Джеймс Ролинс
Карта от кости (14)

КРЪВ ВЪВ ВОДАТА

26 юли, 13:45

13. Александрия, Египет

 

Кат се полюшваше, тласкана от леките вълни.

Преди десет секунди радиото й окончателно беше отказало. Беше излязла на повърхността да провери как са нещата при Монк. Завари го с бинокъл на очите.

— Радиото… — започна тя.

— Нещо не е наред — прекъсна я той. — Повикай другите.

Тя реагира моментално, изви се и краката й щръкнаха високо над водата. Тежестта я запрати във вертикално гмуркане. Изпусна въздуха от жилетката си и потъна като камък.

Без да сваля очи от приближаващия се тунел, тя посегна с другата си ръка да освободи катарамите, които придържаха жилетката и кислородната й бутилка. Някакво движение при входа на тунела я спря.

Човек във водолазен костюм изскочи от тунела. Със синя ивица през гърдите на черния костюм — значи беше Пиърс. Воят в ушите й не спираше. Нямаше начин да го предупреди.

Но както се оказа — не се и налагаше.

По петите на командира от тунела излетяха още два силуета.

Вигор и Рейчъл.

Кат изключи радиото си, за да сложи край на ужасния вой, и заплува към Грей. Той сигурно беше разбрал, че прекъсването на връзката означава неприятности. Само я погледна въпросително през маската си и вдигна ръка нагоре.

„Чисто ли е на повърхността?“ Тя му даде знак за потвърждение. Горе нямаше вражески единици. Поне засега.

Грей не си направи труда да прибира бутилката си. Махна на другите да плуват нагоре и всички се оттласнаха от скалите и се насочиха към кила на лодката.

Кат забеляза, че котвата се вдига.

Монк се подготвяше за незабавно потегляне.

Кат напълни с въздух жилетката си и зарита силно с плавници, за да компенсира тежестта на кислородната бутилка и колана с тежестите. Другите вече изскачаха на повърхността.

Нов жужащ звук стигна до ушите й.

Този път не беше от радиото.

Тя огледа водите за източника му, но видимостта в замърсеното пристанище беше ниска. Нещо се приближаваше… и се приближаваше бързо.

Като офицер от военноморското разузнаване, тя беше прекарала много време на всякакви плавателни съдове, включително и на подводници. И бързо позна равномерното жужене.

Торпедо.

Прицелено в тяхната лодка.

Зарита трескаво нагоре, макар да знаеше, че няма да стигне навреме.

 

13:46

 

Монк включи двигателя на лодката, като едновременно с това наблюдаваше хидрофойла през бинокъла си. Той току-що се беше скрил зад полуострова. Монк обаче го беше видял как забавя подозрително няколко секунди по-рано, на двеста метра от тяхната лодка. Нищо особено не се беше случило на задната му палуба, но не му убягна слабото вълнение и мехурчетата зад хидрофойла, когато той отново пое по пътя си.

После чу воя по радиото.

Кат се появи секунда след това.

Трябваше да се махнат оттук. Усещаше го с червата си.

— Монк! — извика някой. Беше Грей — тъкмо бе изплувал дясно на борд.

Слава Богу!

Монк понечи да свали бинокъла и точно тогава забеляза нещо дълго да пори водата. Перка разсичаше вълните. Метална перка.

— Мамка му…

Захвърли бинокъла и завъртя дросела на пълна мощност. Лодката подскочи напред с рев на двигателя. Монк завъртя кормилото, за да избегне Грей.

— Всички долу! — изкрещя той и нахлузи маската си. Нямаше време да вдигне ципа на костюма си.

Хукна към кърмата върху беснеещата лодка, стъпи на задната седалка и се хвърли във въздуха.

Торпедото удари. Ударната вълна на експлозията го преметна презглава. Нещо го блъсна в хълбока толкова силно, че чак зъбите му изтракаха. Той се удари във водата, претърколи се по повърхността й, гонен от огнена вълна.

Преди пламъците да го достигнат, потъна в хладната прегръдка на морето.

 

Рейчъл изскочи на повърхността точно когато Монк извика. Видя го как тича към кърмата. Заразена от паниката му, се превъртя за гмурване.

Тогава дойде експлозията.

Макар и смекчена от водата, ударната вълна сякаш прониза ушите й дори през плътния неопрен на качулката. Всичкият въздух излетя от дробовете й. Закопчалките на маската й се счупиха и в нея нахлу вода.

Тя зарита обратно нагоре. Не виждаше нищо, очите й горяха.

Главата й най-сетне излезе на повърхността и тя свали маската, за да излее нахлулата вода. Кашляше и се давеше Отломки от лодката падаха наоколо, димяха и се полюшваха във водата. Горящи реки от газолин яхаха вълните.

Тя се огледа трескаво.

Никой.

После вляво от нея някой изскочи над повърхността. Монк — замаян и полуудавен.

Тя заплува към него и го стисна за ръката. Маската му се беше извъртяла настрани. Рейчъл го задържа, докато той успее да си поеме нормално дъх.

— Мамка му — изхриптя той и си оправи маската. Нов звук се плъзна над водата. И двамата се обърнаха. Рейчъл видя голям хидрофойл — появи се иззад крепостта, килнат над плъзгачите си. Идваше към тях.

— Долу! — извикай Монк.

Гмурнаха се. Експлозията беше размътила водата и на метър не се виждаше нищо.

Рейчъл посочи по памет към входа на тунела, който се губеше в мътилката. Трябваше да стигнат до оставените там кислородни бутилки.

Стигнаха до натрупаните каменни блокове и тя се огледа, напрягаше очи да зърне входа на тунела или някой от другите. Къде се бяха дянали?

Придвижи се покрай блоковете. Монк се държеше близо до нея и се бореше с костюма си. Беше закопчан само до половината. Разтворената горна част се беше подвила и той не успяваше да дръпне ципа.

Къде бяха бутилките? Да не би да бъркаше посоките?

Нещо тъмно мина над главата й. Хидрофойлът. Ако се съдеше по реакцията на Монк, точно той беше източникът на неприятностите им. Дробовете й горяха.

Нещо просветна в сумрака напред. Тя заплува инстинктивно към светлината с надеждата да намери вуйчо си или Грей. От мрака се появиха двама водолази, приведени над моторизирани шейни. Мътилка се въртеше на спирали зад тях.

— Водолазите извиха в дъга, за да ги задържат до брега.

На светлината на лампите им проблеснаха стоманени стрели. Харпуни.

Сякаш за да подчертае заплахата, се чу остър припукващ звук. Стоманено копие се стрелна към Монк. Той се дръпна встрани, но харпунът прободе незакопчаната част на костюма му.

Рейчъл разпери ръце към водолазите.

Единият посочи с палец нагоре в знак да изплуват.

Измъкване нямаше.

 

Грей помогна на Вигор.

Монсеньорът се беше блъснал в него при експлозията. Парче фибростъкло го беше уцелило отстрани по главата и бе срязало неопреновата качулка. От раната течеше кръв. Грей нямаше представа колко сериозно е пострадал свещеникът, но със сигурност беше замаян.

Грей успя да стигне до кислородните бутилки и помогна на монсеньора да се прикачи към едната. Вигор му даде знак, че всичко е наред — че въздухът стига до дробовете му. Грей се обърна към втората бутилка и бързо прикачи регулатора.

Вдиша дълбоко няколко пъти.

Огледа входа на тунела. Не можеха да се скрият в него. Драконовият двор със сигурност щеше да дойде тук. Повече не желаеше да го сгащват в гробници.

Награби бутилката си и посочи в обратната посока.

Вигор кимна, но продължи да оглежда мътните води.

Грей знаеше за какво се страхува.

За Рейчъл.

Но за да помогнат на другите, първо трябваше да оцелеят. Грей заплува, като дърпаше Вигор. Трябваше да намерят някоя ниша между отрупаните каменни блокове, където да се скрият. По-рано беше забелязал ръждясалия корпус на потънал скиф на десетина метра по-нататък, преобърнат и килнат върху скалите.

Водеше Вигор покрай рифа. Потъналата лодка се появи.

Грей настани монсеньора в сянката й, даде му знак да остане там, после нахлузи бутилката, за да си освободи ръцете.

Посочи назад и описа кръг с ръка.

„Ще потърся другите“.

Вигор кимна, уж обнадеждено.

Грей заплува назад към тунела, придържаше се близо до дъното. Ако бяха в състояние да го направят, другите щяха да се насочат към кислородните бутилки. Плъзгаше се от сянка към сянка, съвсем близо до каменните блокове.

Вече се приближаваше до входа на тунела, когато напред се появи светлина — няколко отделни лъча, които обливаха скалите.

Той спря в мрака зад един блок и зачака. Наблюдаваше.

Водолази с черни костюми се бяха струпали около входа на тунела. Носеха минибутилки, които побираха въздух за не повече от двайсетина минути — бяха предназначени за кратки гмуркания.

Един от водолазите се мушна в тунела и изчезна вътре.

След няколко секунди другите, изглежда, получиха чаканото потвърждение. Още петима водолази влязоха един по един в тунела. Грей позна последния тънък силует, който хлътна в отвора към гробницата.

Сейчан.

Сега вече никой от съекипниците му нямаше да дойде тук.

Понечи да се изтегли от прикритието си… и сякаш от нищото пред него изникна човек. Огромен човек. Острият връх на харпун едва не проби корема му.

Около него блеснаха светлини.

Зад маската Грей позна чертите на Раул.

Рейчъл помогна на Монк да се освободи. Стрелата на харпуна беше приковала незакопчаната предница на костюма му към морското дъно. Тя я издърпа.

На метър и нещо от тях двамата водолази кръжаха, яхнали шейните си като сърфисти счупени сърфове. Единият им даде знак да изплуват. Веднага.

Нямаше нужда да я подканят.

Понечи да се подчини, но изведнъж мярна някаква тъмна сянка да се появява зад водолазите.

Какво беше това?

Две сребристи неща се стрелнаха през водата.

Единият водолаз стисна трескаво въздушния си маркуч. Късно. Рейчъл го видя как зяпва и нагълтва морска вода зад маската си. Другият извади още по-лош късмет — падна от шейната си с нож в гърлото.

Около него заплува кървав облак.

Нападателят измъкна ножа си и облакът потъмня още повече.

Рейчъл забеляза розовата ивица през гърдите на черния костюм.

Кат.

Първият водолаз се мяташе лудо, давеше се в маската си. Опита се да заплува към повърхността, но на пътя го чакаше Кат и с ножовете си бързо го освободи от земните му мъки.

После изблъска с крака трупа му встрани. Кислородната бутилка и коланът с тежестите бързо го повлякоха към дъното.

Приключила с това, Кат довлече шейната при Рейчъл и Монк, посочи към повърхността, после и към шейната.

Бърз начин да се измъкнат.

Рейчъл нямаше представа как се управлява това нещо… Монк обаче имаше. Обкрачи късата седалка и стисна ръчките. Даде й знак да се хване за него.

Тя го направи и обви ръце около раменете му. Зрението й вече се изпъстряше с бели петна.

Кат заплува към другата шейна с харпун в ръка.

Монк завъртя дросела и шейната ги повлече нагоре, към безопасност и въздух.

Пробиха повърхността като кит в полет, после се пльоснаха обратно. Сблъсъкът разтърси Рейчъл, но тя не отпусна хватката си. Монк поведе шейната на зигзаг между горящите отломки. Водата беше покрита с дебел слой газолин и масло.

Рейчъл пусна едната си ръка, колкото да свали маската си и да напълни дробовете си с въздух. После издърпа и маската на Монк.

— Ох — възкликна той. — Внимавай с носа ми! Подминаха преобърнатия корпус на лодката си… и се озоваха току под носа на хидрофойла, който ги чакаше вляво.

— Може да не са ни видели — прошепна Монк. Изтрещяха изстрели — тегел през водата, право към тях.

— Дръж се! — изкрещя Монк.

 

Раул изтика с харпуна си Грей от скривалището му. Друг водолаз почти опря второ острие в гърлото му.

После Раул замахна към него с нож.

Грей се дръпна инстинктивно, но ножът само сряза коланите на бутилката му. Тежкият цилиндър падна на дъното. Раул му даде знак да откачи регулатора си. Какво искаха — да го удавят ли?

Раул посочи входа на тунела.

Явно първо щяха да го разпитат.

Нямаше избор.

Грей преплува разстоянието до входа, заобиколен от неколцина пазачи. Навлезе в устието му, като трескаво се опитваше да измисли някакъв план. Стигна до входния вир и откри, че в камерата вече има и други мъже във водолазни костюми. Минибутилките им бяха достатъчно малки, за да преплуват тунела, без да ги свалят. Някои вече смъкваха бутилките и жилетките си. Други го посрещнаха с насочени харпуни, явно предупредени от Раул.

Грей се измъкна от вира и свали маската си. Харпуните следяха и най-малкото му движение.

Забеляза Сейчан. Стоеше облегната на една от стените и изглеждаше необичайно спокойна. Вдигна леко пръст и това беше единственият знак, че го е познала.

„Здрасти“.

Раул дойде последен. Изправи се във вира и разкърши рамене — явна демонстрация на физическа сила. Сигурно едва беше проврял исполинската си снага през тунела. Бутилката си беше оставил навън.

Свали маската и качулката си и тръгна към Грей.

Грей за пръв път имаше възможност да огледа добре противника си. Чертите му бяха остри, носът — дълъг и тънък. Черната му коса висеше до раменете. Ръцете му, дебели като бедрото на Грей, набъбваха от мускули — явно резултат от стероиди и твърде много време във фитнеса, а не от физическо натоварване в реалния свят.

Евробоклук, помисли си Грей.

Раул надвисна над него в явен опит да го сплаши.

Грей само повдигна въпросително вежда.

— Какво?

— Ще ни кажеш всичко каквото знаеш — каза Раул. Английският му беше добър, но със силен привкус на презрение и нещо немско.

— И ако не го направя?

Раул махна с ръка и сякаш по негов знак още един човек изскочи от вира. Грей го позна веднага — Вигор. Бяха открили монсеньора.

— Малко неща могат да убягнат на сканиращ радар — каза Раул.

Буквално извлякоха Вигор от вира, доста грубо. От раната на главата му се стичаше кръв. Бутнаха го към тях, но той се спъна и падна тежко на колене.

Грей се наведе да му помогне, но върхът на харпун го принуди да се изправи.

Още един водолаз се появи във вира. Носеше нещо. Раул отиде да го вземе. Още един от онези продълговати снаряди. Запалителна граната.

Раул метна устройството на рамо и се върна при тях. Вдигна харпуна си и го насочи към слабините на Вигор.

— Понеже монсеньорът и без това се е заклел да не използва по предназначение тази част от анатомията си, мисля да започнем от нея. Една грешка от твоя страна и монсеньорът ще може да се включи в кастратския хор на църквата си.

— Какво искаш да знаеш? — попита Грей.

— Всичко… но първо ни покажи какво сте открили.

Грей вдигна ръка към тунела за гробницата на Александър, после я завъртя към другия, по-ниския, по който не можеше да се мине, без да се приведеш.

— Натам — каза той.

Очите на Вигор се разшириха.

Раул се ухили, вдигна харпуна и даде знак на неколцина от хората си да влязат в тунела.

— Проверете го.

Петима хукнаха натам, при Раул останаха трима. Сейчан, която стоеше близо до тунела, изчака петимата да влязат и понечи да ги последва.

— Ти — не — каза Раул. Сейчан го погледна през рамо.

— Искаш ли да напуснеш това пристанище, ти и хората ти? Лицето на Раул почервеня.

— Лодката е наша — напомни му тя и хлътна в тунела. Раул стисна ядно юмрук, но не каза нищо. Проблеми в рая…

Грей се обърна. Вигор го гледаше въпросително. Грей помръдна очи. „Гмуркаш се при първа възможност“.

Отново се обърна към тунела. Молеше се да е прав за гатанката на Сфинкса. Да дадеш грешен отговор означаваше да се простиш с живота си. И това със сигурност щеше да се докаже тук и сега, по един или друг начин.

С което оставаше да се отговори само на една загадка.

Кой щеше да умре?

 

Монк се надбягваше с куршумите. Шейната му се плъзгаше по повърхността на водата. Рейчъл висеше на гърба му и беше на път да го удуши.

В пристанището цареше хаос. Другите плавателни съдове бягаха от престрелката като ято подплашени риби. Монк пресече завихрената следа на една рибарска лодка и шейната излетя високо във въздуха.

Куршуми се забиха във вълната отдолу.

— Дръж се! — изкрещя той.

Обърна шейната странично миг преди да се ударят във водата, изправи я и наклони носа надолу. Стрелнаха се на метър под повърхността.

Или така поне се надяваше.

Беше стиснал здраво очи. Без маската си и без това не би видял много. Но преди да се гмурнат, беше зърнал една закотвена платноходка точно пред тях.

Ако можеше да мине под нея… така че тя да остане между него и хидрофойла…

Броеше наум, пресмяташе и се молеше.

Светът за миг потъмня през клепачите му. Намираха се в сянката на платноходката. За всеки случай той преброи до четири и изви носа на шейната нагоре, към повърхността.

Изскочиха отново на слънце и въздух.

Монк изви врат назад. Целта беше постигната, че и отгоре.

— Да ви го начукам! — изкрещя триумфално той. Хидрофойлът трябваше да заобиколи препятствието, а това щеше да отнеме време.

— Монк! — изпищя Рейчъл в ухото му.

Той се обърна напред и видя високия борд на яхта право пред себе си — яхтата на голите старчоци. Мамка му! Летяха право към левия й борд. Нямаше начин да избегне удара.

Прехвърли рязко тежестта си напред и натисна носа на шейната право надолу. Гмурнаха се почти вертикално… но дали дори това щеше да е достатъчно, за да минат под тази яхта, както под платноходката преди малко?

Отговорът беше „не“.

Носът на шейната се удари в кила и тя се обърна. Монк стисна ръчките с всички сили. Шейната се плъзна покрай дървения борд; мидите, с които беше обрасла яхтата под ватерлинията, раздраха рамото му. Той даде газ и шейната го повлече още по-дълбоко.

Най-накрая се озова под яхтата.

Подмина я и пое нагоре с мисълта, че времето му изтича.

Рейчъл беше изчезнала, изтръскана от врата му още при първия сблъсък.

 

Грей затаи дъх.

Почти веднага откъм ниския тунел се чу врява. Първият водолаз, изглежда, беше стигнал края му. Явно проходът беше къс.

— Eine Goldtur! — извика някой. „Златна врата“.

Раул тръгна натам, влачеше Грей със себе си. Вигор остана до вира под надзора на водолаз с харпун.

Тунелът, осветен от фенерите на изследователите, беше дълъг само десетина метра и леко завиваше. Краят му не се виждаше, но последните двама мъже — и Сейчан — се очертаваха ясно на светлия фон, всичките вперили поглед напред.

Грей се уплаши, че може би са сгрешили за златния ключ, който бяха открили в пирамидата. Може би той отключваше тази врата.

— Es wird entriegelt! — извика някой. „Отключена е!“ Грей чу изщракването при отварянето на вратата. Твърде силно изщракване.

Сейчан, изглежда, също го забеляза. Завъртя се рязко и хукна обратно към тях. Уви, беше късно.

От всички стени от пукнатини и тъмни ниши се изстреляха заострени стоманени колове. Запречиха прохода, пронизаха плът и кост и се забиха в отвори на отсрещните стени. Смъртоносната решетка започна откъм дъното на тунела и се придвижи напред за има-няма две секунди.

Лъчите на фенерчетата заподскачаха. Мъжете закрещяха, пронизани от всички страни, закарфичени като пеперуди в хербарий.

На Сейчан й оставаха само две крачки до спасението, ала капанът я улови в последния момент. Един остър прът я прониза в рамото.

Тих стон беше единственият звук, който издаде, надяната на шиша.

Потресен, Раул отслаби за миг хватката си около ръката на Грей.

Грей се възползва от временното предимство, дръпна се и хукна към вира.

— Давай! — извика в движение на Вигор.

Преди да е направил втората крачка, нещо го удари в тила. Силно. Той падна. Удариха го отново, този път отстрани по главата с приклада на харпуна.

Беше подценил бързината на гиганта.

Грешка.

Раул го ритна и натисна с ботуш врата му с цялата си тежест.

Грей едва си поемаше дъх. Видя как изваждат Вигор от вира. Бяха го хванали за глезена в последния момент.

Раул се наведе и се ухили мазно в лицето му.

— Гадно номерче. — Не знаех…

Ботушът го притисна още по-силно и прекъсна думите му.

— Но пък, без да искаш, ми реши един проблем — продължи гигантът. — Отстрани оная гадна кучка от картинката. Сега обаче имаме да свършим нещо… двамцата.

Рейчъл издрапа към повърхността и пак си удари главата в корпуса на лодката. Нагълта вода, но в следващия миг главата й изскочи на открито. Давеше се и кашляше и не можеше да спре.

Внезапно част от парапета на лодката се спусна и Рейчъл видя мъж на средна възраст да стои там гол-голеничък.

— Tudo bem, menina?

Португалец. Питаше я дали е добре! Господи!

Тя разклати глава; продължаваше да кашля.

Той се наведе и й подаде ръка. Рейчъл я стисна и го остави да я издърпа на палубата. Къде беше Монк?

Хидрофойлът завиваше, отправяше се към открито море. Причината скоро се изясни — два катера на египетската полиция се приближаваха с висока скорост — най-после. Хаосът в пристанището, изглежда, ги беше забавил, но по-добре късно, отколкото никога.

Изпълни я облекчение.

Обърна се и видя жената, съпруга или приятелка на го-лия мъж, и тя гола като него.

Но с пистолет.

 

Монк зави около „голата“ яхта. Оглеждаше се за Рейчъл. Навътре в пристанището два полицейски катера пореха с вой вълните. Светлини примигваха в гневно червено и бяло. Хидрофойлът се отдалечаваше — набираше скорост, изправил се максимално на плъзгачите си.

Бягаше.

Нямаше начин бреговата охрана да го настигне. Хидрофойлът набираше скорост — към международни води или към някой скрит пристан.

Монк насочи вниманието си изцяло към задачата да намери Рейчъл. Страх го беше, че ще я открие да се носи по очи, удавена. Свърна покрай кърмата, придържаше се близо до лодката.

Рейчъл… беше с гръб към него. Голият старчок я придържаше с една ръка.

Монк намали.

— Рейчъл…добре ли…

Тя погледна назад с паника в очите. Мъжът вдигна другата си ръка. Държеше тъпоноса автоматична пушка, насочена към лицето на Монк.

— О… май не си — измърмори Монк.

 

Вратът на Грей всеки миг щеше да се скърши.

Раул беше коленичил отгоре му, едното му коляно го затискаше в гърба, другото — във врата. С едната си ръка стискаше косата му и извиваше главата му назад. С другата, изпъната, държеше харпуна на сантиметри от лявото око на Вигор.

Монсеньорът беше на колене, пазен от двама водолази, и те с оръжия. Трети наблюдаваше отстрани и се мръщеше, с нож в ръката. Очите на всички излъчваха неподправена омраза. Номерът на Грей беше отнел живота на петима от другарите им.

Откъм окървавения тунел още се чуваха стонове, но никой не можеше да помогне на ранените. Можеха само да отмъстят за тях.

Раул се наведе по-близо.

— Дотук с игричките. Какво научихте във… Нещо изсвири и прекъсна думите му.

Харпунът изтрака върху камъка. Раул изкрещя и пусна Грей.

Грей се претърколи по пода, грабна изпуснатия харпун и стреля по един от мъжете, които държаха Вигор.

Стрелата прониза врата му и го отхвърли назад.

Другият мъж се изправи и завъртя оръжието си към Грей, но преди да е стреля, нещо се стрелна през въздуха откъм вира и го прониза в корема.

Той стреля по рефлекс, но вече падаше назад и прицелът му се измести.

Вигор бутна към Грей харпуна, с който не беше стреляно, после се просна по очи на пода.

Грей го хвана и го завъртя към Раул.

Гигантът хукна към по-близкия тунел, онзи, който водеше към гробницата на Александър. Стискаше с едната си ръка китката на другата, дланта му бе пронизана от стоманена стрела.

Кат се беше прицелила съвсем точно — едновременно го бе обезоръжила и го бе осакатила.

Последният от хората на Двора, онзи с ножа, пръв хлътна в тунела, последван от Раул.

Грей се изправи, прицели се в гърба на Раул и стреля.

Стрелата литна през тунела. Раул нямаше да стигне навреме до първия завой. Стрелата се удари в гърба на едрия мъж и изтрака.

После падна безсилно на каменния под.

Грей прокле късмета си. Беше уцелил запалителната граната, която още висеше преметната на ремъка през рамото му. Спасен от собствената си шибана бомба.

Гигантът се скри зад завоя.

— Трябва да се махаме — каза Кат. — Убих двамата пазачи отвън. Промъкнах се с една от собствените им шейни и ги сварих неподготвени. Но не знам още колко има наоколо.

Грей погледна към тунела. Колебаеше се. Вигор вече газеше през водата.

— А Рейчъл?

— С Монк ги качих на друга шейна. Вече трябва да са стигнали до брега.

Вигор я прегърна, очите му грееха от сълзи на облекчение. После смъкна маската си.

— Командире?

Грей се чудеше дали да не тръгне след Раул, но притиснатото в ъгъла куче е най-опасно. Не знаеше дали Раул няма пистолет в непромокаема опаковка или друго някакво скрито оръжие, но пък определено имаше бомба. Можеше да я заложи с къс фитил и да ги взриви всичките.

Обърна се.

Имаха каквото им трябваше.

Опипа чантичката на кръста си и скрития вътре златен ключ.

Време беше да тръгват.

Сложи си маската и отиде при другите. Мъжът, когото беше прострелял в гърлото, вече беше мъртъв. Другият стенеше със стрела в корема. Под него се събираше локва кръв. Стрелата беше пронизала бъбрека. След минути и той щеше да е мъртъв.

Грей не изпита жал. Помнеше жестокостите в Кьолн и Милано.

— Да се махаме оттук.

 

Раул издърпа стрелата. Стоманата изстърга в кост. Огън се стрелна нагоре по ръката му към гърдите и го остави без дъх. Рукна кръв. Той си смъкна ръкавицата и стегна неопрена около дланта си с надеждата да спре кървенето.

Нямаше счупени кости.

Доктор Алберто Менарди имаше необходимите медицински познания да го закърпи.

Раул огледа помещението, осветено от лъча на фенерчето, което беше захвърлил на пода. Що за място беше това, по дяволите?

Стъклена пирамида, вода, звезден купол…

Последният оцелял, Курт, се появи откъм прохода. Беше отишъл на разузнаване.

— Тръгнали са си — докладва той. — Бернар и Пелц са мъртви.

Раул приключи с ръката си и се замисли за следващия си ход. Налагаше се да се евакуират бързо. Американците можеха да пратят насам египетската полиция. Първоначалният план беше да подмамят местните власти с хидрофойла, докато Раул и хората му проведат на спокойствие пълно разследване под водата, после да се изтеглят с раздрънканата и съвсем обикновена на вид яхта, която ги чакаше горе.

Сега нещата се бяха променили.

Раул изпсува и се наведе към раницата си на пода. В нея имаше цифрова камера. Щеше да заснеме всичко, да го занесе на Алберто и да тръгне след американците.

Докато вадеше камерата, закачи с крака си ремъка на запалителната граната. Част от непромокаемото й платно се разви. Той не обърна внимание, докато не забеляза бледочервеникаво сияние на съседната стена.

Мамка му…

Грабна бомбата и я завъртя да погледне дигиталното екранче.

00:33.

Забеляза дълбоката вдлъбнатина в обвивката й близо до таймера. Там, където онова американско копеле я беше уцелило със стрелата.

00:32.

Ударът беше задействал таймера. Раул въведе кода за отмяна. Нищо. Скочи и от рязкото движение болка прониза ранената му ръка.

— Тръгвай — нареди той на Курт.

Курт не можеше да откъсне поглед от бомбата. Но накрая все пак кимна и хукна към тунела.

Раул взе камерата, направи няколко бързи снимки, прибра я в един непромокаем джоб на костюма си и се гмурна в тунела.

00:19.

Стигна до входната пещера. Курт вече беше изчезнал.

— Раул! — извика го някой.

Той се стресна, но се отпусна, като видя, че е Сейчан. Кучката още беше прикована в другия тунел. Раул й махна.

— Приятно ми беше да работя с теб.

Сложи си маската и се гмурна във вира. Провря се през тунела и завари Курт да го чака на изхода — оглеждаше два трупа: още двама техни другари.

Див бяс изпълни Раул до пръсване.

После глуха вибрация разтърси водата със звук като от минаващ товарен влак. Тунелът зад него изплю мътно оранжево сияние. Раул погледна назад, но сиянието се стопи бързо. Вибрациите — също.

Край.

Раул затвори очи. Нямаше какво да покаже като резултат от днешната акция. Дворът щеше да му отреже топките… а сигурно и нещо отгоре. Замисли се дали просто да не изчезне. Имаше пари, скътани в три различни швейцарски банки.

Но щяха да го преследват.

Радиото оживя в ухото му.

— Тюлен едно, тук Бавен влекач.

Раул отвори очи. Яхтата, която трябваше да ги прибере.

— Тюлен едно слуша — с гробовен глас отговори той.

— Докладваме за двама непредвидени пътници на борда. Раул застина.

— Моля уточни.

— Една жена, която познавате, и един американец. Раул стисна ранената си ръка в юмрук. Солената вода го прогори като очищение. Огънят плъзна по вените му.

Перфектно.

 

15:22

 

Грей крачеше нервно в хотелската стая, която Монк беше резервирал за групата им. Намираха се на последния етаж на хотел „Корниш“, пристигнали бяха преди двайсет и пет минути. Прозорците на терасата гледаха към стъклено-стощанената шир на новата Александрийска библиотека. Пристанището отвъд грееше като тъмносин лед. Лодките и яхтите бяха като инкрустирали скъпоценни камъни. От скорошния хаос нямаше и следа.

Вигор беше пуснал местния новинарски канал още щом пристигнаха. Водещият съобщи за разпра между членовете на контрабандистка банда. Полицията не успяла да ги залови. Дворът пак се беше измъкнал.

Грей знаеше и за унищожението на гробницата. С помощта на кислородните бутилки и две от изоставените шейни бяха избягали към другия край на пристанището, където зарязаха екипировката си под един кей. Но по пътя натам Грей беше чул глух тътнеж във водата зад себе си.

Запалителната граната.

Раул, изглежда, я беше взривил.

Тримата, по бански костюми, се смесиха с тълпата туристи, облечени по същия начин, и прекосиха крайбрежната градина към хотела. Грей смяташе, че ще завари Рейчъл и Монк там.

Но от двамата все така нямаше и следа.

Нито обаждане, нито съобщение някакво.

— Къде може да са? — попита Вигор. Грей се обърна към Кат.

— Видяла си ги да тръгват с една от шейните, така ли? Тя кимна; лицето й се бе стегнало от вина.

— Трябваше да изчакам, докато…

— Ако беше изчакала, двамата с Вигор щяхме да сме мъртви — прекъсна я Грей. — Трябвало е да вземеш решение и си го направила.

Не можеше да я вини. Разтърка очи.

— А и Монк е с нея все пак. — Това му носеше известно облекчение.

— Какво ще правим? — попита Вигор. Грей се загледа през прозореца.

— Трябва да приемем, че са ги заловили. Което означава, че и ние не можем да останем още дълго тук. Ще трябва да се изнасяме. — Да си тръгнем? — възкликна Вигор и се изправи. Грей усети пълната тежест на отговорността. Обърна се към Вигор и го погледна право в очите.

— Нямаме избор.

 

16:05

 

Рейчъл навлече хавлиения халат, уви го плътно около голото си тяло и изгледа злобно жената.

Високата мускулеста блондинка не й обърна внимание, а отиде при вратата на каютата и извика:

— Тук приключихме!

Вратата се отвори и на прага й застана друга жена, пълно копие на първата, само че с кестенява коса. Влезе и задържа вратата на Раул. Огромният мъж приведе глава, за да влезе.

— Чиста е — докладва русата, докато сваляше латексовите си ръкавици. Беше претърсила Рейчъл основно, включително в телесните кухини. — Няма нищо скрито.

„Вече не, това поне е сигурно“, гневно си помисли Рейчъл. Обърна се с гръб към тримата и завърза колана на халата под гърдите си. Ръцете й трепереха. Стисна възела с пръсти. Сълзи напираха в очите й, но тя устоя — отказваше това удоволствие на Раул.

Погледна през миниатюрния люк, опитваше се да различи нещо познато, нещо, което да й подскаже къде се намират. Но видя само еднообразно море.

С Монк ги бяха преместили. Яхтата беше излязла бавно в открито море, където се беше срещнала с моторница. Четирима дебеловрати мъже ги вързаха, сложиха им качулки и запушалки в устата и ги прехвърлиха на по-малката лодка, която после отпраши с висока скорост нанякъде. Пътуваха сякаш половин ден, макар че сигурно не беше много повече от час. След като най-сетне й свалиха качулката, Рейчъл видя, че слънцето почти не се е преместило.

В малък залив, скрит сред големи скали, познатият й вече хидрофойл чакаше като тъмносиня акула. Готвеха го за отплаване. Раул стоеше на кърмата, скръстил ръце пред гърдите си.

Извлякоха ги на палубата и ги разделиха.

Раул пое Монк.

Рейчъл не знаеше какво е станало с него. Завлякоха я в една каюта под палубата, охранявана от двете амазонки. Хидрофойлът веднага напусна залива и набра скорост към вътрешността на Средиземно море.

Всичко това беше станало преди повече от половин час.

Раул се приближи и я стисна над лакътя. Другата му ръка беше бинтована.

— Ела с мен. — Пръстите му се впиваха дълбоко, почти до кост.

Тя се остави да я изведе в облицования с ламперия коридор, осветен от аплици по стените — минаваше по цялата дължина на кораба и от двете му страни имаше врати. Само една стръмна стълба извеждаше към главната палуба.

Вместо да я поведе към стълбата, Раул я повлече към носа.

Почука на вратата на последната каюта.

— Entri — каза приглушен глас отвътре.

Раул отвори вратата и бутна Рейчъл през прага.

Тази каюта беше по-голяма от онази, в която я бяха държали досега. Освен легло и стол тук имаше още бюро, масичка и лавици за книги. На всяка равна повърхност бяха отрупани книги, списания и дори свитъци. В единия ъгъл на бюрото имаше лаптоп.

Човекът в стаята стана и се обърна. На върха на носа му бяха кацнали очила. — О, Рейчъл — топло каза той, сякаш бяха най-добри приятели.

Рейчъл познаваше възрастния мъж от времето, когато беше придружавала вуйчо си във ватиканските библиотеки. Главният префект на архивите доктор Алберто Менарди. Предателят беше с десетина сантиметра по-висок от нея, но раменете му бяха прегърбени и изглеждаше по-нисък.

Той почука по един лист на бюрото си.

— Ако се съди по скорошния надпис — почеркът е женски, ако не се лъжа — тази карта трябва да е била разкрасена от твоята ръка.

Даде й знак да се приближи.

Не й оставаше избор. Раул я бутна напред.

Тя се спъна в купчина книги и се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Сведе поглед към картата на средиземноморския район. На нея се виждаше очертанието на пясъчния часовник, както и имената на Седемте чудеса.

Опита се да овладее изражението си.

Бяха намерили картата й. Беше я прибрала в една непромокаема кесийка на водолазния си костюм. Сега й се искаше да я беше изгорила.

Алберто се наведе към нея. Дъхът му вонеше на маслини и вкиснато вино. Прокара пръст по оста, която беше начертал Грей. Тя свършваше в Рим.

— Кажи ми за това.

— Натам щяхме да тръгнем — излъга Рейчъл. Добре, че вуйчо й само беше показал с ножа на Грей накъде води линията по-нататък, без да използва маркера.

Алберто обърна глава.

— И защо? Ще ми се да чуя всичко, което се е случило в гробницата. В подробности. Раул е била така добър да направи снимки, но според мен един разказ от първа ръка би бил по-ценен.

Рейчъл не каза нищо.

Пръстите на Раул се свиха около ръката й и тя примижа от болка.

Алберто махна на Раул да я пусне.

— Няма нужда от това.

Болката отслабна, но Раул не я пусна.

— Имаш си американеца за тази цел, нали? — попита Алберто. — Може би трябва дай покажеш. Май всички имаме нужда от малко чист въздух.

Раул се ухили.

Сърцето на Рейчъл се сви от страх.

Изведоха я от каютата и я бутнаха да се качи по стълбите. Раул пъхна ръка под хавлията й, нагоре по бедрото, стисна я. Тя забърза напред.

Стълбите водеха до откритата кърма на хидрофойла. Ярката слънчева светлина се отразяваше в белите дъски. Трима мъже седяха на скамейки до бордовете — с автомати в ръце.

Огледаха я.

Тя уви още по-плътно хавлията около себе си. Не можеше да се отърси от усещането за пръстите на Раул по крака си. Гигантът излезе след нея, следван от Алберто.

Рейчъл заобиколи преградата, която отделяше стълбището от палубата. И видя Монк.

Той лежеше по корем, само по боксерки, китките му бяха вързани на гърба и пристегнати към глезените. Изглежда, два от пръстите на лявата му ръка бяха счупени, защото бяха извити под невъзможен ъгъл. Кръв беше размазана по палубата. Той отвори едното си подуто око и я погледна.

Не я посрещна със закачка.

И това я изплаши повече от всичко.

Раул и хората му явно си бяха изкарали гнева на Монк, поради липса на друга жертва.

— Развържете му ръцете — нареди Раул. — И го обърнете по гръб.

Мъжете бързо се подчиниха. Монк изстена. Обърнаха го по гръб и един от пазачите опря дулото на автомата си в ухото му. Раул грабна една пожарна брадва от стойката.

— Какво правиш? — Рейчъл застана между него и Монк.

— Зависи от теб — каза Раул и метна брадвата на рамо. Един от мъжете сграбчи Рейчъл за лактите и ги изви зад гърба й. Повлякоха я назад.

Раул посочи с брадвата към третия мъж.

— Седни му на гърдите и притисни лявата му ръка при лакътя. — Пристъпи напред, докато мъжът изпълняваше нареждането му, и погледна Рейчъл. — Ако не се лъжа, професорът ти зададе въпрос.

Алберто пристъпи напред.

— И не пропускай нито една подробност.

Рейчъл беше толкова ужасена, че изобщо не можеше да реагира.

— На тази ръка има пет пръста — каза Раул. — Ще започнем със счупените. Те и без това не са му от полза в момента, — И вдигна брадвата.

— Не! — успя да извика Рейчъл.

— Недей… — изграчи й Монк. Пазачът с автомата го ритна в главата.

— Ще ви кажа! — викна Рейчъл.

И заговори бързо. Обясни всичко, което се беше случило, от това как бяха намерили тялото на Александър до активирането на древните батерии. Не пропусна нищо освен истината.

— Отне ни известно време, но накрая решихме гатанката. Картата, Седемте чудеса — всичко сочи назад към началото. Пълен кръг. Обратно към Рим.

Очите на Алберто грейваха все повече; от време на време я прекъсваше да зададе въпрос или кимаше доволно. — Да, да…

— Това е всичко, което научихме — завърши Рейчъл. Алберто се обърна към Раул.

— Лъже.

— И аз така си помислих. — И замахна с брадвата.

 

16:16

 

Писъкът й му достави искрено удоволствие.

Измъкна острието на брадвата от палубата. Беше пропуснал на косъм пръстите на пленника. Метна пак брадвата на рамо и се обърна към Рейчъл. Лицето й беше пребледняло почти до прозрачност.

— Следващия път ще е наистина — предупреди я. Доктор Алберто пристъпи напред.

— Нашият приятел е снимал пирамидата от различни ъгли. На една от снимките се вижда квадратен отвор. За който ти пропусна да споменеш. Това е равностойно на лъжа, а да се лъже е грях. Нали така, Раул?

Раул вдигна брадвата.

— Да опитаме ли пак?

Алберто се приведе по-близо до Рейчъл.

— Няма нужда приятелят ти да се разделя с части от анатомията си. Знам, че сте взели нещо от гробницата. Не е логично да ни насочват слепешката към Рим без някакво допълнително указание. Какво взехте от пирамидата?

Сълзи се стичаха по лицето й.

Раул прочете агонията и терзанието, изопнали всяка черта на лицето й. Спомни си усещането отпреди малко и се възбуди до болка. През еднопосочно огледало беше гледал как една от кучките на капитана бърка с пръсти в Рейчъл. Искал беше сам да извърши точно това претърсване, но капитанът беше отказал. Корабът бил негов, следователно той определял правилата. Раул не настоя. Капитанът и без това се беше вкиснал от новината за смъртта на Сейчан.

Освен това Раул съвсем скоро щеше сам да направи подробна инспекция на тази жена… само че не смяташе да е толкова нежен, никак даже.

— Какво взехте? — настоя Алберто.

Раул разкрачи крака за по-добра опора и вдигна брадвата над главата си. Прясно зашитата рана на ръката го заболя, но той не обърна внимание на болката. Може би тя нямаше да каже… може би това щеше да се проточи…

Само че жената се огъна.

— Ключ… златен ключ — изскимтя тя, после се свлече на колене. — Грей… командир Пиърс го взе.

Зад сълзите й Раул долови нишка на надежда. Знаеше как да смазва надеждата. Замахна силно. Брадвата отсече ръката на мъжа при китката.

 

16:34

 

— Време е да тръгваме — каза Грей.

Беше отпуснал на Вигор и Кат още четиридесет и пет минути, за да говорят по телефона с всички местни болници и медицински центрове, дори и с градската полиция — в последния случай, без да навлизат в подробности. Възможно беше хората му да са пострадали и да не могат да се свържат с тях. Или пък се бяха озовали в някоя арестантска килия.

Сателитният телефон в раницата му иззвъня. Всички обърнаха очи натам.

— Слава Богу — възкликна Вигор.

Само шепа хора знаеха този номер — директор Кроу и членовете на екипа.

Грей грабна телефона и издърпа антената. Приближи се до прозореца.

— Командир Пиърс слуша.

— Ще съм кратък, за да няма объркване.

Грей се напрегна. Беше Раул. Което можеше да означава само едно…

— При нас са жената и колегата ти. Ще направиш каквото ти кажа, иначе ще изпратим главите им по пощата до Вашингтон и Рим съответно… след като си поиграем до насита с телата им, разбира се.

— Откъде да знам, че още са…

Нещо изстърга в другия край на линията. Нов глас, променен почти до неузнаваемост. Рейчъл хлипаше.

— Те… аз… отрязаха ръката на Монк. Той… Взеха й телефона.

Грей се опита да запази самообладание. Не беше време за емоции. Въпреки това пръстите му се впиха до болка в апарата. Сърцето му се качи в гърлото.

— Какво искаш?

— Златния ключ от гробницата — каза Раул.

Значи знаеха. Грей разбираше защо Рейчъл е издала тайната. Не би могла иначе. Сигурно беше разменила информацията срещу живота на Монк. Двамата щяха да са в безопасност, докато Дворът знаеше, че ключът е у Грей. Това, уви, не означаваше, че няма да ги подложат на още мъчения, ако той не им съдействаше. Спомни си в какво състояние бяха заварили изтезаваните свещеници в Милано.

— Искаш размяна — студено каза той.

— Има един полет на египетските авиолинии за Женева. Самолетът излита от Александрия в девет вечерта. Бъди на самолета. Само ти. Ще намериш фалшиви документи и билети в едно шкафче, така че пътуването ти няма да бъде регистрирано в компютрите. — Последваха указания за шкафчето. — Няма да се свързваш с началниците си — нито във Вашингтон, нито в Рим. Ако го направиш, ще разберем. Ясно ли е дотук?

— Да — изсъска той. — Но откъде да знам, че ще изпълниш своята част от сделката?

— Няма откъде. Но като жест на добра воля, когато кацнеш в Женева, пак ще се свържа с теб. Ако следваш точно указанията ми, ще освободя колегата ти. Ще бъде настанен в местна швейцарска болница. За което ще получиш задоволително потвърждение. Но жената ще остане при нас, докато не ни предадеш златния ключ.

Грей знаеше, че предложението да освободят Монк вероятно е искрено, макар и не продиктувано от добра воля. Животът на Монк беше нещо като аванс по сделката, начин да подлъжат Грей да им съдейства. Опита се да не мисли за казаното от Рейчъл. Бяха отрязали ръката на Монк.

Нямаше избор.

— Ще бъда на самолета — каза той. Раул още не беше свършил.

— Другите от екипа ти — кучката и монсеньорът — могат да правят каквото искат, стига да не ни се пречкат в краката. Ако някой от тях стъпи в Италия или Швейцария обаче, сделката отпада.

Грей се намръщи. Разбираше защо искат да ги държат извън Швейцария… но Италия защо? И тогава се сети. Представи си картата на Рейчъл. Линията, която беше начертал. И която сочеше Рим. Рейчъл беше разкрила много… но не всичко.

Добро момиче.

— Съгласен съм — каза Грей. В главата му вече се въртяха различни сценарии.

— При първия знак за двойна игра можеш да се простиш завинаги с жената и с колегата си. Е, може и да ги видиш пак… във вид на телесни части, които ще получаваш ежедневно по пощата. — Връзката прекъсна.

Грей се обърна към другите. Преразказа им разговора.

— Смятам да се кача на самолета.

Всичката кръв се беше отцедила от лицето на Вигор — разбираше, че най-лошите му страхове са се оправдали.

— Могат да ти направят засада, на всеки етап — възрази Кат.

— Така е, но смятам, че докато се движа към тях, ще ме оставят на мира — каза Грей. — Няма да рискуват да изгубят ключа при неуспешен опит за нападение.

— А ние? — попита Вигор.

— Искам и двамата да заминете за Авиньон. И да работите върху загадката там.

— Аз… не мога — промълви Вигор. — Рейчъл… — И се отпусна тежко на леглото.

Грей се постара гласът му да звучи твърдо.

— Рейчъл ни спечели възможност да успеем в Авиньон. Платена с кръвта и ръката на Монк. Няма да позволя усилията им да отидат на вятъра.

Вигор вдигна очи към него.

— Трябва да ми се довериш — още по-твърдо каза Грей. — Ще измъкна Рейчъл. Имаш думата ми.

Вигор впи очи в него, опитвайки се да прочете нещо в лицето му. Каквото и да откри, то, изглежда, му вдъхна поне малко решителност.

Грей се надяваше тя да му стигне.

— Ти как ще… — започна Кат. Грей поклати глава.

— Колкото по-малко знаем за действията си, толкова по-добре. Като измъкна Рейчъл, ще се свържа с вас.

И тръгна.

С една надежда.

 

17:55

 

Сейчан седеше в тъмното и държеше парче от счупен нож.

Острият прът, пробил рамото й, още я приковаваше към стената. Дебелото повече от два сантиметра копие се беше забило под ключицата й и бе излязло през горната част на рамото, без да засегне големите кръвоносни съдове. Но я държеше в плен. Кръв се стичаше по вътрешната страна на водолазния й костюм.

Всеки миг беше агония.

Но беше жива.

Последният от мъжете на Раул беше издъхнал тихо, долу-горе по времето, когато живите му колеги се изнесоха от пещерата. Запалителната бомба, заложена от Раул, не беше причинила почти никакви щети във входната пещера. Горещината при взрива едва не беше сварила Сейчан — сега обаче тя можеше да се сгрее само със спомена за нея.

Беше й студено и студът я мъчеше дори през костюма. Каменните повърхности изпиваха топлината от тялото й. А кръвозагубата не помагаше.

Но тя нямаше да се предаде. Опипа счупеното острие в ръката си. От известно време човъркаше с него каменния блок, в който беше забито копието. Ако успееше да го разхлаби и да го измъкне…

Отчупени парченца камък бяха посипали пода. При тях беше и счупената дръжка на ножа. Беше се счупила малко след като Сейчан започна да дълбае камъка.

Останало й беше само седемсантиметрово острие. Пръстите й се бяха разкървавили от острия ръб и грапавата скала. Усилията й бяха напразни.

Студена пот покриваше лицето й.

Някъде встрани се появи светлинка. Сейчан реши, че халюцинира. Обърна глава. Вирът при входа блестеше. Светлината стана по-силна.

Водата се раздвижи. Някой идваше.

Сейчан стисна острието на ножа — със страх и надежда едновременно.

Кой?

Тъмен силует изскочи над водата. Водолаз. Лъч на фенерче я заслепи, докато човекът цапаше към брега.

Тя заслони с ръка очите си срещу внезапната светлина.

Водолазът свали фенерчето.

Сейчан различи познато лице, когато мъжът свали маската си и тръгна към нея. Грей Пиърс.

Той спря пред нея и вдигна един секач.

— Хайде да поговорим.