Джеймс Ролинс
Карта от кости (13)

ЗАГАДКАТА НА СФИНКСА

26 юли, 12:41

12. Александрия, Египет

 

— Спомнете си онази проклета риба — обади се Монк по радиото от лодката над тях.

Четири метра по-надолу Грей се намръщи към подскачащия кил на лодката. През последните пет минути бяха отхвърляли различни варианти. Може би сфинксът седеше върху входа на тунел. Само че как щяха да преместят един тон камък? Обсъдиха и левитация посредством амалгамата, като при гробницата на свети Петър. Грей имаше една епруветка с пудрата, останала му от тестовете с костите от Милано. Но да я активират щеше да им е необходимо електричество… а това не беше добра идея, когато си на метри под водата.

— За каква риба говориш, Монк? — попита Грей. Тук долу беше видял достатъчно риби, за да го отвратят до живот от морските блюда.

— Онази от първата загадка — отговори Монк. — Сещаш се. Нарисуваната риба в катакомбите.

— Какво по-точно?

— Виждам ви — и вас и статуята — с подводната камера. Сфинксът гледа право към крепостта.

Грей сведе поглед към статуята. Тук, където видимостта не надхвърляше пет метра, беше трудно да обхванеш цялостната картина. Перспективата на Монк беше по-добра. А и точно това умееше той — да вижда цялото зад подробностите.

— Катакомбите… — измърмори Грей, разбрал накъде бие колегата му.

„Нима е толкова лесно?“ — Спомняте ли си — продължи Монк, — че тръгнахме в посоката, накъдето гледаше онази риба, за да намерим следващата подсказка? Може би сфинксът гледа към отвора на тунела.

— Монк може и да е прав — каза Вигор. — Тези указания са заложени в началото на четиринайсети век. Редно е да погледнем на проблема от перспективата на онова време, време на ниски технологии. Тогава не са имали водолазни екипировки. Но са имали компаси. Сфинксът може да е просто магнитен километричен камък. Намираш го с помощта на компаса. Гмурваш се колкото да видиш накъде гледа и поемаш към сушата.

— Има само един начин да разберем — каза Грей. — Монк, ти оставаш тук с лодката, докато ние проверим. Тръгваме с плуване към брега.

Оттласна се от статуята и изчака да се отдалечи достатъчно, така че магнитната статуя да не влияе на показанията на компаса.

— Добре, да видим къде ще ни заведе.

Заплува. Другите го последваха. Държаха се близо един до друг.

Брегът не беше далеч и в този участък се издигаше стръмно от морските води. Песъчливото дъно свърши внезапно пред отрупани каменни блокове. Издялани от човешка ръка.

— Сигурно някога са били част от Александрийския фар — каза Вигор.

Миди и анемонии бяха превзели района и го бяха превърнали в риф. Раци щапукаха и миниатюрни рибки се стрелкаха на ята.

— Трябва да се разделим — каза Кат. — Да претърсим учас-тъка.

— Не. — Грей интуитивно разбираше какво трябва да се направи. — Същото е като с магнитния сфинкс, скрит сред другите сфинксове. — Отблъсна се от дъното и се издигна нагоре покрай чудатите извивки на рифа. Държеше едната си ръка пред себе си и не отделяше очи от компаса.

Не му отне много време.

На минаване покрай един от блоковете видя стрелката на компаса да се завърта. Намираше се само на четири метра от повърхността. Предната страна на каменния блок беше около два квадратни метра.

— Тук — каза той.

Другите се приближиха до него. Кат извади нож и почна да стърже полепналите по камъка слоеве от морски животинки.

— Отново хематит. Но по-слабо намагнитизиран. Никога не би го забелязал, ако не го търсиш.

— Монк — каза Грей.

— Да, шефе.

— Докарай лодката тук и пусни котва.

— Тръгвам.

Грей огледа ръбовете на блока. Беше циментиран за съседите си — горе, долу и от двете страни — със спойка от корали, пясък и плътно покритие от молюски с грапави черупки.

— Всеки да си избере по една страна и да започне да разчиства ръбовете — нареди той. Представи си хематитовата плоча под гробницата на свети Петър — беше покривала вход към таен тунел. Беше сигурен, че са на прав път.

За разнообразие.

След няколко минути ръбовете на хематитовия блок бяха почистени.

Ритъмът на витло проехтя глухо през водата. Монк бавно се приближаваше към бреговата линия.

— Виждам ви — каза той. — Като банда раирани жаби, които клечат на камък.

— Спусни котвата — каза Грей. — Бавно.

— Идва.

Когато тежката стоманена котва се изхлузи от гнездото в кила, Грей доплува до нея и внимателно я насочи към хематитовия блок. Заби единия й връх в цепнатина между блока и съседа му отдясно.

— Навивай — нареди на Монк.

Веригата на котвата постепенно се обра и накрая се изпъна.

— Всички назад — предупреди Грей.

Блокът се разклати. Вдигна се пушилка от дребен пясък. После тежката скала се охлаби. Оказа се дебела само трийсетина сантиметра. Търколи се надолу по рифа, подскачаше с приглушен звук, накрая се стовари тежко на дъното.

Грей изчака мътилката да се слегне. По рифа продължаваха да се търкалят камъчета. Той заплува напред. В отвора зад отстранения хематитов блок цареше мрак.

Грей включи фенерчето на китката си и го насочи към явора. Лъчът му освети прав тунел, под малък ъгъл нагоре. Много тесен. Нямаше място за кислородните бутилки.

Накъде ли водеше?

Имаше само един начин да разберат.

Грей посегна към закопчалките на кислородната си бутилка, отвори ги и я изхлузи от гърба си.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

— Някой трябва да влезе вътре.

— Можем да откачим подводната камера от лодката — каза Кат. — Ще я вържем за въдица или гребло и ще я вкараме в тунела.

Не беше лош план… но щеше да отнеме време.

А те нямаха време.

Грей нагласи бутилката си на едно равно място в скалата. — Връщам се веднага. — Пое си дълбоко дъх, откачи регулаторния маркуч от лицевата си маска и се обърна към тунела.

Много беше тесен.

Спомни си гатанката на Сфинкса. За това как ходел човек в Ранното си детство — на четири крака. Май моментът беше подходящ и той да се върне към този начин на придвижване.

Оттласна се с крака и се вмъкна в тесния тунел. Докато тунелът го поглъщаше, си спомни предупрежнието на Вигор за гатанката на Сфинкса.

Отговориш ли грешно… умираш.

 

13:01

 

Плавниците на Грей изчезнаха в тунела и Рейчъл затаи дъх.

Това си беше чиста проба безразсъдство. Ами ако се заклещеше? Ако част от тунела беше пропаднала? Един от най-опасните видове водолазен спорт беше гмуркането в пещери, Само онези, които си играеха със смъртта, харесваха това занимание.

Но дори и те го правеха с кислородни бутилки.

Рейчъл стисна до болка ръба на скалната стена. Вуйчо й дойде при нея и хвана ръката й, сякаш да й вдъхне кураж.

Кат клечеше до отвора. Фенерчето й пронизваше тъмния тунел.

— Не го виждам.

Рейчъл стисна ръба още по-силно. Вуйчо й долови движението й.

— Той знае какво прави. Знае докъде му стигат възможностите.

„Знае ли наистина?“ През последните няколко часа Рейчъл беше доловила натегнатата като пружина възбуда у Грей. Тя я вълнуваше и плашеше едновременно. Грей не разсъждаваше като другите хора. Той се движеше по границите на здравия разум и разчиташе, че бързата му мисъл и рефлекси ще го измъкнат от трудните ситуации. Но и най-острият ум и най-бързите рефлекси няма да ти помогнат, ако се заклещиш в тесен скален тунел.

В слушалките й се чуха накъсани думи: — … мога… ясно… добре…

Беше Грей.

— Командире — високо каза Кат, — връзката се разпада — Чакай…

Кат погледна Рейчъл и Вигор. Тревогата й се виждаше ясно дори през маската.

— Така по-добре ли е? — попита Грей. Връзката сега беше значително по-стабилна.

— Да, командире.

— Не бях във водата. Наложи се да потопя отново глава. — В гласа му се долавяше силно вълнение. — Тунелът е къс — каза той. — Не завива никъде, изкачва се под малък ъгъл. Ако си поемете дълбоко дъх и ритате силно с плавници, ще изскочите право при мен.

— Какво откри? — попита Вигор.

— Каменни тунели. Изглеждат стабилни. Смятам да ги проуча.

— Идвам при теб — каза Рейчъл и задърпа закопчалките на жилетката си.

— Нека първо да проверя дали е безопасно.

Рейчъл смъкна кислородната си бутилка и жилетката и ги подпря в една пукнатина. Грей не беше единственият смелчага.

— Идвам.

— И аз — каза вуйчо й.

Рейчъл напълни с въздух дробовете си и откачи маркуча. После се стрелна към отвора на тунела и се вмъкна вътре. Беше тъмно като в рог. От бързане беше забравила да включи фенерчето си. Но след няколко бързи движения с плавниците напред се появи слаба светлина, само на три метра от нея. Тя зарита още по-бързо. Светлината се усили. Тунелът се разшири.

И само след секунди тя изскочи над повърхността в малък вир.

Грей я изгледа намръщено. Стоеше на каменния бряг, обикалящ кръглия басейн. Намираха се в кръгла камера. Пещера, дело на човешки ръце. Таванът беше издялан на стесняващи се кръгове, които създаваха впечатлението, че се намираш във вътрешността на малка стръмна пирамида.

Грей й протегна ръка и я издърпа на брега.

— Не трябваше да идваш.

— А ти не трябваше да тръгваш — възрази тя. Погледът и продължаваше да шари по каменните блокове около тях — Пък и щом това място е устояло на земетресението, съборило Александрийския фар, значи ще устои и на моите стъпки.

Или така поне се надяваше.

 

13:04

 

Миг по-късно и Вигор изскочи с плясък във вирчето.

Грей въздъхна. Досега трябваше да е опознал тези двамата достатъчно, за да не таи празни надежди, че ще стоят настрана.

Рейчъл смъкна маската си и свали качулката. Разтърси коса, после се наведе да издърпа монсеньора от водата.

Грей остана с маската си и потопи глава във вира. Радиото работеше най-добре във водна среда.

— Кат, остани на пост при изхода на тунела. Излезем ли от водата, връзката бързо ще се изгуби. Монк, ако възникне нещо непредвидено, предупреди Кат. Тя ще дойде да ни изведе.

Получи утвърдителни отговори и от двамата. Кат му се стори подразнена.

Монк изглеждаше доволен да си остане на мястото.

— Вървете, моля. На мен ми писна да лазя из разни гробници.

Грей се изправи и свали маската си. Въздухът беше изненадващо свеж, макар и със силна миризма на водорасли и сол. Сигурно имаше пукнатини към повърхността.

— Гробна могила — каза Вигор; той също бе смъкнал маската си и оглеждаше каменния таван. — По етруски модел.

Два тунела извеждаха от камерата под ъгъл. Грей нямаше търпение да ги огледа. Единият беше по-висок, но и по-тесен, колкото да се промуши човек, и то едва-едва. Другият беше нисък и трябваше да се приведеш, за да влезеш, но пък беше по-широк. Вигор плъзна ръка по блоковете на едната стена.

— Варовик. Издялан и припаснат съвсем точно. Пипнете обаче… блоковете са скрепени с олово. — Обърна се към Грей. — Според историческите данни по същия начин е бил построен и Александрийският фар.

Рейчъл продължаваше да се оглежда.

— Това може да било част от фара, нещо като подземен етаж или мазе.

Вигор се отправи към по-близкия тунел, по-ниския от двата.

— Да видим накъде води. Грей го спря.

— Аз ще вляза пръв.

Монсеньорът кимна, донякъде извинително.

— Разбира се.

Грей се приведе, насочи фенерчето си и каза:

— Засега пестете батериите. Не знаем колко дълго ще останем тук.

Пристъпи напред, изгърбен под ниския таван. Болка го прободе в гърба, спомен от нараняванията му в Милано. Чувстваше се като старец.

Застина.

По дяволите.

Вигор се блъсна в него.

— Назад, назад, назад… — почти викна Грей.

— Какво? — попита Вигор, но се подчини. Грей се върна в камерата с вирчето. Рейчъл го изгледа странно.

— Какво има?

— Чували ли сте историята за мъжа, който трябвало да избира между две врати — зад едната имало тигър, зад другата имало жена?

Рейчъл и Вигор кимнаха.

— Може и да греша, но мисля, че сме изправени пред същия избор. Две врати. — Грей посочи тунелите. — Спомнете си гатанката на Сфинкса, за етапите на човешкия живот Пълзешком на четири крака, изправен на два и приведен над бастуна. Дотук стигнахме пълзешком. — Точно за това си беше помислил на влизане в тунела.

— А сега пред нас има два пътя — продължи той. — Един където можеш да ходиш изправен, и друг, който изисква да се приведеш. Както казах, може и да греша, но предпочитам първо да тръгнем по другия тунел. Този, в който ходиш изправен — втория етап от човешкия живот.

Вигор изгледа тунела, в който преди малко бяха навлезли на няколко крачки. Като професионален археолог, той със сигурност знаеше всичко за залаганите в гробници капани. Кимна.

— Няма причина да прибързваме.

— Така е. — Грей заобиколи вирчето и тръгна към другия тунел.

Така беше затаил дъх, че чак след десет крачки се сети да вдиша.

Тук въздухът беше малко по-спарен. Тунелът сигурно водеше навътре в полуострова. Грей почти усещаше тежестта на крепостта над себе си.

Проходът извиваше, но скоро лъчът на фенерчето огря края му. Там, изглежда, се откриваше широко пространство. Светлината от фенерчето се отрази в нещо.

Грей продължи по-бавно.

Другите се скупчиха зад него.

— Какво виждаш? — попита Рейчъл от края на редицата.

— Невероятно!

 

13:08

 

На монитора на подводната камера Монк гледаше как Кат успокоява раздразнението си при входа на тунела. Беше напълно неподвижна, рееше се с цената на минимални усилия, за да пести енергия. Докато той я наблюдаваше тайно, тя помръдна съвсем леко, изпълнявайки движенията на подводно тай-чи. Изпъна крак и движението подчерта дългата извивка на тялото й.

Монк прокара пръст по екрана на монитора.

Съвършена извивка.

Съвършена.

Поклати глава и се обърна. Какво си въобразяваше?

Плъзна поглед по плоската синя шир. Беше с поляризирани очила, но дори и те не го спасяваха от безмилостния обеден блясък.

И от горещината…

Дори и на сянка сигурно удряше четирийсет градуса. Сухият му водолазен костюм щеше да го умори. Беше смъкнал ципа и горната част на костюма, така че гърдите му бяха голи. Само че всичката пот, изглежда, се беше стекла при чатала му.

А сега му се и пикаеше.

Май беше прекалил с диетичната кола.

Някакво движение привлече погледа му. Откъм далечния край на полуострова. Голям кораб с издължена форма, тъмносин. Десет метра палуба. Монк плъзна поглед по очертанията му. Не беше обикновен кораб. Хидрофойл — кораб с подводни криле. Стрелкаше се над водата, едва забележимо издигнат над порещите морската повърхност плъзгачи. Летеше необезпокоявано над малките вълни, приплъзваше се като шейна на лед.

Бърз беше, мамка му.

Хидрофойлът заобиколи полуострова и се отправи към Източния пристан. Много малък беше за туристически. По-скоро частната яхта на някой арабски богаташ. Монк вдигна бинокъла и огледа кораба. Дори не успя да го засече в първия миг, толкова бързо се движеше.

На кърмата се виждаха две момичета по бански. Нищо общо с арабската скромност и разните му там чаршафи, с които увиваха жените си. Монк вече беше огледал няколко от другите яхти в границите на пристанището и ги бе подредил върху мислената си шахматна дъска. На една минияхта се вихреше купон и се лееше шампанско. На друга — с голяма кабина — се кипреше възрастна двойка, мъж и жена, печаха се на слънце по голи задници.

— Монк — повика го Кат по радиото.

Той носеше слушалки, свързани към подводния предавател.

— Какво има, Кат?

— Приемам пулсиращ статичен шум по радиото. От теб ли е? Той свали бинокъла.

— Не. Ще пусна една диагностика на предавателя. Може би улавяш сигнала на сонар за засичане на рибни пасажи.

— Прието.

Монк хвърли поглед към хидрофойла. Той забавяше и газеше малко по-дълбоко. Стигнал беше до отсрещния край на пристанището.

Добре.

Монк фиксира кея, където беше пристанал хидрофойлът, и го подреди при другите яхти в главата си, още една фигурка върху шахматната дъска. После насочи вниманието си към предавателя. Завъртя копчето за контрол на амплитудата и си спечели вой в ухото, после настрои отново канала.

— Сега как е?

— По-добре — отговори Кат. — Вече почти изчезна. Монк поклати глава. „Никак не го обичам това оборудване под наем…“ — Кажи ми, ако се появи отново.

— Добре. Благодаря.

Монк измери с поглед силуета й върху екрана на камерата и въздъхна. Какъв смисъл имаше? Взе си бинокъла. Къде бяха онези две момичета по бански?

 

13:10

 

Рейчъл влезе в камерата последна. Двамата мъже отстъпиха встрани, за дай направят път. Въпреки предупреждението на Грей да пестят батериите, вуйчо й беше включил фенерчето си.

Двата лъча светлина осветяваха още една кръгла камера и куполообразен таван. Мазилката на тавана беше боядисана в черно. Сребърни звезди грееха ярко на тъмния фон. Само че не бяха нарисувани. Бяха от вграден метал.

Таванът се отразяваше в застиналата вода на вир, който заемаше почти целия под. Изглеждаше дълбок до коляното. Ефектът на огледалния образ създаваше впечатлението за съвършена сфера от звезди, горе и долу.

Но не това беше най-удивителната гледка.

В средата на помещението от вира се издигаше стъклена пирамида, висока човешки ръст. Изглеждаше така, сякаш се носи безтегловна в центъра на въображаемата сфера.

Стъклената пирамида хвърляше познати златни отблясъци.

— Възможно ли е…? — промълви Вигор.

— Златно стъкло — измърмори Грей. — Гигантски свръхпроводник.

Тръгнаха по тесния каменен перваз, който обточваше вира. По края му от водата стърчаха четири медни гърнета. Вуйчо й огледа едно от тях, после продължи. Древни лампи, предположи Рейчъл. Само че те си бяха донесли собствено осветление.

Насочи вниманието си към пирамидата в центъра на вира. Беше с квадратна основа и четири стени, като пирамидите в Гиза.

— Има нещо в нея — каза Рейчъл.

Стъклената повърхност отразяваше светлината и беше трудно да се различат детайли от вътрешността й. Рейчъл скочи във водата. Стигаше малко над коленете й.

— Внимавай — каза Грей.

— Ти пък все едно би се вслушал в такъв съвет — заяде го тя, докато газеше към пирамидата.

Плисък зад нея й подсказа, че и мъжете са нагазили в басейна. Стигнаха до стъклената конструкция. Вуйчо й и Грей насочиха фенерчетата си така, че лъчите им да проникнат във вътрешността й.

Появиха се две неща.

Едното беше в точния център на пирамидата. Представляваше бронзова скулптура на гигантски пръст, който со-чеше нагоре. Толкова беше голям, че Рейчъл се зачуди дали би могла да го обгърне с ръце. Детайлите на изработката бяха изключителни, от оформения нокът до гънките на ставите.

Но по-интересна й се стори другата фигура — тази под вдигнатия пръст. Фигура с корона и маска от злато и дълга бяла роба лежеше върху каменен олтар. Ръцете бяха опънати перпендикулярно от двете страни на тялото, по подобие на разпънатия Христос. Само че златното лице определено беше гръцко.

Рейчъл се обърна към вуйчо си.

— Александър Велики.

Вуйчо й тръгна бавно около пирамидата, за да я огледа от всички страни. Очите му се напълниха със сълзи.

— Гробницата му… историческите хроники споменават, че последният му дом бил от стъкло. — Посегна да докосне една от протегнатите ръце, само на няколко сантиметра отвъд стъклената преграда, после размисли и отпусна ръка.

— А бронзовият пръст? — попита Грей.

Вуйчо Вигор се върна при тях.

— Мисля, че е от Родоския колос, гигантската статуя при пристанището на острова. Посветена е била на бог Хелиос, но за модел е използван Александър Велики. Никой не предполага, че част от статуята все още съществува.

— И сега тази последна отломка се е превърнала в надгробна плоча на Александър — каза Рейчъл.

— Мисля, че всичко това е посветено на Александър — каза вуйчо й. — И на науката и познанието, които той е поддържал. Именно в Александрийската библиотека Евклид е открил законите на геометрията. А тук навсякъде има триъгълници, пирамиди и кръгове.

После посочи нагоре и надолу.

— Отразената сфера, разделена с вода, ни връща към Ератостен, който в Александрия изчислил диаметъра на Земята. Дори и водата тук — сигурно се влива през малки канали, щом нивото на басейна не спада. Пак в Библиотеката Архимед изобретил първата водна помпа на принципа на тирбущона, който се използва и до днес. Поклати глава с удивление.

— Всичко това е паметник на Александър и на изгубената Александрийска библиотека.

Това напомни нещо на Рейчъл.

— А не трябваше ли тук да има и книги? Септимий нали е скрил най-важните свитъци тук, долу?

Вигор се огледа.

— Сигурно са ги изнесли след земетресението. Тогава, когато са заложили и указанията. Свитъците трябва да са били отнесени в тайното хранилище, което търсим сега. Някъде наблизо.

Рейчъл долови трепета в гласа му. Какво ли друго щяха да открият?

— Но преди да продължим — каза Грей, — трябва да разгадаем тази гатанка.

— Не — каза Вигор. — На този етап не ни е даден дори достъп до гатанката. Спомнете си гробницата на свети Петър. Първо трябва да преминем някакъв тест. Да докажем знанията си, както го направи Драконовият двор с разбирането си на магнетизма. Едва след това се е разкрила тайната.

— Но какво трябва да направим? — попита Грей.

Вигор отстъпи назад, очите му бяха приковани в пирамидата.

— Трябва да я активираме.

— И как по-точно ще го направим? — попита Грей.

— Трябва ми малко кола — каза Вигор.

 

13:16

 

Грей чакаше Кат да му донесе последните кутийки кола. Трябваха им още два стека от по шест кутийки.

— Има ли значение дали е диетична, или от обикновената? — попита Грей.

— Не — каза Вигор. — Просто ми трябва нещо киселинно Дори лимонов сок би свършил работа, или оцет.

Грей погледна Рейчъл. Тя само поклати глава и сви рамене.

— Нещо против да ни обясниш? — обърна се Грей към вуй-чо й.

— Спомнете си, че първата гробница беше отворена с по-мощта на магнетизма — каза Вигор. — Знаем, че древните са познавали добре това свойство на някои метали. Магнитите били широко разпространени и използвани. Китайците са използвали компаси още през второто столетие преди Новата ера. За да продължим напред, трябваше да докажем, че разбираме магнетизма. Нали именно той ни доведе тук. Магнитен маркер, оставен под водата.

Грей кимна.

— Следователно тук трябва да демонстрираме друго научно чудо — продължи Вигор.

Прекъсна го появата на Кат. Тя изскочи над повърхността на вира, вдигнала високо още два стека от по шест кутийки, с което стековете ставаха четири.

— Ще ни трябва и помощта на Кат за малко — каза Вигор. — Необходими са четирима души.

— Как са нещата горе? — попита я Грей. Тя сви рамене.

— Спокойни. Радиото даде смущения, но Монк го оправи. Това беше единственото ни вълнение.

— Уведоми го, че за няколко минути няма да има връзка с теб — каза Грей неохотно. Но трябваше да открият какво се крие тук, а друг начин нямаше.

Кат се потопи във водата да предаде съобщението. После излезе от вира и всички се върнаха при гробницата на Александър.

Вигор им махна да се разпръснат. Посочи едно от медните гърнета по края на басейна.

— Всеки да вземе по един стек кола и да заеме позиция при своето гърне.

Направиха го.

— Ще ни кажеш ли все пак какво ще правим? — попита Грей.

Вигор кимна.

— Ще демонстрираме друго научно чудо. Ще покажем познанията си за друга сила, позната дори на древните гърци. Наричали са я „електрикус“. С тази дума назовавали статичния заряд при търкането на плат в кехлибар. Наблюдавали са го във вид на светкавици и по мачтите на платноходните си кораби, последното по-късно се нарича „огънят на свети Елм“.

— Електричество — каза Грей. Вигор кимна.

— През 1938 — а един немски археолог, Вилхелм Кьониг, открил в Националния музей на Ирак странни глинени стомни. Били високи само петнайсет сантиметра. Приписвали ги на персийците — спомнете си, че Персия е родната страна на нашите библейски влъхви. Миниатюрните стомни били запушени с асфалт, а от асфалта стърчали медни цилиндри с железни пръчки в средата. Тази комбинация е позната на всеки, който познава електронауките дори в най-общи линии.

Грей се намръщи.

— А за онези, които не ги познават?

— Стомните… представлявали точно подобие на батерии и дори си спечелили името „Багдадските батерии“.

Грей поклати глава.

— Древни батерии?

— Както „Дженеръл Електрик“, така и списанието „Сайънс Дайджест“ направили копия на тези стомни през 1957 — а. Добавили им оцет и стомните произвели електричество със значителен волтаж.

Грей погледна гърнето в краката си. Вигор беше поискал кола, която също имаше високо киселинно съдържание. Забеляза и желязната пръчка, която стърчеше от гърлото на тежкото медно гърне.

— И твърдиш, че това са батерии, така ли? Древни батерии с медно покритие?

Плъзна поглед към басейна. Ако монсеньорът беше прав… Грей вече разбираше защо батериите са поставени във вира с морска вода. Какъвто и заряд да генерираха, той щеше да протече през водата към пирамидата.

— Защо не го направим по простия начин? — предложи Кат. — С акумулатор от лодката?

Вигор поклати глава.

— Мисля, че активирането на пирамидата е обвързано със силата на електрическия ток и позицията на батериите. Когато се отнася до силата на тези свръхпроводници — особено при проводник с такъв размер, — предпочитам да се придържам към оригиналните инструкции.

Грей беше съгласен. Спомни си трусовете и разрушенията в базиликата. И то само при един цилиндър с прах в м-състояние. Плъзна поглед по гигантската пирамида и си помисли, че ще е добре да се съобразят с препоръката на монсеньора.

— И какво трябва да направим сега? — попита той. Вигор отвори една от кутийките с кола.

— По мой знак започвате да пълните празните батерии. — Сви устни и добави: — А, освен това няма да е зле да се отдръпнем.

 

13:20

 

Монк седеше зад кормилото и почукваше с празна кутийка от кола по десния парапет. Омръзнало му беше цялото това чакане. Може пък гмуркането да не беше чак толкова неприятно в края на краищата. Водата изглеждаше все по-примамлива в тази жега.

Силен рев на двигател привлече погледа му към другия край на пристанището.

Хидрофойлът, който доскоро като че ли беше хвърлил котва, тръгваше. Монк се заслуша във воя на форсирания двигател. На палубата имаше някакво раздвижване.

Посегна към бинокъла си. По-добре беше да не рискува.

Преди да вдигне бинокъла към очите си, хвърли поглед към монитора на подводната камера. При входа на тунела все така нямаше никой.

Какво толкова правеше Кат?

 

13:21

 

Грей изля и третата кутийка в цилиндричната вътрешност на гърнето си. Колата шупна и се заизлива на балончета по медната обвивка на батерията — тя се беше напълняла.

Той стана и изпи остатъка от газираната напитка.

„Уф… диетична…“ Другите приключиха почти едновременно с него, изправиха се и отстъпиха назад.

По малко пяна се къдреше върху гърлата и на четирите гърнета. И толкоз — нищо друго не се случваше. Може би бяха сгрешили нещо или пък колата не вършеше работа — или пък, още по-вероятно, хрумването на монсеньора просто беше далеч от истината.

После една искра затанцува по върха на желязната пръчка в стомната на Грей, плъзна се по медната повърхност и изсъска в морската вода.

Същата хилава пиротехника се разигра и при другите батерии.

— Може да минат няколко минути, докато батериите генерират и отдадат електричество с необходимия волтаж. — Гласът на Вигор беше изгубил предишната си увереност.

Грей се намръщи.

— Мисля, че това няма да…

Едновременно и от четирите батерии изпукаха блестящи Дъги от електричество и по дъното на басейна се стрелнаха пламъци. И удариха с удивителна точност четирите ъгъла на пирамидата.

— До стената, назад! — изкрещя Грей.

Не беше нужно да ги предупреждава. Ударна вълна откъм пирамидата ги запрати към стените. Налягането предизвика у Грей фалшивото усещане, че лежи по гръб, че камерата с форма на барабан се върти, а пирамидата виси над него.

Грей обаче знаеше какво го държи.

Майснерово поле, силата, която можеше да левитира гробници.

А после започнаха истинските фойерверки.

От всички повърхности на пирамидата към тавана лумнаха припукващи светкавици, сякаш се целеха във вградените там сребърни звезди. Мълнии пронизваха и басейна, все едно се опитваха да заковат отразените във водите му звезди.

Грей усети как силната светлина прогаря ретината му, но не затвори очи. Струваше си риска да ослепее. Там, където светкавиците удряха водата, изригваха пламъци и танцуваха по повърхността на басейна.

Огън от вода!

Знаеше на какво присъства.

Електролиза на вода във водород и кислород. След което електричеството във въздуха възпламеняваше освободения газ.

Неспособен да помръдне, Грей наблюдаваше огъня под и над себе си. Мисълта му не беше в състояние да обхване силата, разбесняла се тук.

Чел беше теоретични разработки как свръхпроводниците можели да натрупват в матрицата си енергия, дори светлинна, за неограничен период. А в един съвършен свръхпроводник количеството енергия или светлина можеше да е безкрайно.

На това ли ставаха свидетели тук?

Преди да го е осмислил напълно, енергиите внезапно утихнаха като буря в чаша — страховита, но кратка.

С отслабването на Майснеровото поле светът се върна към първоначалното си положение и натискът изчезна. Грей залитна крачка напред. Успя да спре, преди да е паднал в басейна. Пламъците във водата угасваха. Каквато и енергия да бе уловена в пирамидата, вече се беше изчерпала.

Никой не каза и дума.

Скупчиха се мълчаливо, водени от нуждата да са заедно, да усетят чисто физически присъствието на себеподобни.

Вигор се опомни пръв и посочи към тавана.

— Вижте.

Грей вдигна глава. Черната боя и звездите си бяха там, но странни букви грееха в огнен надпис пред купола.

 

???? ????? ???????, ???? ????? ????????

 

— Това е уликата — каза Рейчъл.

Буквите избледняваха пред очите им. Също като малката клада върху черната хематитова плоча в гробницата на свети Петър, и това откровение имаше кратък живот.

Грей се разбърза да извади подводната си камера. Трябваше да заснемат написаното.

Вигор го спря.

— Знам какво пише. На гръцки е.

— Можеш да го преведеш? Монсеньорът кимна.

— Не е трудно. Това е една фраза, която приписват на Платон. За това как ни въздействат звездите и че ние всъщност сме отражение на самите себе си. Тази фраза е поставила основите на астрологията и е крайъгълен камък на гностичните вярвания.

— И каква е фразата? — попита Грей.

— „Каквото е горе, такова е долу“.

Грей погледна звездния таван, после и отражението му във водата. Горе и долу. Същото, но изразено визуално.

— Но какво означава?

Рейчъл бавно вървеше покрай стената. После извика:

— Елате тук!

Грей чу плисък на вода.

Забързаха към нея. Рейчъл газеше към пирамидата.

— Внимавай — предупреди я Грей.

— Вижте — каза тя и посочи.

Грей заобиколи ъгъла на пирамидата и видя какво я е развълнувало толкова. На едната й стена, приблизително по средата, зееше отвор, квадрат със страна петнайсетина сантиметра. Пред него се виждаше едната от протегнатите ръце на Александър Велики, свита в юмрук. Рейчъл посегна към нея, но Грей я спря:

— Остави на мен.

Посегна да докосне ръката, доволен, че още е с водолазнате си ръкавици. Трошливата плът се усещаше като камък. Между стиснатите пръсти блещукаше парче злато.

Грей стисна зъби и отчупи един от пръстите, с което си спечели възмутено ахване от страна на Вигор.

Но това не можеше да се избегне.

Грей измъкна от свития юмрук златен ключ, дълъг около осем сантиметра, с дебели зъбци. Единият му край бе оформен като кръст. Беше изненадващо тежък.

— Ключ — промълви Кат.

— Но за коя ключалка? — попита Вигор. Грей отстъпи встрани.

— Ключалката е там, където трябва да отидем сега. — Очите му се вдигнаха към тавана, където буквите вече бяха изчезнали.

— Каквото е горе, такова е долу — повтори Вигор, забелязал накъде гледа.

— Но какво означава? — измърмори Грей и прибра ключа в чантичката на колана си. — Накъде ни насочва?

Рейчъл се беше дръпнала встрани. Обръщаше се бавно в кръг и оглеждаше помещението. Спря и закова поглед в Грей. Очите й светеха ярко. Този поглед вече му беше познат.

— Знам откъде да започнем.

 

13:24

 

В повдигнатата навигаторска каюта на хидрофойла Раул вдигна ципа на водолазния си костюм. Корабът беше собственост на Гилдията. Драконовият двор беше платил цяло състояние за него, но грешките днес бяха недопустими.

— Приближи ни в широка дъга, възможно най-близо, без да събудим подозрение — нареди той на капитана.

Две млади жени, едната черна, другата бяла, стояха от страни на капитана. Бяха по бански — техният еквивалент на камуфлажно облекло, — но в очите им светеше обещание за смъртоносна сила.

Без да каже нищо, капитанът завъртя кормилото и корабът пое под ъгъл встрани.

Раул обърна гръб на капитана и жените и тръгна към стълбата за долната палуба.

Мразеше да използва превозно средство, над което няма пълен контрол. Слезе по стълбата и отиде при отряда си от дванайсет мъже, които щяха да извършат гмуркането. Другите трима отговаряха за оръдията, умело вградени в носа и от двете страни на кърмата. Последният член на отряда му, доктор Алберто Менарди, си беше в каютата и се готвеше да разгадае тукашните гатанки.

Оставаше и нежеланата добавка към екипа му.

Жената.

Сейчан стоеше с разкопчан до пъпа водолазен костюм. Неопренът едва прикриваше гърдите й. Стоеше до кислородните си бутилки и водната си шейна. Миниатюрните едночленни шейни се задвижваха от по два пулсови двигателя. Плъзгаха се по вълните с главоломна скорост.

Азиатката вдигна очи към него. Раул се отвращаваше от смесената й кръв, но иначе жената му беше полезна. Погледът му се плъзна по голата й кожа. Две минути насаме с нея и от постоянната й пренебрежителна усмивчица и помен нямаше да остане.

Засега обаче се налагаше да я търпи.

Намираха се на територия на Гилдията.

Сейчан беше настояла да придружи нападателния отряд.

— Само ще наблюдавам и ще съветвам — беше измъркала. — Нищо повече.

Той обаче забеляза автоматичния харпун сред другите й водолазни принадлежности.

— Начало след три минути — каза Раул.

Щяха да напуснат хидрофойла, докато той бавно обръща покрай полуострова — просто туристи, решили да погледнат отблизо старата крепост. Оттам щяха да се придвижат на позиции с плуване. Хидрофойлът щеше да изчаква на разстояние, готов при необходимост да се намеси с оръдията. Сейчан дръпна ципа си догоре.

— Накарах радиста ни да заглушава от време на време сигнала им. Така че когато връзката им се разпадне напълно, да не изглежда толкова подозрително.

Раул кимна. От тая кучка имаше някаква полза все пак. Поне това трябваше дай признае.

Погледна за последно часовника си, вдигна ръка и нареди:

— По шейните.

 

13:26

 

Рейчъл бе коленичила на каменния под в тунела към гробницата на Александър и се трудеше трескаво, за да илюстрира хрумването си.

Грей се обърна към Кат:

— Ти по-добре се връщай отвън. Свържи се с Монк. Минаха доста повече от няколкото минути, за които го предупредихме. Сигурно вече си гризе ноктите.

Кат кимна, но очите й се плъзнаха по камерата и се спряха за миг върху стъклената пирамида. После неохотно се обърна и тръгна по тунела към входния вир.

Лицето на Вигор грееше от вълнение.

— Не мисля, че пак ще пламне така. Грей кимна към Рейчъл.

— Златната пирамида сигурно е служела за хранилище. Съхранявала е енергията си, съвършено запазена в свръхпроводиматай матрица… докато зарядът не бъде освободен от токовия удар, предизвиквайки верижна реакция, която източва съхранената енергия.

— Това означава — каза Вигор, — че дори да открият тази пещера, онези от Драконовия двор никога няма да се доберат до гатанката.

— Нито до златния ключ — каза Грей и потупа чантичката на кръста си. — Най-сетне сме на цяла крачка пред тях.

Рейчъл долови облекчението и задоволството в гласа му, но все пак му напомни:

— Но първо трябва да разгадаем гатанката. Имам идея откъде да започнем, но не и какъв е отговорът.

Грей си приближи към нея.

— Какво точно правиш?

Беше разстлала на пода карта на Средиземноморието. С черен маркер беше отбелязала разни места по картата със съответните им имена отстрани.

Рейчъл махна, обхващайки с жест пещерата.

— Фразата — „каквото е горе, такова е долу“ — първоначално се е отнасяла до звездите и как да съотнесем позициите им към собствения си живот.

— Астрология — каза Грей.

— Не точно — възрази Вигор. — Звездите наистина са управлявали древните цивилизации. Съзвездията били пазителите на сезоните, по тях се ръководели пътешествениците, пак те били и домът на боговете. Цивилизациите изразявали почитта си към тях, като им строели монументи, един вид отражения на звездната нощ. Една нова теория за трите пирамиди в Гиза твърди, че подредбата им отговаря на трите звезди в пояса на Орион. Дори и в по-нови времена всеки католически храм се проектира по оста изток — запад, отбелязвайки изгрева и залеза на слънцето. Ние и до днес почитаме тази традиция.

— Значи трябва да търсим модели — каза Грей. — Значими местоположения на нещо на небето или на земята.

— И гробницата ни казва на какво да обърнем внимание — допълни Рейчъл.

— Тогава аз значи съм глух — каза Грей. Вуйчо й също вече се беше сетил.

— Бронзовият пръст на Колоса — каза той и погледна към Центъра на пещерата. — Пирамидата, навярно копие на онази в Гиза. Останките от Александрийския фар над нас. Дори и особената форма на гробницата — като барабан — може би е отражение на Мавзолея в Халикарнас.

— Чакай малко — прекъсна го Грей. — Какъв мавзолей?

— Друго от Седемте чудеса — обясни Рейчъл. — Нали пом-ниш до каква степен е обвързан Александър с всички тях?

— Да — каза Грей. — Нещо, че раждането му съвпаднало с едно от тях, а смъртта му — с друго.

— Храмът на Артемида — каза Вигор и кимна. — И Висящите градини във Вавилон. Всички те са свързани с Александър… и с това място.

Рейчъл посочи картата, върху която работеше.

— Отбелязах местоположенията на всичките. Пръснати са из източното Средиземноморие. На практика всичките са в района, изобразен на картата върху хематитовата плоча.

Грей разгледа картата.

— Казваш, че трябва да потърсим някакъв модел в разположението на тези седем точки, така ли?

— „Каквото е горе, такова е долу“ — цитира Вигор.

— И откъде ще започнем? — попита Грей.

— От времето — каза Рейчъл. — Или по-скоро от времето като процес, както намеква гатанката на Сфинкса. От раждането към смъртта.

Грей присви очи, после ги вдигна към нея, най-сетне проумял.

— В хронологичен ред. Според това кога са били построени Седемте чудеса.

Рейчъл кимна.

— Само че това аз не го знам.

— Аз го знам — каза Вигор. — Няма археолог в Средиземноморието, който да не го знае.

Коленичи и взе маркера от племенницата си.

— Мисля, че Рейчъл е права. Първата отпратка, която сложи началото на всичко това, е била скрита в една книга в Кайро, близо до Гиза. Пирамидите освен това са и най-старите от Седемте чудеса. — Той сложи върха на маркера върху Гиза. — Струва ми се много интересно, че тази гробница лежи под Александрийския фар, между другото.

— И защо? — попита Грей.

— Защото Фарът е построен последен. От първото към последното. Това може би подсказва и друго — че където и да е следващата ни спирка, тя ще е и последната, краят на пътя. Последната спирка.

Вигор се приведе и внимателно очерта линии, свързващи Седемте чудеса по реда на построяването им.

— От Гиза към Вавилон, после към Олимпия, където се е издигала статуята на Зевс.

— Предполагаемият истински баща на Александър — вметна Рейчъл.

— Оттам отиваме към Храма на Артемида в Ефес, после Халикарнас, после остров Родос… и накрая стигаме до нашето място на картата. Александрия и нейният прочут фар.

Вуйчо й ги погледна.

— Някой да се чуди още дали сме на прав път? Рейчъл и Грей се взираха в резултата от чертожните му усилия.

— Господи… — промълви Грей.

— Оформя съвършен пясъчен часовник — каза Рейчъл. Вигор кимна.

— Който е символът на отминаващото време. Съставен от Два триъгълника. Спомнете си, че египетският символ за белия прах, с който хранели фараоните, също е триъгълник.

В интерес на истината, с триъгълниците е изобразяван също и египетският камък „бенбен“, който е бил символ на свещеното познание.

— Какъв е този камък „бенбен“? — попита Грей. Отговори му Рейчъл:

— Това са шапките, поставяни на върховете на египетските обелиски и пирамиди.

— Но в изкуството се изобразяват предимно с триъгълници — добави вуйчо й. — Всъщност можеш да видиш такъв камък на гърба на всяка доларова банкнота. На американската валута е изобразена пирамида с кръжащ над върха й триъгълник.

— Онази с вписаното вътре око — каза Грей.

— Всевиждащо око — поправи го Вигор. — Символ на свещеното знание, за което говорех. Започвам да се чудя дали това общество на древни магове не е имало някакво влияние върху ранните братства на нашите предци. — Последното беше казано с усмивка. — Колкото до египтяните, при тях определено съществува мотив от триъгълници и тайно познание, всичките свързани с мистериозния бял прах. Дори и името „бенбен“ илюстрира тази връзка.

— Какво имаш предвид? — попита Рейчъл.

— Египтяните придавали значение на правописа на думите си. Например „а-и-с“ на древноегипетски се превежда като мозък „, но ако го обърнеш на“ с-и-а „, това вече означава“ съзнание „. Самият правопис е свързвал двете по значение — съзнанието към мозъка. А сега да се върнем на“ бенбен „.

Б-е-н“ се превежда като „свещен камък“, както споменах, но знаете ли какво означава, ако се чете отзад-напред? Рейчъл и Грей вдигнаха рамене едновременно.

— „Н-е-б“ се превежда като „злато“. Грей възкликна изненадано.

— Значи златото е свързано със свещения камък и свещеното познание.

Вигор кимна.

— И всичко това е започнало в Египет.

— Къде свършва обаче? — попита Рейчъл, вперила поглед в картата. — Какво е скрито зад пясъчния часовник? Как ни насочва той към следващата ни цел?

Всички вдигнаха очи към пирамидалната гробница. Вигор поклати глава. Грей коленичи.

— Сега е мой ред с картата.

— Хрумнало ти е нещо? — попита Вигор.

— Не е нужно да се правиш на толкова изненадан.

 

13:37

 

Грей използваше тъпата страна на ножа си за линийка. Трябваше да го направи добре. С маркера в другата си ръка, той заговори, без да прекъсва работата си.

— Този голям бронзов пръст — каза той. — Виждате ли как е поставен в точния център на пещерата, под купола?

Рейчъл и вуйчо й погледнаха към гробницата. Водата се беше успокоила напълно и гладката й повърхност слабо блещукаше. Извитият звезден пейзаж на тавана отново се отразяваше във водата и създаваше илюзия за обсипана със звезди сфера.

— Пръстът е разположен като оста север — юг на сферичния мираж. Оста, около която се върти светът. А сега вижте картата. Коя точка е в центъра на пясъчния часовник?

Рейчъл се наведе по-близо и прочете надписа.

— Остров Родос — каза тя. — Откъдето е дошъл пръстът, Грей се усмихна на почудата в гласа й. Заради разкритието ли беше, или защото той се беше сетил?

— Мисля, че от нас се очаква да намерим оста през пясъчния часовник — каза той. Взе отново маркера и начерта линия, която разполовяваше часовника вертикално. — Бронзовият пръст сочи към северния полюс. — Той премести леко ножа, за да продължи линията на север.

Маркерът спря върху един добре познат и значим град.

— Рим — каза Рейчъл.

— Фактът, че цялата тази геометрия сочи обратно към Рим, не може да е случаен. Сигурно там трябва да идем сега. Но къде в Рим? Във Ватикана ли?

Рейчъл беше сбърчила чело.

— Според мен си прав и едновременно с това грешиш — каза Вигор. — Мога ли да използвам ножа ти?

Грей му го подаде, доволен да предаде щафетата на мон-сеньора.

Вигор си поигра с ръба на ножа по картата.

— Хмм… два триъгълника. — И почука по рисунката на пясъчния часовник.

— Тоест?

Вигор поклати глава, без да вдига поглед.

— Прав беше, че линията води към Рим. Но не там трябва да отидем.

— Откъде знаеш?

— Спомнете си за многото пластове на гатанките, с които си имаме работа. Трябва да се вгледаме по-надълбоко.

— Докъде?

Вигор прокара пръст покрай ръба на ножа и продължи линията отвъд Рим.

— Рим е бил само първата стъпка. — Той продължи въображаемата линия още по на север, във Франция. Спря при една точка малко на север от Марсилия.

Кимна и се усмихна.

— Умно.

— Какво?

Вигор му върна ножа и почука с пръст по новата точка.

— Авиньон. Рейчъл ахна.

Грей не виждаше какво толкова я е развълнувало. Обърканото му изражение очевидно го издаде. Рейчъл се обърна към него.

— Именно Авиньон е бил седалището на папството в изгнание в началото на четиринайсети век. Почти цял век папският престол е бил там.

— Вторият център на папската власт — подчерта Вигор, — Първо Рим, после Франция. Два триъгълника, два символа на власт и знание.

— Но как можем да сме сигурни? — попита Грей. — Може би всичко това е само плод на въображението ни?

— Спомни си, че вече определихме датата, когато са заложени указанията, а именно — когато папството е напуснало Рим — каза Вигор. — Първото десетилетие на четиринайсети век.

Грей кимна, но още не беше напълно убеден.

— И тези изобретателни алхимици са ни оставили още един пласт в гатанката, за да ни помогнат да определим със сигурност мястото. — Вигор посочи фигурата върху картата. — Кога според теб е бил изобретен първият пясъчен часовник?

Грей поклати глава.

— Предполагам, че е поне преди две хиляди години… или още по-рано.

— Колкото и да е странно, пясъчният часовник е изобретен по времето, когато са се появили и първите механични часовници. Само преди седемстотин години.

Грей пресметна наум.

— Тоест пак в началото на четиринайсети век.

— И определя времето, както се полага на един пясъчен часовник, насочвайки ни назад към началото на френския папски период.

Сърцето на Грей затупка по-бързо. Вече знаеха къде трябва да отидат. Заедно със златния ключ. В Авиньон, френския Ватикан. Долови същото вълнение у Рейчъл и вуйчо й.

— Давайте да се махаме оттук — каза Грей и бързо ги поведе през тунела към първия вир.

— Ами гробницата? — попита Вигор.

— Съобщението за откритието ще трябва да почака. Ако Драконовият двор се добере дотук, ще открият, че вече са закъснели.

Щом стигна до вира, Грей коленичи, нахлузи маската си и потопи глава във водата, за да съобщи на другите добрата новина.

И щом главата му се озова под водата, радиото му оживя, със силен и дразнещ статичен шум.

— Кат… Монк… чувате ли ме?

Отговор нямаше. Грей си спомни думите на Кат за някакъв проблем с връзката. Заслуша се. Сърцето му се разблъска още по-силно.

По дяволите!

Извади глава от водата.

Шумът не беше статичен. Заглушаваха ги.

— Какво? — попита Рейчъл.

— Драконовият двор. Вече са тук.