания на китката си и фенерче, прикрепено към другата. Слънцето беше точно над тях и водата не беше много дълбока — само тринайсет метра, — така че нямаше нужда от допълнително осветление, но фенерчето щеше да му потрябва, стигнеха ли до ниши и подземни пещери. Не хранеше празни надежди, че веднага ще забележат търсения тунел — ако се забелязваше толкова лесно, досега все някой щеше да го е открил.

Поредната гатанка за разрешаване.

Плуваше и се чудеше какво може да са пропуснали. В картата върху хематитовата плоча сигурно бе имало и друга подсказка освен отбелязаната с миниатюрната клада Александ-рия. Такава, която да указва по-точно местоположението в града. Бяха ли я пропуснали? Или пък Раул бе отмъкнал нещо от пещерата под гробницата на свети Петър? Възможно ли беше Драконовият двор вече да разполага с отговора?

Несъзнателно беше започнал да плува по-бързо. Изгуби от поглед Кат, която се придвижваше вдясно от него. Той беше последен от своята страна. Намали и след малко я видя. Успокоен, продължи напред. Нещо се появи пред него, стърчеше от песъчливото дъно. Скала? Риф?

Той се оттласна напред.

И то се появи от тинестия сумрак.

Какво беше това, по дяволите?

Каменното лице го гледаше, човешко лице, огладено от морето и времето, но чертите му още бяха изненадващо ясни, изражението — стоическо. Горната част на торса му се сливаше с приклекнало лъвско тяло.

Забелязала промяната в движението му, Кат се приближи.

— Сфинкс?

— Тук има още един — обяви Вигор. — Счупен, полегнал е на една страна. Водолази са съобщавали за десетки такива фигури, пръснати по дъното в сянката на крепостта. Били са част от украсата на фара.

Въпреки спешната им задача Грей не можеше да откъсне смаяния си поглед от статуята. Оглеждаше лицето й, издялано от ръце, изтлели преди две хилядолетия. Протегна ръка да го докосне. Осъзнаваше огромната пропаст във времето между себе си и древния скулптор.

Вигор се обади сякаш отникъде:

— Съвсем подобаващо за такива майстори на загадките е да охраняват тайната си.

Грей дръпна ръка.

— Какво имаш предвид? Вигор се изкиска.

— Не знаеш ли легендата за Сфинкса? Чудовището тероризирало народа на Тива — задавало на хората гатанки и ги изяждало, ако не отговорели правилно. „Какво е това, което има един глас и е четирикрако, двукрако и трикрако?“

— И отговорът е? — попита Грей.

— Човекът — отговори до него Кат. — Лази на четири крака, преди да проходи, после ходи на два, а в старостта си се подпира с бастун.

Вигор продължи:

— Едип разгадал гатанката и Сфинксът се хвърлил от една склала и умрял.

— Паднал е отвисоко — каза Грей. — Също като тези сфинксове тук.

Оттласна се от каменната статуя и заплува напред. Имаха си своя гатанка за разгадаване. След още десет минути мълчаливо претърсване стигнаха до каменистия бряг. Грей беше минал покрай група срутени огромни блокове, но не беше видял нито проход, нито отвор, нито някакво указание.

— Връщаме се — нареди той.

Преместиха се встрани по протежение на брега и поеха обратно към лодката.

— Всичко наред ли е при теб, Монк? — попита Грей.

— Пека си се на слънчицето и хващам тен, шефе.

— Гледай слънцезащитното ти масло да е с висок фактор, поне трийсет. Ние ще се позабавим тук долу.

— Ясно, капитане.

Продължиха така още четиридесет минути, напред и назад между лодката и брега. Грей попадна на ръждясалия корпус на някакъв потънал кораб, на още огромни каменни блокове, дори на парче от обелиск с някакъв надпис. Риби с разноцветни окраски танцуваха около тях.

Той провери скалата за въздуха. Оставаше му половин бутилка.

— Как сте с въздуха? — попита другите.

След като сравниха показанията си, решиха да останат под вода още двайсет минути. Щяха да починат половин час и после пак да се гмурнат.

Грей плуваше почти механично. Продължаваше да го гложди чувството, че са пропуснали нещо важно, нещо много важно. Ами ако Драконовият двор беше взел някакъв предмет от пещерата, друго някакво указание? Раздвижи крака по-бързо. Трябваше да се освободи от този страх. Трябваше да действа все едно с Драконовия двор имат една и съща информация и равен старт.

Тишината започна да го потиска.

— Нещо просто не е наред — измърмори той. Системата за свръзка предаде гласа му към останалите.

— Намери ли нещо? — попита Кат и призрачната й фигура се придвижи по-близо.

— Не. И точно там е проблемът. Колкото по-дълго стоя тук долу, толкова повече се засилва убеждението ми, че грешим.

— Съжалявам — каза Рейчъл отчаяно. — Май не трябваше да настоявам…

— Не. — Грей си спомни тревогата й горе. Идеше му сам да се изрита, задето е налял масло в огъня на притесненията й. — Рейчъл, мисля, че ти правилно уцели мястото, където да търсим. Проблемът е в моя план. Цялото това претърсване квадрант по квадрант. Нещо не му е наред, и толкова.

— Какво имаш предвид? — попита Кат. — Може и да ни отнеме известно време, но ще покрием целия район.

Именно. Кат го каза добре. Той не беше човек на систематичните, бавни методи. Макар някои проблеми да се разрешаваха най-добре по този начин, тази загадка не беше от тях.

— Пропуснали сме нещо — каза той. — Сигурен съм. Разбрахме накъде сочи картата в гробницата и долетяхме тук. Прегледахме каквото можахме от архивите, книгите и файловете, за да разрешим загадка, над която историците неуспешно си блъскат главите от хиляда години. Кои сме ние, че да я разрешим за един ден?

— Какво искаш да направим, Грей? — попита Кат. Грей спря.

— Ще се върнем в първото квадратче. Основахме търсенето си на информация, която е достъпна за всички. Единственото ни предимство пред безбройните търсачи на съкровища от последните столетия е онова, което открихме под гробницата на свети Петър. И сме пропуснали нещо там.

„Или е било откраднато“, помисли си. Но не изрече на глас тази си тревога.

— Може би не сме пропуснали улика в гробницата — каза Вигор. — А просто не сме се вгледали достатъчно надълбоко. Спомнете си катакомбите. Гатанките там бяха многопластови. Възможно ли е и тази да има други пластове?

Отвърна му мълчание… докато един от тях най-неочаквано не разгада всичко.

— Онази проклета пламтяща звезда — изруга Монк. — Тя не сочеше само към град Александрия… а и надолу, към самата хематитова плоча.

Грей имаше чувството, че изведнъж са го ударили между очите. До такава степен се бяха фокусирали върху вдълбаната в плочата карта, пламтящата звезда и така нататък, че бяха пропуснали необичайния материал, върху който беше изобразено всичко това.

— Хематит — каза Кат.

— Какво знаеш за него? — попита Грей; разчиташе на професионалните й познания по геология.

— Хематитът е железен окис. Големи залежи са открити из цяла Европа. Съставен е предимно от желязо, но понякога съдържа и немалки количества иридий и титан.

— Иридий? — повтори Рейчъл. — Това нали е един от елементите в амалгамата. В костите на влъхвите.

— Да — отговори Кат и дори връзката от разстояние не скри внезапното напрежение в гласа й. — Но мисля, че не това е важното.

— А какво? — попита Грей.

— Съжалявам, капитане. Трябваше да се сетя по-рано. Желязото в хематита често е слабо магнетизирано, не толкова, колкото при магнетита, но понякога се използва вместо него.

Грей разбра какво се крие зад думите й. Първата гробница също беше отворена посредством магнетизъм.

— Значи звездата не е сочела само към Александрия, а и към намагнитизиран камък, нещо, което ние трябва да намерим.

— И какво са правели древните с магнетита? — попита Ви-гор с растящо вълнение в гласа.

Грей знаеше отговора.

— Правели са компаси! — Напомпа въздух в жилетката са и се понесе към повърхността. — Всички горе!

 

11:10

 

Само след няколко минути вече сваляха кислородните бутилки, жилетките и коланите с тежести. Рейчъл се настани зад кормилото — приятно й беше отново да седне. Натисна бутона за изтегляне на котвата. Чу се звукът от навиването на веригата.

— И карай бавно — каза Грей. Беше заел пост до рамото й.

— Аз съм „за“ — обади се Монк.

— Аз ще наблюдавам компаса — продължи Грей. — Ти карай много бавно покрай крепостта. Помръдне ли стрелката на компаса, пускаме котва и търсим отдолу.

Рейчъл кимна. Молеше се какъвто и намагнитизиран камък да лежи долу, излъчването му да е достатъчно силно, за да го улови компасът на лодката.

След като котвата се намота докрай, Рейчъл отвори минимално дросела, колкото да се завъртят витлата. Движението напред беше едва доловимо.

— Така е добре — прошепна Грей.

И се плъзнаха напред. Слънцето бавно се издигаше в небето. Вдигнаха гюрука на лодката с надеждата сянката му да ги спаси поне малко от обедната жега. Монк лежеше на пейката до левия борд и тихо похъркваше. Никой не говореше.

Тревогата на Рейчъл растеше с всяко бавно завъртане на витлата.

— Ами ако камъкът не е тук? — прошепна тя на Грей, който стоеше на пост до компаса. — Ако е вътре в крепостта?

— Значи ще го потърсим и там — каза той и вдигна очи към каменната цитадела. — Но все още смятам, че си права за тайния вход. Хематитовата плоча закриваше таен тунел, извеждащ от пещерата под гробницата до речния тунел. Вода. Може би това е друг пласт от гатанката.

— Или пък търсим под вола теле — обади се Кат. — Разпъваме гатанката в посоката, която ни е нужна.

При кърмата Вигор разтриваше прасеца си — сигурно беше разтегнал някой мускул при плуването.

— Според мен основният въпрос къде може да се намира този камък — на суша или във вода — зависи от това кога алхимиците са скрили уликата. Ние решихме, че уликите са били скрити приблизително през тринайсети век, може би малко по-рано или по-късно, но така или иначе това е критичната епоха на конфликти между гностицизма и ортодоксалната философия. Така че кога са скрили алхимиците уликата — преди или след като Александрийският фар се е сринал през 1303 — та?

Никой не му отговори.

Но след няколко минути стрелката на компаса потрепна видимо.

— Задръж! — изсъска Грей.

Стрелката се стабилизира отново. Кат и Вигор погледнаха към тях.

Грей сложи ръка върху рамото на Рейчъл.

— Малко назад.

Рейчъл изключи от скорост. Вече нищо не ги тласкаше напред и вълните бавно ги преместиха назад.

Стрелката се раздвижи отново, в дъга от четвърт оборот.

— Пусни котвата — нареди Грей.

Затаила дъх, Рейчъл натисна освобождаващия бутон.

— Долу има нещо — каза Грей.

Всички едновременно посегнаха към нови кислородни бутилки.

Монк се сепна от дрямката си, седна и сънено попита:

— Какво става?

— Май пак ще останеш на вахта — каза Грей. — Освен ако не предпочиташ да се топнеш малко?

Монк се навъси красноречиво.

След малко четиримата влязоха във водата.

Рейчъл изпусна въздуха от жилетката си и потъна под повърхността.

Гласът на Грей стигна до нея по радиото:

— Наблюдавайте компасите на китките си. Те ще ни заведат при аномалията.

Рейчъл наблюдаваше компаса си. Водата тук беше сравнително плитка. По-малко от десет метра. Бързо стигна до песъчливото дъно. Другите се спуснаха около нея като кръжащи птици.

— Няма нищо — каза Кат. Дъното беше равно и еднообразно.

Рейчъл заби поглед в компаса си. Отблъсна се няколко крачки встрани, после се върна обратно.

— Аномалията е точно тук.

Грей се спусна досами дъното и прокара китка на сантиметри от него.

— Права е.

Посегна към другата си китка и извади ножа от канията. Разрови с острието му мекия пясък. Ножът се забиваше до дръжката. Водата бързо се размъти.

При седмия удар дръжката в ръката му разтресе, а острието потъна само на няколко сантиметра.

— Открих нещо — каза Грей.

Прибра ножа и започна да разравя пясъка с ръце. Водата се размъти съвсем и Рейчъл го изгуби от поглед.

После го чу да възкликва.

Рейчъл са приближи. Грей се оттласна назад. Разровеният пясък постепенно се утаи.

От пясъка стърчеше тъмен човешки бюст.

— Мисля, че това е магнетит — каза Кат; оглеждаше камъка, от който беше направена скулптурата. Прокара компаса на китката си над бюста. Иглата се разигра. — Магнит.

Рейчъл се придвижи по-близо, разглеждаше лицето. Чертите не можеха да се сбъркат. Вече няколко пъти днес беше виждала същото лице.

Грей също го позна.

— Още един сфинкс.

 

12:14

 

Трябваха му десет минути да разчисти раменете и горната част на торса, за да стигне до лъвската половина. Нямаше съмнение, че е един от сфинксовете, пръснати по морското дъно.

— Скрили са го на видно място — каза Вигор. — Това като че ли отговаря на въпроса кога алхимиците са скрили съкровището си тук.

— След като фарът се е сринал — каза Грей.

— Именно.

Кръжаха край магнитния сфинкс и чакаха пясъкът да се слегне.

Вигор продължи:

— Това древно общество на магове трябва да е знаело местоположението на Александровата гробница, след като Септимий Север я е скрил през трети век. Оставили са я непокътната, като един вид трезор за най-ценните свитъци от изгубената библиотека. После земетресението от 1303 — та, изглежда, не само е срутило фара, но е изложило на риск и гробницата. И те са се възползвали от възможността да скрият още неща тук долу, използвали са хаоса след земетресението да заложат следващата си улика, да я заровят и да оставят на времето да я скрие окончателно.

— Ако си прав — каза Грей, — това ни дава точната дата, когато са били заложени податките. Спомнете си, че вече определихме приблизителното време — тринайсети век. Сгрешили сме само с няколко години. Станало е през 1303 — та. Първото десетилетие на четиринайсети век.

— Хммм… — Вигор се приближи до статуята.

— Какво?

— Чудя се. През същото това десетилетие законното папство е било прогонено от Рим и се е преместило във Франция. Антипапите са управлявали Рим през следващото столетие.

— И?

— По подобен начин костите на влъхвите са били преместени от Италия в Германия през 1162 — ра — друг период, в който истинският папа е бил прогонен от Рим и на папския престол е седял антипапа.

Грей проследи посоката на мислите му.

— Значи онези алхимици са си криели нещата всеки път, когато папството е било изложено на риск.

— Така излиза. Което пък навежда на мисълта, че обществото им е било свързано по някакъв начин с папската институция. Може би в онези неспокойни времена алхимиците наистина са се присъединили към християните гностици, християни, които са били отворени към търсенето на тайно познание — с други думи, християните на Тома.

— И това тайно общество се е сляло с ортодоксалната църква? Вигор кимна към размътената вода.

— Когато официалната църква е била заплашена, същото се е отнасяло и за тайната църква. Така че са взели предпазни мерки. Първо са преместили костите на сигурно място в Германия, още през дванайсети век. После, през трудните години на изгнаничество, са скрили истинското сърце на своето познание.

— Дори това да е вярно, как ни помага да намерим гробницата на Александър? — попита Кат.

— Точно както указанията, водещи към гробницата на свети Петър, бяха скрити в католическите писания, отпратките тук може да са свързани с митологията на Александър, Вигор прокара пръст по лицето на статуята. — Защо иначе ще отбелязват портата със сфинкс?

— Гръцките майстори на гатанките — измърмори Грей.

— И чудовищата те убивали веднага, ако не им отговориш правилно — напомни им Вигор. — Може би изборът на символ е също и предупреждение.

 

12:32

Последно спускане в Александрия

 

Частният „Гълфстрийм IV“ получи разрешение за кацане. Сейчан слушаше разговора на пилотите през отворената врата на кабината. Седеше на мястото най-близко до вратата. Слънцето напичаше през прозореца вдясно от нея.

Едър силует се приближи отляво.

Раул.

Тя продължи да гледа през прозореца. Самолетът накло-ни криле над виолетово-синьото Средиземно море и заходи към пистата.

— Какви са новините от свръзката ти на земята? — попита я Раул ядно.

Сигурно я беше видял да използва бордния телефон. Сейчан погали драконовата фигурка на медальона си.

— Още са във водата. Ако имаш късмет, може и да решат гатанката вместо теб.

— Не са ни притрябвали — можем и сами. — Раул се върна при хората си, отряд от шестнайсет души, включително главният експерт на Двора.

Сейчан вече се беше срещала с прехваления им ватикански библиофил доктор Алберто Менарди, кльощав среброкос мъж с надупчено от пъпки лице, дебели устни и малки очи. Той седеше в дъното на самолета и страдаше мълчаливо заради счупения си нос. Сейчан имаше пълно досие за него. Връзките му с една определена сицилианска престъпна организация бяха отдавнашни и сериозни. Изглежда, дори Ватиканът не можеше да опази градината си от тези плевели. От друга страна, не можеше да отрече острия ум на свещеника. Коефициентът му на интелигентност беше с три точки над този на Айнщайн.

Именно доктор Алберто Менарди преди петнайсет години беше разгадал с помощта на колекцията от гностически текстове, притежавани от Драконовия двор, способността на електромагнетизма да отключва енергията на тези свръхпроводими метали. Пак той беше съгласувал и надзиравал изследователските проекти в Лозана и бе изпробвал въздействието на металите върху животни, растения и минерали. А и Кой би обърнал внимание на някой и друг изчезнал швейцарски планинар? Тези последни експерименти биха обърнали стомаха и на най-безскрупулните нацистки учени.

Доктор Менарди имаше и обезпокоителна страст към млади момичета.

Не за секс обаче.

За друг вид забавления.

Беше виждала няколко снимки и й се искаше да не беше. Ако Гилдията не я беше инструктирала да го елиминира, щеше да го направи на своя глава.

Самолетът се снижи за кацане.

Някъде долу екипът на Сигма се трудеше ли, трудеше.

Те не представляваха заплаха.

Щеше да е лесно като стрелба по неподвижни мишени.