Джеймс Ролинс
Карта от кости (18)

ЗЛАТНИЯТ КЛЮЧ

27 юли, 07:00

17. Авиньон, Франция

 

Грей кипеше от яд. Наемниците, преоблечени като френски полицаи, им вземаха оръжията и ги връзваха. Дори мръсният Раул беше с полицейска униформа.

Гигантът се изстъпи пред Грей и каза ухилено:

— Много е трудно да те убие човек. Но и на това му се вижда краят. И не се надявай кардиналът да те измъкне с връзките си. Той се сблъска със стар приятел на летището. — И кимна към генерал Ренде. — Нашият водач май реши че бедният кардинал вече не е от полза за Двора.

Сърцето на Грей се сви.

Раул се ухили кръвожадно.

Генерал Ренде се приближи към тях — цивилен, със скъп черен костюм и вратовръзка, с лъснати скъпи обувки. Допреди миг беше разговарял с друг мъж — със свещеническа якичка. Това сигурно беше префектът Алберто Менарди, къртицата на Двора във високите етажи на Ватикана. Менарди държеше някаква книга под едната си мишница и чанта в ръка.

Генералът се приближи към Раул.

— Достатъчно.

— Да, императоре. — Раул отстъпи крачка назад. Ренде посочи тунела.

— Нямаме време да злорадстваме. Свалете ги долу. Разберете какво са научили. После ги убийте. — Плъзна поглед из стаята. Сините му очи бяха ледени, сребристата му коса — пригладена с гел назад. — Няма да се преструвам, че ще ви пощадя живота. Можете само да избирате дали да умрете бавно, или бързо. Така че се сбогувайте с белия свят по начин, който сами си изберете.

— Как можа? — възкликна Вигор. Ренде тръгна към него.

— Не бой се, стари приятелю, племенницата ти ще я пощадим. Това ти го обещавам. И двамата изпълнихте дълга си, като държахте Двора в течение за съкровища с археологическа и художествена стойност. През всичките тези години ти служеше на Двора.

Лицето на Вигор замръзна. Монсеньорът не можеше да приеме истината, че е бил използван.

— Сега тази ти роля е към края си — продължи Ренде. — Но във вените на племенницата ти тече кралска кръв и ние ще се погрижим тя да роди нови крале.

— Като ме кръстосате с тоя урод? — изсъска Рейчъл.

— Мъжът и жената са без значение — каза Раул. — Винаги са били важни само кръвта и бъдещето. Чистотата на гените ни е не по-малко съкровище от онова, което търсим сега.

Грей гледаше Рейчъл, която стоеше до вуйчо си. Лицето й беше бледо, но очите й мятаха мълнии от ярост. Особено когато Раул я стисна за лакътя. Тя го заплю в лицето.

Той я удари през устата. Главата й отхвръкна назад и от сцепената й устна потече кръв.

Грей се хвърли напред, но дулата на две пушки го блъснаха обратно до стената.

Раул се наведе към нея.

— Обичам да ми е интересно в кревата. — Повлече я напред. — Този път няма да те изпусна от очи и за миг.

— Хайде да вземем онова, за което дойдохме — каза Ренде. По нищо не личеше насилието да го е смутило. — После ще започнем да товарим, преди бурята да е спряла. Камионите ще пристигнат след петнайсетина минути.

Сега вече Грей разбираше защо са се дегизирали. Униформите щяха да им осигурят време, през което да измъкнат част от съкровището. От погледа му не убягна сандъкът със сребристи запалителни гранати, който бяха внесли в стаята, докато ги връзваха. Всичко, което Дворът не успееше да изнесе, щеше да бъде унищожено.

Алберто се приближи до Раул.

— Донесете брадвите, електрическите бормашини и киселината — каза Раул и махна на хората си да действат.

Грей знаеше, че изброените инструменти няма да бъдат използвани за строителство.

Те бяха инструментите на един извратен до мозъка на костите си садист.

Подкараха ги към тунела под дулата на оръжията, на разстояние един от друг. След като се спуснаха долу, дори и наемниците, самодоволни и свикнали с всичко мъже, зяпнаха удивено.

Раул огледа огромното помещение и каза само:

— Ще ни трябват още камиони. Алберто беше като зашеметен.

— Удивително… просто удивително. А според „Аркадиума“ това са само песъчинки, оставени на прага към още по-велико съкровище.

Вигор го изгледа смаяно.

— Имаш завещанието на Жак дьо Моле?

Алберто притисна книгата, която носеше, до гърдите си.

— Копие от седемнайсети век. Последното известно. Грей погледна въпросително Вигор.

— Жак дьо Моле е бил последният Велик майстор на рицарите тамплиери, изтезаван от инквизицията заради отказа си да разкрие къде е скрито съкровището на ордена. Изгорили го на клада. Но винаги е имало слухове за тамплиерски документ — последната воля на Моле, преди да го заловят.

— Така нареченият „Аркадиум“ — каза Алберто. — Който от столетия е притежание на Драконовия двор, В него се намеква за съкровище. Различно от златото и скъпоценностите на тамплиерите. По-велико съкровище. Което ще сложи в ръката на откривателя си ключовете към целия свят.

— Изгубената тайна на влъхвите — каза Вигор.

— И тя е тук — каза Алберто с грейнали очи. Заслизаха надолу към стъкления под.

При най-долното ниво войниците се разпръснаха и заеха позиции по цялата окръжност. Блъснаха Грей и другите да коленичат. Алберто слезе сам при стъкления под, наведе се да огледа лабиринта и измърмори:

— Последната гатанка.

Раул застана до Рейчъл близо до стълбището. Обърна се към коленичилите пленници и каза:

— Мисля да започнем с жените. С коя обаче?

Дръпна Рейчъл за косата, изви главата й и я целуна силно в устата. Тя се загърчи, давеше се, но с вързани ръце не можеше да направи нищо.

Грей побесня. Притисна върха на ботуша си в камъка и скритото острие изскочи от тока — същото, с чиято помощ се беше освободил от килията в замъка. Скри ножа зад вързаните си китки и бързо сряза връзките на ръцете си. Овладя се обаче и с нищо не показа, че е свободен.

Раул най-сетне пусна Рейчъл. Долната му устна кървеше, Рейчъл го беше ухапала, но той само се ухили доволно. Бутна я силно в гърдите и тя падна назад.

— Долу — каза Раул с разперена напред длан, сякаш говореше на куче.

Дуло до слепоочието на Рейчъл придаде допълнителна тежест на нареждането му.

Раул се обърна към другите пленници.

— С нея ще се позабавлявам по-късно. Така че ще ни трябва друга жена за начало. — Тръгна към Сейчан, огледа я, после поклати глава. — На теб сигурно ще ти е приятно всъщност.

После се обърна към Кат и даде знак на двамата пазачи край нея да я извлекат пред другите. След което се наведе и взе две неща от инструментариума си — брадва и бормашина. Огледа ги, после остави брадвата.

— Това вече го правих.

Вдигна бормашината и натисна копчето. Писъкът на моторчето отекна в просторната пещера с обещание за болка.

— Ще започнем с едното око — каза Раул.

Един от войниците изви назад главата на Кат. Тя се задърпа, но другият я изрита в корема и й изкара въздуха. Грей видя сълза да се търкулва от едното й око. Не беше уплашена. Беше разгневена.

Раул приближи бормашината към лицето й.

— Недей! — извика Грей. — Ще ти кажа каквото знаем.

— Не — викна и Кат и си спечели удар в лицето.

Грей знаеше какво се крие зад това нейно „не“. Ако Драконовият двор се добереше до скритата тук сила, до „ключовете към света“, това би означавало Армагедон. Собственият им живот, кръвта им, беше без значение.

— Ще ти кажа — повтори Грей. Раул се поизправи.

Грей се надяваше да го примами по-близо. Но Раул не мръдна от мястото си.

— Не помня да съм задал някакъв въпрос. — И се наведе отново. — Това е само демонстрация. Когато стигнем до фазата на въпроси и отговори, нещата ще загрубеят.

Бормашината зави още по-силно.

Грей не можеше да чака повече. Нямаше да седи и да гледа как този луд осакатява втори човек от екипа му. По-добре да умре в престрелка. Скочи и заби лакът в слабините на войника, който го пазеше. После хвана пушката му, насочи я към Раул и натисна спусъка.

Щрак.

Нищо.

 

07:22

 

Рейчъл гледаше безпомощна как един от войниците зад Грей го поваля на земята с приклада на пушката си.

Раул се разсмя и натисна копчето на бормашината по-силно.

— Свалете му ботушите — нареди той и се приближи към Грей, докато наемниците изпълняваха заповедта му. — Да не си мислиш, че не съм прегледал подробно записите от охранителните камери след бягството ти? Когато първите двама, които изпратих в замъка да ви убият, не се обадиха, пратих нов екип да разбере какво се е случило. Заварили в двора само кучетата. После обаче открили как си избягал и ми се обадиха веднага.

Наемниците му смъкнаха ботушите.

— Така че ти оставих малката ти надеждица — продължи Раул. — Винаги е добре да знаеш каква тайна крие врагът ти. Това свежда изненадите до минимум. Предположих, че рано или късно ще се опиташ да се добереш до някое пушкало… но се надявах да си по-издръжлив. И да изчакаш, докато всичко не плувне в кръв. — Раул вдигна бормашината и му обърна гръб. — Така, докъде бяхме стигнали?

Рейчъл гледаше как пак връзват ръцете на Грей зад гърба му. Лицето му беше като празна черупка, безнадеждно. И това я уплаши повече от предстоящите изтезания.

— Остави другите на мира — каза Грей с мъка и се изправи. — Губиш си времето. Знам как да отворим портата. Нараниш ли дори един от хората ми, няма да научиш нищо.

Раул го изгледа.

— Обясни и ще обмисля предложението ти.

Грей плъзна безпомощен поглед по другарите си, после каза:

— Светлина.

Кат изпъшка. Вигор провеси глава.

— Прав е — извика някой отдолу. Беше Алберто, качваше се към тях. — Огледалата на стените са отразяващи и обърнати под ъгъл.

— Нужна е светлината на лазер — продължи Грей, разкриваше всичко. И им преразказа теорията на Вигор.

— Да, да… напълно логично — замърмори Алберто.

— Е, скоро ще разберем — каза Раул. — Ако лъже, ще започнем да режем крайници.

Грей се обърна към Рейчъл и другите.

— Така или иначе щяха да разберат. Вече имат златния ключ.

— Свалете пленниците долу — нареди на хората си Раул. — Никакви рискове. Наредете ги до стената. Останалите — той вдигна поглед към кръга от войници, — не сваляйте очи от тях. Застреляйте всеки, който помръдне.

Свалиха ги на долното ниво и ги наредиха покрай стената. Грей беше само на три стъпки от Рейчъл. Тя копнееше да протегне ръка и да хване неговата, но той изглеждаше потънал в собствените си терзания.

А и самата тя не смееше да помръдне.

Войниците на горното ниво бяха залегнали и ги бяха взели на прицел.

Грей измърмори нещо. Думите му стигнаха само до нейните уши.

— Лабиринтът на Минотавъра.

Тя сбърчи вежди. Без да помръдва, той изкриви поглед към нея, после обратно към пода. Какво се опитваше да й каже?

„Лабиринтът на Минотавъра“.

Това беше едно от имената на лабиринта. Дедаловият лабиринт. Митичният лабиринт, обитаван от чудовищния Минотавър, смъртоносен звяр в смъртоносен лабиринт.

„Смъртоносен“.

Рейчъл си спомни капана в гробницата на Александър. Смъртоносния проход. Технологията беше необходимото, но не и единственото условие, за да се решат тези гатанки. Трябваше да познаваш историята и митологията. Грей се опитваше да я предупреди. Вярно, бяха се досетили за необходимата технология, но още не бяха решили гатанката.

Сега вече знаеше на какво се надява Грей. Беше казал на Раул достатъчно, за да го убие — с малко късмет.

Раул свали лазерния прицел на една пушка и понечи да тръгне към централния пиедестал. После, изглежда, размисли и се обърна към Грей.

— Ти. — Изгледа го подозрително. — Ти го занеси там. Избутаха Грей от стената, далеч от Рейчъл. Развързаха му ръцете. Но само толкова. Оръжия го следяха от всички страни.

Раул бутна лазера в ръката му.

— Нагласи го. Както каза.

Грей погледна Рейчъл, после тръгна по стъкления под по чорапи.

Нямаше избор.

Трябваше да влезе в лабиринта на Минотавъра.

 

07:32

 

Генерал Ренде си погледна часовника. Гръмотевица изтрещя зад стените на двореца. Онова, към което се беше стремил толкова дълго, щеше да се осъществи всеки миг. Дори ако не успееха да отворят каквото там тайно подземие се криеше долу, той вече беше огледал набързо пещерата. Само по себе си хранилището беше съкровище, пред което бледнееха всички други.

Щяха да изнесат каквото могат, а другото щяха да унищожат.

Експертът по експлозивите вече залагаше запалителните заряди.

Оставаше само да изчакат камионите.

Три големи камиона. Щяха да циркулират между двореца и един огромен склад в предградията, да оставят там товара си, да им прикачват нови ремаркета и да се връщат за още товар.

Насам и натам — докато може.

Генералът се намръщи. Закъсняваха. Шофьорът на първия камион му се беше обадил преди пет минути. Пътищата били в ужасно състояние и макар слънцето да беше вече изгряло, от поройния дъжд и плътните облаци не се виждало почти нищо.

Но макар да ги забавяше, бурята беше добре дошла, защото прикриваше действията им и свеждаше интереса към тях до минимум. От своя страна, външните постове щяха да елиминират всеки любопитен. А и бяха дадени доста подкупи.

Би трябвало да разполагат с половин ден.

Чу повикване по радиото и натисна бутона за приемане.

— Първи камион — докладва шофьорът. — Изкачвам хълма. Изтрещя гръм.

Започваше се.

 

07:33

 

Грей вървеше към ниската колона от магнетит. Над главата му се извиваха двете арки от същия камък. Дори и без да докосва нищо, усещаше спящата тук сила.

— По-бързо! — викна Раул.

Грей пристъпи към пиедестала. Сложи лазера върху колоната, закрепи го и го насочи към прозореца на дванайсетия час. Спря да си поеме дъх. Опитал се беше да предупреди Рейчъл, че трябва да е готова за всичко. Активираха ли това нещо, всички щяха да са в опасност.

— Включи лазера! — викна Раул. — Или започвам да стрелям по коленете на приятелчетата ти.

Грей посегна и натисна копчето.

Тънък лъч червена светлина опря в плочата от златно стъкло.

Грей си помисли за батериите в гробницата на Александър. Минаваше известно време, докато се натрупа какъвто там заряд или електрически капацитет се натрупваше, после започваха фойерверките.

Нямаше намерение да стои тук, когато започнеха.

Обърна се и бързо тръгна назад. Не тичаше, не правеше никакви резки движения — иначе щяха да го застрелят. Върна се на мястото си до стената.

Раул и Алберто стояха до стълбите.

Всички погледи бяха приковани в лъча червена светлина и огледалото.

— Нищо не става — изръмжа Раул.

— Може да минат няколко секунди, докато се генерира достатъчно енергия, за да се активира огледалото — обади се Вигор.

Раул вдигна пистолета си.

— А ако не се активира… Активира се.

Дълбок мелодичен тон прозвуча и нов лазерен лъч се изстреля от дванайсетата плоча към плочата, която обозначаваше петия час. Последва половинсекунден шемет.

Всички мълчаха като онемели.

После нов светлинен лъч изригна, целеше се в плочата на десет часа. Отрази се моментално и заотскача от огледало в огледало.

Грей се взираше в рисунъка пред себе си — огнена звезда на нивото на кръста му. Той и другарите му стояха между върховете на звездата и не смееха да мръднат.

Символизмът беше очевиден.

Витлеемската звезда.

Светлината, водила влъхвите.

Жуженето набра сила. Огънят на звездата също.

Грей обърна глава и примижа.

И тогава го усети — преминаването на някакъв праг. Налягането се ливна отвътре навън и го залепи за стената.

Майснеровото поле — отново.

Звездата се изду в центъра си, сякаш нещо я буташе откъм пода. Стигна до пресечната точка на магнетитните арки горе.

Излив на енергия изпука по арките.

Грей усети как нещо дърпа металните копчета на ризата му.

Магнитният заряд на арките беше нараснал стократно.

Новото поле отблъсна енергията на звездата и я запрати надолу, където тя удари стъкления под със силен металически звън като от огромна камбана.

Централната колона литна нагоре, сякаш изстреляна от сблъсъка на енергии. Удари се в центъра на пресечените арки… и си остана там. Два електромагнита, слепени от полетата си.

Звънтежът започна да утихва и ушите на Грей изпукаха с отслабването на полето. Звездата примигна и угасна — рисунъкът й сякаш се беше отпечатал в зениците му. Той примигна.

Късата колона още висеше, прилепнала към пресечката на двете арки, и сочеше надолу. Грей проследи посоката на каменния пръст.

В средата на пода, там, където беше стояла колоната, сега имаше идеален кръг от масивно злато. Същото като на ключа. В центъра на кръга — „центъра на всичко“ — имаше черен прорез.

— Ключалката! — възкликна Алберто. Пусна книгата си, отвори чантата и извади златния ключ.

Грей улови суровия поглед на Вигор от другата страна на кръга. Грей им беше дал не само златния ключ, а ключа към света.

Алберто, изглежда, беше стигнал до същия извод и развълнуван стъпи на стъкления под.

Електрически мълнии се изстреляха от повърхността, пронизаха го, вдигнаха го във въздуха и го задържаха увиенал там. Той крещеше и се гърчеше, а пламъците го облизваха. Кожата му почерня; косата и дрехите му се подпалиха. Раул отстъпи ужасен назад, спъна се в първото стъпало и падна по задник.

— Бягай! — викна Грей на Рейчъл.

Това навярно беше единственият им шанс.

Тя обаче не го чуваше, хипнотизирала като всички други.

Писъците на Алберто най-после секнаха. Сякаш разбрала, че плячката й е мъртва, последната мълния захвърли трупа му към брега на стъкления басейн.

Никой не помръдна. Разнесе се воня на печено месо.

Всички бяха приковали погледи в смъртоносния лабиринт.

Минотавърът беше дошъл.

 

07:35

 

Генерал Ренде се оттегли назад по стъпалата към кухнята. Един от войниците му го беше повикал долу, когато се беше запалила звездата. Искал бе да види какво ще стане… но от безопасно разстояние.

После светлината беше угаснала.

Разочарован, той се беше обърнал — и в същия миг прозвуча агонизиращ писък.

Писък, от който целият настръхна.

Избяга обратно в кухнята. Един от неговите хора, във френска униформа, бързо се приближи към него.

— Първият камион е пристигнал!

Ренде се отърси от краткотрайната си тревога. Чакаше го работа.

— Свържи се с всички, които не са на пост. Време е да изпразним подземието.

 

07:36

 

Рейчъл знаеше, че са в беда. Раул изрева на Грей:

— Знаел си, че ще стане така!

Грей отстъпи една крачка покрай стената.

— Откъде да зная, че префектът ще се опече? Раул вдигна пистолета си.

— Време е за един урок.

Но пистолетът не беше насочен към Грей.

— Не! — простена Рейчъл.

Пистолетът гръмна. От другата страна на кръга вуйчо й се хвана за корема и изпъшка невярващо. Краката му се подгънаха и той се свлече покрай стената.

Сейчан се плъзна като черна котка към него и подпря краката му, преди да са докоснали стъклото.

Но Раул не беше приключил с тях. Обърна пистолета си към Кат. Тя беше само на три метра от него. Пистолетът сочеше към главата й.

— Недей! — каза Грей. — Нямах представа, че ще стане така! Но вече знам къде сгреши Алберто!

Раул се извъртя към него. От цялото му същество се излъчваше гняв. Но не заради смъртта на Алберто, реши Рейчъл, а защото тази внезапна и ужасна смърт го беше изплашила. А той мразеше да го е страх.

— Казвай! — изръмжа Раул. Грей посочи лабиринта.

— Не може просто така да отидеш до ключалката. Трябва да следваш пътеката. — Той махна към извитите линии на лабиринта.

Раул присви очи и огънят в тях поутихна. Страхът му отстъпи пред логиката на предложеното обяснение.

— Звучи логично — каза Раул. Отиде при трупа, наведе се и скърши сгърчените от огъня пръсти, които още стискаха ключа. Измъкна го и изтри овъглената плът, полепнала по него.

Махна на един от хората си да слезе и посочи към центъра на лабиринта.

— Занеси това там. — И му даде златния ключ. Младият войник се дръпна като ужилен. Видял беше какво стана с Алберто.

Раул опря дулото на пистолета си в челото му.

— Или ще умреш веднага. Ти избираш.

Младежът взе ключа.

— Размърдай се — подкани го Раул. — Имаме да спазваме график. — Държеше пистолета си насочен към гърба на войника.

Младежът се приближи към входа на лабиринта, стъпи с върха на единия си ботуш върху стъклото, после отдръпна крак. Нищо не се случи. Малко по-уверен, макар и нащрек, той стъпи върху стъклото с цяло стъпало.

Пак нищо, никакви фойерверки.

Стиснал зъби, войникът стъпи с два крака върху стъкления под.

— Не стъпвай по платинените линии — предупреди го Грей. Войникът кимна и хвърли благодарен поглед към него.

Направи още една крачка.

Без предупреждение острие от ален огън се изстреля от два прозореца. Звездата примигна за част от секундата, после угасна.

Войникът беше застинал на място. После краката му се подгъваха. Падна назад извън лабиринта. Когато се удари в земята, тялото му се раздели на две половини, срязано през кръста от лазера. На пода се изсипа оплетено кълбо от черва.

Раул отскочи назад, очите му хвърляха огън. Пистолетът му се вирна отново.

— Още някоя умна идея? Грей стоеше неподвижно. — Аз… не знам.

— Може да е свързано с времето — извика от мястото си Монк. — Може би не трябва да спираш. Като в онзи филм, „Скорост“.

Грей погледна съекипника си, после отново към лабиринта. Не изглеждаше убеден.

— Писна ми да губя свои хора — каза Раул с нарастваща ярост. — Писна ми да чакам, докато вие си сглобявате мозайката. Така че ще ти се наложи просто да ми покажеш как става.

И даде знак на Грей да действа.

Грей не помръдна; явно се опитваше да намери някакъв отговор.

— Ами да почна пак да стрелям по приятелите ти. Ако не друго, това винаги ми помага да се справя със стреса. — И пак насочи пистолета си към Кат.

Най-накрая Грей се размърда, прекрачи разполовеното тяло.

— Не забравяй ключа — каза Раул. Грей се наведе да го вземе.

И тогава Рейчъл се сети. „Разбира се!“ Грей се изправи и тръгна към входа на лабиринта. Зае позиция, привел се като за спринт, явно решил да последва съвета на Монк.

— Не! — извика Рейчъл. Мисълта, Че ще помогне на Раул, й беше омразна. Беше се подготвила да умре, ако с това щеше да попречи на Двора. Да гледа обаче как Грей също умира, разрязан на две или изпепелен — това беше невъзможно.

Спомни си как й беше прошепнал за Минотавъра. Грей не се беше предал. Докато бяха живи, още имаше надежда. Тя вярваше в него. И което беше по-важно, имаше му пълно доверие.

Грей се обърна към нея.

И в очите му тя прочете същото доверие.

Към нея.

Тежестта на това доверие я накара да затвори уста.

— Какво? — кресна Раул.

— Не е скоростта — каза Рейчъл. — Тези алхимици са ценили високо времето. Уликите, които са оставили — спомнете си пясъчния часовник, а сега и този циферблат от огледала. Не биха използвали времето, за да убиват.

— Тогава какво? — попита Грей, без да сваля поглед от нея. Погледът му тежеше, но този товар тя поемаше с охота.

Рейчъл заговори бързо:

— Лабиринтите във всички катедрали. Символизирали са пътуване. От този свят към отвъдния. Към духовното просветление в центъра. — Тя посочи мъртвото тяло, срязано на две през средата, на височината на огледалните прозорци. — Но за да стигнат центъра, богомолците са пълзели. На ръце и колене.

Грей кимна.

— Под нивото на прозорците тук.

От другата страна на кръга вуйчо й простена; кръв се стичаше между пръстите му. Сейчан седеше до него. Рейчъл знаеше, че не от болка стене вуйчо й. Прочете го в очите му, Той вече се беше досетил за решението на гатанката. Но беше запазил мълчание.

За разлика от него, Рейчъл беше предала бъдещето, бе изложила на риск целия свят.

Очите й намериха Грей. Беше направила избора си. И не съжаляваше.

Дори Раул й повярва.

Махна на Грей да му върне ключа.

— Сам ще го занеса. Но ти ще минеш пръв.

Може и да й беше повярвал, но не напълно все пак. Грей му върна ключа.

— Всъщност — каза Раул и насочи пистолета си към Рейчъл, — понеже идеята е твоя, защо не дойдеш и ти? Като допълнителен стимул за приятелчето ти.

Освободиха ръцете й и тя клекна до Грей. Той й кимна мълчаливо, но посланието му не се нуждаеше от думи.

„Ще се справим“.

Рейчъл не виждаше основания за излишна увереност, но все пак също му кимна.

— Действайте — каза Раул.

Грей тръгна пръв — навлезе пълзешком в лабиринта без колебание, доверил се изцяло на нейната преценка. Раул я задържа, докато Грей не измина първия метър. Стъкленият под остана спокоен.

— Добре, сега ти — нареди Раул.

Рейчъл запълзя след Грей. Усещаше слаба вибрация с дланите си. Повърхността на стъклото беше топла. Пълзеше и чуваше далечно жужене, не механично или от електричество, а по-скоро като гълчавата на огромна тълпа, чута от разстояние. Или пък беше от кръвта, която шумеше в ушите й, изтласквана бързо от тревожното й сърце.

Раул изкрещя на хората си:

— Застреляйте всеки от другите при най-малкото движение! Същото важи и за двамата в лабиринта. Стреляте по мое нареждане.

Значи ако лабиринтът не ги убиеше, щеше да го направи Раул.

Рейчъл продължи напред. С една-единствена надежда.

Грей.

 

07:49

 

Ренде сложи ръка върху рамото на експерта по взривовете.

— Готови ли са зарядите?

— Всичките шестнайсет — отговори мъжът. — Трябва само да натиснете бутона три пъти. Гранатите са свързани успоредно с десетминутно закъснение.

„Идеално“.

Ренде се обърна към редицата от шестнайсет мъже. Още палети стояха в коридора, готови да поемат товара си. Също и пет ръчни колички. Първият камион вече чакаше със задницата си до централния вход, вторият пътуваше насам. Време беше да опразнят подземието.

— Хващайте се на работа. Двойна надница.

 

07:50

 

Коленете го боляха.

Беше изминал три четвърти от пътя в лабиринта и пълзенето се беше превърнало в истинско мъчение за капачките му. Гладкото стъкло се усещаше като грапав цимент. Но не смееше да спре. Трябваше да се добере до центъра.

Завоите често го извеждаха на успоредни пътеки с Рейчъл и Раул. Лесно можеше да изблъска Раул от пътечката му. Явно и Раул беше стигнал до същия извод, защото вдигаше пистолета си към лицето му всеки път, когато се озовяха близо един до друг.

Но предпазливостта му беше излишна. Грей знаеше, че ако пресече платинените очертания дори само с ръка или хълбок, ще загине едновременно с Раул. А активираше ли се стъклената повърхност, най-вероятно и Рейчъл щеше да загине.

Така че той остави Раул на мира.

Когато пътечките го приближаваха към Рейчъл, двамата приковаваха очи един в друг. Без да говорят. Помежду им се беше създала връзка, изтъкана от опасността и доверието. При всяко доближаване сърцето му се стягаше до болка — изпитваше неустоимата нужда да я прегърне, да я утеши. Но за спиране и дума не можеше да става.

Завой, след завой, след завой — до премала.

Еднообразен шум набираше сила в главата му, вибрираше по костите на ръцете и краката му. Чуваше и врявата горе. В катедралата. Войници, заети с нещо.

Изтласка всичко това от мислите си и продължи да пълзи.

След един последен завой стигна до прав участък към централната розетка и забърза напред, най-сетне на крачка от целта. Коленете му горяха и той се метна напред през последния участък, после се претърколи по гръб и остана да лежи така.

Еднообразният шум нарасна в шепот на границата на сетивата му. Грей седна. Цялото му тяло вибрираше в унисон с шума. „Какво става, по дяволите?“ Появи се Рейчъл и залази към него. Наведен съвсем близо до пода, той й помогна да излезе в центъра. Тя се отпусна в прегръдката му.

— Грей… какво ще…

Той коленичи до нея и я стисна в знак да замълчи.

Имаха само една надежда.

Слаба.

Раул допълзя до тях. Ухилен до уши.

— Драконовият двор е задължен и на двама ви за щедрата услуга. — Вдигна пистолета си. — А сега станете.

— Какво? — попита Грей.

— Чу ме. Станете. И двамата.

Нямаше избор. Грей се опита да се отскубне от ръцете на Рейчъл, но тя не го пусна.

— Нека аз стана пръв — прошепна й той.

— Заедно — отвърна тя.

Грей я погледна в очите и видя решимостта в тях.

— Довери ми се — каза тя.

Грей си пое дълбоко дъх и двамата станаха едновременно. Грей стисна зъби с мисълта, че ще бъде срязан на две, но подът остана спокоен.

— Безопасна зона — каза Рейчъл. — В центъра на звездата. Лъчите не минават оттук.

Грей не свали ръката си — притискаше Рейчъл лекичко към себе си и това изглеждаше най-естественото нещо на света.

— Не мърдайте или ще ви застрелят — предупреди ги Раул. После също се изправи, разкърши рамене и бръкна в джоба си. — А сега да видим каква е наградата, която ни осигурихте.

Извади ключа, наведе се, пъхна го в ключалката и измърмори:

— Пасва идеално.

Грей придърпа Рейчъл по-близо до себе си. Боеше се от онова, което щеше да последва, и само едно нещо знаеше със сигурност.

Прошепна в ухото й тайната, която беше пазил само за себе си от Александрия насам.

— Ключът е фалшив.

 

07:54

 

Генерал Ренде беше слязъл да надзирава изнасянето на първия товар. Не можеха да изнесат всичко, така че някой трябваше да направи подбора, да избере най-доброто от текстовете и антиките. Стоеше няколко стъпала над най-горното ниво с инвентарен списък в ръце. Хората му пълзяха по най-високия кат на масивната конструкция.

И тогава странно громолене разтърси подземието.

Не беше земен трус.

По-скоро сякаш нещо разтърси всичките му сетива едновременно. Дори чувството му за равновесие сякаш се измести с няколко градуса встрани. Ушите му забучаха. Кожата му изстина, сякаш го бяха полазили мравки. Но най-лошо от всичко — зрението му се замъгли. Все едно светът се беше превърнал в скапан телевизор, който криви образа и си играе с перспективата. Трите измерения се разкривиха в плоска реалност без дълбочина.

Ренде падна назад върху стъпалата.

Нещо ставаше. Нещо лошо.

Усети го с костите си.

И хукна нагоре по стълбите.

 

07:55

 

Когато вибрациите се усилиха, Рейчъл се притисна към Грей. Подът под тях пулсираше с бяла светлина. С всяко пулсиране арки от електричество се лисваха навън по платинените очертания, пукаха и хвърляха искри. Само след секунди целият лабиринт грееше с вътрешен огън.

Казаното от Грей ехтеше в главата й. „Ключът е фалшив“.

И лабиринтът реагираше съответно.

Дълбок звук прозвънтя някъде под краката им, зловещ и вещаещ катастрофа.

Налягането отново се повиши, рязко, непоносимо.

Генерираше се ново Майснерово поле и изкривяваше възприятията.

Целият комплекс над тях сякаш вибрираше като жичката на електрическа крушка, преди да изгори.

Реалността се изкриви.

На метър от тях Раул се изправи над вкарания в ключалката ключ и се огледа объркано. Но изглежда, и той го беше усетил. Потискащото усещане за погрешност, което хвърляше сетивата в паника.

Рейчъл се беше вкопчила в Грей като удавник за сламка.

Раул се завъртя към тях и вдигна пистолета. Твърде късно беше осъзнал истината.

— Дал си ни друг ключ, по дяволите. Грей го погледна право в очите.

— И ти губиш.

Раул се прицели.

Навсякъде около тях огнената звезда изгря отново, изстрелваше се с трясък от всички прозорци едновременно. Раул се наведе от страх да не бъде разполовен.

Над тях, каменният пиедестал се отскубна от магнитната прегръдка на арките. И полетя към пода. Раул твърде късно вдигна очи. Камъкът го удари с ръба си в рамото и го повали на пода.

При сблъсъка с колоната стъклото се пропука под тях като лед и пукнатините се плъзнаха във всички посоки. И от тях бликна ослепително сияние.

Грей и Рейчъл стояха прави.

— Дръж се здраво — прошепна Грей.

Рейчъл също го усети. Растящата вибрация на незнайна сила — под тях, около тях, през тях. Трябваше да е по-близо до него. Той откликна на тялото й, обърна я с лице към себе си, ръцете му я притиснаха болезнено към гърдите му, плътно, почти смазвайки я. Тя се сгуши да обере последните пролуки помежду им, докато не усети сърцето му през собствените си ребра.

Нещо се надигаше мълниеносно под тях.

Мехур от черна енергия. И щеше да удари всеки момент.

Тя затвори очи и светът избухна в светлина.

Повален на пода, Раул се бореше с агонизиращата болка в рамото си. Смазаните кости се търкаха една в друга. Той се мъчеше да избяга, изпаднал в паника.

А после една свръхнова избухна под и през него, толкова ярка, че проникна в тила му. Заля мозъка му. Той се мъчеше да я спре, защото разбираше, че тя ще е краят му.

Чувстваше се изнасилен, разрязан на маса за дисекция, всяка мисъл, всяко действие, всяко желание — оголени.

Не…

Не можеше да я прогони. Тя беше по-голяма от него, повече от него, неустоима. Цялото му същество потече заедно с нея като сияйна бяла нишка. Опъната до скъсване, агонизираща, но и без място за гняв, самоомраза, срам, ненавист или обвинения. Само и единствено чистота. Недокосната и неомърсена есенция. Такъв, какъвто е можел да бъде, за каквото е бил роден.

Не…

Не искаше да вижда това. Но не можеше да извърне поглед. Времето се разтегли към безкрайността. Беше в капан, гореше в очистващ огън, много по-болезнен от най-страшния ад.

Изправи се лице в лице със себе си, с живота си, с потенциала си, с падението си, с очищението…

Видя истината… и тя го изгори.

Стига, стига вече…

Но най-лошото тепърва предстоеше.

Сейчан притискаше стареца към гърдите си. И двамата бяха навели глави пред ослепителната светлинна експлозия, но Сейчан успяваше да зърне по нещо с периферното си зрение.

Огнената звезда се изстреля нагоре върху фонтан от светлина, издигна се от центъра на лабиринта, завъртя се около оста си, все по-бързо и по-бързо, и се устреми към тъмната катедрала горе. Други стъклени огледала, вградени в огромната библиотека, уловиха сиянието й и го отразиха стократно усилено, захранваха бушуващия вихър. Верижна реакция обхвана целия комплекс. Само за миг двуизмерната звезда се разгъна в гигантска триизмерна сфера от лазерна светлина, въртяща се в и около подземната катедрала.

Енергийни залпове се отделяха с пукот от сферата и помитаха нивата.

Писъци отекнаха от всички посоки.

Над главата й един войник скочи от горното ниво в опит да стигне до пода долу. Но там не го чакаше убежище. Мълнии го удариха още преди да е докоснал земята и само обгорените му кости се сринаха върху пода на лабиринта.

Но всичко това бледнееше пред странната трансформация на самата катедрала. Погледът я възприемаше като нещо плоско, без никакво усещане за дълбочина. После дори и този образ затрепери, сякаш увисналата над Сейчан гигантска конструкция беше само отражение във водна повърхност, мираж без реална плътност.

Сейчан затвори очи, защото видяното я ужасяваше до мозъка на костите.

Грей притискаше Рейчъл. Светът беше чиста светлина. Долавяше хаоса отвъд, но тук и сега бяха само те двамата. Еднообразното жужене отново се надигна около тях, излъчваше се от самата светлина, праг, който той не би могъл да пресече, нито да проумее.

Спомни си думите на Вигор.

„Първичната светлина“.

Рейчъл вдигна лице. Очите й така грееха в отразената светлина, че той почти усещаше мислите й. Изглежда, и тя разчиташе неговите.

Имаше нещо в естеството на светлината, постоянност, която не може да бъде отречена, безвремие, което смаляваше всичко до нищожност.

С изключение на едно.

Грей наведе глава, докосна устните й със своите, дъхът им се сля.

Не беше любов. Още не. Само обещание.

Светлината припламна по-силно, когато Грей я целуна истински, отпи от вкуса й. Жуженето се превърна в песен. Очите му се затвориха, но той още я виждаше. Усмивката й, живеца в очите, извивката на шията й, линията на гърдите й. Отново усети онази постоянност, онова безвременно присъствие.

Светлината ли беше? Или те двамата?

Само времето щеше да покаже.

Генерал Ренде избяга още при първите писъци. Повече не му трябваше да знае. Докато се измъкваше от ямата в кухнята, отразената светлина на разбеснелите се долу енергии го настигна.

Не се беше издигнал толкова високо в йерархията на Двора с прояви на безразсъдство.

Безразсъдството оставяше на такива като Раул.

Придружаван от двама войници, той тръгна към централния двор. Щеше да се качи на камиона, да се върне в склада, където да прегрупира силите си и да състави нов план.

Трябваше да се върне в Рим преди обяд.

Външните постове, все още в полицейски униформи, стояха при портите, където им беше мястото. Дъждът бе намалял до ситен ръмеж.

Добре.

Така щеше да се оттегли по-бързо.

Шофьорът на камиона и още четирима униформени забелязаха появата му и тръгнаха да го пресрещнат.

— Трябва да тръгнем незабавно — нареди Ренде на италиански.

— Някак не го виждам да стане — каза шофьорът на английски и си свали шапката.

Четиримата униформени вдигнаха оръжията си.

Генерал Ренде отстъпи крачка назад.

Тези бяха истински френски полицаи… с изключение на шофьора. Ако се съдеше по акцента, той очевидно беше американец.

Ренде погледна назад към портата. И там стояха на пост френски полицаи. Беше попаднал в собствения си капан.

— Ако търсиш своите хора — каза американецът, — те вече са на сигурно място в ремаркето на камиона.

Генерал Ренде погледна отново шофьора. Черна коса, сини очи. Не го беше виждал, но познаваше гласа от разговорите им по телефона.

— Пейнтър Кроу — каза той.

Пейнтър забеляза проблясъка на нечие дуло. От прозорец на втория етаж. Самотен снайперист. Някой, когото бяха пропуснали.

— Назад! — извика той на патрула около себе си. Куршуми се забиха в мокрия паваж между Пейнтър и генерала. Полицаите се пръснаха.

Ренде хукна назад, като измъкна в движение пистолета си.

Без да обръща внимание на обстрела, Пейнтър се смъкна на едно коляно и вдигна двата си пистолета. Насочи единия към прозореца на втория етаж.

Един изстрел, втори, трети…

Генералът се хвърли на земята.

Откъм втория етаж се чу вик. Някой падна през прозореца.

Последното Пейнтър забеляза с периферното си зрение. Цялото му внимание беше фокусирано върху генерал Ренде. Целеха се един в друг, и двамата на колене, дулата на пистолетите им почти се докосваха.

— Отдалечете се от камиона! — извика Ренде. — Всички! Пейнтър се взираше напрегнато в генерала, преценяваше го. Прочете суровия гняв в очите му, гняв заради провала на всичките му планове. Ренде щеше да стреля дори ако това означаваше да се прости със собствения си живот.

Което означаваше, че не оставя избор и на него.

Пейнтър пусна единия пистолет, после свали другия към земята.

Генералът се ухили победоносно.

Пейнтър натисна спусъка. Ярка дъга се изстреля от върха на втория пистолет. Жичките на тазера докоснаха локвата при коляното на генерала. Токовият удар отхвърли Ренде назад и той падна тежко по гръб и изпусна пистолета.

Изкрещя.

— Боли, нали? — каза Пейнтър, грабна обикновения си пистолет и го насочи към генерала.

Полицаите се скупчиха около поваления мъж.

— Добре ли сте? — обърна се към Пейнтър един от тях.

— Добре съм. — Той се изправи. — Само дето… работата на терен наистина ми липсва.

 

07:57

 

Фойерверките в подземието всъщност бяха продължили само малко повече от минута.

Вигор лежеше по гръб и гледаше нагоре. Писъците бяха спрели. И той беше отворил очи, усещайки с някакво примитивно ниво на мозъка си, че всичко е свършило. Успя да види последното завъртане на сферата от кохерентна светлина, после тя се срина в себе си като умиращо слънце.

Над него имаше само празно пространство. Цялата катедрала беше изчезнала заедно със звездата. Сейчан се размърда до него. И нейните очи бяха вперени нагоре.

— Всичко изчезна.

— Ако въобще го е имало — каза Вигор, слаб от загубата на кръв.

 

07:58

 

Грей отпусна хватката си около Рейчъл. Необичайната острота на сетивата му избледняваше заедно със светлината. Но все още усещаше вкуса на Рейчъл върху устните си. И това беше достатъчно.

Засега.

Част от блясъка се задържа в очите й, докато тя се оглеждаше наоколо. Другите се надигаха, събрали смелост. Рейчъл видя Вигор, който се мъчеше да седне. — О, Господи…

Измъкна се от ръцете на Грей и хукна към вуйчо си. Монк също тръгна натам, готов да приложи медицинските си познания на практика.

Грей остана на пост, оглеждаше височините над тях.

Не прозвучаха никакви изстрели. Войниците ги нямаше… изчезнали бяха заедно с библиотеката. Все едно нещо беше изтръгнало ядката, оставяйки само черупката от разширяващи се концентрични нива.

Къде беше отишло всичко?

Стон привлече вниманието му към пода.

Раул лежеше свит на топка недалеч от него, смазан под падналата колона. Грей се приближи и срита пистолета му настрана. Оръжието се плъзна по стъкления под, сега целия напукан.

Кат дойде при тях.

— По-късно ще се занимаем с него — каза Грей. — Никъде няма да ходи. Най-добре да съберем колкото оръжия намерим. Не се знае още колко от хората им има горе.

Тя кимна.

Раул се обърна по гръб, стреснат от гласа му.

Грей очакваше да го засипе с хули или заплахи, но лицето на Раул беше изкривено от агония. Сълзи се стичаха по бузите му. Но Грей не мислеше, че смазаното му рамо е причината за този пристъп. Нещо в лицето на Раул се беше променило. Постоянната злоба и презрение бяха изчезнали, заменени от нещо по-меко, по-човешко.

— Не съм искал да бъда опростен — изскимтя потресено той.

Грей се намръщи. „Опростен от кого?“ Спомни си собствените си чувства отпреди малко, когато го беше заляла светлината. „Първичната светлина“. Нещо отвъд способността му за разбиране, отвъд зората на сътворението. Нещо беше променило Раул из основи.

Спомни си за изпитанията със свръхпроводимост, проведени от военноморските сили на САЩ — как мозъкът комуникирал посредством свръхпроводимост, дори запазвал спомени по този начин, съхранявани като енергия или може би като светлина.

Сведе поглед към напукания под. Дали само светлина е била съхранена в свръхпроводимото стъкло, или и нещо друго? Спомни си собствените си усещания в онзи момент. Усещането за нещо по-голямо.

Раул закри лицето си с ръка.

Дали нещо не беше свързало по друг начин жичките в душата му? Възможно ли беше дори за него да има надежда?

Някакво движение привлече погледа му и той моментално съзря опасността.

Понечи да я спре.

Без да му обърне внимание, Сейчан се наведе и взе пистолета на Раул. Насочи го към затиснатия под колоната мъж.

Раул обърна лице към дулото. Изражението му си остана дълбоко объркано, но сега в очите му припламна и искра на неподправен страх. Грей позна този лъскав черен ужас — панически страх не от оръжието, не от болката на смъртта, а от онова, което го чакаше отвъд нея.

— Не! — извика Грей.

Сейчан натисна спусъка. Главата на Раул се блъсна назад в стъклото с трясък, силен като гърмежа на пистолета. Останалите застинаха в потрес.

— Защо? — попита Грей зашеметено и пристъпи напред. Сейчан потърка с дулото раненото си рамо.

— Отплата. Нали помниш, че сключихме сделка, Грей? — Тя кимна към трупа на Раул. — Пък и той сам каза, че не е молил за опрощение.

 

07:59

 

Пейнтър чу изстрела, отекнал из целия дворец, и даде знак на френския патрул да спре. Тук все още се водеше сражение.

Беше ли замесен неговият екип?

— Бавно — предупреди той и им махна напред. — Бъдете готови.

Пейнтър беше дошъл във Франция на своя глава. Дори Шон Макнайт не знаеше, че е тук, но връзките на Сигма с Европол му бяха осигурили нужните подкрепления в Марсилия. Работил бе по време на целия презокеански полет, за да открие генерал Ренде, първо в един склад край Авиньон, после и в Папския дворец. Помнеше предупреждението на наставника си, че директорският пост е зад бюрото, а не на терен.

Но онова се отнасяше за Шон.

Не за Пейнтър.

Сега Сигма беше под неговото ръководство, а той си имаше свой начин да решава проблемите. Стисна пистолета си и продължи напред.

Още когато Грей му намекна, че вероятно има изтичане на информация, Пейнтър беше стигнал до едно решение. Да не поставя под съмнение организацията си. Той беше сглобил новата Сигма от нулата. Ако бе имало изтичане, то трябваше да е случайно.

И се беше заел да направи следващия логичен ход — да проследи пътя на информацията.

Ог Грей… до Сигма… до карабинерската им свръзка в Рим.

Бяха държали генерал Ренде в течение за всеки детайл от операцията.

Наложило се бе да се порови внимателно, докато проследи движенията на генерала, които включваха подозрителни пътувания до Швейцария и обратно. Накрая откри и една дребна улика, свързваща Ренде с Драконовия двор. Далечен негов роднина, който бил арестуван преди две години за трафик на крадени антики, и то не другаде, а в Оман. Крадецът бил освободен след натиск от страна на Драконовия двор.

Докато бе ровил все по-надълбоко, Пейнтър беше държал Логан Грегъри в неведение, така че той да продължи да играе ролята си на свръзка между Сигма и италианските карабинери. Не искаше да подплаши Ренде, докато не се убеди напълно в двойната му игра.

Сега, когато подозренията му се бяха потвърдили, Пейнтър си имаше друга грижа.

Дали не беше закъснял?

 

08:00

 

Рейчъл и Монк превързаха с ризата на Грей раната на Вигор. Беше изгубил доста кръв, но куршумът беше излязъл и според Монк — без да засегне нито един важен орган. Въпреки това Вигор се нуждаеше от спешна медицинска помощ.

Той потупа ръката на Рейчъл, след като свършиха с импровизираната превръзка, после Монк му помогна да се изправи.

Грей се приближи и я прегърна през кръста. Тя се облегна на него да почерпи сили.

— Вигор ще се оправи — обещай Грей. — Корав човек е. Щом стигна дотук, ще издържи.

Тя му се усмихна, но беше твърде уморена, за да вложи много чувства в усмивката си.

Бумтящ глас отекна над тях, усилен от рупор:

— Sortez avec vos mains sur la tete! — Заповедта да излязат с ръце на тила прокънтя в просторното подземие.

— Deja vu — въздъхна Монк. — Простете лошия ми френски.

Рейчъл вдигна пушката си.

Последва втора заповед, този път на английски.

— Командир Пиърс, докладвайте за ситуацията. Грей се обърна към другите.

— Невъзможно — промълви Кат.

— Това е директор Кроу — потвърди подозренията й Грей с потрес в гласа.

Обърна се, сви длани около устата си и извика:

— Долу всичко е спокойно! Качваме се! После се обърна към Рейчъл с грейнали очи.

— Свърши ли се? — попита тя.

Вместо отговор той я дръпна към себе си и я целуна. Този път нямаше тайнствена светлина, само силата на ръцете му и устните му върху нейните. Тя потъна в обятията му.

Друга магия не й трябваше.

 

08:02

 

Грей ги поведе нагоре.

Монк помагаше на Вигор, прихванал го под мишниците със здравата си ръка. Грей подкрепяше по същия начин Рейчъл. Тя се облягаше тежко на него, но срещу този товар той нямаше нищо против.

Макар и поуспокоен, този път Грей им нареди да не оставят оръжията си. Във втора засада нямаше да влезе. С пушки и пистолети в ръце, те поеха по дългия път към кухнята. Трупове, някои обгорени, други убити от електрически ток, се валяха по пътя им.

— Ние защо не пострадахме? — попита Монк.

— Може би най-долното ниво ни е защитило — предположи Кат.

Грей не искаше да спори с нея, но подозираше, че има и нещо друго. Помнеше щедрия прилив на светлина. Усетил беше нещо повече от обикновени фотони. Може би не чак интелигентност. Но нещо отвъд суровата сила.

— И какво стана с библиотеката? — попита Сейчан и плъзна поглед по оголялото пространство. — Да не е била холограма или нещо такова?

— Не — отговори Грей, без да спира. Имаше си теория по въпроса. — При определени условия, изискващи големи количества енергия, вътре в Майснеровото поле могат да се зародят енергийни потоци. Които влияят не само на гравитацията, както при левитирането, което вече видяхме, а могат да изкривяват пространството. Айнщайн доказал, че гравитацията всъщност закривява пространството. Енергийните потоци създават такъв вихър от гравитация, че той огъва пространството, дори може би го прегъва на две и така е възможно преминаването от едно място на друго.

Грей забеляза невярващите им погледи и добави:

— В НАСА вече работят по този проблем, между другото.

— Дим и огледала — изръмжа Монк. — Според мен това е било — зрителна измама.

— Но къде е отишло всичко? — попита Сейчан.

Вигор се закашля. Рейчъл пристъпи към него. Той й махна да се успокои, че само си е прочиствал гърлото.

— Отишло е там, където не можем да го последваме — изграчи дрезгаво. — Бяхме преценени и оценката не е била в наша полза.

Грей усети, че Рейчъл се кани да обясни за фалшивия ключ. Стисна я лекичко и кимна към вуйчо й, който още не беше свършил. Може би причината не бе единствено във фалшивия ключ. Дали пък Вигор не беше прав? Дали не се бяха домогнали до нещо, за което не бяха готови?

Монсеньорът продължи:

— Древните са търсели източника на първичната светлина, искрата на цялото съществувание. Може би са открили порта към нея или път към постигането й. Говори се, че белият хляб на фараоните е помагал на египетските царе да се отърсват от смъртната си плът и да се въздигат като създания от светлина. Може би древните алхимици накрая се постигнали същото, открили са начин да преминават от този свят в следващия.

— Като пътуването през лабиринта — каза Кат.

— Именно. Лабиринтът може би символизира въздигането им. Оставили са портата тук за други, които да ги последват, но дойдохме ние…

— Твърде рано — прекъсна го изведнъж Рейчъл, сякаш обзета от внезапно вдъхновение.

— Или твърде късно — добави Грей. Думите току-що се бяха появили в главата му, сякаш от нищото, като блясък на фотографска светкавица, която го е ослепила за миг.

Рейчъл го погледна. Вдигна ръка и разтърка челото си.

Той съзря подобно на собственото си объркване в очите й, сякаш и нейните думи бяха дошли по своя воля. Надникна над ръба на нивото към напукания стъклен под долу, после отново обърна поглед към нея.

Може би не само Раул бе засегнат от светлината.

Дали някакво ехо не беше се задържало и в тях? Някакво разбиране, някакво последно послание?

— Твърде късно… или твърде рано — продължи Вигор и поклати глава. — Където и да са избягали древните със своите съкровища — в миналото или в бъдещето, — на нас са оставили само настоящето.

— За да си създадем свои собствени рай или ад — каза Монк. Продължиха да се изкачват мълчаливо, ниво след ниво.

На най-горното ги чакаше група френски полицаи, както и един добре познат им човек.

— Командире — каза Пейнтър. — Радвам се да ви видя. Грей поклати глава.

— И представа си нямате аз колко се радвам.

— Хайде да се качваме горе.

Преди да са помръднали, Вигор се отдели от ръката на Монк.

— Чакайте. — Тръгна неуверено, подпираше се с една ръка на парапета.

— Вуйчо… — разтревожено го повика Рейчъл.

Недалече от тях имаше каменна маса. Изглежда, не всичко от библиотеката беше изчезнало. На масата лежеше книга с кожена подвързия. Стъкления й похлупак обаче го нямаше.

— Каталогът — промълви Вигор със сълзи в очите. — Оставили са каталога!

Понечи да го вдигне, но Рейчъл го бутна внимателно встрани и сама взе книгата. Затвори я и я пъхна под мишницата си.

— Защо са го оставили? — попита Монк, докато прихващаше отново монсеньора.

— За да знаем какво ни чака — отговори Вигор. — Да ни дадат нещо, което да търсим.

— За да размахат пословичния морков пред магарето — каза Монк. — Страхотно. Можеха да оставят сандъче със злато… добре де, може би не със злато… повръща ми се вече от това проклето злато. Диаманти, сандъче с диаманти би било добре.

Закуцукаха към стълбището.

Грей хвърли последен поглед назад. Сега, когато пещерата беше празна, формата й се натрапваше по-отчетливо — конусовидна пирамида с върха надолу. Или горната половина на пясъчен часовник, сочеща надолу към стъкления под.

Но къде беше долната му част?

И изведнъж се сети и промърмори:

— Каквото е горе, такова е долу.

Вигор му хвърли остър поглед през рамо. Грей съзря разбирането и знанието в очите на възрастния мъж. Той вече беше стигнал до същия извод.

Златният ключ бе трябвало да отвори някаква порта, някакъв вход. Към долната част на пясъчния часовник. Но къде? Дали нямаше още една пещера под тази? Едва ли, реши Грей. Някъде обаче катедралата от знание чакаше. Онова, което бе висяло доскоро тук, бе просто отражение на друго място.

Точно както беше казал Монк. Дим и огледала.

Вигор го гледаше. Грей си спомни мисията на кардинал Спера — да опази тайната на влъхвите; той смяташе, че познанието само ще се разкрие, настъпи ли правилният момент.

Може би точно това беше смисълът на живота като път.

Търсенето.

Преследването на истината.

Грей сложи ръка върху рамото на монсеньора.

— Хайде да вървим.

Прегърнал Рейчъл, Грей тръгна нагоре по стълбите. От мрака към светлината.