Джеймс Ролинс
Карта от кости (7)

ТОМА НЕВЕРНИ

25 юли, 10:14

6. Езерото Комо, Италия

 

Слязоха от наетия Мерцедес E55 до пешеходната зона в центъра на крайезерното градче. Подранили пешеходци, излезли да позяпат витрините на магазините, изпъстряха настлания с калдъръм площад, който водеше към крайбрежната алея досами сините води на езерото.

Кат се протегна с прозявка, като бавно събуждаща се котка. Погледна си часовника.

— Три държави за четири часа.

Бяха пътували цяла нощ. През Германия до Швейцария, а после през Алпите до Италия. Пътували бяха с кола, вместо с влак или самолет, с цел да запазят анонимността си, а границите бяха пресичали под фалшива самоличност. Не искаха никой да разбере, че групата им е оцеляла след нападението в Кьолн.

Грей смяташе да се свърже с командването на Сигма, след като приберат костите от базиликата в Милано и пристигнат във Ватикана. В Рим щяха да се прегрупират и да съгласуват бъдещите си планове със съответните си началници. Въпреки риска от изтичане на информация Грей трябваше да информира Вашингтон за събитията в Кьолн, за да се направи преоценка на параметрите на мисията.

Планът беше да се редуват на волана по пътя от Кьолн до Милано, така че всички да поспят малко. Само дето не се беше получило така.

Монк се беше превил до колата, лицето му беше позеленяло.

— Заради шофирането й е — каза Вигор и го потупа по гърба. — Кара доста бързичко.

— Бил съм в бойни самолети, правил съм лупинги — изръмжа Монк. — Това… това е по-лошо.

Рейчъл се измъкна иззад волана и хлопна вратата на мерцедеса. Беше карала по целия път с главоломна скорост, летяла беше по немския аутобан и по острите завои на алпийските пътища със скорости, които противоречаха на законите на физиката.

Вдигна синкавите си слънчеви очила на челото си и каза успокоително на Монк.

— Просто трябва да хапнеш нещо. Знам едно хубаво бистро на пиаца Кавур.

Макар и неохотно, Грей се беше съгласил да спрат за закуска. Трябваше да заредят, а и градчето беше достатъчно уединено. А и само шест часа след нападението в Кьолн сигурно все още цареше хаос. Докато стане ясно, че труповете им не са сред мъртвите в катедралата, щяха вече да са в Рим. Още малко и необходимостта да поддържат заблудата за мнимата си смърт щеше отпадне.

Всички бяха уморени от пътя и много гладни.

Рейчъл ги поведе през площада към бреговете на езерото.

Грей я проследи с поглед. Въпреки че беше шофирала цяла нощ, в движенията й нямаше и следа от умора. Даже изглеждаше оживена след алпийското си рали, като че ли надлъгването със законите на физиката бе някакъв вид йога.

За себе си Грей откри, че е едновременно облекчен и донякъде разочарован от тази нейна издръжливост. Помнеше как беше стискала ръката му, докато тичаха. Тревогата в очите й, когато прехвърли крака през корниза на катедралната кула. Как беше впила поглед в неговите тогава, с доверие и нужда.

Онази жена беше изчезнала някъде.

Гледката напред привлече погледа му. Езерото беше като синьо бижу, вградено в назъбените зелени хълмове на снижаващите се Алпи. Тук-там по билата още имаше сняг и белотата му се отразяваше в спокойните води.

— Лаго ди Комо — каза Вигор, който вървеше до него. — Някога Вергилий го е нарекъл най-великото езеро на света.

Стигнаха до крайбрежната алея — приличаше на алея на парк. От двете й страни имаше широки лехи с камелии, азалии, рододендрони и магнолии. Настлана с едър калдъръм, тя минаваше покрай брега на езерото, обточена с кестени, кипариси и лаврови дръвчета с бяла кора. В езерото плаваха миниатюрни платноходки. Нагоре сред зелените хълмове къщи се впиваха на гроздове в скалната стена — цветна мозайка от кремаво, златно и червено.

Природните красоти и чистият въздух май се отразяваха добре на Монк — или пък беше от твърдата почва под краката му. Кат също изпиваше гледката с поглед.

— Ристоранте Имбаркадеро — каза Рейчъл и посочи през площада.

— Някоя закусвалня би ни свършила същата работа — каза Грей и си погледна часовника.

— За теб — може би — намусено възрази Монк. Вигор пристъпи до него.

— Движихме се бързо. След час ще сме в Милано.

— Но костите… Вигор се намръщи.

— Вижте, Ватиканът си дава сметка за опасността някой да посегне на реликвите в базиликата на свети Еусторджо. Още преди да тръгнем, получих нареждане да ги прибера по обратния път към Рим. Междувременно Ватиканът се е погрижил за безопасността на костите, църквата е заключена, а местната полиция — предупредена.

— Това не би спряло Драконовия двор — каза Грей.

— Не мисля, че ще ударят посред бял ден. Те предпочитат сенките и тъмнината. А ние ще стигнем в Милано преди обяд.

— Няма да се забавим много, само ще поръчаме храна за вкъщи и пак поемаме на път — добави Кат.

Макар и неохотно, Грей трябваше да признае, че колежката му има право. И те имаха нужда да презаредят — не по-малко от автомобила.

Стигнаха до ресторанта и Рейчъл отвори портата, зад която се разкри отрупана с цветя тераса с изглед към езерото.

— В „Имбаркадеро“ предлагат най-хубавите местни специалитети. Непременно трябва да опитате risotto con pesce persico.

— Златен костур с ризото — преведе Вигор. — Приготвят го чудесно. Филетата се овалват в брашно и градински чай, пържат се в малко мазнина и се сервират хрупкави върху канапе от ризото с много масло.

Рейчъл ги отведе до една маса.

Донякъде умилостивен, Грей си позволи да оцени по достойнство ентусиазма на Рейчъл. Тя заговори бързо на италиански на един възрастен мъж с дълга престилка, който излезе да ги посрещне. Накрая даже се прегърнаха.

Рейчъл се обърна към тях и им махна да седнат.

— Ако предпочитате нещо по-леко, опитайте тиквичките с пълнеж от хляб и бораджине. Но задължително си поръчайте аньолоти.

— Равиоли с патладжан и моцарела. — Вигор примлясна одобрително.

— Май и друг път сте идвали тук — каза Монк, отпусна се тежко на стола си и изгледа Грей.

Дотук с анонимността.

Вигор потупа Монк по рамото.

— Собствениците са наши семейни приятели от три поко-ления. Не се притеснявайте, те знаят как да запазят дискретност. — И махна на един закръглен сервитьор. — Ciao, Mario! Bianco Secco di Montecchia, per favore!

— Веднага, Padre! Имаме също и хубаво Chiaretto от Беладжо. Докараха го с ферибота снощи.

— Perfetto! Тогава по една бутилка от всяко, докато чакаме!

— Мезе?

— Разбира се, Марио. Не сме варвари.

Поръчката им беше сервирана с много приказки и смях — салата от сьомга с ябълков оцет, ечемичена яхния, телешко с хлебни трохи, талятели с бяла риба и нещо, наречено „папарделе“.

Марио донесе поднос голям колкото масата, отрупан с маслини и разнообразие от мезета… плюс с две бутилки вино, едната червено, другата бяло.

— Buono appetitto! — гръмовно им пожела сервитьорът. Изглежда, италианците правеха от всяко ядене пир — дори и от храната за вкъщи. И потече вино. Чашите се вдигнаха. Парченцата салам и сирене бързо започнаха да привършват.

— Salute, Марио! — вдигна наздравица Рейчъл, когато подносът се опразни.

Монк се облегна, опита се да преглътне една оригня и не успя.

— Резервоарът ми се препълни.

Кат не беше яла по-малко, но разглеждаше менюто с десертите също толкова съсредоточено, колкото беше чела досието на мисията.

— Signorina? — подкани я Марио, забелязал очевидния й интерес.

Тя посочи менюто.

— Macedonia con panna. Монк изпъшка.

— Това е просто плодова салата със сметана. — Тя ги изгледа с широко отворени очи. — Леко е.

Грей се облегна назад. Не искаше да им разваля настроението. Усещаше, че всички имат нужда от тази кратка почивка. Щом пак поемеха на път, щяха да действат на бързи обороти. По най-бързия начин щяха да се придвижат до Милано, да приберат костите, а после с някой от високоскоростните влакове да стигнат до Рим, за предпочитане, преди да е паднала нощта.

Докато се хранеше, наблюдаваше Вигор Верона. Въпреки празничното настроение на компанията, монсеньорът изглеждаше умислен. Грей направо виждаше как се превключват скоростите в главата му.

Вигор изведнъж го погледна, бутна стола си назад и каза:

— Капитан Пиърс, докато чакаме да приготвят храната, дали не бихме могли да разменим няколко думи насаме? Да се поразходим по алеята?

Грей остави чашата си и стана. Другите ги изгледаха любопитно, но Грей им кимна да останат по местата си. Вигор го поведе към алеята край езерото.

— Има нещо, което бих искал да обсъдя с вас и да чуя мнението ви.

— Разбира се.

Спряха до един каменен парапет над празен пристан. Тук можеха да разговарят необезпокоявано.

Вигор плъзна поглед по езерото — потропваше с юмрук по парапета — и каза:

— Разбирам, че ролята на Ватикана във всичко това се свежда главно до разследването на кражбата на реликвите. И че щом се върнем в Рим, вие сигурно ще прекратите отношенията си с нас и ще продължите сами да преследвате Драконовия двор.

Грей се замисли дали да не отговори уклончиво, но свещеникът заслужаваше откровен отговор. Не можеше отново да поставя в опасност живота на този човек и на племенницата му.

— Мисля, че така ще е най-добре — каза той. — И съм сигурен, че началниците ни, и моят, и вашият, също ще се съгласят.

— Аз обаче не съм съгласен — разгорещено възрази Вигор.

Грей се намръщи. Вигор продължи:

— Ако сте прав, че костите са източникът на странния амалгамен прах, то според мен задачите ни тук са по-тясно свързани, отколкото си дават сметка вашата и моята организация.

— Не виждам как.

Вигор го погледна отново с онова особено съсредоточаване, което, изглежда, беше фамилна черта на семейство Верона.

— Тогава ми позволете да ви убедя. Първо, знаем, че Драконовият двор е аристократично общество, което търси тайно или изгубено познание. Съсредоточават усилията си главно върху древни гностични текстове и други тайнства.

— Мистични дрънканици.

Вигор го изгледа, килнал глава на една страна.

— Капитан Пиърс, ако не се лъжа, самият вие сте изучавали алтернативни религии и философии. От даоизъм до някои индуистки култове.

Грей се изчерви. Лесно беше да забравиш, че монсеньорът всъщност е опитен оперативен агент от ватиканското разузнаване. Явно му бяха изготвили досие.

— Търсенето на духовна истина винаги е похвално — продължи монсеньорът. — Без значение по кой път поема човек. Всъщност по определение „гносис“ означава „да търсиш истината, да намериш Бога“. Дори и Драконовия двор не бих могъл да порицая заради диренето им. Гностицизмът е бил част от католическата църква още от основаването й. И дори преди него.

— Хубаво — каза Грей, неспособен да скрие напълно раздразнението си. — Само че какво общо има всичко това с убийствата в Кьолн?

Монсеньорът въздъхна.

— В известен смисъл днешното нападение може да се проследи назад във времето до конфликта между двама апостоли. Тома и Йоан.

Грей поклати глава.

— За какво говорите?

— В началото християнството било извън закона. Новопоявила се вяра, напълно различна от всички други за своето време. За разлика от другите религии, които събирали данък като задължителна част от вярата си, младото християнско семейство дарявало пари доброволно. Събраните средства се използвали за храна и подслон на сираци, с тях купували лекарства за болните, плащали ковчезите на бедните. Тази подкрепа за нищите привличала много хора въпреки риска от изповядването на забранена от закона религия.

— Да, знам. Християнските добродетели и така нататък. Само че какво…

Свещеникът вдигна ръка.

— Ако ме оставите да продължа, може и да научите нещо ново.

Грей се наежи, но замълча. Освен че беше ватикански шпионин, Вигор беше и университетски преподавател. Явно не обичаше да му прекъсват лекциите.

— В ранните години на църквата потайността била от основно значение и включвала тайни срещи в пещери и крипти. По този начин различните групи често губели връзка една с друга. Най-напред заради разстоянието, като основни секти се оформили в Александрия, Антиохия, Картаген и Рим. При тази изолация скоро се появили разлики в ритуалите, а с тях — и разлики във философията. Евангелия се появявали навсякъде. Знаете онези, които са събрани в Библията — на Матей, Марк, Лука и Йоан. Но има и други. Тайното евангелие на Яков, на Мария Магдалина, на Филип. Евангелието на истината. Апокалипсисът на Петър. И много други. При толкова много евангелия, около тях започнали да се развиват секти. Младата църква започнала да се рои.

Грей кимна. Беше учил в йезуитската гимназия, където преподаваше майка му. Знаеше нещо от тази история.

— Но през втори век — продължи Вигор — епископът на Лион, свети Ириней, написал пет тома под общото заглавие „Adversus Haereses“. „Срещу ересите“. Пълното заглавие било „Унищожението и отхвърлянето на лъжливото, така наречено знание“. Точно тогава всички раннохристиянски гностични вярвания били изхвърлени от християнската религия и се утвърдил четвероевангелският канон, който включвал само евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан. Всички други били обявени за еретични. Ако перифразирам Ириней, така, както има четири части във вселената и четири основни вятъра, така и църквата се нуждаела само от четири стълба.

— Но защо са избрали точно тези четири евангелия от всички други?

— Защо наистина? Точно в това се коренят моите притеснения.

Грей слушаше с интерес. Въпреки раздразнението си, че му четат лекция, му беше любопитно къде ще ги отведе всичко това.

Вигор плъзна поглед по езерото.

— Три от евангелията — на Матей, Марк и Лука — разказват еднаква история. Евангелието на Йоан обаче разказва историята съвсем различно, дори и събитията от живота на Христос се разминават с хронологията в другите три. Но е имало по-фундаментална причина Йоан да бъде включен в стандартизираната библия.

— Защо?

— Заради друг апостол. Тома.

— Тома Неверни? — Грей добре познаваше историята за единствения апостол, който отказал да повярва във възкресението на Христос, докато не го видел със собствените си очи.

Вигор кимна.

— Знаете ли обаче, че само в евангелието на Йоан се разказва историята за Тома Неверни? Само Йоан описва Тома като глупав и лишен от вяра ученик. Другите евангелия боготворят Тома. Знаете ли защо Йоан го е обругал по този начин?

Грей поклати глава. За всичките си години като римокатолик, така и не беше забелязал този дисбаланс в гледната точка.

— Йоан е искал да дискредитира Тома и по-точно — неговите последователи, които по онова време били многобройни.

Дори и днес има силно движение на християни в Индия. По времето на ранната църква обаче имало една фундаментална разлика между евангелията на Тома и на Йоан. Били толкова различни, че само едно от тях можело да оцелее.

— Какво имате предвид? Как е могло да са толкова различни?

— Разликата е още в самото начало на Библията, в Битие: „Да бъде светлина“. Двамата, и Йоан, и Тома, отъждествяват Иисус с първичната светлина, светлината на сътворението. Оттам насетне интерпретациите им се различават коренно. Според Тома светлината не само създала вселената, но все още съществувала във всички неща, особено в човечеството, което било създадено по божие подобие, и тази светлина е скрита във всеки отделен човек и чака да бъде открита.

— А Йоан?

— Йоан погледнал на въпроса от съвсем различен ъгъл. Като Тома, и той вярвал, че първичната светлина е била олицетворена от Христос, но според него само и единствено Христос носел светлината. Останалата част от света тънела вовеки в мрак, включително и човечеството. И че пътят към тази светлина, към спасението и към Бога, може да бъде открит само чрез преклонението пред божествения Христос.

— Доста по-тесногръд възглед.

— И по-изгоден за младата църква. Йоан предлагал един по-ортодоксален метод за спасение, за сливане със светлината. Само чрез преклонението пред Христос. Точно тази простота и логичност се харесала на църковните водачи в онова хаотично време. Тома пък твърдял, че всеки притежава вродена способност да открие Бог, като се вгледа в себе си и без Да се прекланя пред никого.

— И това учение е трябвало да бъде смазано. Монсеньорът само вдигна рамене.

— Но кое е правилното? Вигор се ухили.

— Кой знае? Аз не знам, нямам отговор на всички въпроси. Както е казал Иисус: „Търси и ще намериш“.

Грей свъси вежди. Този цитат звучеше доста гностично, ако питаха него. Загледа се в езерото и платноходките. Свет-лината се отразяваше ярко в спокойните води. „Търси и ще намериш“. По тази пътека ли беше поел самият той, като бе изучавал толкова много философии? И така да беше, задово-лителни отговори не беше намерил.

А ставаше въпрос за незадоволителни отговори…

Грей се обърна към Вигор — даде си сметка колко се бяха отклонили от първоначалната тема.

— Какво общо има всичко това с убийствата в Кьолн?

— Ще ви кажа. — Вигор вдигна пръст. — Първо, мисля, че нападението е свързано с първоначалния конфликт между ортодоксалната вяра на Йоан и старата гностична традиция на Тома.

— И сега конфликтът е между Католическата църква, от една страна, и Драконовия двор, от друга?

— Не, и точно там е работата. Размишлявах върху това цяла нощ. Драконовият двор, макар и да търси познание чрез гностични мистерии, не търси Бог, а власт и само власт. Искат нов световен ред, връщане към нов феодализъм, в който те ще са феодалите, с правото да управляват човечеството заради генетичното си превъзходство. В този смисъл — не, не мисля, че Драконовият двор представлява гностичната страна на този древен конфликт. Мисля, че те са изкривили до перверзност гностичните традиции и не са нищо повече от жадни за власт мародери. Но корените им определено се крият в онази традиция.

Грей призна неохотно довода му, но това по никакъв начин не промени мнението му.

Вигор, изглежда, усети това и продължи:

— Второ. В евангелието на Тома има една история, която разказва как един ден Иисус го дръпнал встрани и тайно му казал три неща. Когато другите апостоли го попитали какво му е казал, той отговорил така: „Ако ви разкрия дори едно от нещата, ще грабнете камъни и ще ги хвърлите по мен; но, от камъните ще излезе огън и ще ви изгори“.

Вигор гледаше Грей и чакаше, сякаш това беше някакъв тест.

Грей обаче беше на висота.

— Огън от камъни, който изгаря. Като онова, което се е случило на богомолците в катедралата.

Вигор кимна.

— Мислех си за този цитат, откакто за пръв път чух за убийствата.

— Връзката е доста прозрачна — каза Грей със съмнение.

— Сигурно, ако нямах трети исторически аргумент, с който да я подкрепя.

Грей се чувстваше като агне, което водят на заколение.

— Според исторически текстове — обясни Вигор — Тома отишъл да проповядва вярата си в Изтока и стигнал чак до Индия. Покръстил хиляди хора, построил църкви, разпространявал вярата и накрая починал в Индия. Но по онези земи си останал най-известен с едно нещо, с едно покръстване.

Грей чакаше.

Вигор завърши натъртено:

— Тома покръстил тримата влъхви.

Очите на Грей се разшириха. Умът му запреде нишките — свети Тома и неговата гностична традиция; тайните, нашепнати му от Христос; смъртоносен огън, излъчван от камъни; и всичко това свързано за пореден път с влъхвите. Дали връзката не продължаваше и по-далеч? Представи си снимките на жертвите в Германия. Обезобразените тела. И доклада на патолозите за втечнените външни слоеве на мозъците им. Спомни си също и миризмата на обгоряла плът в катедралата.

По някакъв начин костите бяха свързани със смъртта на онези хора.

Но как?

И да имаше някаква историческа връзка към тези улики, тя излизаше извън неговата компетентност и знания. След като призна това пред себе си, той вдигна поглед към монсеньора.

Вигор заговори, сигурен в аргументите си:

— Както казах в самото начало, мисля, че зад смъртта на хората в катедралата се крие нещо повече от напреднала технология. Мисля, че случилото се е тясно свързано с Църквата, с нейната ранна история, а може би и с времената преди основаването й. И съм сигурен, че знанията ми ще са ценни и незаменими в това разследване.

Грей го гледаше замислено.

— Но не и племенницата ми — завърши Вигор, с което стана ясно защо беше пожелал да разговаря с Грей насаме. Протегна му ръката си. — Щом се върнем в Рим, ще я пратя при нейните карабинери. Няма още веднъж да я изложа на опасност.

Грей стисна ръката на монсеньора. Най-сетне нещо, за което и двамата бяха съгласни.

 

10:45

 

Рейчъл чу зад себе си стъпки и си помисли, че Марио се връща с поръчката им. Вдигна поглед и едва не падна от стола си при вида на възрастната дама, която стоеше до нея, подпряна на бастун. Беше облечена в тъмносини панталони и по-светло лятно сако с цветни мотиви. Бялата й коса беше накъдрена, а очите й святкаха развеселено.

Марио стоеше зад новодошлата с широка усмивка.

— Изненада!

Рейчъл скочи под погледите на двамата американци.

— Nonna? Какво правиш тук?

Баба й я потупа по бузата и заговори на италиански:

— Твоята побъркана майка! — Размаха пръсти във въздуха. — Отиде в Рим да те види. И ме остави с онзи синьор Барбари, да се грижел за мен. Сякаш имам нужда някой да ме наглежда. Освен това той винаги мирише на сирене.

— Nonna…

Баба й я прекъсна безцеремонно.

— И дойдох на вилата. Хванах влака. А после Марио се обади и каза, че с Виги сте тук. Аз пък му казах да не ти казва нищо.

— Хубава изненада, нали? — повтори Марио. Хилеше се, горд от себе си. Сигурно през цялото време си беше хапал езика от усилие да не каже нищо.

— Кои са приятелите ти? — попита я баба и. Рейчъл ги представи.

— Това е баба ми.

Тя се здрависа с всеки поотделно и премина на английски:

— Викайте ми Камила. — Изгледа Монк от главата до петите. — Защо си се остригал така? Срамота. Но очите ти са хубави. Италианец ли си?

— Не, грък.

Тя кимна вещо.

— Не е лошо. — После се обърна към Кат. — Синьор Монк гадже ли ти е?

— Не — отвърна Кат малко по-троснато от необходимото. — Определено не е.

— Стига де — възмути се Монк.

— Хубава двойка сте — заяви nonna Камила безапелационно. После се обърна към Марио. — Искам чаша от това прекрасно винце, per favore, Марио.

Той хукна да изпълни поръчката й, все така ухилен до уши.

Грей и Вигор се връщаха от кратката си разходка. Докато вървяха към тях, Рейчъл забеляза, че Грей избягва да срещне погледа й. Тя знаеше защо вуйчо й беше поискал да разговаря насаме с него. А ако се съдеше по поведението на американеца, можеше да се досети и за резултата.

Рейчъл изведнъж изгуби интерес към виното си.

Вуйчо Вигор забеляза новодошлата на масата и суровото му изражение се разкриви от тотална изненада.

Nonna Камила още веднъж обясни как се е озовала тук, после я запознаха с Грей. Бабата на Рейчъл й хвърли въпросителен поглед, преди да впие поглед в американеца. Очевидно видяното й хареса — набола черна брада, буреносно сини очи, черна коса. Рейчъл знаеше, че баба й умее да сватосва хората — генетична черта на всички италиански матрони.

Възрастната дама се наведе към нея и прошепна, без да сваля очи от Грей.

— Виждам красиви бебета. Bellissimo bambini.

— Nonna — предупредително сниши глас Рейчъл. Баба й сви рамене и каза по-високо:

— Синьоре Пиърс, вие italiano ли сте? — Не.

— А искате ли да станете? Внучка ми… Рейчъл побърза да я прекъсне:

— Nonna, нямаме много време. — И си погледна демонстративно часовника. — Чака ни работа в Милано.

Баба й грейна.

— Карабинерска работа. Проследявате откраднато изкуство? — После изгледа Вигор. — Нещо, взето от църква?

— Нещо такова. Но не можем да говорим за разследване, което не е приключило.

Баба й се прекръсти.

— Ужасно… да откраднеш от църква. Четох за убийствата в Германия. Ужасно, просто ужасно. — Плъзна поглед около масата, сякаш отмяташе наум чужденците. Очите й се спряха на Рейчъл, съвсем леко присвити, Рейчъл не пропусна да забележи препускащите мисли зад острия поглед на баба си. Въпреки външния си вид, баба й не пропускаше нищо. Кражбата на костите от катедралата в Кьолн беше централна новина във всички вестници. А ето ги и тях, пътуват с група американци, близо до границата с Швейцария, обратно в Италия. Беше ли се досетила баба й за истинската им цел?

— Ужасно — повтори възрастната дама.

Пристигна сервитьор с две големи кесии храна — хлябовете стърчаха от кесиите.

Вигор се наведе, целуна възрастната жена по двете бузи и каза:

— Momma, след няколко дни ще дойдем в Гандолфо да те видим. Щом приключим с това нещо.

Грей понечи да мине край нея, но тя го хвана за ръката и го дръпна към себе си.

— Да се грижиш за внучка ми. Грей вдигна поглед към Рейчъл.

— Ще го имам предвид, макар че тя се грижи достатъчно добре за себе си.

Погледите им се срещнаха и на Рейчъл изведнъж й стана много горещо. Почувства се глупаво и отклони поглед. Не беше някоя ученичка в края на краищата. Никак даже.

Баба й целуна звучно Грей по бузата.

— Ние, жените Верона, винаги се грижим за себе си. Гледай да го запомниш.

Грей се усмихна.

— Тъй вярно.

Отстъпи встрани и бабата го плесна по задника.

— Ragazzo buono.

Когато всички се отправиха към портата, баба Камила даде знак на Рейчъл да почака. Протегна ръка към нея, отгърна отворения й жакет и отдолу се показа празният кобур.

— Изгубила си нещо, а?

Рейчъл съвсем беше забравила, че още носи празния презраменен кобур. Беретата беше останала в катедралата. Баба й обаче го беше забелязала.

— Една жена никога не трябва да излиза от къщи гола. — Баба й взе чантичката си, отвори я и се видя матово черната дръжка на любимия й нацистки люгер Р — 08. — Вземи моя.

— Nonna! He бива да го носиш. Баба й само махна с ръка.

— Влаковете вече не са безопасни за сама жена. Твърде много цигани има. Но си мисля, че на теб може да ти потрябва повече, отколкото на мен.

Погледна я и Рейчъл разбра, че се е досетила за опасностите, които криеше мисията им.

Рейчъл се пресегна и затвори решително чантичката й.

— Grazie, Nonna. Аз ще се оправя, не се притеснявай. Баба й сви рамене.

— Ужасно нещо, онова в Германия. — И завъртя многозначително очи. — По-добре внимавай.

— Ще внимавам, Nonna. — Понечи да се обърне, но баба й я стисна за китката.

— Той те харесва. Синьоре Пиърс. — Nonna…

— Биха ви се родили bellissimo bambini.

Рейчъл въздъхна. Въпреки надвисналата опасност бабай не се отклоняваше от любимата си тема: бебета. Истинските съкровища на бабите по целия свят.

Спаси я Марио, който пристигна със сметката. Тя отстъпи настрани и плати в брой, като остави достатъчно и за обяда на баба си. После си събра нещата, целуна баба си и тръгна да настигне другите на площада.

Но отнесе със себе си бабиния си боен дух. Жените Верона определено знаеха как да се грижат за себе си. Настигна вуйчо си и останалите при колата. Фиксира Грей с най-добрия си отровен поглед.

— Ако си мислиш, че ще ме изриташ от това разследване, можеш да идеш до Рим пеша.

С ключовете в ръка заобиколи мерцедеса, доволна от сащисалата физиономия на американеца, който веднага се обърна към вуйчо й.

Бяха я следили, стреляли бяха по нея, накрая се опитаха да я взривят. Нямаше никакво намерение сега да я зарежат на банкета край пътя.

Отключи своята врата, но другите остави заключени.

— Това се отнася и за теб, вуйчо.

— Рейчъл… — опита се да спори той.

Тя се настани зад волана, затръшна вратата си и включи двигателя.

— Рейчъл! — Вуйчо й потропа по прозореца. Тя включи на скорост.

— Va bene! — извикай той през рева на форсирания двигател. — Оставаме заедно.

— Закълни се — извика му тя на свой ред. Ръката й беше на скоростния лост.

— Dio mio… — Той завъртя очи към небето. — И се чудиш защо съм станал свещеник…

Тя отново форсира двигателя. Вуйчо й сложи длан на прозореца.

— Предавам се. Кълна се. Изобщо не трябваше да го пробвам с жена от семейството.

Рейчъл се извърна и приклещи с поглед Грей. Той си беше мълчал досега, лицето му бе сурово. Изглеждаше готов да открадне някоя кола и да продължи сам. Дали не беше прекалила? Ала усещаше, че сега е моментът да заяви позицията си.

Сините очи на Грей бавно и ледено се преместиха върху вуйчо й, после обратно към нея. И докато се гледаха, в този проточващ се миг, Рейчъл усети колко много иска да остане, искаше го до мозъка на костите си. Може би той също го разбра. Защото кимна много бавно, толкова бавно, че движението остана почти незабелязано.

Но и то беше достатъчно.

Тя отключи вратите и другите се качиха в колата.

Монк влезе последен и изсумтя:

— Лично аз нямах нищо против да повървя.

 

11:05

 

Грей наблюдаваше Рейчъл от задната седалка.

Тя си беше сложила слънчевите очила със синкав оттенък, които правеха изражението й почти неразгадаемо. Устните й обаче бяха стиснати на черта. Мускулите на дългия й врат бяха напрегнати като тетива на лък, докато се оглеждаше за коли, преди да се включи в движението. Макар да бяха постигнали съгласие, още беше ядосана.

Как изобщо беше разбрала за какво са се договорили с вуйчо й? Интуицията й беше впечатляваща, както и безцере-монното й отношение към конфликта. Но той помнеше и уязвимостта й в катедралата, когато погледите им се бяха срещнали над пропастта между двете кули. Дори и тогава обаче, сред куршумите и огъня, тя беше издържала.

За миг погледите им се срещнаха в огледалото за задно виждане: очите й бяха засенчени от очилата. Въпреки това той знаеше, че го изучава. Стана му неприятно и погледна встрани.

Ядоса се на собствената си реакция и стисна юмрук вър-ху коляното си.

Досега не беше срещал жена, която толкова да го смуща-ва. Имал беше приятелки, но нищо, което да издържи повече от половин година, а дори и тези връзки датираха от гимназията. В младостта си беше твърде буен, а после твърде отдаден на военната си кариера, първо в армията, после при рейнджърите. Не се задържаше никъде повече от половин година и романтичните му връзки обикновено се свеждаха до някоя отпуска за уикенда. И при всичките си флиртове никога не беше срещал жена, която да го плаши и интригува едновременно, не и до такава степен. Жена, която можеше с лекота да се смее на масата, а после да се втвърди като полиран диамант.

Облегна се назад и се загледа в летящия отстрани провинциален пейзаж. Постепенно езерният район остана зад тях и шосето пое надолу към подножието на Алпите. Пътуването беше кратко. До Милано имаше само четиридесет минути път с кола.

Грей се познаваше достатъчно, за да разбира отчасти с какво го привлича Рейчъл. Лесният път, обичайното, нерешителното никога не го бяха привличали. Но не беше и любител на крайностите — на безразсъдното, безцеремонното, нехармоничното. Предпочиташе хармонията, сплав от крайности с постигнато равновесие, но не за сметка на уникалността.

В общи линии — даоисткото виждане за връзката между ин и ян.

Дори и собствената му кариера беше отражение на същото — ученият и войникът. Дисциплините, които беше изучавал, се опитваха да свържат биологията и физиката. Веднъж беше обяснил този свой избор на Пейнтър Кроу. „Цялата химия, биология и математика се свеждат в крайна сметка до едно — до положителното и отрицателното, до нулата и единицата, до светлината и мрака“.

Откри, че вниманието му отново се е насочило към Рейчъл. Тя олицетворяваше същата тази философия, само че в добре оформена плът.

Гледаше я как вдига ръка да разтрие схванатия си врат. Устните й се разтвориха леко, когато пръстите й откриха болезненото място. Грей се зачуди какъв ли е вкусът им — на устните.

Преди мислите му да са се отплеснали още повече, Рейчъл вкара мерцедеса в остър завой и Грей политна към вратата. Тя свали ръката си, превключи на по-ниска скорост, даде газ и излезе от завоя още по-бързо.

Грей се хвана за дръжката на тавана. Монк изпъшка.

Рейчъл само се усмихна.

Защо точно тази жена тревожеше въображението му?

 

06:07 източно време

Вашингтон

 

Осем часа и нито дума.

Пейнтър крачеше из кабинета си. Дошъл беше още в десет предната вечер — веднага щом го уведомиха за експлозията в Кьолнската катедрала. Оттогава информацията беше малко.

Твърде малко.

Източникът на възпламеняването — бомби, пълни с черен барут, бял фосфор и запалимото масло LA — 60. Цели три часа бяха минали, докато овладеят пожара достатъчно, за да влезе вътре екип. Само че вътрешността на катедралата се беше превърнала в празна черупка, пълна с токсичен дим, обгоряла до камъка на стените и подовете. Бяха открити и обгорели останки от скелети.

Неговият екип?

Още два часа бяха минали, докато пристигне доклад за открити до две от телата останки от оръжия. Неидентифицирани автоматични пушки. Такива оръжия не бяха дадени на неговия екип. Така че поне някои от телата бяха на неизвестните нападатели.

Но другите?

Данните от сателитното наблюдение се оказаха безполезни. Нито едно от небесните очи не беше сканирало района по време на нападението. Колкото до наземното наблюдение — записите от камерите по улиците и тези на близките магазини още се проучваха. Очевидците бяха малко. Един бездомник, който спял близо до Катедралния хълм, видял няколко души да бягат от горящата катедрала. Но пък алкохолът в кръвта му показвал, че е мъртвопиян.

И толкоз. Обезопасената квартира в Кьолн не беше компрометирана. А от екипа — нито дума.

Нищо.

Пейнтър се боеше от най-лошото.

Почукване на полуотворената врата прекъсна мрачните му мисли.

Той се обърна и махна на Логан Грегъри да влезе. Първият му заместник се появи с дебел свитък документи под мишница и тъмни сенки под очите. Беше отказал да се прибере и беше останал до командира си през цялата дълга нощ.

Пейнтър го погледна с очакване, надяваше се на добра новина.

Логан поклати глава.

— Още не е засечена някоя от фалшивите им самоличности. — Проверяваха ежечасно летища, железопътни гари и автобусни линии.

— Нещо по границите?

— Нищо. Но Европейският съюз е като раз граден двор. Може да са излезли от Германия по най-различни пътища.

— И във Ватикана също нямат новини? Логан пак поклати глава.

— Говорих с кардинал Спера преди няма и десет минути.

Откъм компютъра му прозвуча камбанка. Пейнтър заобиколи бюрото си и натисна един клавиш за начало на видеоконферентна връзка. Обърна се към плазмения екран на лявата стена. Появи се едрозърнест образ на началника му, шефа на АИОП.

Доктор Шон Макнайт беше в кабинета си в Арлингтън. Беше без обичайното си сако и ръкавите на ризата му бяха навити. Без вратовръзка. Прокара ръка през посребряващата си червена коса, познат жест на умора.

— Получих молбата ти — каза шефът.

Пейнтър изпъна гръб. Логан се беше оттеглил към вратата, извън обхвата на камерата. Понечи да излезе, за да ги остави насаме, но Пейнтър му даде знак да остане. Молбата му не засягаше сигурността.

Шон поклати глава.

— Не мога да я удовлетворя.

Пейнтър се намръщи. Беше поискал разрешение сам да замине по спешност на място. Да бъде на разположение в Германия по време на разследването. Току-виж другите изпуснали някоя улика. Пръстите му се свиха в юмрук от безсилие.

— Логан може да наглежда нещата тук — възрази Пейнтър. — А аз ще поддържам непрекъснат контакт с командването.

Шон го погледна строго.

— Пейнтър, сега ти си командването.

— Но…

— Вече не си оперативен агент.

Болката, изглежда, се беше изписала на лицето му. Шон въздъхна.

— Знаеш ли колко пъти съм седял в офиса си и съм чакал вести от теб? Помниш ли последната си операция, онази в Оман? Мислех те за мъртъв.

Пейнтър сведе очи към бюрото си. По него бяха натрупани папки и документи. Те не му носеха утеха. Не беше подозирал колко мъчителна е била тази работа за шефа му. Пейнтър поклати глава.

— Има само един начин да се оправиш с неща като тези — каза шефът. — А мога да ти гарантирам, че този случай няма да ти е последният.

Пейнтър обърна лице към екрана. Болезнен възел се беше стегнал зад гръдната му кост, пулсираше и гореше.

— Трябва да имаш доверие на агентите си. Ти ги пращаш по задачи, но озоват ли се на терен, не ти остава друго, освен да им вярваш. Ти избра водача на тази операция и подкреп-лението му. Смяташ ли, че са в състояние да се справят със задачата си при враждебни условия?

Пейнтър си представи Грейсън Пиърс, Монк Кокалис и Кат Брайънт. Те бяха сред най-добрите и най-умните в Сигма. Ако някой можеше да оцелее…

Пейнтър бавно кимна. Имаше им доверие.

— Тогава ги остави да си разиграват коня. Както аз правех с теб. Един кон тича най-добре с хлабава юзда. — Шон се приведе напред. — Сега ти остава само да ги чакаш. Това е твоята отговорност пред тях. Да бъдеш готов да откликнеш. А не да хукнеш към Германия.

— Разбирам — каза той, но от това не му стана по-леко. Болката в гърдите му не отслабна.

— Получи ли пакета, който ти пратих миналата седмица?

Пейнтър вдигна поглед с нещо като усмивка. Беше получил подарък от шефа си. Цяло стекче таблетки против стомашни киселини. Тогава го беше помислил за шега. Сега обаче не беше толкова сигурен.

Шон се облегна назад.

— Само това облекчение ще получаваш оттук нататък. Пейнтър долови истината в думите на наставника си. Истинската тежест на това да си водач.

— На терен беше по-лесно — измърмори той.

— Не винаги — напомни му Шон. — Съвсем не винаги.

 

12:10 (местно време)

Милано, Италия

 

— Заключено — каза Монк. — Точно както каза монсеньорът.

Грей нямаше какво да възрази. Всичко изглеждаше наред. Сърбеше го да влезе вътре, да грабне костите и да се махне оттук.

Стояха на сенчестия тротоар край скромната фасада на базиликата „Св. Еусторджо“, близо до една от страничните вра-ти. Фасадата беше от червени тухли с оскъдна декорация; отзад се издигаше куличка с часовник и кръст на върха. Малкият напечен от слънцето площад в момента пустееше.

Преди няколко минути патрулка на общинската полиция беше минала бавно покрай базиликата. Всичко изглеждаше мирно и тихо.

По препоръка на Кат бяха огледали околността на църквата от разстояние. Грей дори беше надникнал през няколко прозореца с помощта на малък телескоп. Петте странични параклиса и централният кораб изглеждаха празни.

Беше станало горещо.

Грей обаче го побиваха студени тръпки.

Дали щеше да е толкова предпазлив, ако беше сам?

— Да действаме — каза той.

Вигор се приближи до страничната врата и посегна към голямото желязно чукало — кръг със стилизиран кръст. Грей задържа ръката му.

— Не. Стигнахме дотук незабелязано. Нека продължим в същия дух. — Обърна се към Кат и посочи ключалката. — Можеш ли да отвориш?

Кат приклекна и Монк и Грей я прикриха с телата си. Докато оглеждаше бравата, Кат ровеше в ключарския си комплект. След миг с прецизността на хирург се зае с ключалката.

— Командире — обади се Вигор. — Да разбием така една църква…

— Щом Ватиканът вече ви е дал разрешение да влезете, значи не я разбиваме.

Езичето прещрака и това сложи край на спора. Вратата се открехна.

Кат стана и метна раницата на гърба си. Грей даде знак на другите да се отдръпнат.

— Влизаме само аз и Монк. Вие наблюдавайте терена. — Посегна към яката си и пъхна слушалката в ухото си. — Ще Държим връзка по радиото. Кат, ти остани с Рейчъл и Вигор.

Прилепи на гърлото си микрофон, който да улавя вибрациите.

Вигор пристъпи напред.

— Както вече казах, свещениците са по-склонни да разговарят със свой колега. Ще дойда с вас.

Грей се поколеба… но казаното от монсеньора звучеше логично.

— Стойте зад нас през цялото време.

Кат не протестира, че са я оставили навън, но очите на Рейчъл замятаха искри.

— Някой трябва да ни пази гърба, ако стане напечено — обясни й Грей директно.

Тя сви устни, но след миг кимна.

Доволен, Грей се обърна и отвори вратата, колкото да се вмъкне през отвора. В тъмното преддверие беше хладно. Вратите към кораба бяха затворени. Не видя нищо съмнително. Тишината на светилището се усещаше тежка, все едно си под вода.

Монк затвори външната врата, отгърна дългото си палто и сложи ръка върху автомата си. Вигор спази дадените му указания и застана над него.

Грей се приближи до централната врата към вътрешния кораб. Бутна я с длан. В другата си ръка държеше глока.

Корабът беше по-светъл от преддверието — заради високите прозорци. Излъсканите мраморни подове отразяваха светлината и изглеждаха почти като мокри. Базиликата беше много по-малка от катедралата в Кьолн. Нямаше страничен неф, а беше само дълга зала, прав кораб, който завършваш с олтар.

Грей застина, нащрек за някакво движение. Въпреки свет-лината имаше достатъчно ниши, където да се скрие човек Редица колони поддържаше покривния купол. Пет миниа-тюрни параклиса се издуваха от дясната стена, приютили гробници на мъченици и светци.

Нищо не помръдваше. Единственият шум беше далечният рев на уличното движение — идваше сякаш от друг свят.

Грей влезе и бавно тръгна по централната пътека с пистолета в ръка.

Монк мина встрани, така че да покрива целия кораб. Прекосиха мълчаливо помещението. Нямаше и следа от персонала.

— Може да се излезли за обяд — чу се гласът на Монк по радиото.

— Кат, чуваш ли ме? — попита Грей.

— Ясно и силно, командире. Стигнаха до края на кораба.

Вигор посочи надясно, към параклиса най-близо до олтара…

В ъгъла на параклиса един гигантски саркофаг лежеше наполовина в сянка. Също като реликвария в Кьолн, светилището на влъхвите тук беше с формата на църква, но вместо от злато и скъпоценни камъни, този саркофаг беше недялан от един-единствен мраморен блок.

Грей тръгна натам.

Светилището беше високо около три и половина метра, пак толкова дълго и два метра широко. Единственият вход към вътрешността му беше през малък прозорец с решетки ниско на фасадата.

— Finestra confessionis — прошепна Вигор и посочи прозорчето. — Така богомолците могат да съзерцават реликвите коленичили.

Грей се приближи. Монк остана на пост. Ситуацията продължаваше да не му харесва. Наведе се и надникна в малкия прозорец. Зад стъклото се виждаше бяла камера с копринена тапицерия.

Костите бяха извадени, точно както беше казал монсеньорът. Ватиканът не искаше да поема никакви рискове. И с право.

— Ректорията се намира вляво от църквата — каза Вигор малко по-високо, отколкото му се искаше на Грей. — Там са кабинетите и жилищната част. Минава се през ризницата. — И посочи към другия край на църквата.

Сякаш по негов сигнал една врата в дъното на кораба рязко се отвори. Грей падна на едно коляно. Монк дръпна монсеньора зад една колона и едновременно с това вдигна пушката си.

Един-единствен човек влезе през вратата, в неведение за присъствието им.

Млад мъж в черно с бяла якичка.

Свещеник.

Беше сам. Приближи се до олтара и се зае да пали някакви свещи край него.

Грей изчака, докато свещеникът се приближи на два метра. Засега никой не го беше последвал. Той бавно стана и се показа.

Свещеникът застина — ръката му остана протегната към поредната свещ. Потрес се изписа на лицето му, когато забеляза пистолета в ръката на Грей.

— Chi sei?

Грей продължаваше да се колебае.

Вигор се показа иззад колоната.

— Padre…

Свещеникът подскочи и очите му се стрелнаха към монсеньора. Моментално забеляза якичката му и страхът на лицето му се замести с объркване.

— Аз съм монсеньор Верона — представи се Вигор и пристъпи напред. — Не се страхувайте.

— Монсеньор Верона? — Тревога набразди чертите на младия мъж. Той отстъпи крачка назад.

— Какво има? — попита Грей на италиански. Свещеникът поклати глава.

— Не може да сте монсеньор Верона. Вигор се приближи и му показа ватиканския си документ за самоличност.

Мъжът местеше поглед от картата към Вигор и обратно.

— Но… но… един човек дойде тук рано сутринта, малко след зазоряване. Висок човек. Много висок. С документ на името на монсеньор Верона. Носеше документи с всичките нужни печати от Ватикана. Които му даваха право да отнесе костите.

Грей и монсеньорът се спогледаха. Бяха ги надхитрили. Този път Драконовият двор беше заложил не на грубата сила, а на обикновена хитрост. По необходимост. Заради подсилената охрана. Сметнали, че истинският монсеньор Верона е игьртъв, те си бяха присвоили ролята му. Както знаеха и всичко друго, явно бяха знаели и за допълнителната задача на Зигор да прибере реликвите. Бяха използвали тази информация, за да измъкнат костите въпреки подсилените охранителни мерки.

Грей поклати глава. Продължаваха да се движат с една стъпка назад.

— По дяволите — измърмори Монк.

Свещеникът го погледна смръщено. Явно разбираше достатъчно английски, за да се възмути от такива изрази в Божия дом.

— Scuisi — побърза да се извини Монк.

Грей разбираше чувството на безсилие, разкъсващо колегата му. Даже двойно повече, защото беше ръководител на мисията. Едва успя да преглътне ругатните, които напираха на езика му. Бяха действали твърде бавно, твърде предпазливо.

Радиото му изжужа.

Беше Кат. Изглежда, беше чула достатъчно от разменените реплики.

— Всичко чисто ли е, командире?

— Чисто… и твърде късно — горчиво отвърна той.

Кат и Рейчъл влязоха при тях. Вигор ги представи на свещеника.

— Значи костите ги няма — каза Рейчъл. Младият свещеник кимна.

— Монсеньор Верона, ако искате да видите документите, държим ги в сейфа в ризницата. Може би това ще ви помогне.

— Може да ги проверим за отпечатъци — умърлушено каза Рейчъл, най-после повалена от умората. — Възможно е да са били непредпазливи. Едва ли са очаквали, че сме им по петите. С повечко късмет, може да разберем кой ни е предал във Ватикана. И така да се сдобием с нова улика — всъщност единствената ни улика.

Грей кимна.

— Вземете ги. Да видим дали няма да открием нещо. Рейчъл и монсеньор Верона тръгнаха към ризницата. Грей се обърна и тръгна към саркофага.

— Някакви идеи? — попита Монк.

— Все още разполагаме със сивкавия прах от златната мощехранителница — каза Грей. — Във Ватикана ще уведомим когото трябва за станалото и ще изследваме праха по-подробно.

Когато вратата към ризницата се затвори, Грей коленичи до прозорчето, като се чудеше дали молитвите биха помогнали.

— Би трябвало да минем с вакуумната четка — каза той делово, макар че не се чувстваше така. — Да видим дали и тук ще се потвърди наличието на амалгамния прах.

Наведе се по-близо и изви глава настрани, без да знае какво точно търси. Въпреки това го откри. Белег върху копринения таван на камерата. Червен печат върху бялата коприна. Миниатюрен извит дракон. Мастилото изглеждаше прясно твърде прясно.

Само дето не беше мастило.

А кръв.

Предупреждение, оставено от Лейди Дракон.

Грей се изправи, внезапно проумял истината.