Джеймс Ролинс
Карта от кости (2)

ЗАД ОСМАТА ТОПКА

24 юли, 04:34

1. Фредерик, Мериланд

 

Саботьорът беше пристигнал.

Грейсън Пиърс провря мотоциклета си между тъмните сгради в сърцето на Форт Детрик. Не загаси двигателя — той беше електрически и мъркаше не по-силно от хладилник. Черните ръкавици, които носеше, бяха със същия цвят като боята на мотоциклета, никелофосфорно съединение, наречено NPL Суперчерно. То абсорбираше в по-голяма степен видимата светлина и в сравнение с него обикновеното черно изглеждаше ярко като светофар. Прилепналият по тялото му костюм и твърдият шлем бяха прикрити по същия начин.

Прегърбен над мотора, той приближи края на уличката. Отпред се отваряше вътрешен двор, тъмна бездна, оградена от тухлените сгради на Националния онкологичен институт, който работеше под шапката на ИМИИЗАСАЩ — Изследователския медицински институт по инфекциозни заболявания към армията на САЩ. Тук войната срещу биотероризма се водеше на терен от две хиляди квадратни метра лаборатории със строго ограничен достъп поради висок риск от заразяване, Грей изгаси двигателя, но не слезе от мотора. Лявото му коляно опираше в малката раница. В нея бяха седемдесетте хиляди долара. Остана в уличката. Предпочиташе тъмнината. Луната отдавна беше залязла, а слънцето щеше да изгрее чак след двайсет и две минути. Дори звездите се криеха зад разпокъсващата се опашка на снощната лятна буря.

Щеше ли да издържи уловката му?

Оформи думите в гърлото си и прикрепеният над адамовата му ябълка микрофон ги прие:

— Муле до Орел, стигнах до мястото на срещата. Продължавам пеша.

— Прието. Следим те по сателита.

Грей потисна желанието си да погледне нагоре и да помаха. Мразеше да го наблюдават, да следят под лупа всяка негова стъпка, но тук залогът беше твърде голям. Поне едно беше успял да си осигури — да дойде сам на срещата. Човекът, с когото предстоеше да се срещне, беше плашлив. Цели шест месеца го беше обработвал, разменил беше свои връзки в Либия и Судан. Не се беше оказало лесно. Парите не можеха да купят много доверие. Особено в този бизнес.

Бръкна в раничката и извади торбата с парите. Избута бавно мотоциклета в една тъмна ниша.

Пресече уличката.

Малко очи бяха будни в този час на нощта — и повечето бяха електронни. Всичките му документи за самоличност бяха издържали проверките при Олд Фарм Гейт — служебния вход на базата. Сега му оставаше само да се надява, че уловката му ще издържи достатъчно, за да избегне електронното наблюдение.

Погледна светещия циферблат на водолазния си часовник — 04:45. Срещата беше за след петнайсет минути. Наистина много зависеше от успеха му тук.

Стигна до целта си. Сграда 470. По това време в сградата нямаше жив човек — следващия месец щяха да я събарят. Слабо охранявана, сградата беше идеална за срещата, а и имаше нещо иронично в избора й. През шейсетте в същата тази сграда бяха отглеждали спори на антракс, бактериалната смърт беше ферментирала в огромни резервоари чак до 1971 — ва, когато токсичното производство бе забранено. След това сградата се бе превърнала в огромен склад за материали на Националния онкологичен институт.

Но ето че сега антраксният бизнес щеше да се развихри отново под покрива й. Той погледна нагоре. Всички прозорци бяха тъмни. Щеше да се срещне с продавача на четвъртия етаж.

Отключи страничната врата с електронна карта, осигурена му от неговия човек в базата. Преметнал беше втората половина от заплащането през рамото си; първата я беше превел по банков път миналия месец. Носеше и друго — трий-сетсантиметров кинжал от карбонизирана пластмаса в прикрепена към китката му кания.

Единственото му оръжие.

Друго не би могъл да пренесе през охранявания вход.

Затвори вратата и тръгна към стълбището вдясно. Единствената светлина идваше от червения знак с надпис ИЗХОД. Вдигна ръка към мотористката си каска и я включи на режим нощно виждане. Светът грейна в отсенки на зелено и сребърно. Тръгна по стълбите и бързо се качи на четвъртия етаж.

Мина през вратата на площадката.

Нямаше представа къде точно ще се срещне с онзи. Знаеше само, че трябва да чака сигнал от него. Спря за миг при вратата, колкото да огледа какво има напред. Не му хареса.

Стълбището беше в ъгъла на сградата. Право напред имаше коридор; друг — наляво, под прав ъгъл с първия. По вътрешните стени се редяха врати от непрозрачно стъкло, вероятно на кабинети или канцеларии. По външните имаше прозорци. Той тръгна напред с бавна стъпка, нащрек и за най-слабото движение.

Поток от светлина се ливна през един от прозорците, право отгоре му.

Заслепен от лещите за нощно виждане, той се хвърли назад към тъмнината. Дали го бяха забелязали? Светлинният лъч прониза и другите прозорци напред, последователно, отдалечаваше се от него.

Грей се надигна и надникна през най-близкия прозорец към широкия двор пред сградата. Едно хъмви се движеше бавно долу. Лъчът на прожектора му пълзеше по двора.

Патрул.

Дали присъствието му нямаше да уплаши неговия човек?

Като кълнеше наум, Грей зачака джипът да свърши обиколката си. Патрулът се скри зад тежката конструкция, която се издигаше в средата на двора. Приличаше на някакъв ръждясващ космически кораб, но всъщност беше сферичен резервоар с вместимост един милион литра, три етажа висок и кацнал на десетина метални крака. Стълби и скеле обграждаха сферата — реконструираха я, за да я върнат към предишното й величие на изследователски център от времето на Студената война. Дори стоманената висяща пъ-течка, обикаляла някога по екватора на сферата, беше сменена с нова.

Грей знаеше как наричат гигантския глобус в базата.

Осмата топка.

Патрулът се появи иззад сферата, пресече бавно двора и се отдалечи.

Доволен, Грей продължи по коридора. Двойна люлееща се врата преграждаше пътя напред, през тесните й прозорци се виждаше някакво по-голямо помещение. Грей мярна някакви високи резервоари — метални и стъклени. Някоя от старите лаборатории. Тъмна и без прозорци.

Приближаването му явно бе забелязано.

Нова светлина просветна откъм помещението, ярка, и той изключи нощното виждане. Фенерче. Примигна три пъти.

Сигнал.

Грей се приближи до вратата и бутна с крак едното крило. Мушна се през тесния отвор.

— Насам — каза спокойно нечий глас. Грей за пръв път чуваше гласа на свръзката си на живо. До този момент гласът неизменно биваше електронно заглушен в параноичен стремеж към анонимност.

Гласът беше женски. Всичките му сетива се включиха на максимална готовност. Не обичаше изненадите.

Мина през лабиринт от маси с вдигнати върху тях столове.

Жената седеше на една маса. Другите столове още стояха обърнати на плота й. С изключение на един. От другата страна на масата. Столът помръдна, когато жената го подритна.

— Седни.

Грей беше очаквал да се срещне с притеснен учен, решил да изкара нещо допълнително към заплатата си. Напоследък ставаше все по-лесно да купиш изменник в центровете за върхови изследвания.

ИМИИЗАСАЩ не правеше изключение… само че тук измяната можеше да доведе до хилядократно по-смъртоносни резултати. Всяка епруветка за продан, ако бъдеше разпръсната правилно в метро или на автобусна спирка, можеше да убие хиляди хора.

А тази жена продаваше петнайсет.

Той седна на стола и остави торбата с парите на масата.

Жената беше азиатка… не, евразийка. Очите й не бяха толкова дръпнати, кожата й имаше тъмен цвят, като силен слънчев тен с красив бронзов оттенък. Облечена беше с черен гащеризон с поло яка, не много различен от неговия, прилепнал по стройно гъвкаво тяло. Сребърен медальон висеше на шията й, още по-светъл на черния фон, с фигурка на извит дракон. Грей я огледа. Лицето на Лейди Дракон не беше изопнато и напрегнато като неговото, а по-скоро отегчено до смърт.

Разбира се, източникът на тази показна самоувереност може и да беше деветмилиметровият зигзауер, насочен към гърдите му и снабден със заглушител. Но не оръжието, а следващите й думи му смразиха кръвта.

— Добър вечер, капитан Пиърс.

Да чуе собственото си име и чина си от устата й?! Той се смая.

„Щом знае това…“

Вече се движеше… и вече беше закъснял.

Пистолетът стреля почти от упор.

Ударът отхвърли тялото му назад, заедно със стола. Той падна по гръб, краката му се оплетоха в краката на стола. Болка смазваше гърдите му и не му позволяваше да си поеме дъх. Усети в устата си вкус на кръв.

Предаден…

Тя заобиколи масата и се наведе над него, все така с насочен пистолет, за всеки случай. Сребърният медал ьон с дракона се полюшваше и хвърляше ярки отблясъци.

— Подозирам, че записваш всичко това чрез шлема си, капитан Пиърс. Може би предаваш дори до Вашингтон… до Сигма. Нямаш нищо против да си щипна малко ефирно време, нали?

Той не беше в положение да възразява. Жената се наведе още по-близо.

— През следващите десет минути Гилдията ще затвори напълно Форт Детрик. Ще зарази цялата база с антракс. Отплата за намесата на Сигма в нашата оманска операция. Но на вашия директор, Пейнтър Кроу, дължа нещо повече. Нещо лично. Това е за моята сестра в борбата, Касандра Санчес.

Пистолетът се вдигна към наличника му.

— Кръв за кръв.

Тя натисна спусъка.

 

05:02

Вашингтон

 

На четиридесет и две мили оттам предаваният от сателит образ прекъсна.

— Къде е подкреплението му? — Пейнтър Кроу го каза твърдо, след като преглътна серия ругатни. Паниката нямаше да им помогне с нищо.

— Още са на десет минути от него.

— Може ли да се възстанови връзката? Техникът поклати глава.

— Изгубихме главния източник от камерата в шлема му. Имаме само изглед към базата от сателита. — Младежът посочи друг монитор, който показваше от птичи поглед черно-бяло изображение на Форт Детрик, центрирано върху вътрешен двор, заобиколен от сгради.

Пейнтър закрачи пред мониторите. Всичко се оказваше капан, заложен за Сигма — и за самия него. — Предупредете охраната на Форт Детрик.

— Сър? — Въпросът дойде от първия му заместник, Логан Грегъри.

Пейнтър разбираше колебанието му. Само шепа от влас-тимащите знаеха за съществуването на Сигма и за агентите, които работеха тук — президентът, началниците на обединеното командване и непосредствените наблюдатели от АИОП. След миналогодишната основна рокада във висшите етажи организацията се наблюдаваше под лупа.

Грешките бяха недопустими.

— Няма да рискувам свой агент — каза Пейнтър. — Обадете им се.

— Слушам, сър. — Логан отиде при телефона. Приличаше повече на калифорнийски сърфист, отколкото на водещ стратег — руса коса, силен тен, атлетичен, макар и поомекнал в областта на корема. Пейнтър беше по-тъмната му сянка, наполовина от местното американско население, черна коса, сини очи. Но нямаше тен. Вече не помнеше кога за последно е излизал на слънце.

Искаше му се да се скрие някъде. Беше поел командването на организацията само преди осем месеца. И през повечето от тях се беше занимавал с реорганизирането й и повишаването на сигурността, след като Сигма беше инфилтрирана от международен картел, познат като Гилдията. Нямаше как да се установи каква информация е била отклонена, продадена или разпространена през този период, така че всичко трябваше да бъде очистено и изградено наново от нулата. Дори централното командване беше изтеглено от Арлингтън и преместено в един подземен лабиринт тук, във Вашингтон.

Всъщност Пейнтър беше дошъл рано тази сутрин, за да си разопакова кашоните в новия си кабинет — и беше получил това спешно съобщение от сателитното разузнаване.

Гледаше втренчено монитора с образа от сателита.

Капан.

Той знаеше какво прави Гилдията. Преди месец беше пратил оперативни агенти на терен, първите за повече от година. Нещо като тест. Два екипа. Един в Лос Анджелис да проучи как и защо се е изгубила една ядрена база данни… и другия в собствения си заден двор, във Форт Детрик, само на час път от Вашингтон.

Атаката на Гилдията целеше да разтърси Сигма и шефа й. Да докаже, че Гилдията все още е в състояние да подрони дейността на Сигма. С надеждата да принуди Сигма да се оттегли отново, да се прегрупира, а и дори да се разпусне. Ако групата на Пейнтър не функционираше, шансът на Гилдията за необезпокоявана дейност нарастваше многократно.

Това не биваше да се случи.

Пейнтър спря и се обърна към заместника си — не беше нужно да пита, защото въпросът беше изписан ясно на лицето му.

— Не мога да се свържа — каза Логан и кимна към телефона. — Нито един номер в базата не отговаря.

Без съмнение и това беше дело на Гилдията…

Пейнтър впери очи в папката с досието на мисията на бюрото. На корицата й имаше самотна гръцка буква.

 

Σ

 

В математиката гръцката буква сигма беше символ за „сумата от всички части“, събирането на различни множества в едно цяло. Тя беше емблематична и за организацията, която ръководеше Пейнтър — Сигма Форс.

Сигма оперираше под шапката на АИОП — отдела за изследователска и развойна дейност на министерството на отбраната — и бе скритата ръка на агенцията в реалния свят, пращана да охранява, придобива или неутрализира жизненоважни за сигурността на Щатите технологии. Щатните й служители бяха свръхсекретен екип от бивши агенти на специалните сили, подбирани специално и подлагани на безмилостна подготовка по бързата процедура, подготовка, която покриваше широк кръг от научни дисциплини и създаваше военизиран екип от технически подготвени оперативни агенти.

Или, по-просто казано, учени-убийци.

Пейнтър отвори папката. Най-отгоре беше досието на ръководещия мисията.

Доктор и капитан Грейсън Пиърс.

Снимката на агента го гледаше от горния десен ъгъл на страницата. Снимали го бяха по време на едногодишния му престой в Левънуърт. Остригана почти до голо тъмна коса, гневни сини очи. Уелският му произход си личеше по изпъкналите скули, широките очи и силната челюст. Червендалестият му тен обаче си беше сто процента тексаски, лице, обжарено от слънцето сред сухите хълмове.

Пейнтър не си направи труда да разлисти дебелото цели два пръста досие. Знаеше подробностите до последната. Грей Пиърс беше постъпил в армията на осемнайсет, при рейндж-ърите на двайсет и една, и се беше отличил както на бойното поле, така и извън него. После, на двайсет и три, го беше съдил военен съд, защото ударил офицер. Пейнтър знаеше и тези подробности, както и предисторията между двамата в Босна. При подобни обстоятелства той сигурно би постъпил по същия начин. Само че в армията правилата бяха като изсечени в гранит. И награждаваният с медали и ордени войник беше лежал една година в Левънуърт.

Само че Грей Пиърс беше твърде ценен, за да го отстранят завинаги.

Обучението и уменията му не биваше да отидат на вятъра.

Сигма го беше прибрала преди три години, директно от затвора.

Сега Грей беше пионка в играта между Гилдията и Сигма.

Пионка, която всеки момент щеше да бъде пожертвана.

— Свързах се с охраната на базата! — каза Логан с огромно облекчение.

— Прехвърли ги…

— Сър! — Техникът скочи, както си беше впрегнат към компютърната конзола с кабела на слушалките. — Улавям слаб аудиосигнал.

— Какво? — Пейнтър пристъпи към него и вдигна ръка в знак да го свърже.

Техникът включи сигнала към колоните. Само слаб глас стигна до тях — видеосигналът си оставаше нечетлив.

Една фраза се различи.

— Мамамустараебатиитъпотията…

 

05:07

Фредерик, Мериланд

 

Грей ритна и уцели жената в хълбока. Усети задоволително поддаване, но не чу нищо. Ушите му звънтяха от сблъсъка на куршума с шлема му от кевлар. Изстрелът беше на-пукал наличника като гъста паяжина. Нещо от електрониката беше дало на късо и лявото му ухо направо гореше, да не говорим за вбесяващия статичен шум.

Той обаче не обърна внимание на това.

Измъкна карбонизирания кинжал от канията на китката си и се хвърли под масите. Нов изстрел, не по-силен от хрип-яща кашлица, се промъкна през звънтежа в ушите му. От! ръба на масата се отчупиха трески.

Той излази от другата й страна, приклекна и огледа помещението. Когато я ритна, жената беше изпуснала фенерчето и сега то лежеше на пода и хвърляше сенки във всички посоки. Грей опипа гърдите си. Мястото, където убийцата го беше уцелила с първия изстрел, още го болеше.

Но нямаше кръв.

— Течна телесна броня — извика от сенките жената.

Грей се сниши още повече, опитваше се да определи местоположението й. При гмурването под масата вътрешният дисплей на шлема си беше омешал настройките и холографските му образи примигваха несвързано и нарушаваха чистотата на зрителното му поле, но Грей не смееше да го свали.

Шлемът му беше най-сигурната защита срещу оръжието в ръцете на жената.

Шлемът и комбинезонът му.

Убийцата беше права. „Течна телесна броня“. Изработена от Изследователската лаборатория на американската армия през две хиляди и втора. Тъканта на комбинезона му беше напоена с втвърдяваща течност — твърди микрочастици силиций в разтвор на полиетилен гликол. При нормални движения материята се държеше като течност, но при удар от куршум се втвърдяваше в почти непробиваем щит. Костюмът току-що му беше спасил живота.

Засега поне.

Жената се обади отново, преспокойно, докато бавно описваше кръг по посока на вратата.

— Натъпках сградата с Ц-четири и тротил. Лесна работа — и без това чака ред да я разрушат. Армията на САЩ беше така добра да ми подготви жиците. Аз само промених малко детонатора и вместо да се срути навътре, сега сградата ще предаде богу дух с истинска експлозия.

Грей си представи гейзера от дим и отломки, литнал високо в ясното утринно небе.

— Епруветките с антракс… — измърмори той, но явно достатъчно силно, за да се чуе.

— Стори ми се подходящо да използвам взривните материали на базата като система за токсично заразяване.

„Боже, тази откачалка е превърнала цялата сграда в биологична бомба“.

А и с този силен вятър не само базата беше в опасност, а и близкият град Фредерик.

Трябваше да спре някак тази жена. Но къде беше тя?

Запромъква се предпазливо към вратата, нащрек за пистолета й, макар че това не биваше да го спира сега. Залогът беше твърде голям. Опита се да превключи на нощно виждане, но си заслужи само нова искра до ухото. Вътрешният дисплей продължаваше да примигва, заслепяваше го на моменти и му пречеше.

Майната му.

Грей отвори с палец заключващия механизъм и ядно смъкна шлема.

Въздухът миришеше едновременно на мухъл и на дезинфектанти. Ниско приведен, Грей държеше шлема в едната си ръка и кинжала в другата. Стигна до задната стена и се запромъква към люлеещата се врата. Виждаше достатъчно добре, за да е сигурен, че не е помръднала. Убийцата още беше в помещението.

Къде обаче?

И как би могъл да я спре? Стисна дръжката на ножа. Кинжал срещу пистолет. Кофти ситуация.

Долови леко разместване на сенките близо до вратата. Спря и застина неподвижно. Жената клечеше на метър от вратата, зад прикритието на една маса.

Водниста светлина се сипваше откъм коридора през прозорците на двойната врата. Зората наближаваше и бавно гонеше мрака от коридора. За да избяга, жената трябваше да се открие на по-светлия фон. Засега се придържаше към сенките на лабораторията без прозорци и можеше само да гадае дали противникът й е въоръжен, или не.

Грей трябваше да спре дай играе по гайдата на тази Лейди Дракон.

С широк замах метна шлема към отсрещната страна на лабораторията. Шлемът се стовари с трясък и дрънчене на стъкло — беше счупил един от старите резервоари.

Грей хукна към позицията й. Разполагаше само със секунди.

Тя изскочи от скривалището си, завъртя се в движение и стреля по посока на шума. Едновременно с това отскочи към вратата, сякаш да използва отката на пистолета си като начална скорост.

Грей се впечатли напук на всичко — но не толкова, че да се забави.

Вече бе вдигнал ръка и сега хвърли кинжала. Със съвършена тежест и баланс, карбонизираното острие литна с без погрешна точност.

Удари жената право в гърлото.

Грей не спря и за миг.

И едва сега осъзна грешката си.

Кинжалът отскочи безсилно и изтрака на пода.

„Течна телесна броня“.

Нищо чудно, че Лейди Дракон знаеше за комбинезона му. И тя носеше същия.

Все пак атаката наруши равновесието й. Тя падна тежко и коляното й изпука. Но като опитен убиец, нито за миг не изпусна мишената си от поглед.

От една крачка разстояние насочи зигзауера в лицето на Грей.

А този път той беше без шлем.

 

 

05:09

Вашингтон

 

— Пак загубихме връзка — ненужно отбеляза техникът. Пейнтър беше чул силния трясък преди миг, после сателитният сигнал млъкна като отсечен.

— Охраната на базата още е на телефона — каза заместникът му със слушалката в ръка.

Пейнтър се опита да навърже в някакъв смислен ред какофонията, която бяха чули.

— Той си хвърли шлема.

Другите двама го погледнаха озадачено.

Пейнтър сведе поглед към досието пред себе си. Грейсън Пиърс не беше глупак. Освен с военните си умения беше привлякъл вниманието на Сигма най-вече с резултатите от тестовете си за интелигентност. Определено беше над нормата, доста над нея, но имаше войници и с по-високи резултати от неговите. Решаващият фактор се беше оказало странното му поведение по време на престоя в Левънуърт. Въпреки тежкия физически труд в лагера, Грейсън се беше хвърлил надолу с главата в ускорено изучаване не на друго, а на химия за напреднали и даоизъм. Тази разнопосочност в интересите му беше заинтригувала Пейнтър и бившия директор на Сигма д-р Шон Макнайт.

В много отношения Пиърс се оказа ходещо противоречие — уелсец, който живее в Тексас, изучава даоизъм, а продължава да носи броеница и учи химия във военен затвор. Именно тази уникалност на ума му спечели членството в Сигма.

Ала подобна отличителност си имаше цена.

Грейсън Пиърс не работеше добре в екип. Всъщност мразеше да работи в екип.

Като сега. Тръгнал на мисия сам. В противоречие с протокола.

— Сър? — обади се настойчиво заместникът му. Пейнтър си пое дълбоко дъх.

— Още две минути.

 

 

05:10

Фредерик, Мериланд

 

Първият куршум свирна край ухото му.

Грей извади късмет. Убийцата беше стреляла прибързано, преди да се прицели добре. Самият той, все още в движение, едва успя да се наведе. Изстрелите в главата не бяха толкова лесни, колкото изглеждаха във филмите.

Събори жената и затисна пистолета й между двамата. Дори тя да стреляше, шансът му да оцелее беше голям.

Само дето щеше дяволски да го заболи. Тя стреля и доказа последното на практика.

Куршумът го удари в лявото бедро. Беше като удар с чук, който го натърти чак до костта. Той извика. И защо да не извика, по дяволите? Болката беше ужасна. Но не я пусна. Използва гнева си да забие лакът в гърлото й. Само че телесната й броня се втвърди и той не успя да направи нищо.

Мамка му.

Тя отново натисна спусъка. Той беше по-тежък и по-силен, но на нея не й трябваше силата на юмрука или коляното. Разполагаше с мощта на съвременното оръжейно изкуство. Куршумът го удари в корема. Вътрешностите му сякаш се залепиха за гръбнака, въздухът изсвистя от дробовете му. Жената бавно придвижваше пистолета нагоре.

Зигзауерите имаха по петнайсет патрона в пълнителите. Колко пъти беше стреляла? Със сигурност й бяха останали достатъчно да го направи на кайма.

Трябваше да сложи край на това бъхтене.

Заби чело в лицето й. Само че тя не беше новачка и в това. Обърна глава и пое удара със страничната част на черепа си. Все пак Грей си спечели достатъчно време да изрита един кабел, който висеше от съседната маса. Кабелът повлече настолната лампа и тя се срина с трясък на пода. Абажурът от зелено стъкло се пръсна.

Стиснал жената в мечешка прегръдка, той я претърколи върху лампата. Излишно беше да се надява, че стъкълцата ще пробият бронята й. Но не това беше целта на заниманието.

Чу как крушката се счупва под общото им тегло.

И така ставаше.

Грей я пусна и отскочи. Беше си чиста проба хазарт. Хвърли се към шалтера за осветлението до люлеещата се врата.

Грак на пистолет придружи удара в кръста му.

Вратът му се изви болезнено назад. Тялото му се удари в стената. Ръката му напипа шалтера и го вдигна. Светлини запримигваха из лабораторията. Лоша инсталация.

Хвърли се към жената.

Не можеше да се надява, че ще я изпържи с ток. И това се случваше само във филмите. Не това беше целта му. Всъщност Грей се надяваше, че който и да е използвал последен масата, е оставил лампата включена.

Лейди Дракон седеше върху счупената лампа, ръката й бе протегната към него, пистолетът — насочен. Натисна спусъка, но не уцели. Единият прозорец на люлеещата се врата се пръсна.

Грей се отдръпна встрани от обсега й. Жената не беше в състояние да го следи с пистолета. Беше застинала, неспособна да помръдне.

— Течна телесна броня — повтори думите й. — Течната й част я прави еластична, но си има и един недостатък. — Приближи я отстрани и й взе пистолета. — Пропиленгликолът е алкохол. Добър проводник на електричество. Дори малък заряд като от счупена крушка се разнася по костюма за секунди. И костюмът реагира като при всяко друго нападение.

Ритна я в подбедрицата. Костюмът беше твърд като камък.

— Втвърдява се целият.

Собственият й костюм се беше превърнал в неин затвор.

Грей я претърси бързо. Тя се мъчеше да помръдне. С цената на много усилия би могла да постигне нещо, но не повече от ръждясалия Тенекиен човек от „Магьосника от Оз“.

Отказа се. Лицето й се беше зачервило от напрежение.

— Няма да откриеш детонатор. Всичко е включено към таймер. Нагласен за… — Очите й се сведоха към часовника на китката й. — След две минути. Няма начин да деактивираш всички заряди.

Грей видя цифрите на часовника й да падат под 02:00.

И нейният живот беше обвързан с тези цифри. Грей видя в очите й да блясва страх — убийца или не, тя беше човешко същество, което се боеше от собствената си смъртност, — но останалата част от лицето й само се втвърди още повече, сякаш за да е в унисон с костюма й.

— Къде са епруветките?

Знаеше, че няма да му каже. Но следеше внимателно очите й. За част от секундата те помръднаха леко нагоре, после се фокусираха върху него.

Покривът.

Имаше смисъл. Друго потвърждение не му трябваше. Антраксът — Bacillus anthracis — беше чувствителен на топлина. Ако бе искала фонтанът от токсични спори да се разпростре навън преди взрива, епруветките трябваше да са някъде нависоко, та първоначалната ударна вълна да ги улови и да ги изстреля към небето. Не би рискувала горещината от взрива да изпържи превърнатите в оръжие бактерии.

Преди да е помръднал, тя го заплю и го уцели по бузата.

Грей не си направи труда да се избърше.

Нямаше време за това.

 

01:48

 

Стана и хукна към вратата.

— Няма да успееш! — извика тя след него. Изглежда, се беше сетила, че се опитва да обезвреди биологичната бомба, а не е хукнал да си спасява живота. И по някаква причина това го вбеси. Все едно го познаваше достатъчно добре, за да стигне до този извод.

Хукна по коридора и се хлъзна към стълбите. Изкачи на бегом двата етажа до покрива. Изходът беше модифициран според изискванията на Агенцията за трудова безопасност. Паник-лост запречваше вратата, с цел бърза евакуация в случай на пожар.

Паниката много добре описваше настоящия момент.

Той удари лоста — алармена система зави пронизително — и изскочи в сивкавото утро. Покривът беше залят с асфалт. Пясък хрущеше под ботушите му. Той се огледа. Имаше твърде много места, където да скриеш няколко епруветки — въздухоотводи, комини, сателитни чинии.

Къде?

Времето изтичаше.

 

05:13

Вашингтон

 

— На покрива е! — каза техникът и заби пръст в монитора със сателитния образ.

Пейнтър се наведе напред и видя на екрана дребна движеща се фигурка. Какво правеше Грейсън на покрива? Пейнтър огледа района в непосредствена близост.

— Някакъв признак да го преследват?

— Нищо такова не засичам, сър. Логан се обади откъм телефона:

— Охраната на базата докладва, че в сграда 470 се е включила противопожарна аларма.

— Сигурно е задействал алармата при изхода — вметна техникът.

— Можеш ли да приближиш образа? — попита Пейнтър. Техникът кимна и образът се разшири, центриран върху Грейсън Пиърс. Шлема му го нямаше. Лявото му ухо изглеждаше изцапано с нещо… с кръв. Той все така стоеше до изхода.

— Какво прави? — попита техникът.

— Охраната на базата праща екип при сградата — докладва Логан.

Пейнтър поклати глава. Някаква студена увереност вледени кръвта му.

— Кажи им да не припарват там. И да евакуират всички в близост до сградата.

— Сър?

— Действай.

 

05:14

Фредерик, Мериланд

 

Грей внимаваше краката му да са точно под него, ръцете — разперени за равновесие. Летеше към земята. Молеше се законите на физиката, скоростта, траекторията и векторният анализ да не му изневерят.

Приготви се за сблъсъка.

Два етажа по-ниско и седем метра навън сферичният покрив на Осмата топка се надигна да го посрещне. Стоманеното кълбо с вместимост един милион литра лъщеше от утринната роса.

Той се изви във въздуха, защото гравитацията теглеше по-тежкия му торс надолу и краката му изоставаха, а това не беше добре.

После времето се забърза. Или пък беше той.

Краката му се удариха в повърхността на сферата. Течната телесна броня се циментира около глезените му, за да ги предпази от счупване. Инерцията го тласна напред и той се пльосна по корем с разперени ръце. Само че не беше уцелил центъра на сферичния покрив, а дъгата най-близо до сграда 470.

Задраска трескаво с пръсти, но нямаше за какво да се хване, нямаше сцепление.

Тялото му се плъзна надолу по хлъзгавата от росата стомана, леко извито. Той разтвори крака и провлече носовете на ботушите си за по-голямо триене. А после всичко отиде по дяволите и той вече падаше по стръмната дъга.

С притисната в стоманата буза, Грейсън не видя висящата пътечка, докато не се удари в нея. Първо с левия си крак, после и тялото му се срина отгоре. Падна на ръце и колене върху металното скеле, издигнато около екватора на стоманения глобус. Изправи се с мъка, краката му се подгъваха от напрежението и страха.

Не можеше да повярва, че е жив.

Огледа извивката на сферата, докато вадеше биологичната бомба от чантичката на кръста си. Повърхността на кухия глобус беше надупчена от люкове, през които учените навремето бяха наблюдавали биологичните експерименти, провеждани вътре. През всичките години на редовна употреба нито един патоген не беше избягал от сферичния резервоар.

Грей се молеше тази сутрин да стане същото.

Погледна към бомбата в ръката си:

00:18.

Нямаше време за псувни, така че хукна по външната висяща пътечка да намери входен шлюз. Откри го половин полукълбо по-нататък. Стоманена врата с люк. Хукна към нея, хвана дръжката и дръпна.

Нищо. Вратата не помръдна.

Беше заключена.

 

05:15

Вашингтон

 

Пейнтър гледаше как Грейсън се бори с шлюза на гигантската сфера. Не му убягна трескавото напрежение, разпозна и разбра неотложността на момента. Беше видял колегата си да вади взривното устройство от комина. Знаеше каква е целта на мисията — да примамят на светло заподозрян трафикант на патогени с бойно приложение.

Не се съмняваше какъв вид смърт дебне във вътрешността на бомбата.

Антракс.

Грейсън очевидно не можеше да изключи устройството и по-късно да се отърве безопасно от него.

Късметът му изневеряваше.

Въпросът беше с колко време разполага?

 

05:15

Фредерик, Мериланд

 

00:18

Грейсън хукна отново. Може би имаше и друг шлюз. Трополеше по пътечката. Все едно тичаше със ски обувки — глезените му още бяха циментирани в оковите на телесната броня.

Още половин полукълбо.

И втори шлюз, право напред.

— Стой! Охраната на базата.

Силният суров звук на мегафона почти го накара да се подчини. Почти. Продължи да тича. Лъч на прожектор се плисна отгоре му.

— Спри или ще стреляме! Нямаше време да преговаря.

Оглушителен звън на стрелба с автоматично оръжие обсипа сферата, няколко куршума рикошираха мелодично във висящата пътечка. Нито един твърде близо. Предупредителни изстрели.

Стигна до втория шлюз, стисна дръжката, завъртя я и дръпна.

Шлюзът заяде за част от секундата, после се отвори с пукот. Грей само дето не се разхленчи от облекчение.

Метна устройството в кухата вътрешност на сферата, затръшна вратата, която се заключи автоматично, после облегна гръб на нея, плъзна се надолу и седна.

— Не мърдай!

Изобщо нямаше намерение да мърда. Добре си му беше седнал. Усети леко потръпване с гърба си. Сферата иззвънтя като камбана. Устройството се беше взривило в херметично затворената й вътрешност.

Но това беше само началният акорд на гръмовна симфония.

Като сблъсък на титанични богове серия от мощни експлозии разтърси земята.

Бум… бум… бум…

Последователни, през равни интервали, по всички правила на изкуството.

Подготвеното разрушаване на сграда 470.

Макар и от другата страна на сферата, Грей усети лекото всмукване, после и великанската, последна въздишка на обречената сграда. Плътна стена от прах и отломки се ливна навън от епицентъра на сриващото се здание. Грей вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как огромен гейзер от дим и прах разцъфва в небето, после се понася с вятъра.

Само че този вятър не носеше смърт.

Последна експлозия изтрещя откъм умиращата сграда. Чу се трополене на тухли и камък — каменна лавина. Земята сякаш подскочи под него… после се чу нов звук.

Скърцане на метал.

Блъсната от експлозията и с разтърсени основи, Осмата топка се наклони — две от подпорите й изпукаха и се изкривиха, сякаш сферата се мъчеше да коленичи. Цялата конструкция се килна към улицата.

Изпукаха още подпори.

Осмата топка падаше и вече нищо не можеше да я спре.

Сферата с вместимост един милион литра се люшна към редицата джипове на охраната.

А Грей се падаше директно под нея.

Скочи и залази трескаво по накланящата се пътечка с надеждата да се махне от мястото на сблъсъка. Но сферата се завърташе и наклонът стана твърде стръмен. Висящата пътечка се превърна в стълба. Грейсън се хвана за металната рамка и запъна крака във вертикалните подпори на парапета. Трябваше да се измъкне някак изпод сянката на смазващата тежест.

Направи един последен отчаян скок, успя да се хване с ръце и да запъне отново краката си.

Осмата топка се удари в моравата в предната част на двора и потъна в напоената от дъжда глинеста почва. Ударната вълна плъзна по висящата пътечка и изхвърли Грей настрани. Той прелетя няколко метра и падна по гръб върху меката морава. Висял бе само на няколко метра от земята.

Надигна се и се опря на лакът.

Джиповете на охраната се бяха изтеглили навреме изпод падащата сфера.

Но скоро щяха да се върнат. И не биваше да го заварят тук.

Грей стана, изохка и закуцука към димния плащ на срутената сграда. Чак сега чу алармите — пищяха из цялата база. Съблече в движение комбинезона си и закачи идентификационните карти на цивилните си дрехи отдолу. Затича през двора, към следващата сграда, към нишата, където беше оставил мотоциклета си.

Завари го невредим.

Преметна крак през седалката и включи запалването. Двигателят замърка доволно. Посегна към газта и спря. Нещо беше закачено на дръжката. Той го откачи, огледа го за миг, после го пъхна в джоба си.

„По дяволите…“ Даде газ и зави в съседната уличка. За момента поне пътят изглеждаше чист. Приведе се напред, форсира мотора и се стрелна между тъмните сгради. Стигна до Портър Стрийт и изви рязко наляво в обратен завой. По улицата се виждаха само няколко коли. И нито една не изглеждаше да е на военната полиция.

Той ги подмина на зигзаг и отпраши към по-рядко населената част на базата около езеро Налин — парк с полегати хълмчета и кръпки широколистна гора.

Щеше да изчака врявата да позатихне и тогава да се измъкне. За момента беше в безопасност. Глождеше го само онова нещо в джоба му, което беше свалил от дръжката на мотоциклета.

Сребърна верижка… с драконов медальон.

 

05:48

Вашингтон

 

Пейнтър се дръпна от сателитната конзола. Техникът беше уловил бягството на Грейсън, появил се с мотоциклета си от прашния облак. Логан още беше на телефона и предаваше нареждане за отбой по серия обезопасени канали. По заповед отгоре неприятностите в базата щяха да бъдат отдадени на грешки в комуникацията, стари експлозиви и лошо миниране.

Името на Сигма Форс нямаше да се появи никъде.

Сателитният техник държеше слушалката до ухото си.

— Сър, телефонно обаждане от директора на АИОП.

— Прехвърли го тук. — Пейнтър вдигна слушалката на друг телефон и изчака прехвърлянето на кодираната комуникация.

Техникът му кимна и мъртвият ефир в слушалката отведнъж оживя. Макар никой да не заговори отсреща, Пейнтър усети присъствието на своя наставник и командир.

— Директор Макнайт? — каза той; подозираше, че директорът се обажда да научи подробности за мисията.

Подозрението му се оказа погрешно. Ясно долови потреса в гласа на шефа си.

— Пейнтър, току-що получих разузнавателни данни от Германия. Многобройни жертви. Загинали при необичайни обстоятелства в една катедрала. Трябва ни екип на терен там, преди да е паднала нощта.

— Толкова бързо?

— След четвърт час ще имаш подробностите. Ще ни трябва най-добрият ти агент да оглави екипа.

Пейнтър погледна сателитния монитор. Мотоциклетът се плъзгаше през хълмчетата, фаровете му намигаха през редкия балдахин на дърветата.

— Мисля, че имам човека, който ви трябва. Мога ли да попитам защо е тази спешност?

— Обадиха ни се рано тази сутрин с молба Сигма да разследва инцидента в Германия. Твоята група беше назована изрично.

— Назована? От кого?

За да се обезпокои до такава степен д-р Макнайт, явно се бяха обадили от най-високо, президентът например. Но и този път Пейнтър сгреши в предположението си.

— От Ватикана — каза директорът.