Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Map of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

ИГРА НА ЗАРОВЕ

25 юли, 12:38

7. Милано, Италия

 

Свещеникът затвори вратата на ризницата. В тази стаичка свещениците и момчетата, които им помагаха при олтара, се преобличаха преди службите.

Рейчъл чу ключалката да изщраква зад тях.

Понечи да се обърне и се озова с пистолет пред гърдите. Пистолетът беше в ръката на свещеника. Очите му бяха станали студени и твърди като излъскания мрамор.

— Не мърдайте — нареди им той.

Рейчъл отстъпи крачка назад. Вигор бавно вдигна ръце.

От двете страни имаше дрешници с одеждите, които свещениците обличаха преди всяка служба. На една маса бяха натрупани сребърни потири. Голямо сребърно разпятие с позлата и масивна дръжка от ковано желязо беше опряно в единия ъгъл.

Вратата в другия край на ризницата се отвори.

Появи се познатият им едър като бик мъж. Мъжът, който беше нападнал Рейчъл в Кьолн. Държеше дълъг нож — острието му бе мокро от кръв. Влезе и избърса ножа в един епитрахил на закачалката в близкия дрешник.

Рейчъл зърна с периферното си зрение измъчената физиономия на вуйчо си.

Кръвта. Липсващите свещеници. О, Боже…

Високият мъж вече не беше с монашеско расо, а с обикновени дрехи — тъмносиви панталони, черна тениска и тъмно сако. Под сакото се очертаваше презраменен кобур. В едното му ухо беше пъхната слушалка, а на гърлото му имаше микрофон.

— Значи и двамата сте оцелели в Кьолн — каза той. Очите му се плъзгаха бавно по тялото на Рейчъл, сякаш оглеждаше спечелило награда теле на селски панаир. — Какъв късмет само. Сега ще можем да се опознаем по-добре.

Докосна микрофона на гърлото си и каза тихо:

— Разчистете църквата.

Рейчъл чу в кораба с трясък да се отварят врати. Грей и другите не очакваха нападение. Зачака кресчендото на изстрелите или взрив от граната. Но църквата остана тиха.

Същото, изглежда, забеляза и похитителят им.

— Докладвай — нареди той в микрофона си.

Рейчъл не чу отговора, но по физиономията му разбра, че новините не са добри.

Той се хвърли напред между Вигор и Рейчъл и викна на фалшивия свещеник:

— Пази ги!

Друг стрелец беше застанал на пост при задната врата на ризницата.

Похитителят им отвори рязко вратата към кораба. Въоръжен мъж се приближи до него, придружен от евразийката, която държеше зигзауера си отпуснат до бедрото.

— Няма никой — докладва мъжът.

Рейчъл мярна още стрелци, които претърсваха кораба и страничните параклиси.

— Всички изходи бяха завардени, нали?

— Да, сър.

— През цялото време?

— Да, сър.

Гигантът спря погледа си върху жената. Тя сви рамене.

— Може да са намерили някой отворен прозорец. Мъжът изръмжа, плъзна за последно поглед из базиликата, после нареди:

— Продължавайте да търсите. Трима да огледат навън. Не може да са стигнали далеч.

Докато гигантът се обръщаше, Рейчъл се задейства.

Посегна зад гърба си, грабна церемониалното разпятие и го заби право в слънчевия сплит на гиганта. Той изохка и се строполи назад върху свещеника. Рейчъл замахна назад изпод лакът и заби острия връх на разпятието в лицето на стрелеца зад себе си.

Пистолетът му гръмна, но не уцели никого, защото той вече падаше през прага на вратата.

Рейчъл го прескочи и се озова в тесен коридор, вуйчо й я следваше по петите. Тя затръшна вратата и я подпря с разпятието — запъна го в отсрещната стена на коридорчето.

Вуйчо й заби пета в ръката на падналия стрелец. Изпукаха кости. После го изрита в лицето. Главата му издрънча в каменния под и тялото му се отпусна безжизнено.

Рейчъл се наведе и взе пистолета му.

Преди да се изправи, огледа двете посоки на тъмния коридор. Никой друг не се виждаше.

Нещо тежко се удари във вратата и я разтресе. Бикът се опитваше да я разбие.

Рейчъл се просна на пода и се загледа в тясната пролука между прага и вратата. Светлини и сенки играеха в цепнатината. Тя се прицели в най-тъмната сянка и стреля.

Куршумът изкара искра от мраморния под, но за нейно задоволство се чу и рев на неприятна изненада. Дори лека рана в стъпалото щеше да забави Бика.

Претърколи се и стана. Вуйчо й се беше отдалечил на няколко крачки по коридора.

— Чувам някой да стене — прошепна той. — По-нататък.

— Нямаме време.

Без да й обръща внимание, вуйчо й продължи напред. Рейчъл го последва. При липсата на каквато и да било информация за плана на сградата едната посока не беше по-лоша от другата. Стигнаха до открехната врата. Отвътре се чу стон.

Рейчъл влезе с рамото напред, готова да стреля.

Личеше, че стаята е била малка трапезария. Сега беше кланица. Един свещеник лежеше по очи в локва кръв на пода, тилът му бе превърнат в каша от мозък, раздробена кост и коса. Друг човек в черно расо лежеше проснат на една от масите, разпънат, крайниците му бяха стегнати към краката на масата. Беше по-възрастен. Расото му беше смъкнато до кръста. Гърдите му представляваха кървава локва. И двете му уши бяха отрязани. Усещаше се и миризма на обгорена плът.

Бяха го изтезавали.

До смърт.

Треперлив стон се чу отляво. На пода, с вързани ръце и крака, лежеше млад мъж, само по боксерки, устата му бе запушена. Едното му око беше подуто и насинено, кръв течеше и от двете му ноздри. Вече беше ясно откъде се е взело расото на фалшивия свещеник.

Вигор заобиколи масата. Щом го видя, полуголият мъж започна да се мята, очите му се изцъклиха, около парцала в устата му изби пяна.

Рейчъл остана назад.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Вигор.

Младежът видя якичката му и спря да се мята, само се тресеше от истерични хлипове. Вигор измъкна парцала от устата му и младежът тръсна глава и плю. Сълзи се застинаха по бузите му.

— Molti… grazie — промълви той едва-едва. Вигор сряза найлоновите въжета.

През това време Рейчъл заключи вратата на трапезарията и за всеки случай я залости с един стол, като подпря облегалката му в бравата. Прозорци нямаше, само още една врата към вътрешността на Ректорията. Като държеше пистолета си насочен натам, тя отиде до телефона на отсрещната стена.

Нямаше сигнал. Бяха срязали кабелите.

Рейчъл извади мобилния телефон на Грей и набра 112, универсалния номер за спешна помощ на Европейския съюз. След като се свърза, обясни, че е лейтенант от карабинерите, макар да не спомена името си, и поиска незабавна медицинска, полицейска и военна помощ.

После пусна телефона в джоба си.

Нямаше какво друго да направи при численото превъзходство на врага.

Само това — за себе си и за другите.

 

12:45

 

Към скривалището на Грей се приближиха стъпки. Той стоеше съвсем неподвижно, не дишаше дори. Стъпките спряха наблизо. Той наостри уши.

Мъжки глас. Познат глас, гневен. Водачът на монасите.

— Градските власти са уведомени.

Отговор не последва, макар Грей да беше сигурен, че е чул стъпки на двама души.

— Сейчан? — каза мъжът. — Чу ли ме?

Отвърна му отегчен глас. И той му беше познат. Лейди Дракон. Сега вече си имаше и име. „Сейчан“.

— Сигурно са излезли през някой прозорец, Раул — каза тя, като му върна услугата и го нарече по име. — Сигма си разбира от работата. Предупредих те. Имаме вече костите. По-добре да се разкараме, преди Сигма да се е върнала с подкрепления. Полицията сигурно вече е тръгнала насам. — Но онази кучка…

— Можеш да си уредиш сметките с нея по-късно.

Стъпките се отдалечиха. Ако се съдеше по звука, по-тежкият от двамата като че ли накуцваше. Думите на Лейди Дракон прозвучаха отново в главата му.

„Можеш да си уредиш сметките с нея по-късно“.

Означаваше ли това, че Рейчъл е избягала?

Изненада се колко голямо е облекчението му.

Някаква врата се затръшна в другия край на църквата. Грей наостри слух, докато звукът заглъхваше. Не чу повече стъпки, нито тропот на ботуши, нито гласове.

За всеки случай изчака още минута.

Църквата остана все така тиха и той сръчка Монк, който се беше свил в неудобна поза до него. Кат се беше сместила от другата страна на Монк. Обърнаха се под отвратителния съпровод на трошащи се сухи кости и протегнаха ръце нагоре. С общи усилия повдигнаха каменния капак на гробницата.

Светлина се плисна в импровизирания им бункер.

След като забеляза кървавото предупреждение на Лейди Дракон, Грей разбра, че са попаднали в капан. Всички изходи със сигурност се наблюдаваха. Рейчъл и вуйчо й вече бяха влезли в ризницата и с нищо не можеше да им помогне.

Затова поведе останалите към съседния параклис и масивната мраморна гробница там. Бяха преместили тежкия й капак, колкото да се вмъкнат вътре, после го бяха избутали на мястото му миг преди вратите в църквата да се отворят едновременно.

Сега, след края на претърсването, Монк се измъкна навън с пушката си в ръка и разкърши тяло с отвратено сумтене. Костен прах се вдигна на облачета от дрехите му.

— Предлагам това повече да не го правим.

Грей държеше пистолета си в готовност.

Погледът му попадна върху някакъв предмет на пода, само на няколко стъпки от скривалището им. Медна монета. Спокойно можеше и да не я види. Наведе се да я вземе. Китайски „фен“, тяхната стотинка.

— Какво е това? — попита Монк. Грей пъхна монетата в джоба си.

— Нищо. Да вървим.

Тръгна през кораба към ризницата, но хвърли поглед назад към криптата. Сейчан беше знаела.

 

12:48

 

Докато Вигор помагаше на свещеника да се изправи, Рейчъл стоеше на пост.

— Те… избиха всички — каза младият мъж. Ако не се подпираше на Вигор, сигурно щеше да се строполи обратно на пода. Гледаше навсякъде, само не и към окървавеното тяло на масата. Покри лицето си с една ръка и изхлипа. — Отец Белкаро…

— Какво стана? — попита Вигор.

— Появиха се преди час. Имаха разрешителни и папски печати, документи за самоличност. Само че отец Белкаро беше получил снимка по факса. — Очите на свещеника се разшириха. — Ваша снимка. От Ватикана. И веднага разбра, че го лъжат. Но онези чудовища вече се бяха намърдали тук. Телефонните линии бяха прекъснати. Бяхме заключени, отрязани от света. Искаха комбинацията за сейфа на отец Белкаро.

Мъжът обърна виновно гръб на окървавеното тяло.

— Измъчваха го. Той не каза нищо. Но те направиха и по-лоши неща от… много по-лоши. Принудиха ме да гледам.

Младият свещеник стисна вуйчо й за лакътя.

— Не можех да допусна това да продължи. И… и им казах.

— И те са взели костите от сейфа?

Свещеникът кимна.

— Тогава всичко е изгубено.

— Въпреки това те искаха да са сигурни — продължи свещеникът, сякаш оглушал. Хвърли поглед към изтерзаното тяло на масата — знаеше, че и нему е била отредена същата съдба. — После се появихте вие. Съблякоха ме и ми запушиха устата.

Рейчъл си представи фалшивия свещеник с расото на този млад мъж. Измамата, изглежда, бе имала за цел да примами нея и Кат в църквата.

Свещеникът се приближи до масата и покри с расото изтерзаното тяло, закри и лицето, сякаш да скрие собствения си срам. После бръкна в единия джоб на окървавеното расо и извади кутия цигари. Изглежда, възрастният свещеник не се беше отърсил от всичките си пороци… както и младият му колега.

С треперещи пръсти свещеникът отвори капачето и изтръска съдържанието. Шест цигари… и счупено парче тебешир. Хвърли цигарите и подаде на Вигор парчето с цвят на охра.

Вигор го взе.

Не беше тебешир. Беше кост.

— Отец Белкаро не искаше да се раздели с всичките свещени реликви — обясни младият свещеник. — Боеше се, че нещо може да им се случи. Затова отдели това парченце. За Църквата.

Рейчъл се зачуди доколко тази постъпка е била мотивирана от безкористното желание да се опазят реликвите и доколко от горделивост и от спомена за последния път, когато костите са били откраднати от Милано. Откарани в Кьолн. Славата си тази базилика дължеше най-вече на костите. Но във всеки случай отец Белкаро беше умрял като мъченик. Изтезавали го бяха, а той бе криел свещената реликва в джоба на дрехата си.

Силен гърмеж ги стресна.

Свещеникът се хвърли на пода.

Но Рейчъл позна звука на оръжието.

— Пушкалото на Монк… — каза тя и очите й се разшириха с надежда.

 

14:04

 

Грей протегна ръка през димящата дупка във вратата на ризницата.

Монк метна пушката си на рамо.

— Май наистина задлъжнях на католическата църква с едномесечна заплата за дърводелски услуги.

Грей отвори. След гръмовния изстрел от пушкалото на Монк вече нямаше нужда да пазят тишина.

— Рейчъл! Вигор! — извика той.

Шум като от провлечени стъпки прозвуча в дъното на коридора. Отвори се врата и Рейчъл се подаде, с пистолет в ръка.

— Насам!

Вигор изведе в коридора някакъв полугол мъж. Мъжът изглеждаше блед и измъчен, но сякаш почерпи сила от присъствието им.

Или пък от звука на приближаващи се сирени.

— Отец Юстин Менели — представи го Вигор. После бързо обясни какво е станало.

— Значи все пак имаме една кост? — невярващо каза Грей.

— Предлагам да отнесем реликвата в Рим по най-бързия начин — каза Вигор. — Противниците ни не знаят, че е у нас, и ми се иска да се озовем зад стените на Ватикана, преди да са разбрали.

Рейчъл кимна.

— Отец Менели ще уведоми властите за случилото се тук. С изключение на подробностите около нашето присъствие, както и за реликвата, която е у нас.

— Има бърз влак за Рим, който потегля след десет минути — каза Вигор и си погледна часовника. — В шест ще сме в столицата.

Грей кимна. Колкото по-бързо и прикрито действаха, толкова по-добре.

— Да тръгваме.

Отец Менели им показа страничен изход недалеч от мястото, където бяха паркирали. Както обикновено, зад волана седна Рейчъл. Потеглиха сред воя на стичащи се сирени.

Грей се облегна назад и опипа китайската монета в джоба си. Усещаше, че пропуска нещо.

Нещо важно.

Но какво?

 

15:39

 

Рейчъл излезе от тоалетната и тръгна към купето първа класа на бързия влак ETR 500. Кат я придружаваше. Решили бяха никой да не се отделя самостоятелно от групата, дори за малко.

След преживените в Милано ужаси Рейчъл беше почувствала силна нужда да остане макар и за малко насаме. Цяла минута просто се взираше в отражението си в огледалото, разкъсвана от ярост и напиращи сълзи. Нито една от двете емоции не надделя, затова тя просто си изми лицето.

Само това можеше да направи.

Но въпреки всичко й стана по-добре след това символично пречистване.

Вървеше по коридора и почти не усещаше вибрациите под краката си. Elettro Treno Rapido, бързият електрически влак, беше най-новият и най-бърз влак в Италия, свързващ Милано с Неапол. Пътуваше с невероятните триста километра в час.

— Е, какво ще ми кажеш за вашия командир? — попита тя Кат, като се възползва от възможността да поговорят насаме, по женски. Пък и беше приятно да поговориш за нещо различно от убийства и кокали.

— Какво имаш предвид? — Кат дори не я погледна.

— Има ли си някого у вас, в Щатите? Приятелка, съпруга? Този въпрос й спечели само кос поглед.

— Не виждам с какво личният му живот…

— Ами ти и Монк — прекъсна я Рейчъл, дала си сметка как е прозвучал предишният й въпрос. — С вашите професии остава ли ви въобще време за личен живот? А рисковете, които поемате?

Беше й любопитно как тези хора уравновесяват ежедневието си с тайните си и опасни мисии. Самата тя виждаше зор да открие мъж, способен да преглътне поста й на лейтенант от полицията.

Кат въздъхна.

— По-добре е да не се обвързваш много. — Ръката й се беше вдигнала към една миниатюрна емайлирана жабка на яката й. Гласът й стана по-суров, но прозвуча повече като надъхване, отколкото като истинска сила. — Сприятеляваш се при случай, но нищо повече. Така е по-лесно.

По-лесно за кого, зачуди се Рейчъл.

Стигнаха до купетата и това сложи край на темата. Бяха резервирали две купета. Едното беше спално с идеята да придремват на смени. Но засега никой не се беше възползвал от тази възможност. Всички се бяха събрали в другото купе, насядали от двете страни на масата. Щорите на прозорците бяха спуснати.

Рейчъл седна до вуйчо си, а Кат — до колегите си.

Грей беше извадил портативни уреди за анализ от раницата си и ги беше свързал с един лаптоп. Други уреди бяха наредени в спретната редичка пред него. В средата на масата, върху чинийка за мостри от неръждаема стомана, лежеше реликвата — костица от един от влъхвите.

— Имаме късмет, че това парченце от пръст не попадна в мрежата им — каза Монк.

— Късметът няма нищо общо! — Рейчъл настръхна. — Заради тази костица достойни хора се простиха с живота си. Ако не се бяхме появили навреме, сигурно нямаше да се доберем и до това парченце.

— Късмет или не — изръмжа Грей, — важното е, че разполагаме с него. Да видим дали ще ни отговори на някои въпроси.

Сложи си очила, снабдени с бижутерска лупа, нахлузи и латексови ръкавици. После с миниатюрно хирургическо свредло отдели тънко парченце от центъра на костта и стри пробата на прах.

Рейчъл го наблюдаваше как работи. Ученият взимаше връх над войника. Следеше движенията на пръстите му — ефикасни, без излишно усилие. Беше съсредоточен изцяло върху задачата. Две успоредни бръчки се бяха вкопали в челото му и не се изгладиха дори за миг. Дишаше през носа.

Не си го беше представяла в такава роля — него, мъжа, който скачаше между горящи кули. Изведнъж й се прииска да протегне ръка и да повдигне брадичката му, за да погледне и нея с тази натегната съсредоточеност. Какво ли би било? Представи си дълбочината на синьо-сивите му очи. Спомни си миговете на допир, ръката си в неговата, усещането за сила и нежност едновременно.

Изпълни я топлина. Усети, че бузите й поруменяват, и побърза да отклони поглед.

Кат вдигна очи към нея. Нищо не се изписа на лицето й, но въпреки това тя се почувства някак виновна, може би заради казаните преди малко думи. „По-добре е да не се обвързваш много. Така е по-лесно“.

Може бе Кат беше права…

— С този спектрометър за маса — каза накрая Грей — можем да определим дали в костта има метал в м-състояние. Така ще се опитаме да отхвърлим или да потвърдим хипотезата, че костите на влъхвите са източникът на прахта, която намерихме в златния реликварий.

Смеси пудрата с дестилирана вода, после всмука с пипета гъстата течност и я прехвърли в епруветка. Сложи епруветката с пробата в портативния спектрометър, взе втора епруветка с чиста дестилирана вода и я вдигна нагоре.

— Това е стандартният начин за калибриране — обясни той и постави епруветката в друго гнездо. Натисна едно зелено копче и обърна екрана на лаптопа така, че всички да го виждат. Появи се графика с права линия през средата. Тук-там по някой малък пик нарушаваше правата линия. — Това е вода. Пиковете са от примеси в нищожни количества. Дори и дестилираната вода не е сто процента чиста.

После премести показалеца на уреда към гнездото с мътната проба. Пак натисна зеленото копче. — Това е компонентният анализ на пулверизираната кост.

Графиката върху екрана изчезна, заменена от новите данни.

Изглеждаше същата.

— Няма промяна — каза Рейчъл.

Свъсил вежди, Грей повтори експеримента, като дори извади епруветката и я разклати. Резултатът остана същият. Права линия.

— Продължава да го отчита като дестилирана вода — каза Кат.

— Не би трябвало — каза Монк. — Дори старият влъхва да е страдал от остеопороза, калцият в костта трябваше да даде висок пик. Да не говорим за въглерода и другите елементи.

Грей кимна и попита:

— Кат, имаш ли цианиден разтвор?

Тя взе раницата си, отвори я и извади малко шишенце.

Грей натопи в шишенцето клечка с памучен връх, после хвана костта с два пръста. Натри напоеното памуче в костта, обилно и с натиск, все едно лъскаше сребърна лъжица.

Само дето това не беше сребро.

На мястото на натривката кафеникаво-жълтеникавата кост придоби наситен златист цвят.

Грей вдигна очи и ги изгледа поред.

— Това не е кост.

Рейчъл не успя да скрие смайването си.

— Това е злато!

 

17:12

 

Половината пътуване Грей посвети на опити да опровергае твърдението на Рейчъл. Не само злато имаше в тези кости. Освен това не беше тежкото метално злато, а пак онова странно златно стъкло. Опита се да стигне отзад напред до точния състав.

Размишляваше усилено и върху друг проблем. Милано.

Анализираше отново и отново случилото се в базиликата, Беше вкарал екипа си в капан. Снощната засада в Кьолн можеше да си прости. Бяха ги хванали със смъкнати гащи. Никой не би могъл да предположи, че катедралата в Кьолн ще бъде подложена на такава безмилостна атака.

Но провалът им в Милано не можеше да се извини толкова лесно. Бяха влезли в базиликата подготвени и въпреки това едва не бяха изгубили всичко, включително и живота си.

Така че къде беше грешката?

Грей знаеше отговора. Той беше виновният. Изобщо не трябваше да спират при езерото Комо. Не трябваше да слуша Кат с нейните приказки за предпазливост — бяха изгубили прекалено много време да оглеждат базиликата отдалеч, бяха разкрили присъствието си и бяха дали възможност на Двора да ги забележи и да заложи капана си.

Не можеше да вини Кат. Предпазливостта беше неразривна част от работата на разузнаването. Работата на терен обаче изискваше бързи и решителни действия, а не колебание.

Особено от страна на водещия мисията.

До този момент Грей беше действал като по учебник — залагаше на крайната предпазливост, така, както се очакваше от него. И може би точно там му беше грешката. Колебанието и съмненията не бяха семейни черти на фамилия Пиърс. Нито на бащата, нито на сина. Но къде минаваше границата между предпазливостта и неоправдания риск? Беше ли му по силите изобщо да постигне равновесие между тези две крайности?

Успехът на мисията — а вероятно и животът им — щеше да зависи от това.

Грей изсумтя. Беше му излязъл мехур на палеца, а купето вонеше на метилов алкохол.

— Не е чисто злато — обяви той заключението си. Другите го погледнаха. Двама работеха, двама дремеха.

— Фалшивата кост е смес от елементи от платиновата група — обясни Грей. — Който и да го е направил, е смесил амалгама от различни преходни метали в прахообразна форма и после ги е стопил до стъкло. При охлаждането са излели стъклото в калъп и са обработили повърхността така, че да прилича на кост.

Грей се зае да прибира уредите си.

— В химическия състав преобладава златото, но има също голям процент платина и по-малки количества иридий, дори осмий и паладий.

— Истински мишмаш — каза с прозявка Монк.

— Мишмаш обаче, чиято точна рецепта може завинаги да си остане тайна — каза Грей, свъсил вежди към парчето кост. Три четвърти беше оставил недокоснати, а последната беше принесъл в жертва на експериментите си. — При упоритата липса на реактивност в м-състояние, дълбоко се съмнявам, че и най-модерните уреди за анализ ще ни дадат точното съотношение на металите. Дори и тестването променя съотношението в пробата.

— Като Хайзенберговия принцип на несигурността — каза Кат, беше вдигнала крака на отсрещната седалка, лаптопът бе в скута й. Пишеше по клавиатурата, но това явно ней пречеше и да говори. — Дори самият акт на наблюдение променя реалността на наблюдавания обект.

— Значи, щом не можем да го изследваме напълно… — подхвана Монк, но поредната широка прозявка му попречи да продължи.

Грей го потупа по рамото.

— След час пристигаме в Рим. Защо не поспиш малко в другото купе?

— Добре съм си — каза Монк и преглътна още една прозявка.

— Това е заповед.

Монк стана и се протегна доволно.

— Е, щом е заповед… — Разтърка очи и тръгна към вратата. Но на прага спря.

— Да знаеш, може поначало да са го разбрали погрешно. Може би историята е разчела неправилно думите „костите на влъхвите“. Може би не е ставало въпрос за скелетите на онези типове, а за кости, направени от влъхвите.

Всички го гледаха.

Под тежестта на погледите им Монк сви рамене.

— Добре де, откъде да знам? И без това ми е трудно да мисля в момента.

Вратата се затвори.

— Твоят колега може и да не е толкова далече от истината — каза Вигор, след като в купето се възцари тишина.

Рейчъл се размърда и Грей я погледна. Допреди малко дремеше, облегнала глава на рамото на вуйчо си. Грей я беше наблюдавал скришом. Сънят смекчаваше всичките й остри ръбове и изглеждаше много по-млада.

Сега се протегна и попита:

— Какво имаш предвид?

Вигор се беше навел над лаптопа на Монк. Също като този на Кат, и той беше свързан към интернет линията, вградена в купетата първа класа на новия влак. Търсеха нова информация. Кат се беше съсредоточила върху научната страна на загадката с бялото злато, а Вигор търсеше исторически отпратки, свързващи влъхвите с амалгамата.

— Някой е изковал тези фалшиви кости. Някой, който е притежавал умения, недостъпни за нас. Кой обаче? И защо са ги скрили в сърцето на една католическа катедрала?

— Възможно ли е да е някой, свързан с Драконовия двор? — попита Рейчъл. — Тяхното общество датира още от Средните векове.

— Или някой от средите на самата Църква? — предположи Кат.

— Не — твърдо каза Вигор. — Според мен е намесена трета група. Братство, което е съществувало преди другите две.

— Откъде си сигурен? — попита Грей.

— През 1982 — ра беше извършен анализ на част от погребалните одежди на влъхвите. Бяха датирани към втори век. Много преди появата на Драконовия двор. Даже преди царица Елена, майката на Константин, да намери костите някъде на изток.

— И никой не е правил анализ на костите? — попита Грей. Вигор го погледна.

— Църквата забрани.

— Защо?

— Нужно е специално папско разрешение, за да се извър-ши анализ на кости, особено на реликви. А за реликвите на влъхвите ще е нужно още по-специално разрешение.

— Църквата не иска най-ценните й съкровища да бъдат обявени за фалшиви — обясни Рейчъл.

Вигор се намръщи на племенницата си.

— Църквата залага много на вярата. А светът определено има нужда от вяра.

Тя сви рамене, облегна се и затвори очи.

— Щом не е била нито Църквата, нито Дворът, кой тогава е изковал костите? — попита Грей.

— Мисля, че Монк е прав. Мисля, че ги е създало древно братство на магове. Група, която може би предхожда християнството и навярно датира още от египетски времена.

— Египтяни?

Вигор кликна с мишката и извика един файл на екрана.

— Чуйте това. През 1450 — а преди Христа фараон Тутмос III обединил най-добрите си майстори-занаятчии в група от трийсет и девет души, наречена Великото бяло братство — по името на тайнствения бял прах, който изучавали. Прахът се описва като направен от злато, но оформен в пирамидални самуни, наречени „бял хляб“. Самуните са изобразени в храма в Карнак като миниатюрни пирамиди, понякога с лъчи светлина, излъчваща се от тях.

— Какво са правели с тях? — попита Грей.

— Приготвяли ги единствено за фараоните. За ядене. Уж усилвали възприятията им.

Кат поизправи гръб и смъкна краката си от отсрещната седалка.

Грей се обърна към нея.

— Какво?

— Четох за някои качества на металите с висок спин — висока скорост на осово въртене. Особено за златото й платината. При поглъщане водят до стимулиране на ендокринната система и оттам до повишаване на концентрацията и вниманието. Помните ли статиите за свръхпроводниците?

Грей кимна. Атомите с висок спин се държаха като съвършени свръхпроводници.

— Изследователският институт на Военноморските сили потвърди, че комуникацията между мозъчните клетки не може да се обясни с чисто химични трансмисии между си-напсите. Мозъчните клетки комуникират твърде бързо. Заключението им е, че става въпрос за някаква форма на свръхпроводимост, но механизмът все още се проучва.

Грей се намръщи. Той, разбира се, беше изучавал свръхироводимостта в научния курс към Сигма. Мнозина водещи физици вярваха, че именно тя ще доведе до следващия голям пробив в глобалните технологии с приложения буквално навсякъде. Покрай другата си специалност пък — биологията — се беше запознал с модерните теории за мисленето, паметта и органичния мозък. Но какво общо имаха всички тези неща с бялото злато?

Кат се наведе над лаптопа си и извика друга статия.

— Ето. Направих проучване на металите от платиновата група и приложението им. И намерих една статия за свински и телешки мозъци. Анализ на металното съдържание на мозъците на бозайници показва, че четири до пет процента от сухата маса е родий и иридий. — Тя кимна към пробата пред Грей. — Родий и иридий в моноатомно състояние.

— И смяташ, че тези елементи в м-състояние може да са източникът на мозъчната свръхпроводимост? Неговата комуникационна пътна мрежа? И че фараоните са поумнявали чрез консумация на тези прахчета?

Кат сви рамене.

— Трудно е да се каже. Изучаването на свръхпроводимостта е нещо съвсем ново.

— Само дето египтяните са знаели за него — изсумтя Грей.

— Не — възрази Вигор. — Но може да са открили въздействието му случайно или на принципа на пробата и грешката. Във всеки случай интересът и експериментирането с тези бели прахчета е налице в цялата човешка история, преминава от една цивилизация към следващата и набира сили.

— Колко напред можете да го проследите?

— Чак до това. — Вигор кимна към артефакта пред Грей.

— Наистина? — Вигор пак кимна, приел предизвикателството.

— Както казах, започнало е в Египет. Този бял прах е бил известен под много имена. Споменах вече за „белия хляб“, но също „бялата храна“и „мфкзт“. Но най-старото му име може да се намери в египетската „Книга на мъртвите“. Веществото е назовано стотици пъти заедно с удивителните му свойства. Наречено е просто „що е то“.

Грей си спомни как монсеньорът се беше сепнал точно при тези три думи, когато превърнаха прахта в стъкло.

— Само че на еврейски — продължи Вигор — „що е то“ се превежда като „Ма На“.

— Манна — пророни Кат. Вигор кимна.

— Свещеният хляб на израилтяните. Според Стария завет той паднал от небето да нахрани умиращите от глад хора, които бягали от Египет, предвождани от Мойсей. — Монсеньорът им даде време да осмислят казаното и извика нови файлове. — Докато бил в Египет, Мойсей показал такава мъдрост и умения, че мнозина го смятали за потенциалния наследник на египетския трон. Такава висока оценка със сигурност му е осигурила достъп до най-високите нива на египетския мистицизъм.

— И вие твърдите, че Мойсей е откраднал тайната как се приготвя този прах? Египетския бял хляб?

— В Библията се явява под много имена. Манна. Свещен хляб. Умен хляб. Хляб на предложението. Толкова бил ценен, че го държали в кивота заедно с плочите с Десетте божи заповеди. Всичко това прибрано в златна кутия.

Грей не пропусна многозначително повдигнатата вежда на Вигор, която сякаш подчертаваше паралела с костите на влъхвите и тяхната златна мощехранителница.

— Не ми звучи много убедително — измърмори той. — А и съвпадението със звученето на „манна“ може да е чиста случайност.

— Кога за последен път сте чели Библията?

Грей не си направи труда да отговори.

— Много неща са озадачавали историците и теолозите във връзка с тази тайнствена манна. Библията разказва как Мойсей подпалил златното теле. Но вместо да се разтопи, златото се превърнало в прах… с който Мойсей нахранил израилтя-ните.

Грей свъси вежди. Също като с белия хляб на фараоните.

— И друго — към кого се обръща Мойсей с молба да направи този Свещен хляб, тази манна небесна? Според Библията не се е обърнал към пекар. А към Веселиил.

Грей чакаше обяснение. Не беше на „ти“с библейските имена.

— Веселиил бил израилтянският златар. Същият, който направил кивота. Защо ще караш един златар да ти изпече хляб, освен ако хлябът не е бил хляб, а нещо друго?

Грей се намръщи. Възможно ли беше да е вярно?

— Има и текстове от еврейската Кабала, които изрично споменават бял прах от злато и го обявяват за вълшебен, но магията му е такава, че може да се използва и за добро, и за зло.

— И какво е станало с това познание? — попита Грей.

— Според повечето еврейски източници то било изгубено, когато Соломоновият храм бил унищожен от Навуходоносор през шести век преди Христа.

— И къде е отишло след това?

— Следващите намеци откриваме две столетия по-късно, във връзка с друга известна историческа личност, която също прекарала голяма част от живота си във Вавилон в компанията на учени и мистици. — Вигор направи драматична пауза. — Александър Велики.

Грей изправи гръб.

— Македонският цар?

— Александър завладял Египет през 332 — ра преди Христа, както и голяма част от света. През целия си живот силно се интересувал от езотеричното познание. Често изпращал на Аристотел научни дарове от целия свят, навсякъде, където го отвеждали походите му. Събрал и колекция от хелиополски свитъци, посветени на староегипетското тайно знание и магия. Неговият наследник Птолемей I ги събрал в Александрийската библиотека след смъртта му. Но в един александрийски текст се разказва за предмет, наречен Райекия камък. Твърдяло се, че притежава магически свойства, В твърдо състояние можел да надвиши собственото си тегло в злато, но когато го стриели на прах, тежал по-малко от перце и можел да се носи във въздуха.

— Левитация — прекъсна го Кат. Грей се обърна към нея.

— Това свойство на свръхпроводимите материали е добре документирано. Свръхпроводниците се носят във въздуха, ако бъдат поставени в силно магнитно поле. Дори тези прахчета в м-състояние показват свръхпроводима левитация. През 1984 — та лабораторни тестове в Аризона и Тексас са показали, че бързото охлаждане на моноатомен прах може да повиши регистрираното им тегло четири пъти. Ако ги затоплели отново обаче, теглото им изчезвало до под нулата.

— Какво искаш да кажеш — под нулата?

— Лабораторният съд тежал повече, когато веществото не било в него. Сякаш самият съд левитирал.

— Преоткритият райски камък — обяви Вигор.

Грей започна да долавя истината. Тайно познание, предадено през поколенията.

— И къде ни води следата?

— Към времето на Христос — отговори Вигор. — В Новия завет също има намеци за тайнствено злато. Откровение, глава втора: „на оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровената манна, и ще му дам бяло камъче“. Пак в Откровение се описват къщите в Нови Йерусалим — градът беше от „чисто злато и подобен на чисто стъкло“.

Грей си спомни, че Вигор беше цитирал под нос същия стих, когато локвичката стопено стъкло се беше втвърдила на пода на катедралата в Кьолн.

— Кажете ми — продължи Вигор, — да сте виждали злато, което да прилича на стъкло? Звучи безсмислено, освен ако не включим възможността за злато в м-състояние… това „най-чисто от всяко злато“, описано в Библията.

Вигор посочи масата.

— Което ни връща към библейските влъхви. И към една история, разказана от Марко Поло след пребиваването му в Персия. Той разказва историята за влъхвите, които получили дар от детето Христос, и това навярно е алегория, но според мен е важно. Христос дал на влъхвите обикновен бял камък, без блясък, така нареченият Свещен камък. Според историята камъкът символизирал призив към влъхвите да останат непоколебими във вярата си. Докато пътували обратно към дома, камъкът избухнал в пламъци, които не можели да се угасят, вечен пламък, който често символизира просветление от по-висша степен.

Вигор, изглежда, забеляза объркването на Грей и продължи:

— В Месопотамия, където е възникнала тази легенда, терминът „висш огнен камък“ звучи не как да е, а „шеманна“. А в съкратения си вариант, само „огнен камък“… „манна“.

Вигор се облегна назад и скръсти ръце. Грей бавно кимна.

— Значи описахме пълен кръг. Обратно при манната и библейските влъхви.

— Обратно към времето, когато са били изработени костите — каза Вигор и кимна към масата.

— И това ли е краят на историята? — попита Грей. Вигор поклати глава.

— Иска ми се да се поровя още малко в историческите справки, но мисля, че историята не свършва тук. Мисля, че описаното досега от мен не са изолирани преоткривания на тайнствения прах, а непрекъсната верига от изследвания, извършвани от тайно алхимистко общество, което е усъвършенствало процеса през вековете. Мисля, че официалната научна общност едва сега започва да го преоткрива.

Грей се обърна към Кат, която отговаряше за научните им проучвания в Мрежата.

— Монсеньорът е прав. В момента се правят невероятни открития, свързани със свръхпроводимостта на м-състоянието. От левитацията до възможността за преминаване от едно измерение в друго. Както и по-практически приложения, разбира се. Обикновената платина и въглеродната платина вече се използват за лечение на рак на тестикулите и яйчни-ците. Предполагам, че Монк, с познанията му по съдебна медицина, може да каже повече подробности. Но има и още по-интересни открития, направени през последните няколко години.

Грей й даде знак да продължи.

— От „Бристол-Майерс“ съобщават за успехи в корекцията на ракови клетки след третиране с моноатомен рутений. Също с платина и иридий според „Платинум Метал Ривю“. Тези атоми на практика карат ДНК-то да се самокоригира и да възстанови оригиналния си вид без лекарства или лъчетерапия. Доказано е, че иридият стимулира епифизната жлеза и, изглежда, отстрелва „боклучавата ДНК“, което вероятно води до по-голяма продължителност на живота и отпушването на амортизирани от стареенето информационни магистрали в мозъка.

Кат се наведе напред.

— Ето една статия от август 2004 — та. Университетът „Пардю“ докладва за успехи при унищожаването на вируси чрез родий — със светлина, чийто източник е вътре в тялото. Дори и вирусът „Западен Нил“.

— Със светлина? — попита Вигор, присвил очи. Грей го погледна, забелязал внезапния му интерес. Кат кимна.

— Има много статии за тези атоми в м-състояние и светлината. От превръщането на ДНК в свръхпроводими снопове до междуклетъчна комуникация посредством светлинни вълни и опити с енергиите на нулевото поле.

Рейчъл най-после се включи в разговора. Очите й още бяха затворени. През цялото време ги беше слушала.

— Да се чуди човек.

— Какво? — обърна се към нея Грей.

Тя бавно отвори очи. Бяха съвсем ясни.

— Ами, ето че учените говорят за повишаване на вниманието, за левитация, трансмутация, чудотворни лечения, забавяне на стареенето. Звучи като списък с чудеса, описани в Библията. Това ме кара да се питам защо толкова много чудеса са се случвали тогава, но не и сега. През последните няколко века се чувстваме късметлии, ако видим образа на Светата Дева върху мексиканска царевична питка. И изведнъж науката започва да преоткрива тези по-големи чудеса. И в голямата си част те са свързани с бял прах, познат много по-добре в миналото, отколкото днес. Възможно ли е едно толкова тайно познание да е било източникът на епидемията от чудеса в библейско време?

Грей се замисли над думите й. Погледите им се срещнаха.

— И ако тези древни магове са знаели повече, отколкото ние знаем днес — подхвана той, — какво е направило с това познание онова незнайно братство от мъдреци и до каква степен са го усъвършенствали?

Рейчъл продължи:

— Може би точно това търси Драконовият двор! Може би са намерили някаква податка, нещо, свързано с костите, което би могло да ги отведе до пречистения краен продукт, какъвто и да е той. До последното откритие на маговете.

— И някъде по пътя Дворът е научил онзи смъртоносен номер, който използваха в Кьолн, научили са се как да използват праха, за да убиват. — Спомни си думите на мон-сеньора за еврейската Кабала — че белият прах можел да се използва и за добро, и за зло.

Лицето на Рейчъл се стегна.

— Ако успеят да се доберат до още по-голяма сила, ако открият достъп до най-голямата тайна на тези мъдреци от древността, биха могли да променят света изцяло, да го пресътворят според собствените си болни представи.

Грей плъзна поглед по другите. Кат изглеждаше замислена, сякаш пресмяташе нещо. Вигор беше потънал в собствените си мисли, но внезапното мълчание не му убягна.

Погледът му се вдигна към тях.

Грей се обърна към него.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че трябва да ги спрем. Но за да го направим, трябва да потърсим отпратки, улики към древните алхимици. А това означава да тръгнем по стъпките на Драконовия двор.

Грей поклати глава. Вече беше стигнал до заключението, че действат твърде предпазливо, твърде боязливо.

— Повече няма да ги следвам. Трябва да ги задминем. Нека те ни дишат малко прахта — за разнообразие.

— Но откъде да започнем? — попита Рейчъл.

Преди някой да е отговорил, по влаковия интерком прозвуча автоматично съобщение:

— Roma… Stazione Termini… quindici minuti! Грей си погледна часовника. Петнайсет минути. Рейчъл го гледаше.

— Benvenuto a Roma — каза тя, когато той вдигна очи. — Lasci i giochi cominciare!

Грей си преведе и лека усмивка прекоси лицето му. Сякаш му беше прочела мислите.

„Добре дошли в Рим… И нека играта започне!“

 

18:05

 

Сейчан си сложи слънчеви очила „Версаче“в черно и сребърно.

Когато си в Рим…

Слезе на Пиаца Пиа от бързия автобус. Носеше ефирна бяла лятна рокля и нищо друго, като се изключеха ботушки на „Харли-Дейвидсън“с остри като игла токчета и сребърни катарами, в тон с колието й.

Автобусът потегли. Зад нея коли заприщваха пътя, клаксони свиреха и ауспусите бълваха дим надолу към Виа делла Консилицоне. Горещината и вонята на бензин се стовариха отгоре й едновременно. Тя се обърна на запад. Базиликата „Св. Петър“ се издигаше на фона на залязващото слънце. Куполът й грееше като злато.

Невпечатлена, Сейчан обърна гръб на Свещения град.

Не той беше целта й.

Пред нея се издигаше сграда, която беше достоен съперник на базиликата отзад. Масивната сграда с форма на барабан доминираше над всичко наоколо, крепост, надвиснала над река Тибър. Замъкът Сант’Анджело. На покрива му гигантска бронзова статуя на Архангел Михаил държеше високо гол меч. Скулптурата грееше на слънцето. Каменната конструкция под нея беше като черни сажди, с петносани ивици като следи от черни сълзи.

Колко подходящо, помисли си Сейчан.

Замъкът беше построен през втори век като мавзолей на император Адриан, но много скоро папската институция си го беше присвоила. Въпреки това замъкът се беше сдобил със знаменателна и мрачна история. Под ватиканско управление той беше служил като крепост, затвор, библиотека, дори и като бордей. Служил бе също и за тайно място за срещи на някои от по-разкрепостените папи, които държали любовниците и метресите си зад неговите стени, често дори като затворнички.

На Сейчан й стана забавно, че точно там щеше да се състои и нейната среща. Прекоси градините до входа и мина под дебелите седем метра стени към първия етаж. Вътре беше сумрачно и хладно. Беше късно и туристите постепенно се изнасяха. Тя продължи напред по широките, издялани от камък римски стъпала.

Замъкът бе истински лабиринт от стаи и коридори. Почти не минаваше ден, без някой посетител да се загуби.

Сейчан обаче знаеше къде отива — на средното ниво, в ресторант-тераса с изглед към Тибър. Там трябваше да се срещне със свръзката си. След последното нападение беше твърде рисковано да се срещат в самия Ватикан. Така че свръзката й щеше да мине през Пасето дел Ворго, покрит проход над стар акведукт, който свързваше Апостолическия дворец с крепостта. Тайният проход бил построен през тринайсети век като път за бягство в случай на заплаха за живота на папата, но много по-често го бяха използвали за тайни любовни срещи.

Днес обаче в срещата нямаше да има нищо романтично.

Стигна до нужния й етаж и последва знаците, указващи Беше подранила с десет минути. Нищо. И без това трябваше да се обади на едно място.

Извади мобилния си телефон, натисна бутона за кодира-не, после и друг — за бързо набиране. Частен номер, който — фигурираше в нито един указател. Облегна се на стената с телефон до ухото и зачака бавната международна връзка.

Линията зашумя, изпука и се чу твърд, нетърпящ глупости глас:

— Добър ден. Свързахте се с командването на Сигма.