Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Map of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

ЛОВ

27 юли, 03:00

15. Лозана, Швейцария

 

Грей следваше Сейчан по обраслия с борове планински склон. Бяха зарязали мотоциклета на дъното на тясно дефиле, скрит сред някакви разцъфнали алпийски храсти. Преди това бяха изминали последния километър на тъмно, с изгасен фар. Допълнителната предпазливост ги беше забавила, но не можеше да се избегне.

Сега се катереха по стръмен склон, покрит с дребни камъчета, които се търкаляха под краката им; целта им беше отвесната скална стена напред. Грей се опитваше да пробие с поглед тъканата черга от борови клонки. По-рано, по пътя от Лозана към тукашните планини, беше зърнал за миг замъка. Каменната сграда клечеше като прегърбено гранитно чудовище с квадратно лице, светлите прозорци бяха като злобни очи. После минаха под някакъв мост и замъкът се скри от поглед.

Грей се изравни със Сейчан. Тя държеше пред себе си GPS устройство.

— Сигурна ли си, че можеш да намериш онзи заден вход?

— Първия път ме доведоха тук със завързани очи. Но си бях скрила един GPS следач… — хвърли поглед към Грей — на едно интимно местенце. Записах посоката и височината. Тези данни би трябвало да ни изведат при входа.

Продължиха напред и нагоре.

Грей я огледа. С кой акъл й се доверяваше изобщо? Тъмната гора с нищо не облекчаваше тревогите му. И не само заради избора му на партньор. Започваше да се съмнява в собствената си преценка. Така ли постъпваше един истински водач? Рискуваше всичко заради тази спасителна операция. Всеки добър тактик бе преценил залозите и би поел с ключа право към Авиньон. А той поставяше в опасност цялата мисия.

И ако Драконовият двор спечелеше…

Грей си представи мъртъвците в Кьолн, изтезаваните свещеници в Милано. Още много хора щяха да умрат, ако се провалеше.

И за какво?

Поне на този въпрос знаеше отговора.

Продължи да се катери, потънал в мисли.

Сейчан погледна данните на устройството си и свърна вляво. Спря пред пукнатина в скалната стена, наполовина скрита от килната гранитна плоча, обрасла с мъх и бели цветчета.

Мушна се под плочата и поведе по тесен тунел, като включи миниатюрно фенерче. Малко по-навътре стара решетка препречваше пътя. Сейчан бързо се справи с ключалката.

— Някакви алармени системи? — попита Грей. Сейчан вдигна рамене и бутна решетката.

— Скоро ще разберем.

Грей огледа стените. Солиден гранит. Никакви жици.

Грубо издялано в камъка стълбище водеше нагоре. Оттук Грей пое водачеството. Погледна си часовника. Влакът от Женева щеше да пристигне на гарата в Лозана всеки момент. И отсъствието му щеше да излезе наяве. Времето им изтичаше.

Той затича по-бързо по стълбите — но не спираше да се оглежда за наблюдателни и сигнални системи. С всяка стъпка напрежението му нарастваше.

Накрая тунелът ги изведе в по-широко помещение, поточно кухина в скалата. До отсрещната стена имаше извор — оттичаше се в прорез в скалата към планинските недра. Пред извора имаше голяма плоча от дялан камък. Олтар. На тавана бяха нарисувани звезди. Римският храм, който му беше описала Сейчан. Засега поне информацията й беше съвсем точна.

— Стълбите към замъка са ей там — каза Сейчан и посочи друг тунел, извеждащ от пещерата.

Грей направи крачка натам… и мракът при отвора на прохода се раздвижи. Нечий едър силует пристъпи на смътната светлина.

Раул.

С автомат в ръце.

Светлина блесна вляво от него. Още двама стрелци излязоха от прикритието си иззад плочата. Някъде долу в прохода шумно се затръшна стоманена врата.

И още по-лошо, Грей усети студеното дуло на пистолет в тила си.

— Златният ключ е на верижка около врата му — каза Сейчан.

Раул тръгна напред. Спря пред Грей.

— Трябва да избираш спътниците си по-предпазливо.

И преди Грей да е казал нещо, заби юмрук в корема му. Грей се свлече на колене.

Раул посегна към гърлото му, стисна верижката и я скъса. Вдигна ключа към светлината.

— Благодаря ти, че ни достави това нещо. Както и самия себе си. Имаме няколко въпроса към теб, преди да тръгнем за Авиньон.

Грей го погледна смаяно. Дворът беше разбрал за Авиньон? Как?

Но вече знаеше.

— Рейчъл… — промълви той. — О, не се притеснявай. Жива и здрава е. И в момента си наваксва със семейната история.

Грей не разбираше.

— Не забравяй и за колегата му в болницата — каза Сейчан. — Нищо не трябва да води към нас.

— Вече се погрижихме за това — отвърна със смях Раул.

 

03:07

Женева, Швейцария

 

Монк не можеше да заспи и гледаше телевизия. На френски. Не знаеше френски, така че всъщност не обръщаше внимание на предаването. То му беше нещо като бял фон на мислите. Не че и мисленето му се удаваше особено след всичкия морфин, с който го бяха наблъскали докторите.

Внимаваше да не поглежда към бинтования си чукан.

Гневът не позволяваше на силните болкоуспокояващи да го приспят. Гняв не само заради осакатяването, а и защото беше отпаднал от операцията. Принудили го бяха да напусне битката. Използваха го като залог. Другите бяха в опасност, а той лежеше заключен, пазен от охрана.

Въпреки това не можеше да отрече наличието на една куха болка дълбоко в себе си, болка, която морфинът не можеше да отслаби. Нямаше право да се самосъжалява. Нали беше жив. Войник беше в крайна сметка. Беше виждал да извличат от бойното поле ранени в много по-лошо състояние от неговото. Но болката не си отиваше. Чувстваше се насилен, използван, по-малко мъж и със сигурност по-малко войник.

Логиката не успяваше да успокои сърцето му.

Телевизорът продължаваше да каканиже нещо.

Някакъв шум пред вратата привлече вниманието му. Спор. На висок глас. Монк се надигна и седна. Какво ставаше?

Вратата се отвори с трясък.

Монк не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Кардинал Спера?!

 

03:08

Лозана, Швейцария

 

Бяха върнали Рейчъл в килията й — но този път не беше сама.

Пред бронираното стъкло стоеше пазач. Баба й приседна с въздишка на леглото.

— Може и да не го разбираш сега, но ще го разбереш, Рейчъл поклати глава. Стоеше до стената, объркана, замаяна.

— Как… как можа?

Баба й вдигна към нея проницателните си очи.

— Някога и аз бях като теб. Бяха само на шестнайсет, когато за пръв път дойдох в този замък от Австрия — избягах след края на войната.

Беше й разказвала как семейството й избягало в Швейцария, а после в Италия. Тя и баща й били единствените оцелели.

— Бягали сте от нацистите.

— Не, дете, ние бяхме нацистите — поправи я баба й. Рейчъл затвори очи. „О, Господи…“ Баба й продължи:

— Татко беше партиен водач в Залцбург, но имаше връзки и с Имперския драконов двор на Австрия. Много силен мъж, с голямо влияние. Именно със съдействието на това братство успяхме да избягаме в Швейцария, благодарение на щедростта на барон Соваж, дядото на Раул.

Рейчъл я слушаше с нарастващ ужас, макар че й идеше да си запуши ушите и да отрече всичко.

— Но гладко организираното ни бягство трябваше да се заплати. И баща ми го направи. Моята девственост… отне я баронът. Също като теб, и аз се дърпах, защото не разбирах. Баща ми ме държа със собствените си ръце първия път, за мое добро. Но не беше последният. Крихме се в замъка четири месеца. Баронът ляга с мен много пъти, докато не забременях с копелето му.

Рейчъл установи, че се снизва покрай стената към студения каменен под.

— Но копеле или не, детето беше добра кръстоска, смесица от благородната австрийска линия на Хабсбургите и швейцарска бернска линия. Докато детето растеше в корема ми, започнах да разбирам. Така се правят нещата в Двора, с цел Да се заздравят чистокръвните линии. Баща ми непрекъснато ми го повтаряше. Докато не разбрах, че нося дете с благороден произход, чиито предци са били императори и крале.

Рейчъл се опитваше да проумее жестокостта спрямо младото момиче, което по-късно се беше превърнало в нейна баба. Дали баба й не се беше примирила с жестокостта и изнасилването, оправдавайки ги с една по-грандиозна цел? На крехка възраст и с промит мозък, не от друг, а от собствения й баща. Опита се да открие в сърцето си някакво съчувствие към нея, но не намери нищо.

— Баща ми ме отведе в Италия, в замъка Гандолфо, при летния дворец на папата. Там родих майка ти. Срамота. Заслужих си боя. Всички се надяваха на мъжко дете.

Баба й поклати тъжно глава. После продължи дай разказва една по-различна версия на семейната история. Как я омъжили за друг член на Драконовия двор, който имал връзки с Църквата в Кастел Гандолфо. Бракът бил уговорен. Семейството получило задачата да внедри децата и внуците си в Църквата, за да бъдат нищо неподозиращи шпиони на Двора, слепи къртици. За да запазят тайната, на майката на Рейчъл и на вуйчо й Вигор не било казано нищо за истинския им произход.

— На теб обаче бяха възложени много по-големи надежди — с гордост продължи баба й. — Ти доказа драконовата си кръв. Беше забелязана и избрана да бъдеш върната пълноправно в лоното на Двора. Кръвта ти беше твърде ценна, за да се пропилее с лека ръка. Императорът лично те избра за кръстоска на нашата семейна линия с древната линия Соваж. Твоите деца ще бъдат крале.

Очите на баба й грееха с нещо близко до екстаз.

— Molti bellissimo bambini. Всичките — крале на Двора. На Рейчъл не й бяха останали сили дори да вдигне глава.

Скри лицето си в шепи. Животът й се изниза пред нея като кинолента на бързи обороти. Кое беше истинско? Коя беше тя? Спомни си колко пъти беше заставала на страната на баба си, когато двете с майка й имаха разногласия, дори беше приемала съвети от нея за любовния си живот. Беше се възхищавала на възрастната жена, уважавала бе твърдостта й, граничеща често с безкомпромисност. Но откъде идваше тази солидност — от сила на характера или от лудост? И какво говореше това за самата нея? Тя носеше същата кръв… като баба си… и, мили Боже, като онзи мръсник Раул.

Коя беше тя?

И тогава друга тревога си проби път в ума й. Страхът й даде сили да проговори.

— Какво… ами вуйчо Вигор… синът ти? Баба й въздъхна.

— Той изпълни ролята си в Църквата. Обетът за безбрачие сложи край на кръвната му линия. Вече не е необходим. Семейното ни наследство ще бъде продължено от теб и ще се увенчае с невиждана слава.

Рейчъл долови в последните думи на баба си нещо като болка и вдигна очи. Знаеше, че баба й обича Вигор… всъщност че го обича повече от майка й. Зачуди се дали баба й не е намразила подсъзнателно дъщерята, зачената с изнасилване. И дали тази травма не се е пренесла неусетно и към следващото поколение? В отношенията на Рейчъл с майка й винаги беше съществувало напрежение, неизречена на глас болка, която никоя от двете не можеше да преодолее, нито да разбере.

И къде щеше да свърши всичко?

Вик привлече вниманието й към вратата. Идваха някакви мъже.

По коридора се появиха пазачи. Водеха Грей, с вързани зад гърба ръце. Той хвърли поглед към килията й. Видя я и очите му се разшириха от изненада. Спъна се и за малко да падне.

— Рейчъл…

Раул го бутна напред, после се ухили към килията й и вдигна високо някаква верижка.

Златен ключ.

Обзе я пълно отчаяние.

Вече нищо не стоеше между Драконовия двор и съкровището в Авиньон. След столетия на манипулации и машинации Драконовият двор беше победил.

 

03:12

Авиньон, Франция

 

Всичко това никак не харесваше на Кат. Твърде много цивилни имаше наоколо. Тя тръгна по стъпалата към главния вход на Папския дворец. През вратата се нижеха потоци хора — По традиция пиесата се поставя в двореца — каза Вигор — Тази година е четиричасова постановка на „Хамлет“. Пиесата и купонът продължават почти до сутринта. Провеждат ги в Двора на честта. — Той посочи напред.

Промъкнаха се през група немски туристи, излизащи от двореца, и минаха под арката на входа. Каменните стени връщаха ехото на смес от различни езици, силни гласове идваха някъде отпред.

— Не виждам как ще претърсим подробно двореца при толкова много хора — намръщено каза Кат.

Вигор кимна едновременно с трясъка на сурваща се през небето гръмотевица.

Чуха се смях и ръкопляскания.

— Пиесата трябва вече да е към края си — каза той.

Дългият проход ги изведе в открит вътрешен двор. Дворът тънеше в мрак с изключение на голямата сцена в дъното, обточена със завеси и с декорите на тронна зала в голям замък. За фон й служеше самата стена на двора. От двете й страни се издигаха огромните колони на високоговорителите и кули с осветление, които обливаха актьорите със светлината на прожектори.

Под сцената се разстилаше множеството на публиката — на столове или проснати на одеяла върху каменния под. На самата сцена няколко фигури стояха прави сред купчина трупове.

Пиесата наистина наближаваше края си.

Вигор я дръпна настрани.

— Този двор разделя двореца на две — новата и старата му част. Задната стена и стената вляво са част от Пале Вьо — стария дворец. Където сме ние сега и надясно е Пале Нюф, който е построен по-късно.

— Откъде ще започнем? Вигор посочи към старата част.

— Има една загадъчна история, свързана с папския дворец. Много историци от онова време пишат, че призори на двайсети септември 1348 — а над старата част на двореца била забелязана исполинска огнена колона. Видяна била от целия град. По-суеверните сметнали, че огънят е предвестник на чумата, Черната смърт, която започнала горе-долу по това време. Но ако не е било това? Ако е било някаква проява на Майснеровото поле, поток от енергия, изпуснат при запечатването на някаква тайна? Появата на огнената колона може би маркира точната дата, когато е било скрито съкровището.

Кат кимна. Все беше нещо.

— Изтеглих от интернет подробна карта — каза Вигор. — Има един вход към стария дворец близо до Портата на Дева Мария. Почти не се използва.

Вигор тръгна наляво. Мушнаха се в един проход миг преди огромна светкавица да разсече небето. Почти веднага изтрещя и гръмотевицата. Актьорът на сцената спря посред монолога си. Нервен смях се чу тук-там сред публиката. Бурята можеше да прекрати пиесата мигове преди края й.

Вигор посочи една тежка врата встрани.

Кат приклекна и извади шперцовете си, а Вигор застана така, че да я прикрива с тялото си. Бравата ней създаде затруднения. Езичето щракна.

Нова светкавица привлече погледа на Кат към двора. Последва гръм и небесата се разтвориха. Дъждът се изсипа на порой от ниските облаци. Викове и дюдюкания се надигнаха откъм публиката. Започна масово преселение.

Кат натисна с рамо тежката врата и двамата с Вигор се вмъкнаха през нея.

— Трябва ли да се притесняваме за охраната? — попита Кат, след като заключи.

— За жалост — не. Както ще се увериш сама, почти няма какво да се открадне. Управата се притеснява повече от прояви на вандализъм. Може обаче да има някой нощен пазач, така че по-добре да внимаваме.

Кат кимна и реши да не включва фенерчето си. През високите прозорци проникваше достатъчно светлина и рампата към следващия етаж се открояваше ясно.

Вигор поведе нагоре.

— Частните покои на папата се в Ангелската кула. Именно те винаги са били най-охраняваната част на двореца. Ако нещо е било скрито, най-разумно ще е да проверим там.

Кат извади компас и го вдигна пред себе си. Магнитен маркер ги беше отвел до гробницата на Александър. Може би и тук щеше да им помогне.

Минаха през няколко зали. Стъпките им ехтяха кухо. Сега Кат разбираше защо липсва истинска охрана. Дворецът беше каменен гроб. Почти нямаше мебели, нито гоблени или друга украса. Нямаше и помен от лукса, сигурно изпълвал двореца преди векове. Опита се да си представи тежките дипли на кадифе и ценни кожи, богатите гоблени по стените, разточителните банкети, златото и среброто. Бяха останали само камък и дървени подиуми.

— След като папите напуснали Авиньон — прошепна Вигор, — дворецът бързо западнал. По време на Френската революция опоскали каквото било останало, после бил превърнат в гарнизон и казарми за армията на Наполеон. В по-голямата си част стените били варосани. Само тук-там са останали оригиналните фрески, включително в папските покои.

Кат също усети странната конструкция на двореца — коридори, които свършват внезапно; стаи, които изглеждат неестествено малки; стълбища, които се спускат до нива без врати. Дебелината на стените варираше от няколко стъпки до пет метра. Дворецът беше истинска крепост, но криеше и тайни места, проходи, стаи — нещо характерно за всички средновековни замъци.

Това се потвърди, когато влязоха в стая, която според Вигор била съкровищницата на двореца. Той посочи четири места.

— Заравяли са златото под пода. В подземни стаи. Винаги са се носели слухове, че още има неоткрити подземия със злато.

Минаха и през други стаи — голям дрешник, бивша библиотека, празна кухня, чиито квадратни стени се стесняваха надолу до осмоъгълен комин над централното огнище.

Най-сетне стигнаха до Ангелската кула.

Компасът на Кат не беше потрепнал дори — тя буквално не откъсваше очи от него. Тревогата й се засилваше. Ами ако не откриеха входа? Ако се провалеше? Отново. Ръката й започна да трепери. Първо провалът й с Монк и Рейчъл…

А сега и това.

Стисна по-здраво компаса и заповяда на ръката си да се успокои. Двамата с Вигор щяха да решат гатанката. Трябваше — и толкова. Или всички жертви на приятелите им щяха да са напразни.

Стиснала решително зъби, тя се качваше към поредното ниво на папските покои. Нямаше и помен от пазач, така че Кат рискува и включи миниатюрното си фенерче.

— Дневната на папата — каза Вигор при входа на една от стаите.

Кат тръгна напред, без да откъсва очи от стрелката на компаса. Стените тук бяха покрити с белеща се на петна боя, в ъгъла имаше голямата камина. Гръмотевица отекна през дебелите зидове.

Обиколи стаята и поклати глава.

Нищо.

Продължиха нататък. Следващата стая беше една от най-забележителните в двореца — Стаята на елена. Фреските й изобразяваха изящни ловни сцени — от лов със соколи до лудуващи хрътки, имаше дори правоъгълен рибарник.

— Piscarium — каза Вигор. — Пак риби.

Кат кимна — спомни си значението на рибите в собствения им лов. Обиколи още по-подробно тази стая. Компасът не реагира и тя даде знак на Вигор да продължат.

Качиха се на следващия етаж.

— Папската спалня — каза Вигор. И в неговия глас започваше да се прокрадва разочарование и тревога. — Това е последната стая в покоите.

Кат влезе в спалнята. Нямаше никакви мебели. Стените бяха боядисани в яркосиньо.

— Лапис лазули — каза Вигор. — Високо ценен заради блясъка си.

Богатата декорация изобразяваше гора нощем, обкичена с птичи клетки с всякакъв размер и форма. По клоните се катереха катерици.

Кат обиколи стаята.

И тук нищо.

Обърна се и видя отчаянието в очите на Вигор. Бяха се провалили.

 

03:36

Лозана, Швейцария

 

Тласнаха Грей в каменна килия. Вратата беше от специално стъкло, бронирано, три сантиметра дебело. Затвори се с трясък. Беше мярнал Рейчъл две килии по-назад… заедно с бабай.

В това нямаше никакъв смисъл.

Раул изръмжа нещо на хората си и се отдалечи със златния ключ в ръка.

Сейчан стоеше до вратата и му се усмихваше. Със завързани зад гърба си ръце, той се хвърли с цяло тяло върху стъклената стена, която ги делеше.

— Проклета кучка!

Тя само се усмихна, целуна върховете на пръстите си и ги притисна към стъклото.

— Чао, сладур. Благодаря, че ме докара дотук.

Грей й обърна гръб. Ругаеше под нос — и мислеше трескаво. Раул беше взел сака му и го беше дал на един от подчинените си. Бяха го обискирали и му бяха взели оръжията от презраменчия и наглезенния кобур.

Откъм килията на Рейчъл се чу разговор. Отвори се врата.

Раул изръмжа на един от хората си:

— Заведи мадам Камила при камионите горе. Всички да са в готовност. Тръгваме към летището след няколко минути.

— Ciao, Рейчъл, bambina.

Рейчъл не отвърна на баба си. Какво ставаше?

Чу отдалечаващи се стъпки.

Но усещаше, че пред другата врата все още има някой.

И отново гласът на Раул:

— Само ако имах повече време — ледено прошепна гигантът. — Но заповедите са си заповеди. Всичко ще свърши в Авиньон. Императорът ще се върне тук с мен. Иска да гледа, когато те взема за пръв път. След това ще останем само двамата… до края на живота ти.

— Да ти го начукам — изсъска Рейчъл.

— Обратното е много по-вероятно — изсмя се Раул. — Смятам да те обуча как да пищиш и да доставиш наслада на господаря си. И ако не правиш всичко, което поискам, няма да си първата кучка, на която Алберто е направил лоботомия по поръчка на Двора. Не ми трябва умът ти, за да те чукам.

Тръгна си с последно нареждане към пазача:

— Отваряй си очите. Ще ти се обадя по радиото, когато сме готови за американеца. Ще се позабавляваме малко, преди да тръгнем.

Грей се заслуша в отдалечаващите се стъпки на Раул.

Не чака и миг повече. Ритна силно с върха на ботуша си масивната каменна стена. Осемсантиметрово острие изскочи от тока му. Той клекна и сряза връзките, стягащи китките му. Действаше бързо. Всичко зависеше от времето.

Бръкна в предницата на панталоните си. Сейчан беше мушнала миниатюрен спрей зад катарамата на колана му, когато той се хвърли върху стъклената стена. Беше промушила лявата си ръка през един от вентилационните отвори, докато с другата му пращаше целувка за сбогом, отвличайки по този начин вниманието на евентуалните наблюдатели.

Грей извади спрея, пристъпи към вратата и напръска пантите. Стоманените болтове започнаха да се топят. Поне това трябваше да признае на Гилдията. Имаха интересни играчки. Грей не можеше да се свърже с командването си, но нищо не пречеше на Сейчан да изиска доставка от своето.

Грей изчака цяла минута, после викна на пазача, който стоеше на пост няколко крачки по-нататък:

— Хей! Какво става?

Приближаващи стъпки. Грей се дръпна от вратата. Пазачът се приближи.

Грей посочи съскащия дим, къдрещ се около вратата, и изкрещя:

— Какво е това, мамка му? Опитвате се да ме задушите, а? Пазачът свъси вежди и пристъпи към бронираното стъкло. И така ставаше.

Грей скочи напред и връхлетя върху вратата. Тя излетя от пантите и се стовари върху пазача. Той отлетя към отсрещната стена и си удари главата. Посегна да извади пистолета си.

Грей бутна вратата настрани и я използва като опора, около която да се засили и завърти. Острието в тока на ботуша му се заби в гърлото на мъжа и отнесе половината му шия.

Грей се наведе, извади пистолета от кобура на пазача, после и връзка ключове. Хукна към килията на Рейчъл.

Тя вече чакаше при вратата.

— Грей!

Той отключи.

— Нямаме време.

Отвори вратата и Рейчъл се хвърли на врата му. Притисна го към себе си, устните й бяха до ухото му, дъхът й — във врата му.

— Благодаря на Бога — прошепна тя.

— Всъщност е редно да благодариш на Сейчан — каза Грей. Въпреки тиктакащия в главата му часовник отпусна на прегръдката още миг, усетил, че Рейчъл се нуждае от нея.

А може би и той.

Накрая все пак се разделиха. Грей си погледна часовника. Две минути.

 

03:42

 

Сейчан стоеше до стълбите. Знаеше, че единственият път за бягство е през предния вход. Стоманени врати затваряха задния изход под замъка.

В ярко осветения двор кипеше трескава дейност. Десетина-петнайсет души товареха в пет високопроходими джипа някакви сандъци. Кучета лаеха в клетките си.

Сейчан наблюдаваше всичко това с периферното си зрение, насочила вниманието си към един определен човек сред тълпата. Колкото повече врява се вдигнеше, толкова по-добре. Вече си беше осигурила ключове за последния джип — сребрист мерцедес. Любимият й цвят.

От врата зад нея излезе Раул с бабата на Рейчъл.

— Ще те закараме до летището. Оттам самолет ще те откара до Рим.

— Внучката ми…

— Ще се погрижим за нея. Обещавам. — Последното беше казано с ледена усмивка.

Раул забеляза Сейчан.

— Мисля, че повече няма да ни трябват услугите на Гилдията.

Сейчан сви рамене.

— Тогава ще тръгна с вас и ще си продължа по пътя. — И кимна към сребристия джип.

Раул помогна на старицата да слезе по стълбите и тръгна към първия джип, където чакаше доктор Алберто Менарди. Сейчан продължи да наблюдава мишената си. Движение покрай една от стените привлече погледа й.

Отвори се врата. Грей. С пистолет. Добре.

В другия край на двора Раул вдигна към устата си радиостанция. Най-вероятно се обаждаше на пазача в подземието с килиите. Мъжът, когото наблюдаваше Сейчан, не беше толкова близо до Раул, колкото се беше надявала… но пак беше в центъра на събитията.

Тя впери очи във войника, който все още носеше сака на Грей през рамо. Винаги можеше да се разчита на алчност сред пехотинците. Този тип не изпускаше от поглед плячката си. Сакът беше натъпкан с оръжия и скъпо електронно оборудване.

За нещастие на войника, под подплатата имаше и четвърт килограм пластичен взрив. Сейчан натисна предавателя в джоба си и се прехвърли със скок зад балюстрадата на стълбището.

Експлозията взриви средните джипове.

Резервоарите на две от колите се подпалиха. Огнена топка лумна и се затъркаля нагоре. Пламтящи отломки заваляха из целия двор.

Сейчан не губи време. Махна на Грей и посочи с пистолета си към сребристия джип. Предното му стъкло се беше напукало, но иначе му нямаше нищо. Грей и Рейчъл излязоха от укритието си и тримата хукнаха едновременно към джипа.

Двама души се опитаха да ги спрат. Грей свали единия, Сейчан — другия. Стигнаха до колата.

Рев на двигател привлече погледа им към портата на замъка. Водещият джип подскочи напред. Раул се измъкваше. Обсипа ги стрелба откъм войниците, качващи се на втория джип. Двигателят му вече работеше.

Раул се надигна над гюрука на водещия джип. Държеше огромния си пистолет.

— Залегни! — излая Сейчан и се просна по корем.

Пистолетът гръмна като оръдие. Чу се трясък откъм предното стъкло, после и откъм задния прозорец — куршумът мина през целия джип. Сейчан се претърколи към задницата на колата.

Стрелба излая откъм другата страна. Грей, по корем, в по-добра позиция за точен изстрел, стреляше по Раул, докато джипът му занасяше към изхода. Вторият джип го последва.

Раул продължаваше да стреля, без да се притеснява от противниковия огън.

Куршум проби предната решетка на джипа им.

Проклятие!

Предният фар се пръсна.

Първо единият, а после и другият джип изхвърчаха през портата. Смехът на Раул стигна до тях. Решетката се спусна зад втория джип, зъбците й изтрещяха в каменните си гнезда.

Нов шум си проби път до слуха на Сейчан.

Тя се надигна на колене. Стоманени капаци се спускаха пред всички прозорци и врати на замъка. Съвременна защита от нежелани посетители. Дворът не оставяше нищо на случайността. Бяха приклещени.

И още един нов звук.

Прещракване на серия от тежки резета.

Сейчан се обърна едновременно с Грей и Рейчъл. Сега вече й стана ясна причината за смеха на онова копеле.

Вратичките на двайсетте клетки покрай стената се вдигаха.

Чудовища от мускули, твърда кожа и остри зъби скочиха от клетките си, ръмжаха, пенеха се, обезумели от шумотевицата и мириса на кръв. Обучените за бой в яма кучета бяха високи до гърдите й, тежаха сигурно по сто кила всяко.

И звънецът за хранене току-що беше прозвучал.

 

03:48

Авиньон, Франция

 

Кат не искаше да се признае за победена. Потиснала донякъде отчаянието си, тя крачеше из синята спалня високо в Ангелската кула. Накрая каза:

— Подхождаме по грешен начин.

За разлика от нея, Вигор стоеше като вкаменен в центъра на стаята. Мислите му бяха другаде. Размишляваше върху проблема или се тревожеше за племенницата си? Беше ли изобщо в състояние да се съсредоточи?

— Какво имаш предвид? — разсеяно попита той.

— Може би няма магнитен маркер. — Тя вдигна компаса с надеждата да привлече погледа и вниманието му.

— А какво?

— Помниш ли какво ми разказа преди малко? За готическата история на града и на този замък?

Вигор кимна.

— Нещо вградено в конструкцията на сградата. Но без магнитен маркер как ще го намерим? Дворецът е огромен. А като се има предвид състоянието му, уликата отдавна може да е била унищожена или преместена.

— Не може сериозно да вярваш в това — твърдо рече Кат. — Тайното алхимистко общество би намерил начин да я запази.

— Дори и така да е, как ще я открием? — попита Вигор. Светкавица разсече отрязъка от небе в прозореца и освети градините в подножието на кулата и просналия се в ниското град. Тъмната река се гърчеше долу. Дъждът се сипеше безмилостно. Още една светкавица се плъзна по натежалите черни облаци.

Кат гледаше като омагьосана това светлинно представление, после се обърна към Вигор, набрала сили от внезапно прозрение. Прибра компаса в джоба си, защото знаеше, че повече няма да й трябва.

— Гробницата на свети Петър беше отворена чрез магнетизъм — каза тя. — И пак проява на магнетизъм ни отведе до гробницата на Александър. Но след като я открихме, пирамидата се задейства чрез електричество. Възможно е пак то да ни отведе до тукашното съкровище. — Тя махна с ръка към бурята вън. — Светкавица. Дворецът е бил построен на най-големия хълм, Rocher des Doms, Скалният купол.

— Който привлича светкавиците. Ярка светлина, осветяваща мрака.

— Има ли някакво изображение на светкавица, което да сме пропуснали?

— Не си спомням. — Вигор почеса брадичката си. — Но мисля, че сме на прав път. Светлината е символ на знанието. Просветление. Именно просветлението е било основната цел на гностичната вяра, търсенето на първичната светлина, която се споменава в Битие, достигането до древния извор на познание и сила, която тече навсякъде.

Вигор започна да изброява на пръсти.

— Електричество, светкавица, светлина, знание, сила. Всички са свързани. И някъде трябва да има символ, вграден в архитектурата на двореца.

Кат поклати безсилно глава. Вигор внезапно застина.

— Какво? — Тя пристъпи към него.

Вигор коленичи и започна да чертае в прахта по пода.

— Гробницата на Александър беше в Египет. Не бива да забравяме, че гатанките са свързани и че едната води към другата. Египетският символ на светлината е кръг с точка в центъра, която пресъздава слънцето.

— Понякога обаче е сплескан в овал, като око, и символизира не само слънцето и светлината, а и знанието. Горящото око на прозрението. Всевиждащото око от иконографията на масоните и тамплиерите.

Кат разглеждаше намръщено рисунките. Не беше видяла такива изображения в двореца.

— Добре, но къде да ги търсим?

— Не е въпросът да бъдат открити… а оформени — каза Вигор и стана. — Как не се сетих по-рано? Характерна черта на готическата архитектура е заиграването със светлината и сянката. Тамплиерските архитекти са били майстори на тези манипулации.

— Но къде можем да…

Вигор я прекъсна, вече тръгнал към вратата.

— Трябва да се върнем на първия етаж. Където видяхме потенциала за пламтящо око в кръг от светлина.

Кат тръгна след него. Не помнеше да е виждала такова нещо. Забързаха по стълбите, после излязоха от Ангелската кула. Вигор я поведе през банкетната зала и спря пред една стая, която вече бяха огледали.

— Кухнята? — невярващо попита Кат.

Плъзна отново поглед по квадратните стени, издигнатото огнище в центъра, осмоъгълния комин. Не разбираше и понечи да го каже на глас.

Вигор протегна ръка и закри с шепа светлината на малкото й като химикалка фенерче.

— Чакай.

Ярка светкавица изпука навън. През отворения комин се ливна достатъчно светлина, за да освети в съвършен овал огнището отдолу. Сребристият светлик потрепна, после се стопи.

— Каквото е отгоре, такова е отдолу — почти шепнешком каза Вигор. — Ефектът сигурно е още по-силен, когато обедното слънце е точно отгоре или под някакъв определен ъгъл.

Кат си представи огнището запалено, огряно от пламъците. Огън в кръг от слънчева светлина.

— Но как да сме сигурни, че това е мястото? Той се намръщи.

— Не съм напълно сигурен, но гробницата на Александър е била под фар с неизгасващ огън на върха. А като се има предвид, че и фарът, и кухнята са неща, от които има голяма полза, логично е някак да избереш за скривалище място, което е полезно за хората. Така идните поколения ще го опазят заради полезността му, без дори да подозират какво се крие под краката им.

Без да е особено убедена, Кат се наведе и извади един от ножовете си, за да проучи огнището. Заби острието му в каменната зидария отстрани и след малко се показа камък с оранжев оттенък в основата.

— Не е нито хематит, нито магнетит. — Ако беше едно от двете, може би и тя щеше да повярва на теорията на мон-сеньора. — Обикновен боксит, алуминиево хидроокисдна руда. Добър топлопроводник. Логичен избор за огнище. Нищо необичайно.

Хвърли поглед към Вигор. Той се беше ухилил до уши.

— Какво?

— А като си помислиш, че съм минал на крачка от него — каза невярващо той и се приближи. — Трябваше да се сетя, че и тук камък ще сочи към пътя. Първо хематит, после магнетит, а сега — боксит.

Кат го гледаше съвсем объркана.

— Бокситът се добива в този район. Даже името си е получил от владетелите на Бокс, чийто замък е само на петнайсетина километра оттук, построен върху хълм от боксит. Този камък сочи право към тях.

— И какво?

— Владетелите на Бокс са били в напрегнати отношения с френските папи, новите им съседи. Останали са в историята със странната си претенция, която отстоявали най-енергично. Твърдели, че са потомци на прочут библейски персонаж.

— На кой? — попита Кат.

— На Балтазар. Един от влъхвите.

Кат се ококори и се обърна към огнището.

— Запечатали са отвора с камъни, свързани с потомци на влъхвите?

— Още ли се съмняваш, че сме намерили правилното място? Кат поклати глава.

— Но как ще отворим? Не виждам никаква ключалка.

— Ти вече се досети. С електричество.

Сякаш да подчертае думите му, гръм изтрещя през дебелите зидове.

Кат смъкна раницата от гърба си. Струваше си да опитат.

— Нямаме от онези древни батерии. — Тя извади от раницата един по-голям фенер. — Но пък разполагам с няколко съвременни с медно покритие.

Бързо нагласи батериите и когато беше готова, предупреди свещеника:

— Дръпни се.

Дъга от електричество ужили камъка. Отвърна й дълбок басов тон, сякаш някой беше ударил голям барабан.

Кат отскочи и застана при Вигор до стената.

Покрай ръбовете на каменното огнище плъзна огнено сияние — като драскулки по цялата му вътрешност.

— Мисля, че са споили блоковете със стопено злато в м-състояние — измърмори Кат.

— Също като древните египетски строители, които използвали стопено олово, за да споят блоковете на Александрийския фар.

— И сега електричеството освобождава силата, складирана в стъклото.

Нови огнени ивици плъзнаха по огнището, очертаваха всеки камък. Грейнаха още по-ярко и Кат примижа. Заля ги гореща вълна.

Но ефектът не продължи дълго. С избледняването на светлината каменните блокчета боксит започнаха да се сриват, защото вече нищо не ги спояваше — и падаха в някаква яма, скрита под огнището.

Неспособна да сдържа повече любопитството си, Кат пристъпи напред и включи фенерчето. Ръбовете на огнището сега очертаваха тъмно стълбище, което се спускаше надолу.

Тя се бърна към Вигор.

— Успяхме.

— Небесата да са ни помощ — каза той.

 

03:52

Лозана, Швейцария

 

На половин километър от замъка Раул затвори мобилния си телефон, заповяда да спрат и слезе. Беше бесен. Кръв капеше от раната на главата му. Онази азиатска кучка го беше предала! Но той щеше да си отмъсти. Кучетата щяха да ги разкъсат всичките за нула време.

А ако не…

Отиде при втория джип и посочи двама мъже.

— Връщате се в замъка. Пеша. Ще стоите на пост при решетката. Стреляйте по всичко, което се движи. Никой да не излезе от двора жив.

Двамата поеха с бърза крачка към замъка.

Раул се върна при Алберто.

— Какво каза императорът? — попита той, когато Раул се настани на предната седалка.

Раул прибра телефона в джоба си. Предателството на Гилдията беше изненадало водача им не по-малко от него. Само че Раул беше премълчал за собственото си предателство в Александрия, когато беше оставил оная кучка да умре и беше излъгал, че е загинала при операцията. Трябваше да се досети, че нещо не е наред. Удари се с юмрук по коляното. Когато му беше предала американеца, той беше станал непредпазлив.

Глупав.

Но резултатът щеше да бъде изравнен.

В Авиньон.

Така че отговори на Алберто:

— Императорът ще се присъедини към нас във Франция, ще доведе и още хора. Продължаваме според плана.

— А другите? — Алберто погледна назад към замъка.

— Те вече са без значение. И не могат да ни спрат. Даде знак на шофьора да потегля. Трябваше да забрави за загубите си тук, да се примири. Но Рейчъл Верона… Имал бе такива интересни планове за нея…

Но поне й беше оставил малък прощален подарък.

 

03:55

 

Рейчъл стоеше с Грей и Сейчан на стъпалата пред вратата на замъка. Гърбовете и на тримата бяха опрени в металните капаци на вратите.

Имаха само един пистолет. С шест патрона.

Грей се беше опитал да вземе и друго оръжие от убитите на двора, но беше намерил само две повредени пушки. Сега държеше оръжието на Сейчан. Тя беше заета с GPS-а си.

Какво толкова правеше всъщност?

Рейчъл се бе долепила до Грей. С една ръка стискаше ризата му отзад. Не помнеше кога я е стиснала, но не я пускаше. Само това все още я държеше на крака.

Едно от кучетата мина безшумно покрай най-долното стъпало. Влачеше откъсната от взрива ръка. Двайсетина такива чудовища обикаляха из двора, разкъсваха телата и се зъбеха едно на друго. Избухнаха няколко битки, жестоки и кратки.

Скоро щяха да обърнат кръвясалите си очи и към тях.

Сякаш се водеха по звуците, всякакви звуци. Стенещите ранени умряха първи. Рейчъл и останалите знаеха, че още при първия изстрел цялата глутница ще ги нападне.

Шест патрона. Двайсет кучета.

Нещо помръдна встрани…

Крехка фигура се надигна сред отломките и мазния дим. Повей на вятъра разнесе дима и Рейчъл позна кой е това.

— Nonna… — прошепна тя.

Кръв беше слепила косата на старицата. Рейчъл мислеше, че баба й е избягала с Раул. Експлозията ли я беше съборила? По-скоро друго, реши Рейчъл. Раул сигурно я бе ударил по главата с пистолета си, за да не му се пречка.

Старата жена простена. Вдигна ръка към главата си.

— Татко! — извика тихичко и напрегнато.

Ударът, объркването, надвисналият замък явно бяха замъглили разсъдъка й, бяха я върнали в далечното минало.

— Татко… — Болка, която не можеше да се обясни само с раната на главата, иззвънтя в гласа й.

Но не само Рейчъл чу болката й.

На няколко метра от старицата иззад една пламтяща гума се надигна тъмен силует — пес, привлечен от немощния вик.

Рейчъл пусна ризата на Грей и залитна към долното стъпало.

— Виждам — каза Грей и я спря с ръка.

Вдигна пистолета си, прицели се и натисна спусъка. Изстрелът прозвуча като истинска експлозия в притихналия двор, но воят на песа беше още по-пронизителен — кучето се затъркаля и загриза ранения си заден крак: атакуваше болката. Други кучета се хвърлиха отгоре му. Привлечени от кръвта. Като лъвове върху ранена газела.

Бабата на Рейчъл, стресната от изстрела, беше паднала по задник, устата й бе отворена от изненада.

— Трябва дай помогна — прошепна Рейчъл. Въпреки предателството си баба й не заслужаваше да умре по този начин.

— Идвам с теб — каза Грей.

— Тя вече е мъртва — каза Сейчан с въздишка и свали GPS-а си. Но въпреки това ги последва по стълбите.

Тръгнаха по края на двора. Догарящите пламъци осветяваха пътя им.

На Рейчъл й идеше да хукне, но един огромен кафеникав звяр на петна, приведен над безглав труп, изръмжа — козината му настръхна и той оголи зъби, на пост до плячката си. Рейчъл знаеше, че затича ли, животното веднага ще се нахвърли върху нея.

Грей го държеше на мушка.

Баба й запълзя по-далеч от трите кучета, които се биеха над ранения си побратим, ръфаха се и се хапеха с такава ярост, че скоро стана невъзможно да различиш кое е простреляното. Други две кучета обаче подскочиха към нея.

Нямаше да стигнат навреме, за да я спасят.

Още два изстрела и едното куче се строполи. Другият куршум само облиза второто. Нараняването като че ли само изостри яростта му и то се хвърли към старицата.

Рейчъл хукна напред.

Кучето обаче стигна до баба й преди нея. Захапа ръката, която старицата бе вдигнала да се защити. Зъбите му с лекота счупиха тънките кости. Баба й падна.

Вик не се чу.

Грей стреля покрай ухото на Рейчъл и изстрелът почти я оглуши. Ударът отхвърли кучето назад. Тялото му се загърчи в конвулсии от куршума в главата… последният куршум от шестте.

Магазинът на пистолета в ръката на Грей се отвори автоматично за нов пълнител.

Рейчъл падна на колене и посегна към баба си. Кръв течеше на тласъци от разкъсаната ръка на старицата. Рейчъл я придърпа в скута си.

Грей коленичи до нея.

Кучета се биеха навсякъде около тях… а на тях им бяха свършили патроните.

Бабай вдигна очи към нея и заговори тихичко.

— Мамо… съжалявам… прегърни ме…

Пукот от автоматично оръжие и баба й се разтресе в ръцете й, простреляна в гърдите. Рейчъл усети как куршумът излезе от тялото й и прогори следа в собствената й ръка.

Вдигна поглед.

На трийсетина метра от тях двама стрелци стояха зад желязната решетка на портата.

Новият изстрел примами няколко кучета.

Грей се опита да използва суматохата, за да се оттеглят към стената на замъка. Рейчъл го последва, без да пуска баба си — влачеше я по земята.

— Остави я — настоя Грей.

Рейчъл не му обърна внимание; плачеше от мъка и гняв. Нов изстрел и куршумът изби искра от каменната настилка на метър от тях. Сейчан се наведе и й помогна да пренесат баба й.

При портата две кучета се нахвърлиха върху решетката, зъбеха се на стрелците и им пречеха да стрелят. Но това нямаше да трае дълго.

Стигнаха до относителното прикритие на стената и Рейчъл се срина върху тялото на баба си. Все още се виждаха ясно откъм портата… но пък и целият двор се виждаше оттам. Едно от кучетата при решетката отхвръкна простреляно назад. Друг куршум рикошира от металния капак на един прозорец над тях.

Рейчъл най-накрая успя да издърпа чантичката, която още беше преметната през рамото на старицата — чантичка, с която баба й май никога не се разделяше. Отвори я, бръкна вътре и напипа студена стомана.

Нацисткият люгер Р — 08.

— Grazie, Nonna Прицели се, затаи дъх и позволи на студения гняв да втвърди ръката й. Натисна спусъка… коригира след отката и стреля отново.

И двамата мъже паднаха…

И в същия миг озъбена паст изскочи от дима и полетя към гърлото й.

 

04:00

 

Грей удари Рейчъл с рамо и я изблъска встрани. Обърна се към чудовището и вдигна другата си ръка. В нея стискаше малък сребрист спрей.

— Лошо куче…

Напръска го право в носа и очите.

Тежкото тяло на кучето го повали по гръб.

Звярът нададе вой — не от жажда за кръв, а от непоносима агония. Претърколи се от Грей и се загърчи, търкаше муцуната си в каменната настилка, дращеше очите си с лапи.

Само че очите му вече ги нямаше. Киселината ги беше разяла.

Кучето се претърколи още два пъти с жално скимтене.

За миг Грей изпита нещо като вина. Други бяха превърнали тези кучета в чудовища. Животните не бяха виновни. Но пък може би всяка смърт беше по-добра от терора, на който ги подлагаше Раул.

Кучето най-после се срина на камъните.

Предсмъртната му агония обаче беше привлякла погледите на десетина други.

Грей погледна Рейчъл.

— Още шест изстрела — отговори тя на незададения му въпрос.

Грей разклати спрея. И в него не беше останало много.

Сейчан вдигна очи към небето. В следващия миг и Грей го чу.

Звук от перките на хеликоптер.

Скоро се появи и самата машина. Прожектори плиснаха светлината си към тях. Завихреният от перките въздух раздуха пепеляка по двора.

Кучетата се пръснала уплашено.

Сейчан надвика врявата:

— Транспортът ни пристигна!

От отворената врата се разви стълба и краят й се удари в камъните само на няколко метра от тях.

На Грей не му пукаше кой е в хеликоптера, стига да се махнеха най-после от този проклет двор. Хукна напред и махна на Рейчъл да се качва. Задържа с една ръка ветреещата се стълба, с другата взе люгера на Рейчъл.

— Качвай се! Аз ще ги задържа.

Очите им се срещнаха. Грей видя бездънния ужас и скръбта, които се кореняха някъде по-дълбоко от случилото се преди секунди.

— Ще се оправиш — каза той. Постара се да прозвучи като обещание.

Обещание, което смяташе да изпълни.

Тя кимна, сякаш почерпила сила от думите му, и се закатери по стълбата.

Сейчан се изкатери след нея, сръчно като опитен акробат въпреки раната в рамото.

Грей тръгна нагоре последен. Не се наложи да използва пистолета. Затъкна люгера под колана на гърба си и след секунди вече се прехвърляше в кабината на хеликоптера.

Вратата се затвори след него и той се изправи да благодари на човека, който му беше подал ръка да го издърпа.

Въпросният човек се беше ухилил до уши.

— Здрасти, шефе.

— Монк!

Грей го награби в мечешка прегръдка.

— Внимавай с ръката ми де — изпъшка Монк.

Грей го пусна. Лявата ръка на Монк беше пристегната към тялото му, а върху чукана имаше предпазен кожен накрайник. Монк изглеждаше сравнително добре, макар да бе доста блед. Синкави кръгове тъмнееха под очите му.

— Добре съм — каза той и му махна да седне и да си сложи колана. Хеликоптерът вече набираше скорост. — Само не си прави илюзии, че ще ме държиш встрани от екшъна.

— Как ни откри?

— Уловихме сигнала на GPS-а ви — обясни той.

Грей преметна колана през рамото си и го заключи. Обърна поглед към другия човек в кабината и възкликна съвсем объркан:

— Кардинал Спера!

Сейчан седна до него и отговори вместо кардинала:

— А ти кой мислиш ме нае?