Джеймс Ролинс
Карта от кости (5)

ПРЪСТ ПРИ ПРЪСТТА

24 юли, 12:14 източно време

4. Вашингтон

 

Мисията беше получила червен приоритет, черно обозначение и сребърни протоколи по сигурността. При вида на това цветово кодиране директор Пейнтър Кроу поклати глава. Някой бюрократ се беше престарал.

Всичките тези обозначения се свеждаха до едно — НЕ СЕ ПРОВАЛЯЙТЕ. Когато ставаше въпрос за националната сигурност, нямаше второ място, нямаше сребърен медал, нямаше клакьори.

Пейнтър седеше на бюрото си и преглеждаше доклада на ръководител-операциите. Всичко изглеждаше наред. Акредитивните писма бяха готови, кодовете на обезопасената квартира — подновени, оборудването беше проверено, сателитното разписание — координирано, и още стотина други детайли — отметнати. Пейнтър прокара пръст по предварителния анализ на цената. Другата седмица имаше среща по бюджета с шефовете на Общото командване.

Потърка очи. В това се беше превърнал животът му — бумащина, баланси и стрес. Денят се беше оказал от най-лошите. Първо засадата на Гилдията, а сега и тази международна операция. И въпреки това част от него се вълнуваше от новите предизвикателства и отговорности. Беше наследил Сигма от нейния създател Шон Макнайт, понастоящем директор на цялата АИОП. Пейнтър не искаше да разочарова наставника си. Двамата цяла сутрин бяха обсъждали засадата във Форт Детрик и предстоящата мисия, изграждали бяха стратегията за действие, точно като в добрите стари времена. Шон беше останал изненадан от избора на Пейнтър за водач на екипа, но в крайна сметка правото да реши беше негово.

И мисията беше получила зелена светлина.

Оставаше само да инструктира оперативните агенти. Щяха да летят в 02:00. Нямаше много време. Частен реактивен самолет вече зареждаше гориво на летище „Дълес“. Джетът беше собственост на „Кенсингтън Ойл“ — съвършеното прикритие. Пейнтър беше уредил последното сам — лейди Кара Кенсингтън му дължеше услуга и всъщност доста се беше развеселила, когато той й се обади с молба отново да помогне на Сигма.

— Вие, американците, май нищо не можете да свършите сами — точно така му каза.

Интеркомът на бюрото му звънна тихо. Той натисна бутона.

— Слушам.

— Директор Кроу, доктор Кокалис и доктор Брайънт са тук.

— Да влязат.

Камбанка звънна откъм вратата при освобождаването на ключалката. Монк Кокалис влетя първи, но веднага се спря да задържи вратата на Катрин Брайънт. Тя беше с една глава по-висока от него. Движеше се като лъвица, с грацията на сдържана сила. Правата й кестенява коса беше сплетена на плитка, консервативна като облеклото й — тъмносин костюм, бяла блуза, обувки на висок ток. Единственото цветно петно по нея беше игла с голям камък на ревера. Изумруд и злато. В хармония с блясъка на зелените й очи.

Пейнтър знаеше защо Катрин носи златната игла. Малко то жабчей беше подарък от един водолазен отряд, към който навремето се беше присъединила в рамките на операция за военноморското разузнаване. Беше спасила двама мъже, като бе доказала умението си да борави с нож. Един член на отря да обаче така и не се бе върнал. Тя носеше иглата в негова памет. Пейнтър подозираше, че не е било толкова просто, но в досието й нямаше повече подробности.

— Седнете — каза той и им кимна. — Къде е Пиърс? Монк се размърда на стола си.

— Грей… капитан Пиърс трябваше спешно да навести семейството си. Току-що се върна. Ще дойде всеки момент.

„Прикрива го“, помисли си Пейнтър. Добре. Това беше една от причините да включи Монк Кокалис в мисията като партньор на Грейсън Пиърс. Уменията им се допълваха, но което беше по-важно — те се погаждаха като хора. Монк бе крайно дисциплиниран, дори неповратилив понякога в стремежа си да спазва указанията до точките и запетаите, докато Грейсън беше доста по-непокорен. И въпреки това Грейсън се вслушваше в Монк повече, отколкото във всеки друг от служителите на Сигма. Монк угасяваше нажежената стомана у Грей. Умееше да се шегува по особен начин и често това беше по-убедително и от най-обмисления аргумент. Бяха добра двойка.

От друга страна…

Пейнтър забеляза колко вдървен е гърбът на Кат Брайънт — седеше, а сякаш още стоеше мирно. Не беше нервна, по-скоро нащрек, с нотка на вълнение. Излъчваше самоувереност. Може би твърде много. Беше решил да я включи в мисията заради стажа й в разузнавателните служби, а не толкова заради инженерството, което изучаваше понастоящем. Тя имаше опит с работата в Европейския съюз и особено в Средиземноморието. Познаваше микроелектронното наблюдение и контраразузнаването. Но което беше по-важно, познаваше един от ватиканските агенти, с които щяха да работят съвместно по това разследване — монсеньор Верона. Двамата бяха работили заедно в разкриването на една международна организация за кражби на произведения на изкуството.

— Тогава по-добре да отхвърлим бумащината, докато чакаме Пиърс. — Пейнтър им връчи по едно дебело досие в черна папка. Трето такова чакаше Пиърс.

Монк погледна сребърната? върху папката.

— Това ще ви запознае с всички по-дребни детайли на операцията. — Пейнтър набра няколко команди на вградения в плота на бюрото му екран. Панорамните гледки на планински пейзажи с висока разделителна способност изчезнаха от трите плоски екрана — един зад рамото му, един вляво от него и един вдясно — и на мястото им се появи същата сребърна!. — Инструктажът ще ви го направя аз, а не ръководителят на операции, както обикновено.

— Категоризиране на информацията — меко каза Кат с южняшкия си акцент. Пейнтър знаеше, че тя може да заличи всички следи от акцента си при нужда. — Заради засадата.

Пейнтър кимна.

— Ограничаваме информацията заради предстоящата подробна системна проверка на протоколите ни за сигурност.

— И въпреки това започваме нова мисия? — попита Монк.

— Нямаме избор. Данни От…

Прекъсна го звънът на интеркома. Пейнтър натисна копчето.

— Директор Кроу — съобщи секретарката, — доктор Пиърс пристигна.

— Да влезе.

След миг Грейсън Пиърс влезе в кабинета. Беше с черни дънки, черни кожени обувки и колосана бяла риза. Косата му беше зализана назад, още влажна от душа.

— Съжалявам — каза Грейсън, докато заставаше между другите двама агенти. Очите му гледаха толкова сурово, че за искрено съжаление и дума не можеше да става. Тялото му остана напрегнато, сякаш очакваше конско.

И си го беше заслужил. След пробива в безопасността не му беше времето да си вири носа пред командването. Въпреки това известна доза неподчинение винаги се бе толерирала от командването на Сигма. Тези мъже и жени бяха най-добрите от най-добрите. Не можеше да се иска от тях да действат самостоятелно на терен и едновременно да прекланят глава пред тоталитарен авторитаризъм тук. Нужна бе сръчна ръка да балансира между двете.

Пейнтър се вгледа в Грейсън. Бяха му докладвали, че е получил спешно съобщение от майка си и е излязъл от командния център. Зад твърдия му поглед долови отнесения блясък на силна умора. Дали се дължеше на засадата, или на домашните проблеми? Беше ли Грейсън във форма за новата задача?

Грейсън не сведе поглед. Просто чакаше.

Срещата нямаше за цел само инструктаж. Беше и нещо като тест.

Пейнтър му махна да седне.

— Семейството е важно — каза той, за да разчупи напрежението. — Просто не позволявай закъсненията да ти станат навик.

— Да, сър. — Грейсън седна, но очите му се стрелнаха от плоските екрани на стената към досиетата в ръцете на колегите му. Бръчка се вдълба между веждите му. Не го бяха смъмрили и това го тревожеше. Добре.

Пейнтър плъзна третата папка към него.

— Тъкмо започвахме инструктажа.

Грейсън взе папката. Очите му се присвиха подозрително, но не каза нищо.

Пейнтър се облегна назад и докосна екрана на бюрото си. На левия екран се появи готическа катедрала, външна снимка. На десния се появи снимка от вътрешността. Навсякъде лежаха трупове. Пейнтър знаеше, че на екрана зад рамото му се вижда тебеширено очертание точно до олтара, който още беше оплиска й с кръв — на мястото, където беше лежало тялото на убит свещеник. Отец Георг Брейтман.

Пейнтър наблюдаваше агентите, които местеха очи от екран на екран.

— Клането в Кьолн — каза Кат Брайънт. Пейнтър кимна.

— Случило се е в края на среднощна меса за празника на библейските влъхви. Убити са осемдесет и пет души. Мотивът, изглежда, е обикновена кражба. Безценната мощехранителница на катедралата е била разбита. — Пейнтър показа на екраните допълнителни снимки на златния саркофаг и отломките от охранителната му витрина. — Откраднато е само съдържанието на мощехранителницата. Предполагаемите кости на библейските влъхви.

— Кости? — повтори Монк. — Оставили са щайга от масивно злато и са взели някакви кокалаци? Кой би направил такова нещо?

— Това тепърва ще се установява. Има само един оцелял от клането. — Пейнтър показа образ на млад мъж, когото изнасяха на носилка от катедралата, и друг — на същия младеж в болнично легло: очите му бяха отворени, но прибулени от шока. — Джейсън Пендълтън. Американец. Възраст — двайсет и две. Намерили го да се крие в изповедалнята. Не бил на себе си, когато го открили, но след като го включили на успокоителни, успял да разкаже това-онова. Престъпниците са били облечени като монаси. Не могъл да види лица, защото били с качулки и маски. Завзели катедралата. Въоръжени. Няколко души били застреляни, включително свещеникът и епископът.

Още снимки се появиха на екраните — огнестрелни рани, тебеширени очертания, паяжина от червени конци, маркиращи траекторията на изстрелите. Приличаше на типична сцена от местопрестъпление, само декорите бяха необичайни.

— И какво общо има това със Сигма? — попита Кат.

— Както казах, малцина са били застреляни. Смъртта на другите остава неизяснена. За да разбият охранителната витрина, нападателите са използвали устройство, което не само е пръснало на парчета клетката от метал и бронирано стъкло, а и — поне според оцелелия — е задействало вълна от смърт в катедралата.

Пейнтър протегна ръка и натисна един клавиш. На трите екрана се появиха снимки на трупове. Лицата на агентите останаха безизразни. И тримата се бяха нагледали на смърт. Телата бяха сгърчени, главите — отметнати назад. Една от снимките показваше в едър план лицето на мъртвец. Очите бяха отворени, роговицата помътена, а от ъгълчетата се проточваха черни следи от кървави сълзи. Устните бяха изтеглени силно назад, застинали в агония, зъбите — оголени, венците — кървави. Езикът беше подут, напукан, почернял по краищата.

Монк, с познанията си по медицина и криминалистика, присви очи. Може и да се правеше на разсеян клоун, но имаше изключително набито око.

— Пълните доклади от аутопсиите са в папките — каза Пейнтър. — Първоначалното заключение на съдебните лекари е, че смъртта е настъпила вследствие на някакъв вид епилептичен пристъп. Изключително силни конвулсии, придружени от жестока хипотермия, която рязко повишила вътрешната температура и в резултат външните повърхности на мозъка се втечнили напълно. В момента на смъртта сърцата на всички жертви са били в контрахирано състояние, толкова здраво свити, че в камерите нямало и капка кръв. Един от мъжете бил с пейсмейкър, който избухнал в гърдите му. Друга жертва, жена, имала пирон в бедрената си кост и часове по-късно кракът й още горял, нажежавал се отвътре навън.

Агентите успяха да запазят стоическите си изражения, но Монк беше присвил едното си око, а Кат беше пребледняла. Дори Грейсън се взираше някак твърде втренчено в снимките и не мигаше.

Той обаче се обади пръв:

— И сме сигурни, че смъртта на тези хора е свързана с устройството, използвано от крадците, така ли?

— Доколкото е възможно — да. Оцелелият младеж споменал, че усетил силен натиск в главата, когато включили устройството. Описва го като усещането при рязко спускане на самолет. Придружено със заглъхване и болка в ушите. Смъртта на жертвите е настъпила в този отрязък от време.

— Но Джейсън е оцелял — каза Кат и си пое дълбоко дъх.

— Както и неколцина други. Те обаче били застреляни по-късно от престъпниците. Разстреляни хладнокръвно.

Монк се размърда.

— Значи на някои хора е повлияло, на други — не. Защо? Имало ли е нещо общо между жертвите на пристъпа?

— Само едно. Факт, забелязан от Джейсън Пендълтън. Засегнати били само онези, приели Светото причастие.

Монк примигна.

— Точно по тази причина Ватиканът се свърза с американските власти. И по веригата надолу командването спусна това разследване на нас.

— Ватиканът — повтори Кат.

Пейнтър долови разбирането в очите й. Сега вече й беше ясно защо са я избрали за тази мисия и защо бяха прекъснали обучението й.

Пейнтър продължи:

— Ватиканът се бои от последствията, ако се разчуе, че някаква група е взела на прицел Светото причастие. И че вероятно е отровила нафората. Искат отговори по най-бързия начин, дори ако се наложи да се заобиколи някой и друг закон на международното право. Вашият екип ще работи с двама агенти от разузнаването на Светия престол. Тяхната основна задача ще е да разберат защо смъртта на толкова много хора, изглежда, е имала за цел да прикрие кражбата на костите. Дали е било чисто символичен жест? Или зад кражбата се крие и нещо друго?

— А нашата основна задача? — попита Кат.

— Да откриете кой е извършил престъплението и какво устройство са използвали. Ако е способно да убива по този специфичен и насочен начин, трябва да знаем с какво си имаме работа и кой го контролира.

Грейсън си беше мълчал, само местеше поглед по страховитите образи с нещо като клинично любопитство.

— Бинарна отрова — измърмори накрая.

Пейнтър извърна поглед към него. Очите им се срещнаха, като огледала едно на друго, буреносно сини.

— Какво? — попита Монк.

— Жертвите — каза Грейсън и се обърна към него. — Смъртта им не е причинена от единично действие. Причината трябва да е била двояка, изисквала е както вътрешен, така и външен фактор. Устройството — външният фактор — е задействало масовите пристъпи. Но само онези, приели Светото причастие, са били засегнати. Следователно трябва да е имало и вътрешен фактор, за който още не знаем. Грейсън отново се обърна към Пейнтър.

— Имало ли е вино по време на службата?

— Пили са само шепа от богомолците. Но те са приели и нафора. — Пейнтър чакаше и наблюдаваше как скоростите в главата на мъжа срещу него се сменят и как той стига до заключение, което беше отнело повече време дори на експертите. Имаше си причина отвъд мускулите и рефлексите Грейсън да привлече вниманието на Пейнтър.

— Значи нафората е била отровена, няма друго обяснение — каза Грейсън. — Нещо е било посято в жертвите чрез хапката осветен хляб. Веднъж заразени, те вече са били податливи на силата, полето и каквото там генерира устройството.

— Грейсън погледна Пейнтър в очите. — Изследвана ли е нафората за външна намеса?

— В стомасите на жертвите не е било останало достатъчно за точен анализ, но е имало нераздадена нафора. Изпратена е в лаборатории из целия Европейски съюз.

— И?

Умората се беше изпарила без следа от очите му, изместена от крайно съсредоточение. Съвсем очевидно Грейсън беше във форма за новата задача. Но тестът още не беше приключил.

— Нищо не е било открито — продължи Пейнтър. — Всички анализи сочат само пшенично брашно, вода и обичайните съставки за приготвянето на безквасен хляб.

Бръчката между веждите на Грейсън се вдълба още повече.

— Не е възможно.

Пейнтър долови упоритата нотка в гласа му, упорита до войнственост почти. Пиърс оставаше напълно уверен в преценката си.

— Трябва да е имало още нещо — настоя той.

— Лабораториите на АИОП също направиха анализ. И стигнаха до същите резултати.

— Сгрешили са.

Монк протегна ръка да го успокои.

Кат скръсти ръце, в знак, че за нея въпросът е приключен.

— Тогава трябва да има друго обяснение за…

— Глупости — прекъсна я Грейсън. — Лабораториите са сгрешили, всичките.

Пейнтър сдържа усмивката си. Ето го и зачатъка на бъдещия водач, готов вече да се излюпи на бял свят — с остър ум, самоуверен до крайност, склонен да изслуша, но не и да бъде лесно разубеден.

— Прав си — накрая каза Пейнтър.

Докато очите на Кат и Монк се разширяваха от изненада, Грейсън само се облегна назад в стола си.

— Нашите лаборатории наистина откриха нещо.

— Какво?

— Карбонизирали пробата до съставните й части и след това отделили всички органични компоненти. После отстранили всички незначителни като количество елементи, след като спектрометърът за маса ги измервал. Но след като отстранили всичко, на везните им пак останала една четвърт от сухото тегло на пробата. Сух белезникав прах.

— Не разбирам — каза Монк. Грейсън обясни:

— Оборудването не е могло да анализира този останал прах.

— Стоял си той на везните, а машините казвали на лаборантите, че там няма нищо.

— Не е възможно — каза Монк. — Та ние имаме най-доброто оборудване на света.

— Което въпреки всичко е останало сляпо за онова нещо.

— Прахообразната субстанция трябва да е била напълно инертна — каза Грейсън.

Пейнтър кимна.

— Да. И момчетата от лабораторията продължили да я изследват. Загрели я до точката й на топене — 1160 градуса. Стопила се и се превърнала в прозрачна течност, която при понижаване на температурата се втвърдила в прозрачно, кехлибарено на цвят стъкло. Ако стриеш стъклото на прах, се получавал първоначалният белезникав прах. Но във всяко свое състояние веществото оставало инертно, недоловимо за съвременното оборудване.

— Кое вещество може да прави това? — попита Кат.

— Нещо, което всички ние познаваме, но в състояние, което беше открито едва през последните две десетилетия. — Пейнтър показа следващата снимка. Тя беше на въгленов електрод в инертна газова камера. — Един от лаборантите работил в университета Корнел, където е разработен този тест. Извършили частично изпаряване на праха заедно със спектроскопия на емисията. Като използвали техниката на галваничното покритие, успели да върнат праха обратно към по-широко познатото му състояние.

Показа на екраните следващия образ. Беше снимка в едър план на черния електрод, само дето той вече не беше черен.

— Успели да накарат променената субстанция да се полепи по електрода.

Черният електрод, сега галванизиран, блестеше под лампите и блясъкът му не можеше да се сбърка с нищо. Грейсън се наведе напред.

— Злато.

 

18:24 (местно време)

Рим, Италия

 

Сирената на колата виеше в ушите на Рейчъл. Тя седеше на пътническото място в карабинерската патрулка, насинена и натъртена, главата й се пръскаше от болка. Но мислите й бяха насочени само към едно — вледеняващата увереност, че вуйчо й е мъртъв. Страхът всеки миг щеше да я задуши, накъсваше дишането й и забулваше очите й.

Разсеяно чу полицая да говори по радиото. Неговата кола първа беше пристигнала на улицата, където й бяха устроили засада. Рейчъл беше отказала медицинска помощ и беше използвала лейтенантския си чин, за да накара патрулния полицай да я закара във Ватикана.

Колата наближи моста над Тибър. Рейчъл все така се взираше в целта на пътуването си. От другата страна на канала се появи блестящият купол на „Св. Петър“, по-висок от всичко наоколо. Залязващото слънце го обливаше с оттенъци на сребърно и златно. Но онова, което видя да се издига зад базиликата, я вледени. Тя стисна трескаво ръбовете на таблото.

Саждена колона от черен дим се къдреше в индиговото небе.

— Вуйчо…

Чу се вой на още сирени, някъде нагоре покрай реката. Пожарни коли и автомобили за спешна помощ.

Тя стисна полицая за ръката. Идеше й да го изблъска от патрулката и сама да седне зад волана. Само че все още беше в шок.

— Може ли малко по-бързо?

Карабинер Норе кимна. Беше млад и отскоро на служба. Носеше черна униформа с червен кант по крачолите и сребрист шарф през гърдите. Завъртя волана и качи колата на тротоара, за да заобиколи задръстването. Колкото повече наближаваха Ватикана, толкова по-бавно пъплеха колите. Струпването на пожарни и линейки беше запушило пътните артерии в района.

— Карай към портата „Санта Ана“.

Той зави и успя да се мушне в една тясна улица, която ги отведе на три пресечки от портата. Право напред се видя пожарът. Отвъд стените на Ватикана, Кулата на ветровете беше втората най-висока точка в целия свещен град. Горните й етажи бяха обхванати от пламъци.

„О, не…“ Кулата приютяваше част от архивите на Ватикана. Рейчъл знаеше, че вуйчо й беше отишъл да търси информация в библиотеките на Светия престол. След нападението срещу нея пожарът в Кулата на ветровете не можеше да е обикновено съвпадение.

Колата спря рязко и Рейчъл политна напред въпреки колана. Погледът й се откъсна от горящата кула.

Пътят напред беше напълно непроходим.

Повече не можеше да чака. Отвори рязко вратата и понечи да слезе.

Силни пръсти стиснаха рамото й.

— Лейтенант Верона — каза карабинер Норе. — Вземете. Може да ви потрябва.

Рейчъл погледна черния пистолет — берета, служебното оръжие на младия мъж. Взе го и кимна признателно.

— Предупреди управлението. Да уведомят генерал Ренде от Културната, че съм се върнала във Ватикана. Може да се свърже с мен чрез канцеларията на държавния секретар.

Той кимна.

— Бъдете внимателна, лейтенант.

Рейчъл продължи пеша сред воя на сирени. Мушна пистолета под колана си и измъкна блузата си, така че да го скрие. Не беше с униформа и по-добре да не я виждаха как тича с оръжие към мястото на инцидента.

Тълпи изпълваха тротоарите. Рейчъл затича на зигзаг между спрелите коли и дори се плъзна по капака на една за по-напряко. Отпред забеляза червена пожарна на общината — тъкмо се вмъкваше през портата „Санта Ана“. Едва-едва през тясната пролука. Цяла рота швейцарски гвардейци беше оформила кордон. Никакви церемониални алебарди този път. Всички държаха автомати.

Рейчъл си проби път към охранителната линия.

— Лейтенант Верона! — извика и вдигна високо картата си за самоличност. — Трябва да отида при кардинал Спера!

Израженията им си останаха сурови и непреклонни. Очевидно бяха получили заповеди да блокират подстъпите към Светия престол за всички освен за пожарните и линейките. Един лейтенант от карабинерите нямаше власт над швейцарската гвардия.

Ала откъм дъното на редицата един гвардеец мина напред. Рейчъл го позна — с него беше говорила по-рано същия Ден. Той мина през редицата на колегите си и стигна до нея.

— Лейтенант Верона. Имам заповед да ви придружа вътре. Елате с мен.

Обърна се и я поведе.

— Вуйчо ми… монсеньор Верона…

— Нищо не знам, освен че трябва да ви придружа. — Пове-де я към една електрическа количка, паркирана от другата страна на портата. — Заповед на кардинал Спера.

Рейчъл се качи във возилото. Тежката пожарна ги изпре-вари с рев към широкия двор пред музейния комплекс и се присъедини към другите пожарни. До тях имаше и два военни джипа с монтирани на покривите картечници.

Гвардеецът подкара количката надясно и заобиколи задръстването от пожарни пред музеите. Кулата продължаваше да гори. Някъде откъм задната страна силна водна струя бликна към небето в опит да достигне горящите горни нива. Пламъци изскачаха от прозорците на последните три етажа. Валма черен дим се кълбяха и се слягаха бавно. Кулата беше като кутийка с прахан, натъпкана с книги, пергаменти и свитъци.

Голямо нещастие. Онова, което щеше да пощади огънят, щяха да съсипят водата и димът. Трупани с векове архиви, писаната история на западната цивилизация щеше да изчезне от лицето на земята.

Страховете на Рейчъл обаче се съсредоточаваха само върху едно.

Вуйчо й.

Количката подмина градския гараж и продължи напред по павирана улица, успоредна на Лъвската стена, канарата от камък и хоросан, която обграждаше свещения град. Заобиколиха музейния комплекс и стигнаха до обширните градини, превзели задната половина на града-държава. Фонтани танцуваха в далечината. Светът тънеше в оттенъци на зеленото. Изглеждаше твърде пасторален за адския фон от дим, огън и вой на сирени.

Продължиха в мълчание към задната граница на парка.

Целта на пътуването им се появи напред. На завет в една ниша на стената се намираше хеликоптерната площадка на Ватикана. Преустроени кортове за тенис, най-обикновен настлан с бетон участък с няколко служебни постройки по края.

На пистата чакаше само един хеликоптер, сякаш изолирая от врявата. Перките вече се завъртаха и постепенно набираха скорост. Двигателят зарева. Рейчъл познаваше солидната бяла машина. Беше личният хеликоптер на папата, наричан на галено „папокоптер“.

Позна също черното расо и червения шарф на кардинал Спера. Той стоеше при отворената врата на пътническото отделение, приведен, за да избегне въздушната струя от перките. С едната си ръка придържаше шапчицата си.

Вдигна ръка за поздрав. Електрическото возило намали и Рейчъл скочи, без да изчака гвардееца да спре. Затича към кардинала.

Ако някой знаеше какво се е случило с вуйчо й, това щеше да е кардиналът.

Откъм задната част на хеликоптера се появи друг човек и забърза към нея. Тя се спусна към него и го прегърна.

— Вуйчо… — Сълзи се стичаха по лицето й, горещи сълзи, които бързо стопиха леда, обвил сърцето й.

— Закъсняваш, дете.

— Забавиха ме — каза тя.

— И аз така чух. Генерал Ренде ме уведоми за нападението.

Рейчъл погледна към горящата кула. Усети миризмата на дим в косата на вуйчо си. Веждите му бяха опърлени.

— Изглежда, не само мен са нападнали. Слава Богу, че си добре.

Лицето на вуйчо й потъмня, гласът му се стегна.

— За жалост, не всички извадиха моя късмет.

— Кой?…

— Джейкъб. Загина при експлозията. Тялото му прикри моето и на практика ме спаси. — Рейчъл долови дълбоката тъга в думите му. — Хайде, трябва да тръгваме.

И я поведе към хеликоптера.

Кардинал Спера му кимна и каза тайнствено:

— Трябва да бъдат спрени.

Рейчъл се качи след вуйчо си в хеликоптера. Сложиха си коланите и вратата се затвори. Дебелата изолация до голяма степен заглушаваше шума на двигателя, но Рейчъл чу как рязко се усили ревът му. Хеликоптерът се отдели от земята и плавно се издигна във въздуха.

Вуйчо Вигор се облегна и затвори очи. Устните му потрепваха — молеше се. За Джейкъб… и може би и за тях двамата.

Когато отвори очи, вече напускаха въздушното пространство на Ватикана и завиваха над река Тибър. ’ — Нападателите… — започна Рейчъл и замълча неуверено. — Колите им бяха с ватикански номера.

Вуйчо й кимна. Не беше изненадан.

— Изглежда, Ватиканът има шпиони не само в чужбина, а и такива, които шпионират срещу своите в самото му сърце.

— Кой?

Вуйчо й изпъшка и й махна да замълчи. Бръкна в джоба на сакото си и й подаде сгънат лист.

— Оцелелият младеж от клането в Кьолн е работил с полицейски художник. Видял е това, избродирано на гърдите на един от нападателите.

Рейчъл разгъна листа. Нарисувана с изненадващи подробности, оттам я гледаше свитата на кълбо фигура на червен дракон, крилете — разперени, опашката завита и змийска, увита около врата му.

Рейчъл погледна вуйчо си.

— Това е древен символ — обясни той. — Датира още от четиринайсети век.

— Символ на какво?

— На Драконовия двор.

Рейчъл поклати глава — това не й говореше нищо.

— Това е средновековен алхимистки култ, основан от разколници на ранната църква, същата схизма, която е свързана с появата на антипапите.

Рейчъл знаеше за управлението на ватиканските антипапи: мъже, оглавявали Католическата църква, чието избиране по-късно било обявено за неканонично. Появата им се дължала на редица причини, най-често — узурпацията и изгнанието на законно избрания папа, обикновено от войнствена фракция, подкрепяна от някой крал или император. От трети до петнайсети век на папския престол били издигнати четиридесет антипапи. Най-неспокойният период бил през четиринайсети век, когато законното папство било изтласкано от Рим и се преместило във Франция. Цели седемдесет години папите управлявали в изгнание, а в Рим властвали корумпирани антипапи.

— Какво общо има такъв древен култ със сегашната ситуация? — попита Рейчъл.

— Драконовият двор е активен и днес. Европейският съюз дори признава суверенността му, подобно на Малтийските рицари, които имат статут на наблюдатели в Обединените нации. Призрачният Драконов двор е бил свързан с Европейския съвет на принцовете, с рицарите тамплиери и с розенкройцерите. Освен това Драконовият двор открито признава, че има свои членове и в редиците на Католическата църква. Дори тук, във Ватикана.

— Тук? — Рейчъл не успя да скрие потреса в гласа си. Някой се беше опитал да ги убие, нея и вуйчо й. Някой от Ватикана.

— Преди няколко години имаше голям скандал — продължи вуйчо й. — Един бивш йезуитски свещеник, отец Малахи Мартин, писа за тайна църква вътре в Църквата. Той беше сериозен учен, владееше седемнайсет езика, автор на много научни трактати и близък съратник на папа Йоан XXIII. Работил във Ватикана двайсет години. В последната му книга, написана точно преди смъртта му, се говореше за алхимистки култ в самия Ватикан, който изпълнявал тайни ритуали.

Рейчъл усети как стомахът й се надига и това нямаше нищо общо със завоя на хеликоптера към международното летище във Фиумичино.

— Тайна църква вътре в Църквата. И същите хора са били забъркани с клането в Кьолн? Защо? С каква цел?

— Освен за да откраднат костите на влъхвите? Нямам представа.

Рейчъл даде време на тези разкрития да си намерят място в главата й. Ако искаш да заловиш престъпник, най-напред трябва да го опознаеш. Определянето на мотива често е, оказваше по-полезно от веществените доказателства.

— Какво друго знаеш за Двора? — попита тя.

— Не много, въпреки дългата им история. През осми век Карл Велики завзел древна Европа в името на Светата църк-ва, смазал езическите религии, обожествяващи природата, и ги заменил с католицизма.

Рейчъл кимна — беше добре запозната с бруталните так тики на Карл Велики.

— Но нещата се променят — продължи вуйчо й. — Онова, което е излязло от мода, се връща. През дванайсети век гностичните или иначе казано мистичните вярвания отбелязали нов разцвет, възродени от същите императори, които навремето ги изкоренили. И докато Църквата се придвижвала към католицизма, който познаваме днес, постепенно се появил разкол, а императорите продължавали с гностичните си практики. Циреят на схизмата се пукнал в края на четиринайсети век. Папството в изгнание току-що се било върнало в Рим. За да усмири духовете, Сигизмунд Люксембургски, император на Свещената римска империя, подкрепил политически Ватикана и дори забранил гностичните практики сред долните класи.

— Само сред долните?

— Аристокрацията била пощадена. И докато изкоренявал с огън и меч мистичните вярвания сред селското население, императорът създал тайно общество сред членовете на кралските европейски фамилии, общество, посветено на алхимични, и мистични цели. Ординис Драконис. Императорският Драконов двор. Той съществува и до ден днешен. Но има много секти в различните страни; някои са мирни, по-скоро като братства с акцент върху церемониите, други обаче са се изродили и имат опасни водачи. Мога да се хвана на бас, че ако си имаме работа с Драконовия двор, то в основата е някоя от онези побеснели подсекти.

Рейчъл инстинктивно превключи на режим разпит. „Опознай врага си“.

— И каква е целта на тези по-опасни секти?

— Като аристократи, техните крайни в убежденията си лидери вярват, че те и членовете на култа им са истинските и избрани водачи на човечеството. Че са родени да управляват по силата на чистата си кръв.

— Хитлеровият синдром на чистата раса от господари. Той кимна.

— Но те се стремят и към нещо повече. Не само към короната. Стремят се и към всички форми на древно познание, за да осъществят каузата си за доминация и апокалипсис.

— Да пристъпят там, където дори Хитлер се е побоял да отиде — измърмори Рейчъл.

— Основно си придават важност, като междувременно манипулират отделни политици зад було от тайнственост и ритуали. Работят с такива елитарни групи като американската „Череп и кости“и Билдербергерите в Европа. Сега обаче някой е пристъпил към открито действие и пролива кръв.

— И какво означава това? Вуйчо й поклати глава.

— Боя се, че въпросната секта е открила нещо много важно, нещо, което ги е накарало да изпълзят от дупката си и да излязат на открито.

— А жертвите?

— Предупреждение към Църквата. Също като нападенията срещу нас. Едновременните опити за убийство днес не може да са съвпадение. Трябва да са били наредени от Драконовия двор, с цел да ни забавят и изплашат. Не може да е съвпадение. Дворът, или отделна негова фракция, в момента се зъби предупредително на Църквата, отърсва се от кожата, която е носил векове наред.

— Но с каква цел? Вуйчо й въздъхна.

— За да постигнат мечтата на всеки безумец. Рейчъл го гледаше.

Той й отговори с една дума:

— Армагедон.

 

16:04 източно време

Над Атлантика

 

Грей разклати чашата си и ледчетата изтракаха.

Кат Брайънт го погледна — седеше от другата страна на луксозната кабина на частния самолет. Не каза нищо, но навъсеното й чело говореше красноречиво. Беше се съсредоточила върху досието на мисията — за втори път. Грей вече го беше изчел от кора до кора. Не виждаше смисъл да го чете пак. Вместо това се беше загледал в сиво-синята плоча на Атлантическия океан и се мъчеше да отгатне защо са го насадили за командир на тази мисия. На петнайсет хиляди метра височина още не беше стигнал до отговора.

Стана и отиде до тежкия махагонов бар. Отново поклати глава при вида на разсипническия лукс — кристал, орех без дори един чеп, кожена тапицерия. Приличаше на тежкарска английска кръчма.

Но поне познаваше бармана.

— Още една кола? — попита Монк. Грей остави чашата си на бара.

— Май си стигнах лимита.

— Слаба ракия си ти — измърмори приятелят му.

Грей се обърна към кабината. Баща му веднъж беше казал, че да изиграеш ролята означава, че вече наполовина си я възприел като втора кожа. Разбира се, той имаше предвид каскадьорските изпълнения на Грей като общ работник на една петролна сонда под собствения му надзор. Тогава Грей беше само на шестнайсет и прекарваше лятото под жаркото слънце на Тексас. Работата беше тежка, а в същото време повечето му приятели от гимназията прекарваха ваканцията по плажовете на остров Саут Падре. Думите на баща му още звънтяха в главата му. „За да станеш мъж, първо трябва да се правиш на мъж“.

Може би същото важеше и за лидерството.

— Така, достатъчно с литературното четене — каза той, за да привлече погледа на Кат. Извърна глава и към Монк. — А колкото до теб, мисля, че вече изследва до дъно съдържанието на бара.

Монк сви рамене и мина в средната част на кабината.

— Остават ни по-малко от четири часа полет — каза Грей. С този самолет, „Сайтейшън X“ по поръчка, който летеше със скорост съвсем малко по-ниска от скоростта на звука, щяха да кацнат в два през нощта по германско време. — Предлагам всички да поспим, колкото можем. Пристигнем ли, време за сън няма да има.

Монк се прозя.

— Не е нужно да повтаряш, командире.

— Но преди това да си сверим бележките. А такива не липсват.

Грей посочи седалките. Монк се тръшна с готовност. Грей седна от другата страна на масата, срещу Кат.

Познаваше Монк още откакто постъпи на служба в Сигма, но капитан Катрин Брайънт си оставаше неизвестна величина. Толкова беше затънала в обучението си, че малцина в Сигма я познаваха добре. Беше си спечелила известна репутация след постъпването си в Сигма и това кажи-речи беше всичко, което се знаеше за нея. Един техен колега я беше описал като ходещ компютър. Неизвестните около нея придобиваха допълнителна загадъчност и заради миналото й като агент в разузнавателните служби. Отговаряла за черните операции, така се говореше по коридорите. Но никой не знаеше нищо със сигурност. Миналото й изискваше ниво за достъп до секретна информация, каквото дори колегите й в Сигма не притежаваха. Тази секретност само я изолираше допълнително от мъжете и жените, които бяха израствали във военната йерархия в групи, екипи и взводове.

Грей си имаше личен проблем с миналото й. Имаше си собствени причини да не харесва агентите от разузнаването. Те работеха далеч от бойното поле, по-далеч дори от пилотите на бомбардировачи, но работата им можеше да е по-смъртоносна от тази на пилотите. Грей имаше кръв по ръцете си заради грешки на разузнаването. Невинна кръв. И не можеше да се отърси от недоверието си към тях.

Гледаше Кат. Зелените й очи бяха сурови. Цялото и тяло изглеждаше някак колосано. Той изтласка встрани мислите за миналото й. Сега тя беше член на неговия екип.

Пое си дълбоко дъх. Беше й водач в крайна сметка.

„Играй ролята…“ Окашля се. Време беше да се хващат за работа. Вдигна един пръст.

— Така. Първо, какво знаем? Отговори Монк — напълно сериозно.

— Не много.

Кат запази безизразна физиономия.

— Знаем, че извършителите по някакъв начин са свързани с култ или тайно общество, известно като Кралския драконов двор.

— Това е все едно да кажеш, че са свързани с кришнарите — възрази Монк. — Групата се държи в сянка и параметрите й са крайно неясни. Всъщност нямаме никаква представа кой се крие зад всичко това.

Грей кимна. Бяха им пратили информацията по факс, след като самолетът излетя. И което беше още по-притеснително, научили бяха за нападение срещу ватиканските си колеги. Това също трябваше да е дело на Драконовия двор. Но защо? В що за обвита с тайнственост военна зона щяха да се озоват след няколко часа? Трябваха му отговори.

— Нека да раздробим тогава цялото — каза Грей и си даде сметка, че говори като директор Кроу. Другите двама го гледаха с очакване. — Той се изкашля пак да си прочисти гърлото. — Да се върнем към основните неща. Средство, мотив и възможност.

— Възможност не е липсвала — каза Монк. — Ударили са след полунощ. Когато улиците са почти празни. Защо обаче не са изчакали да се изпразни и катедралата?

— За да пратят послание — отговори Кат. — Удар срещу Католическата църква.

— Не можем да правим такова заключение — възрази Монк.

— Погледни по-широко. Може да е било хитрост. С цел да тласне разследването в погрешна посока. Извършваш едно толкова кърваво престъпление и цялото внимание се съсредоточава натам, така че никой да не си блъска главата с незначителната кражба на торба прашни кости.

Кат не изглеждаше убедена, но нея трудно можеше да я разбере човек. Не издаваше нищо, точно както я бяха обучавали.

Грей сложи точка на спора:

— Във всеки случай и засега поне, въпросът за възможността не ни подсказва кой е извършител на убийствата. Да минем на мотива.

— Защо са откраднали костите? — каза Монк. — Може пък да поискат откуп за тях от Католическата църква?

Кат поклати глава.

— Ако е само заради парите, са щели да вземат и златната мощехранителница. Значи трябва да има нещо друго, свързано с костите. Нещо, за което ние не знаем. Така че може би ще е най-добре да оставим тази нишка на ватиканските си колеги.

Грей се намръщи. Все още му беше странна мисълта, че ще работи с организация като Ватикана, институция, построена върху тайни и религиозни догми. Беше възпитан като римокатолик и макар вярата му още да беше силна, случвало се бе да изучава и други религии и философии — будизъм, даоизъм, юдаизъм. Научил беше много, но проучванията не му бяха дали отговор на един въпрос — какво точно търси?

— Засега ще отметнем мотива за това престъпление с голяма въпросителна — каза той. — Ще се заемем по-подробно с него, след като се срещнем с колегите. Което означава, че ни остава да обсъдим средствата.

— Което ни връща право към финансовата страна — каза Монк. — Операцията е била добре планирана и бързо изпълнена. Дори само по броя на извършителите си личи, че е струвала скъпо. Зад кражбата се крият пари.

— Пари и ниво на технология, което не разбираме — каза Кат.

Монк кимна.

— Ами онова странно злато в нафората?

— Моноатомно злато — измърмори Кат и изкриви устни. Грей си представи електрода със златното покритие. В папките им имаше щедро количество данни за странното злато, събрани от лаборатории по целия свят — Бритиш Еърд, Аргон Нашънъл Лаборътрис, лабораториите на „Боинг“ в Сиатъл, института „Нилс Бор“в Копенхаген.

Прахът не беше обикновен златен прах — ситно стрито метално злато. А съвсем ново агрегатно състояние на златото, класифицирано като м-състояние. Вместо вещество с обичайната метална матрица белият прашец представляваше злато, разбито до отделни атоми. Моноатомно, или м-състоя-ние. Доскоро учените не бяха подозирали, че златото може да се превръща, по естествен или изкуствен начин, в инертен елемент.

Но какво означаваше всичко това?

— Добре — каза Грей, — всички изчетохме материалите. Хайде да споделим впечатленията си по този въпрос и да видим дали няма да изскочи нещо.

Пръв се обади Монк:

— Първо, този номер може да го прави не само златото. Не бива да забравяме това. Изглежда, че всички преходни метали от периодичната таблица — платина, родий, иридий и други — също могат да се разтварят по този начин.

— Не се разтварят — каза Кат и сведе поглед към папката с фотокопираните статии от „Платинум Металс Ривю“, „Сайънтифик Америкън“и дори „Джейнс Дифенс Уикли“, списанието на великобританското министерство на отбраната. Гледаше я така, сякаш я сърбят пръстите да я отвори.

— Терминът е „деагрегиране“ — продължи тя. — Металите в м-състояние се разпадат на индивидуални атоми и на микрогроздове. От физична гледна точка, това състояние се поражда, когато електроните с различен поляритет се слеят около ядрото на атома и в резултат всеки атом губи химическата си реактивност със съседа си.

— Искаш да кажеш, че се разлепват един от друг. — В очите на Монк затанцуваха весели пламъчета.

— Грубо казано — да — каза Кат. — Точно тази липса на химична реактивност кара метала да изгуби мателическия си вид и да деагрегира до прах. Прах, който не се засича от обикновеното лабораторно оборудване.

— А, така значи… — измърмори Монк.

Грей му се намръщи и Монк сви рамене. Грей знаеше, че приятелят му нарочно се прави на тъп.

— Според мен — продължи Кат, в неведение за разменените погледи, — това означава, че извършителите са знаели за тази липса на химическа реактивност и са разчитали златният прах така и да не бъде открит. Това е била втората им грешка.

— Втората? — попита Монк.

— Оставили са един очевидец жив. Онзи младеж, Джейсън Пендълтън. — Кат отвори папката. Все пак накрая не устоя на изкушението. — Да се върнем на златото. Какво ще кажете за тази статия върху свръхпроводимостта?

Грей кимна. Трябваше да й го признае — беше уловила този най-интересен аспект на металите в м-състояние. Дори Монк я погледна с уважение.

Кат продължи:

— Макар прахът да се отчита като инертен от уредите за анализ, атомното състояние съвсем не е нискоенергично. Изглежда, всеки атом пренасочва енергията, използвана преди деагрегирането, за реакция със съседния атом навътре в себе си. Тази енергия деформира атомното ядро, раздува го в издължена форма, позната като… — Тя плъзна пръсти по статията. Грей забеляза подчертаните с жълт маркер редове.

— Асиметрично състояние с голяма скорост на осово въртене — цитира тя. — От физиката е известно, че такива атоми с голяма скорост на въртене могат да си предават енергия без почти никаква енергийна загуба.

— Свръхпроводимост — сериозно каза Монк.

— Въведената в свръхпроводник енергия продължава да тече през материала, без да губи от силата си. Съвършеният свръхпроводник би позволил на енергията да протича безкрайно, до края на самото време.

Тримата се умълчаха; всеки разсъждаваше върху множес-твото усложнения, произтичащи от такава възможност. Най-накрая Монк се протегна.

— Супер. Разкатахме майката на загадката чак до нивото на атомните ядра. Дайте да върнем малко назад. Какво общо може да има всичко това с убийствата в катедралата? Защо, са отровили нафората с този откачен златен прах? И как е убил той хората?

Всичките му въпроси бяха добри. Кат затвори папката, сякаш да признае, че отговорите им не се съдържат там.

Грей започваше да разбира защо директорът му беше из-брал точно тези партньори. Причината надхвърляше мина лото им — съответно на специалист по разузнаването и експерт по съдебна медицина. Кат притежаваше способността да се съсредоточава върху миниатюрното, да извлича детайли, които повечето хора биха пропуснали. Монк, от своя страна, успяваше по-добре да обхване цялостната картина и да различи нишки и мотиви, пресичащи широкия пейзаж.

Тогава къде беше неговото място в екипа?

— Изглежда, ни чака много работа — изсумтя той. Монк вдигна вежда.

— Както казах в началото, почти нямаме на какво да стъпим.

— Точно затова ни пращат. Да разгадаем неразгадаемото. — Грей си погледна часовника и с мъка потисна една прозявка. — А за да направим това, трябва да поспим малко, преди да сме кацнали в Германия.

Другите двама кимнаха. Грей стана и отиде до една седалка малко встрани. Монк награби възглавници и одеяла. Кат затвори щорите на прозорците и каютата потъна в полумрак. Грей ги наблюдаваше.

Неговият екип. Негова отговорност.

„За да станеш мъж, първо трябва да се правиш на мъж“.

Взе от Монк една възглавница и седна. Не си спусна облегалката назад. Въпреки умората си не вярваше да заспи. Монк изключи вградените в тавана лампи. Настана мрак.

— Лека нощ, командире — каза Кат от другия край на каютата.

Докато колегите му се настаняваха удобно, Грей седеше в мрака и се чудеше как се е озовал тук. Времето се разтегли. Двигателите мърмореха тихо и приспивно. И въпреки това дори подобие на сън не се задаваше на хоризонта.

Възползва се от относителното уединение и бръкна в джоба на джинсите си. Измъкна броеница и стисна в длан разпятието — силно, до болка. Беше подарък по случай дипломирането му от дядо му, който бе починал само два месеца след това. По онова време Грей вече беше в тренировъчния лагер. Не беше успял да отиде на погребението. Въздъхна. След инструктажа днес се беше обадил на родителите си да ги излъже за спешна командировка, с която да обясни отсъствието си.

„Пак бягаш…“ Пръстите му запрехвърляха твърдите мъниста на броеницата.

Но не намери сили за молитва.

 

22:24 (местно време)

Лозана, Швейцария

 

Шато Соваж клечеше в планинския проход на Савойските Алпи като някакъв каменен великан. Стените му бяха дебели повече от три метра. Четвъртитата му кула стърчеше над тях. Единственият подстъп към портите му беше по каменен мост над прохода. Макар да не беше най-големият замък в швейцарския кантон, със сигурност беше един от най-старите, построен още през дванайсети век. Корените му бяха дори по-стари — бе вдигнат върху руините на римско укрепление от първи век.

Беше също така и един от най-старите замъци, които и до днес бяха собственост на частни лица, и принадлежеше на семейство Соваж още от петнайсети век, когато бернската армия извоювала контрола над Лозана по време на Реформацията. Парапетите му надвисваха над Женевското езеро в красивата Лозана, някога рибарско селце, а сега космополитен град с крайезерни паркове, музеи, курортни комплекси, клубове и кафенета.

Настоящият господар на замъка, барон Раул дьо Соваж, пренебрегна гледката към нощния град и се спусна по стълбите, които водеха към подземията на замъка. Беше призован. Огромно рунтаво куче — тежеше цели седемдесет килограма — го следваше по петите. Черно-кафявата му опърпана козина метеше древните стъпала.

Раул имаше и кучкарник с бойни кучета, стокилограмови зверове от Гран Канария^[1], късокосмести, дебеловрати и изтезавани методично за изостряне на вродената им жестокост. Развъждаше шампиони за кървавите кучешки боеве в яма.

Сега обаче имаше да уреди един още по-кървав въпрос.

Подмина зандана под замъка с каменните му ниши. Сега нишите приютяваха богатата му колекция вино и служеха за отлична изба, но един участък още напомняше за старите дни. Четири каменни килии бяха осъвременени с врати от неръждаема стомана, електронни ключалки и видеонаблюдение. Близо до килиите една голяма стая все още пазеше древни инструменти за изтезания… както и някои по-модерни. Семейството му беше помогнало на няколко нацистки водачи да избягат от Австрия след Втората световна война, предимно от семейства, свързани с Хабсбургите. Бяха ги крили тук долу. Като плата, дядото на Раул беше взел своя дял, „данъка си“, както го наричаше, и така беше успял да запази замъка за семейството.

Сега обаче, на трийсет и три години, Раул беше на път да надмине дядо си. Незаконородено дете, Раул беше получил както титлата, така и имението едва шестнайсетгодишен след смъртта на баща си. Беше единственият му жив наследник от мъжки пол. А в семейство Соваж генетичните връзки имаха превес над тези по брак. Дори неговото раждане беше уредено по споразумение.

Друг от данъците на дядо му.

Барон Соваж се спусна още по-дълбоко в планинските недра, привел глава под ниския таван и следван от кучето си. Редица голи електрически крушки осветяваше пътя му.

Зиданите стъпала отстъпиха пред издялани в скалата стъпенки. Тук в древни времена бяха крачили римски легионери и често бяха водили жертвен бик или коза към пещерата отдолу. Римляните бяха превърнали пещерата в храм на бог Митра, бог на слънцето, внесен от Иран и приет присърце от войниците на империята. Митраизмът предшестваше християнството, но между двете религии съществуваха поразителни сходства. Рожденият ден на Митра се честваше на двайсет и пети декември. Ритуалите включваха кръщение и поглъщане на свещено ястие от хляб и вино. Митра също имал дванайсет ученици, смятал неделята за свещена и говорел за Ад и Рай. След смъртта си Митра също бил погребан в гробница и три дни след това възкръснал.

На тези основания някои учени твърдяха, че християнството е включило митрастичната митология в ритуалите си. Нещо като този замък, където новото стоеше на раменете на старото и силното надделяваше над слабото. Раул не виждаше нищо лошо в това, дори го уважаваше.

Такъв беше естественият ред на нещата.

Слезе по последните стъпала и се озова в широката пещера. Таванът беше естествен скален купол, с грубо изрязани звезди и стилизирано слънце. В дъното се издигаше стар митраистки жертвеник, на който бяха клали млади бичета. Зад него течеше дълбок студен поток, всъщност малка река. Раул си представи как телата на жертвите са били изхвърляни в нея, та водата да ги отнесе. Самият той се беше отървал от няколко по този начин… от онези, които не беше дал за храна на кучетата си.

Съблече коженото си палто. Отдолу носеше стара риза от груботъкано платно с бродиран извит дракон, символа на Ординис Драконис, негово рождено право, датиращо от поколения.

— Долу, Драко — нареди той на кучето.

Бернското планинско куче седна на пода. Не смееше да не се подчини.

Също като собственика си…

Раул удостои човека в пещерата с лек поклон, после продължи напред.

Суверенният велик император на Двора го чакаше пред олтара, облечен в черни кожени дрехи като онези, които предпочитаха мотористите. Макар да беше с две десетилетия по-стар от Раул, мъжът не му отстъпваше по ръст и ширина на раменете. Годините не му тежаха, стойката му беше изправена, мускулатурата му — като на млад мъж. Шлемът му беше със спуснат визьор.

Водачът беше влязъл през един таен заден вход на пещерата… и беше довел някакъв непознат.

Беше забранено хора извън Двора да виждат лицето на императора. Непознатият беше със завързани очи като допълнителна предпазна мярка.

Раул забеляза и петимата бодигардове в дъното на пещерата, всичките с автоматични оръжия — елитната гвардия на императора.

Тръгна напред, с дясната ръка на гърдите. Падна на едно коляно пред императора. Раул оглавяваше позорно известния военен орден на Двора, aderti exempti, чест, датираща още от Влад Набивача, древен предтеча на рода Соваж. Но всички се кланяха на императора. Власт, която Раул се надяваше някой ден да стане негова.

— Стани — заповяда му суверенът. Раул се изправи.

— Американците са вече на път — каза императорът. Макар и приглушен от шлема, гласът му пак тежеше заповедно. — Готови ли са хората ти?

— Да, сър. Лично избрах дузина. Чакаме само вашата заповед.

— Добре. Нашите съюзници ни пращат човек, който да ни съдейства за операцията. Човек, който познава американските агенти.

Раул изкриви лице в гримаса. Не му трябваше помощ.

— Нещо против ли имаш?

— Не, сър.

— На летище „Ивердон“ ви чака самолет. При втори провал ще съм безкомпромисен.

Раул трепна. Той беше предвождал мисията за костите в Кьолн и се беше провалил в очистването на светилището. Един беше оцелял. И беше насочил властите по следите им. Раул се беше посрамил.

— Няма да се проваля — увери той водача си. Императорът го пронизваше с очи — силата на погледа му се усещаше дори през визьора.

— Знаеш дълга си. Едно последно кимване.

Императорът тръгна напред и го подмина. Бодигардовете му го последваха. Отиваше в замъка — той щеше да е на негово разположение до края на играта. Но преди това Раул трябваше да оправи кашата, която беше забъркал.

А това означаваше още едно пътуване до Германия.

Изчака императора да си тръгне. Драко изприпка след мъжете, сякаш усещаше къде е истинската сила. Но пък императорът беше идвал в замъка често през последните десет години, когато ключовете към проклятието и спасението бяха паднали в ръцете им.

И всичко това благодарение на едно невероятно откритие в музея на Кайро…

Сега бяха толкова близо…

След като императорът си отиде, Раул най-сетне се изправи лице в лице с непознатия. Онова, което видя, не му хареса и той си позволи да го покаже. Но поне облеклото на непознатия — изцяло черно — беше подобаващо.

Както и сребърното бижу.

На медальона на жената висеше сребърен дракон.