Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Map of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

ВЕЧНИЯТ ГРАД

24 юли, по обед (местно време)

2. Рим, Италия

 

Дотук с надеждите да стигне навреме за срещата си.

Лейтенант Рейчъл Верона слизаше по тясното стълбище към подземията на базиликата „Сан Клементе“. Изкопните работи под църквата продължаваха вече два месеца, надзиравани от малък екип археолози от Неаполския университет.

— Lasciate ogni speranca… — измърмори Рейчъл. Гидът, Лена Джованна, преподавател в университета и ръководител на проекта, се обърна и я погледна. Беше висока жена, към петдесетте, но приведената й стойка я правеше да изглежда по-стара и по-ниска. Усмихна се уморено на Рейчъл.

— Значи познавате Данте Алегиери. Надежда всяка тука оставете.

Рейчъл се смути. Според Данте тези думи били написани на портите на Ада. Не вярваше, че някой ще чуе репликата й, но явно не беше отчела акустиката тук.

— Не исках да ви обидя. Жената й отвърна с тих смях.

— Не съм се обидила, лейтенант. Просто се изненадах, че човек от военната полиция цитира Данте. Дори да работи за Carabinier Tutela Partimonio Culturale.

Рейчъл разбираше откъде идва недоразумението. Хората масово слагаха всички служби на карабинерите под един знаменател. Повечето цивилни виждаха само униформените мъже и жени, патрулиращи въоръжени по улиците и в сградите. Тя обаче беше постъпила в службите не като военен, а с университетска диплома по психология и история на изкуството. Бяха я привлекли още от университетската скамейка и още две години беше прекарала в офицерския колеж да изучава международно право. Беше избрана лично от генерал Ренде, който ръководеше специалната част, разследваща кражбите на антики и произведения на изкуството — въпросната Tutela Partimonio Culturale.

Рейчъл стигна до края на стълбището и се озова в локва смрадлива вода. Бурята от последните няколко дни беше на-воднила подземното ниво. Носеше в лявата си ръка новите си маркови обувки с високи токчета, подарък от майка й за рождения й ден. Не смееше да ги остави на стълбите. Крадци имаше навсякъде. Ако изгубеше обувките или ги обелеше, майка й щеше дай го натяква до края на света.

Джованна, от своя страна, беше навлякла работен гащеризон, облекло много по-подходящо за проучването на наводнени руини от сините панталони и копринената блуза с цветни мотиви на Рейчъл. Но когато преди четвърт час пейджърът й се разписка, Рейчъл беше на път за уговорения обяд с майка си и сестра си. Нямаше време да се връща в апартамента си и да си облече карабинерската униформа. Не и ако искаше, с малко късмет, да стигне навреме за обяда.

Така че беше дошла право тук и беше заварила двама местни карабинери, повикани като нея. Беше ги оставила да чакат в базиликата, докато тя извърши първоначалния оглед на местопрестъплението.

В известна степен дори се радваше на временното отлагане. Вече твърде дълго премълчаваше пред майка си факта, че с Джино са скъсали. В действителност бившият й приятел се беше изнесъл още преди месец. Рейчъл живо си представяше обичайното разочарование в очите на майка си, придружено от също толкова обичайното сумтене в смисъл „Казвах ти аз“, макар репликата така и не биваше произнасяна на глас. А и по-голямата й сестра, омъжена вече от три години, щеше многозначително да завърти брачната си халка с диамантите и да занима умно.

И двете не одобряваха професията, която си беше избрала Рейчъл.

— Как изобщо ще си намериш съпруг, лудетино? — бе викнала майка й с вдигнати към небето ръце. — Отрязала си си хубавата коса като… като мъж. Спиш с пистолет под възглавницата. Никой мъж не може да понесе това.

В резултат Рейчъл рядко напускаше Рим да се види с роднините си в Кастел Гандолфо, където семейството й се беше установило след Втората световна война, в сянката на лятната папска резиденция. Само баба й я разбираше. Двете споделяха общ интерес към антиките и огнестрелните оръжия. Като малка Рейчъл слушаше в захлас историите й за войната — мрачни разкази, прошарени с гробищен хумор. Баба й дори пазеше един нацистки люгер Р — 08 в чекмеджето на нощното си шкафче, смазан и излъскан, реликва, открадната от някакъв граничар по време на бягството им. Старата й nonna не си падаше по плетките.

— Близо е — каза Джованна и зацапа към един осветен вход. — Моите студенти пазят мястото.

Рейчъл тръгна след водачката си, стигна до ниския вход и се приведе. Изправи се в пещероподобно помещение. Осветено от карбидни лампи и фенери, то беше с висок куполообразен таван, изграден от изсечени блокове вулканичен туф, грубо снадени с хоросан. Изкуствена пещера. Явно храм от римско време.

Рейчъл пристъпи в помещението. Мисълта за огромната тежест на базиликата отгоре не я напускаше нито за миг. Посветена през дванайсети век на свети Климент, църквата била построена върху по-раншна базилика, датираща от четвърти век. Но дори и тази древна църква криеше една още по-дълбока мистерия — руините на римски сграден комплекс от първи век, който включваше и този езически храм. Такова надстрояване не беше нещо необичайно — религията да погребва предишната, римска история на пластове.

Рейчъл усети познатото й вълнение, сякаш времето я притискаше също толкова осезаемо като каменните блокове на базиликата. Макар столетията да се бяха погребали едно друго, всички те бяха тук. Най-ранната история на човечеството, запазена в камък и мълчание. Тази катедрала беше богата колкото и другата над нея.

— Това са двамата ми студенти — каза Джованна. — Тиа и Роберто.

Рейчъл проследи погледа на жената в полумрака, сведе очи и откри клечащите фигури на младежите, и двамата тъмнокоси и облечени с еднакво омърляни гащеризони. Прекъснаха заниманието си — описване на керамични чирепи — и станаха да ги посрещнат. Все така стиснала обувките си в едната ръка, Рейчъл се здрависа с тях. Макар и студенти, и двамата не изглеждаха на повече от петнайсет. Или пък й се струваше така, защото току-що беше навършила трийсет и всички й изглеждаха млади — с изключение на самата нея.

— Насам — каза Джованна и поведе Рейчъл към една ниша в отсрещната стена. — Изглежда, крадците са направили удара си по време на снощната буря.

Джованна насочи фенерчето си към една мраморна фигура. Фигурата беше висока приблизително метър — или щеше да е, ако главата й не липсваше. Останали бяха само торсът, краката и стърчащ каменен фалос. Римски бог на плодородието.

Джованна поклати глава.

— Истинска трагедия. Това беше единствената непокътната статуя, която открихме тук.

Рейчъл разбираше възмущението й. Протегна ръка и прокара пръсти по остатъка от врата на статуята. Усети позната грапавина и измърмори:

— Ножовка.

Ножовката беше любимият инструмент на съвременните иманяри при оскверняването на гробове — лесно се работи с нея и още по-лесно можеш да я скриеш. Само с този простичък инструмент крадците крадяха, повреждаха и осакатяваха произведения на изкуството из цял Рим. Кражбата се извършваше буквално за секунди, често пред очите на всички, понякога дори зад гърба на музейния куратор. И парите си струваха риска. Търговията с крадени антики се беше оказала доходен бизнес, надминавай само от наркотиците, прането на пари и търговията с оръжие. По тази причина военните бяха създали Comando Carabinieri Tutela Patrimonio Culturale — Службата за опазване на културното наследство — още през 1992 — ра. Службата работеше в съдействие с Интерпол и се опитваше да намали поне в някаква степен незаконния трафик.

Рейчъл клекна пред статуята и усети познато жегване в стомаха. Малко тук и малко там, римската история постепенно биваше заличавана. А това беше престъпление срещу самото време.

— Ars longa, vita brevis — прошепна тя, цитирайки Хипократ. Един от любимите й цитати. „Животът е кратък, изкуството — вечно“.

— Наистина — горчиво рече Джованна. — Беше великолепна находка. Рисунъкът на длетото, чистият детайл, дело на истински майстор. Да я осакатят толкова жестоко…

— Защо не са откраднали цялата статуя? — попита Тиа. — Поне е щяла да се запази непокътната.

Рейчъл потупа фалическата издатина на статуята с една от обувките си.

— Въпреки удобната дръжка тук артефактът е твърде голям. Крадецът сигурно предварително се е бил свързал с международен търговец. Много по-лесно ще е да прекарат само главата през границата.

— Има ли някаква надежда да си я върнем? — попита Джованна.

Рейчъл ней даде никакви фалшиви обещания. От шестте хиляди откраднати миналата година антики бяха открити само шепа.

— Ще ми трябват снимки на статуята преди осакатяването, които да пратя на Интерпол, за предпочитане б близък план на главата.

— Имаме дигитална база данни — каза преподавателката. — Мога да ви пратя снимки по електронната поща.

Рейчъл кимна и пак насочи вниманието си към обезглавената статуя.

— Или пък нашият Роберто може просто да ни каже какво е направил с главата.

Преподавателката стрелна с поглед младежа. Роберто отстъпи крачка назад.

— Ка… какво? — Погледът му се плъзна из помещението, после се спря на преподавателката му. — Profesore… повярвайте ми, нищо не знам. Това е абсурдно!

Рейчъл продължаваше да се взира в обезглавената статуя… и в единствената улика, с която разполагаше. Беше преценила риска — дали да изиграе коза си сега, или по-късно, в управлението. Но последното би означавало да разпита всички замесени, да свали показанията им, цяла планина бумащина. Затвори очи и се замисли за обяда, който явно щеше да пропусне. Освен това единствената й надежда да върне главата на статуята беше в бързината.

Отвори очи и заговори на статуята:

— Знаете ли, че шестдесет и четири процента от всички археологически кражби се извършват от хора, които участват в разкопките? — Обърна се към тримата.

Джованна се намръщи.

— Едва ли наистина вярвате, че Роберто…

— Кога открихте статуята? — попита Рейчъл.

— Д… два дни, преди два дни. Но съобщих за откритието в уебсайта на Неаполския университет. Много хора са знаели.

— Но колко от тях са знаели, че обектът няма да се охранява по време на снощната буря? — Рейчъл фокусираше вниманието си върху един човек. — Роберто, имаш ли да кажеш нещо?

Лицето му беше неподвижна маска на пълно изумление.

— Аз… не… нямам нищо общо с това. Рейчъл свали радиостанцията от колана си.

— Тогава няма да имаш нищо против да претърсим квартирата ти, нали? Току-виж открием ножовка, по чиито зъбци има достатъчно останал мраморен прах за сравнение с мрамора на тази статуя.

Познат безумен поглед се намести в очите му.

— Аз… аз…

— Минималната присъда е пет години — притисна го тя. — Без право на обжалване.

Видя как момчето пребледня въпреки слабата светлина на лампите.

— Освен ако не съдействаш, разбира се. Тогава може да се пледира за снизходителност.

Той поклати глава, но не стана ясно какво отрича.

— Е, дадох ти шанс. — Тя вдигна радиостанцията към устата си и натисна копчето. Статичният шум изграчи в просторното помещение.

— Не! — Роберто вдигна ръка да я спре, както беше предполагала, че ще направи. Погледът му се сведе към земята.

Проточи се дълго мълчание. Рейчъл не го наруши. Остави нарастващото напрежение да свърши своето. Накрая Роберто изпъшка:

— Аз… имах дългове… дългове от хазарт. Нямах избор.

— Dio Mio — възкликна преподавателката и вдигна ръка към челото си. — O, Роберто, как можа?

Студентът нямаше какво да каже.

Рейчъл познаваше натиска, на който е било подложено момчето. Не беше нещо необичайно. Такива като него бяха само тънка вейка в една много по-голяма организация, толкова нашироко разпространена и враснала се толкова дълбоко, че никога не биха могли да я изкоренят напълно. Оставаше им само да скубят плевелите.

Тя пак вдигна радиостанцията до устата си.

— Карабинер Жерард, идвам при вас с човек, който има допълнителна информация по случая. — … capito, Tenente…

Рейчъл изключи радиото. Роберто стоеше, скрил лице в ръцете си, и мълчаливо оплакваше съсипаната си кариера.

— Как разбрахте, че… — почна Джованна.

Рейчъл не си направи труда да обясни, че твърде често членовете на организираната престъпност изнудват, подмамват или принуждават към съдействие членове на археологическите екипи. Тази корупция беше пуснала метастази навсякъде и обикновено се целеше в неосведомените и наивните.

Обърна гръб на Роберто. Често стигаше само да се определи кой член на изследователския екип е най-слабата му брънка. В случая с младежа тя беше стигнала до заключението си въз основа на предишния си опит, после го беше подложила на натиск да провери дали е била права. Поела бе известен риск, като бе изиграла коза си толкова рано. Ами ако не беше Роберто, а Тиа? Докато Рейчъл установи, че е тръгнала по погрешна следа, Тиа можеше да предупреди купувачите си. А можеше да е и Джованна, да добавяше нещо към университетската си заплата чрез продажбата на собственото си откритие? Нещата можеха да се объркат по много начини. Но Рейчъл се беше научила, че без риск успехът често ти се изплъзва.

Джованна продължаваше да я гледа със същия въпрос в очите. Как се беше сетила да обвини Роберто?

Рейчъл погледна каменния фалос на статуята. Стъпила бе само на една улика… но затова пък каква.

— Не само горните глави се продават добре на черния пазар. Има огромно търсене за древно изкуство от еротично естество. Надминава четирикратно по продажби по-консервативните телесни части. Подозирам, че нито една от вас двете не би се замислила дори, преди да отреже този внушителен орган, но по някаква причина мъжете не обичат да го правят. Приемат го твърде лично.

Поклати глава и тръгна към стълбището за базиликата горе.

— Не искат да кастрират дори кучетата си.

 

13:34

 

Закъсняваше, много закъсняваше.

Погледна си часовника и забърза през каменната пиаца пред базиликата „Сан Клементе“. Спъна се в разхлабено паве, загуби равновесие, но все пак не падна. Погледна назад към павето, сякаш той беше виновно… а после надолу към обувките си.

„Merda!“

Едната беше лошо одраскана.

Завъртя очи към небето и се зачуди кой ли светец е обидила. Сигурно вече се редяха на опашка за номерче.

Продължи през площада през група велосипедисти, които се пръснаха около нея като подплашени гълъби. Закрачи по-внимателно и си припомни мъдрите думи на император Август.

„Festina lente“. Бързай бавно.

Но пък император Август не бе имал майка, която да му трие сол на главата до припадък.

Най-накрая стигна до своя мини купър, паркиран в другия край на площада. Обедното слънце го заливаше с ослепителен блясък. Усмивка разтегли лицето й, първата за днес. Колата също й беше подарък за рождения ден. От нея за нея. Само веднъж ставаш на трийсет години в края на краищата. Беше се поизхвърлила малко, особено с екстрите — кожен салон и най-висока класа модел кабриолет.

Но пък сребристият красавец беше радостта на живота й.

Може би това беше и една от причините Джино да я зареже преди месец. Колата я вдъхновяваше много повече от мъжа, който споделяше леглото й. Сделката си я биваше обаче. Колата й даваше само положителни емоции.

Пък и… нали беше кабриолет — можеше и така, и иначе, и с покрив, и без покрив. А тя беше жена, която ценеше приспособимостта, и щом не можеше да я получи от мъжа до себе си, щеше да я получи от колата си.

Макар че днес беше твърде горещо за без покрив.

Срамота.

Тя отключи вратата, но преди да се е мушнала вътре, мобилният й телефон изпиука.

Сега пък какво?

Сигурно беше карабинер Жерард, на чиито грижи току-що беше поверила Роберто. Щяха да разпитат студента в управлението в Париоли. Рейчъл погледна изписания на екранчето номер. Международният код отпреди беше познат — 39 — 06, — но не й самият номер.

Защо ще й се обажда някой от Ватикана?

Рейчъл вдигна капачето и сложи телефона на ухото си.

— Лейтенант Верона. Отвърна й познат глас:

— Как е днес любимата ми племенница… освен че е разсърдила майка си?

— Вуйчо Вигор? — Още една усмивка. Вуйчо й, познат повече като монсеньор Вигор Верона, оглавяваше папския институт по християнска археология. Само че сега не се обаждаше от кабинета си в университета.

— Обадих се на майка ти, защото мислех, че си с нея. Но изглежда, карабинерската работа не се съобразява с часовника. Факт, който, струва ми се, майка ти никак не одобрява.

— Тъкмо тръгвам към ресторанта.

— Да… стига да не беше моето обаждане.

— Какво е станало?

— Вече се извиних от твое име на майка ти. Ще се видиш с нея и със сестра си на вечеря, така каза. В „Матрициано“. Ти ще черпиш, разбира се, като компенсация за причиненото им неудобство.

Нямаше съмнение, че Рейчъл ще плати — при това не само в евро.

— За какво става въпрос?

— Искам да дойдеш при мен, във Ватикана. Веднага при това. Ще уредя да те чака пропуск при портата Санта Ана.

Рейчъл си погледна часовника. Предстоеше й да прекоси половината център на Рим.

— Трябваше да се срещна с генерал Ренде в управлението заради едно разследване.

— Вече говорих с командващия ти офицер. Той одобри идването ти тук. Всъщност цяла седмица ще си на мое разположение.

— Цяла седмица?

— Или повече. Ще ти обясня всичко, когато дойдеш. — После й обясни къде ще се срещнат. Челото й се набръчка, но преди да е попитала нещо друго, той сложи край на разговора.

— Ciao, bambina.

Тя се качи в колата си и поклати глава.

„Една седмица или повече?“ Изглежда, когато Ватиканът кажеше тежката си дума, дори военните слушаха и козируваха. От друга страна, генерал Ренде беше приятел на семейството и дружбата датираше вече трето поколение. Двамата с вуйчо Вигор бяха близки като братя. Не само шансът беше привлякъл вниманието на генерала върху Рейчъл, докато тя беше студентка в Римския университет. Вуйчо й се грижеше за нея още откакто баща й загина в пътна катастрофа преди петнайсет години.

Много лета двамата бяха обикаляли римските музеи — отсядаха при монахините от „Санта Бригида“ недалеч от Грегорианския университет, познат повече като „Ил Грег“, където вуйчо Вигор беше учил и където преподаваше и до днес. И макар че вуйчо й сигурно би предпочел тя да постъпи в манастира и да тръгне по неговите стъпки, явно си беше дал сметка, че Рейчъл е твърде буйна за такова благочестиво призвание, и вместо това я беше насърчил да следва повика на сърцето си. Беше й внушил и друг един дар по време на дългите им лета — уважение и любов към историята и изкуството, което увековечаваше най-великите изражения на човешкия дух в мрамор и гранит, в бои и платно, в стъкло и бронз.

А сега по всичко личеше, че вуйчо й още не е приключил с нея.

Тя си сложи слънчевите очила — със синкав оттенък — и се вля в движението по Виа Лабикано в посока към огромния Колизей. Там имаше задръстване, както винаги, но тя заобиколи по задните улички, тесни и стеснени още повече от паркирани накриво коли. Рейчъл обаче се промуши успешно — сменяше скоростите умело като състезател на Гран При. Мина на ниска предавка, когато стигна до входа към кръговото, където пет улици се сливаха в истинска лудница. Туристите смятаха римските шофьори за избухливи, нетърпеливи и непредпазливи. Рейчъл ги намираше за твърде мудни.

Мушна се между тежко натоварен камион с открита каросерия и някакъв огромен ван — Мерцедес. Нейният мини купър изглеждаше като врабче, пърхащо между два слона. Рейчъл изпревари мерцедеса и се намести в миниатюрното пространство пред него, спечели си гневен клаксон, но вече беше далеч. Прехвърча през кръговото и излезе на главната магистрала към река Тибър.

Докато караше, държеше под око трафика от всички страни. За да се движиш безопасно по римските улици, се изискваше не толкова предпазливост, колкото стратегическо планиране. Благодарение точно на този си оглед Рейчъл забеляза опашката.

Черният седан изпревари друг автомобил и се вля в колоната пет коли зад нея.

Кой я следеше… и защо?

 

14:05

 

След петнайсет минути Рейчъл отби мини купъра към един подземен гараж пред стените на Ватикана, слезе и огледа улицата зад себе си. Черното БМВ беше изчезнало малко след като беше пресякла Тибър. Все още нямаше и следа от него.

— Благодаря — каза тя в мобилния си телефон. — Колата изчезна.

— В безопасност ли си? — Беше дежурният от управлението. Обадила се беше да докладва за опашката и беше оставила линията отворена.

— Така изглежда.

— Искаш ли да пратя патрул?

— Няма нужда. На площада има достатъчно карабинери. Оттук нататък нищо не ме грози. Ciao.

Не изпитваше смущение, че е вдигнала фалшива тревога. Никой нямаше да й се присмее. Карабинерите насърчаваха определено ниво на здравословна параноя у служителите си.

Намери място да паркира, слезе и заключи колата. Не прибра телефона — държеше го в ръка. Все пак би предпочела вместо него да държи деветмилиметровия си пистолет.

Изкачи рампата, излезе от гаража и тръгна към площад „Свети Петър“. Макар да се приближаваше към един от архитектурните шедьоври на света, вниманието й беше приковано към близките улици и алеи.

Все още нямаше следа от БМВ-то.

Хората в него сигурно бяха просто туристи, разглеждащи забележителностите на града от луксозното купе с климатик вместо пешком под жаркото обедно слънце. Лятото беше напрегнат туристически сезон и всички посетители рано или късно се отправяха към Ватикана. Това навярно беше и причината да си помисли, че я следят. Не казваха ли, че всички пътища водят към Рим?

А в нейния случай поне всички коли по пътищата отиваха там.

Успокоена, тя прибра телефона в джоба си и пое през площад „Свети Петър“.

Както обикновено, погледът й се плъзна по пиацата. От другата страна на настлания с плочи от шуплест варовик площад се издигаше базиликата „Свети Петър“, построена над гробницата на светеца-мъченик. Куполът й, проектиран от самия Микеланджело, беше най-високата точка в цял Рим. От двете й страни двойната колонада на Бернини се извива-ше в широки арки, ограждащи пиацата с форма на ключалка. Според Бернини колонадата трябвало да символизира ръцете на св. Петър, протегнати да прегърнат благоверните. Върху тези ръце стояха сто и четиридесет каменни светци и гледаха отвисоко зрелището долу.

А че беше зрелище, две мнения нямаше.

Някогашният Неронов цирк и сега си беше цирк.

От всички посоки гласове бърбореха на френски, арабски, полски, иврит, холандски, китайски. Организирани групи туристи гравитираха като островчета около гидовете си; други позираха с фалшиви усмивки пред камери и фотоапарати; имаше и набожни, които стояха на слънцето с библии в ръце и със сведени в молитва глави. Неколцина корейци бяха коленичили на плочите — всичките облечени в жълто. Из целия площад търговци си изкарваха хляба от тълпата — продаваха папски монети, ароматизирани броеници и осветени разпятия.

Рейчъл си отдъхна облекчено, когато стигна до другия край на площада и се приближи до един от петте входа към главния комплекс. Портата Санта Ана. Портата най-близо до мястото, където отиваше.

Пристъпи към един от швейцарските гвардейци. Както повеляваше традицията при тази порта, гвардеецът беше облечен в тъмносиня униформа с бяла яка и черна барета на главата. Той си записа името й, провери документите й за самоличност, после я изгледа от главата до петите, сякаш не му се вярваше, че с тънката си снага може наистина да е лейтенант от карабинерите. Накрая, изглежда, остана доволен и я насочи встрани към един служител на ватиканската полиция — Виджиланцата, — който й връчи ламиниран пропуск.

— Дръжте го у себе си през цялото време — предупреди я полицаят.

Въоръжена с пропуска, тя се вля в потока посетители през портата и надолу по Виа дел Пелегрино.

В по-голямата си част градът-държава беше забранена зона. Единствените достъпни за обществеността места бяха базиликата „Св. Петър“, ватиканските музеи и Градината. Останалата част от стоте акра беше недостъпна, освен със специално разрешение.

Една част обаче беше наистина забранена територия, където пристъпваха малцина.

Апостолическият дворец. Домът на папата.

Където отиваше тя.

Вървеше бързо между казармите от жълтеникави тухли на швейцарската гвардия и сивите каменни блокове на църквата „Света Ана“. Тук нямаше и следа от великолепието на най-святото от светите места, просто многолюден тротоар и плътна редица коли в сърцето на Ватикана. Подмина папската печатница и папската поща и пресече улицата към входа на Апостолическия дворец.

Плъзна поглед по сградата от сиви тухли. Приличаше повече на светска правителствена сграда, отколкото на седалище на Светия отец. Само че видът й беше измамен. Дори и покривът. Изглеждаше износен и плосък, с нещо незабележителен. Тя обаче знаеше, че върху Апостолическия дворец има скрита градина с фонтани, обточени с решетки за увивни растения, алеи и усърдно под рязвани храсти. Всичко това беше маскирано с фалшив покрив, който да пази Негово светейшество от случаен поглед отдолу и от мощен снайпер по високите точки на Рим.

За Рейчъл дворецът символизираше самия Ватикана — тайнствен, потаен, дори леко параноичен, но в сърцето си — място на семпла красота и благочестие.

А същото май важеше и за нея самата. Макар да минаваше за набедена католичка, която ходеше на служба само по големите празници, все пак някъде в душата й се криеше сърцевина от искрена вяра.

Стигна до охраната пред двореца и още на три пъти показа пропуска си на различни швейцарски гвардейци. Докато изчакваше поредната проверка, се зачуди дали това не е нещо като реверанс към далечното минало, когато Петър три пъти се е отрекъл от Христос, преди да пропеят петлите.

Накрая я пуснаха в самия дворец. Чакаше я водач — американски семинарист, казваше се Джейкъб. Беше жилест, малко над двайсетте, но русата му коса вече оредяваше. Носеше черни ленени панталони и бяла риза, закопчана догоре.

— Моля, последвайте ме. Наредено ми е да ви заведа при монсеньор Верона. — Очите му се разшириха комично, когато погледна за втори път пропускай, и даже заекна от изненада. — Лейтенант Верона? Вие… роднина ли сте на монсеньора?

— Той ми е вуйчо.

Младият мъж се посъвзе и кимна отсечено.

— Извинете ме. Беше ми казано само да изчакам офицер от карабинерите. — Даде й знак да го последва. — Аз съм студент и помагам на монсеньор Верона в „Грег“.

Тя кимна. Повечето от студентите на вуйчо й го боготворяха. Той беше дълбоко отдаден на църквата, но беше запазил и строго научния си поглед върху нещата. Даже беше закачил на вратата на кабинета си в университета плакат със същия надпис, красял някога вратата на Платон: „Да не влиза никой, който не познава геометрията“.

Рейчъл последва студента в двореца. Бързо изгуби ориентация. Беше идвала тук само веднъж, когато бяха повишили вуйчо й в ръководител на папския институт за християнска археология. Беше присъствала на частната папска аудиенция. Сградата обаче беше огромна, с петстотин стаи, хиляда стълбища и двайсет вътрешни двора. Ето и сега, вместо да се отправят нагоре към папската резиденция на последния етаж, тръгнаха надолу.

Не разбираше защо вуйчо й беше пожелал да се срещнат тук, а не в университета. Да не би да е имало кражба? И ако бе така, защо не й беше казал по телефона? Но пък самата тя добре познаваше тукашния строг правилник за мълчание. Той беше вписан като каноничен закон. Ватиканът знаеше как да пази тайните си.

Стигнаха до малка, с нищо незабележителна врата.

Джейкъб я отвори и й направи път да влезе.

Рейчъл пристъпи в странна стая, сякаш излязла от романите на Кафка. Осветена силно до стерилност, стаята беше дълга и тясна, но таванът й беше много висок. Сиви стоманени кантонерки и чекмеджета обточваха стените от пода до тавана. Висока библиотечна стълба беше подпряна на една от стените — без нея не би могло да се стигне до най-горните чекмеджета. Макар и много чисто, помещението миришеше на прах и старост.

— Рейчъл! — извика вуйчо й от един ъгъл. С един свещеник седяха на бюро там. Махна й да се приближи. — Бързо пристигна, скъпа. Но пък аз и преди съм се возил с теб. Успя ли да блъснеш някого?

Тя му се усмихна и тръгна към бюрото. Вуйчо й не беше с обичайните си дрехи — дънки, тениска и плетена жилетка, а бе облечен официално и подобаващо на поста си, в черно расо с цикламени кантове и копчета. Дори си беше сложи гел на прошарените къдрици, а козята си брадичка беше подрязал съвсем ниско.

— Това е отец Торес — представи й той свещеника. — Официален пазител на костите.

Възрастният мъж се изправи. Беше нисък и набит, облечен целият в черно, с римска якичка. По лицето му мина намек за усмивка.

— Предпочитам титлата „ректор на reliquiae“.

Рейчъл огледа надвисналите покрай стените кантонерки. Беше чувала за това място, ватиканското хранилище на реликвите, но никога не беше идвала тук. Потисна тръпка на отвращение. Каталогизирани и прибрани във всички тези чекмеджета и рафтове, почиваха парчетии от светци и мъченици; кости от пръсти, кичурчета коса, стъкленици с прах от клади, парчета от дрехи, мумифицирана кожа, изрезки от нокти, кръв. Малко хора знаеха, че по каноническия закон всеки католически олтар трябва да притежава свещена реликва. А с новите църкви и параклиси, които се строяха непрекъснато по целия свят, работата на този свещеник беше да опакова и да праща по пощата парченца от кости и други земни останки от различни светци.

Рейчъл не разбираше манията на Църквата по отношение на реликвите. От тази мисъл я побиваха тръпки. Рим беше претъпкан до пръсване с реликви. Тук бяха някои от най-забележителните и необичайните — стъпалото на Мария Магдалина, гласните струни на свети Антон, езикът на свети Йоан, камъните от жлъчката на света Клара. Дори и цялото тяло на папа свети Пий X лежеше в „Св. Петър“, излято в бронз. Най-смущаващата реликва обаче беше запазена в едно светилище в Калката — предполагаемият препуциум на пениса на Исус Христос. Накрая успя да изграчи:

— Нещо… да не би нещо да е било откраднато? Вуйчо й вдигна ръка към студента си.

— Джейкъб, би ли ни донесъл по едно капучино?

— Разбира се, монсеньор.

Вуйчо Вигор изчака младежа да излезе и да затвори вра-тата, след това я погледна твърдо.

— Чу ли за убийствата в Кьолн?

Въпросът я свари неподготвена. Цял ден беше тичала на-сам-натам и не й беше останало време да гледа новините, но нямаше начин да не чуе за ужасните убийства в Германия предната нощ. Все още не се съобщаваха подробности.

— Само онова, което казаха по радиото — отговори тя. Той кимна.

— Курията получава сведения преди те да стигнат до медиите. Били са убити осемдесет и четирима души, включително архиепископът на Кьолн. Но начинът, по който са загинали, все още не е разкрит пред широката общественост.

— Какво имаш предвид?

— Има и застреляни, но повечето, изглежда, са убити с електричество.

— С електричество?

— Това е първоначалният извод. Докладите от аутопсиите още не са готови. Когато пристигнала полицията, част от телата още пушели.

— Боже! Как…

— За този отговор май ще трябва да почакаме. Катедралата гъмжи от всякакви следователи — криминолози, детективи, лаборанти, дори електротехници. Има екипи от немските служби, експерти по тероризма от Интерпол и агенти на Европол. Но понеже престъплението е било извършено в римокатолическа катедрала, тоест на осветена територия, Ватиканът се позова на своята Омерта.

— Кодът за мълчание.

Той изсумтя утвърдително.

— Църквата си съдейства с германските власти, но иначе е ограничила достъпа с надеждата местопрестъплението да не се превърне в цирк.

Рейчъл поклати глава.

— Но какво общо има това с мен?

— Според първоначалното разследване само един мотив изглежда възможен. Златната мощехранителница в катедралата е била разбита.

— Откраднали са мощехранителницата?

— Не. И точно там е работата. Не са я взели, макар да е от чисто злато. Безценен артефакт. Откраднали са само съдържанието й. Мощите.

Отец Торес вметна:

— И то не какви да е мощи, а костите на библейските влъхви.

— Влъхви… имате предвид тримата мъдреци от библията? — Рейчъл не успя да прикрие удивлението си. — Откраднали са костите и са оставили златната кутия? Мощехранителницата със сигурност би донесла по-висока цена на черния пазар от костите.

Вуйчо Вигор въздъхна.

— По молба на държавния секретар дойдох тук да преценя произхода на въпросните реликви. Те имат забележително минало. Озовали са се в Европа благодарение на колекционерската страст на света Елена, майката на император Константин. Като първи християнски император, Константин пратил майка си на поклонение със задачата да открие колкото се може повече свещени реликви. Най-известната от тях, разбира се, е Истинският кръст на Христос.

Рейчъл беше ходила в базиликата „Светият Кръст“в Йерусалим, на Латеранския хълм. В една задна стаичка, зад стъклена витрина, бяха изложени най-известните реликви, издирени от света Елена — парче от Истинския кръст, пирон, използван при разпъването на Христос, и два тръна от мъченическата му корона. Споровете относно автентичността на тези реликви продължаваха. Мнозина вярваха, че света Елена е била измамена. Вуйчо й продължи:

— По-малко известно е, че царица Елена е пътувала и извън Йерусалим и се е върнала при тайнствени обстоятелства с голям каменен саркофаг и твърдението, че е открила телата на тримата влъхви. Реликвите били пазени в една църква в Константинопол, но след смъртта на Константин били преместени в Милано и закопани в една базилика.

— Но нали каза, че били в Германия… Вуйчо й вдигна ръка да я прекъсне.

— През дванайсети век германският император Фридрих Барбароса плячкосал Милано и задигнал реликвите. Обстоятелствата около тази кражба са неясни и обвити с множество слухове. Но всички истории свършват по един начин — реликвите се озовали в Кьолн.

— И са били там до снощи — добави Рейчъл. Вуйчо й кимна.

Рейчъл затвори очи. Двамата мъже мълчаха, оставяха й време да помисли. Тя чу вратата да се отваря. Остана със затворени очи, понеже не искаше да прекъсва мисълта си.

— А убийствата? — попита. — Защо не са откраднали костите, когато църквата е била празна? Излиза, че обирът е бил планиран и като директен удар срещу Църквата. Убийството на богомолци говори и за вторичен мотив освен кражбата — отмъщение.

— Много добре — каза един нов глас от прага.

Рейчъл се стресна и отвори очи. Моментално позна одеждите на новодошлия — черното расо с късо наметало, широкия шарф малко под кръста, цикламен, за да е в тон с шапчицата. Позна и човека, облякъл дрехите.

— Кардинал Спера — каза тя и склони почтително глава.

Той й даде знак да се изправи и златният му пръстен проблесна за миг, уловил светлината. Пръстенът го бележеше като кардинал, но той носеше и втори пръстен, близнак на първия, само че на другата си ръка, който го обозначаваше като ватиканския държавен секретар. Беше сицилианец, тъмнокос и мургав. Освен това беше млад за толкова висок пост, нямаше още петдесет години. Усмихна се топло.

— Виждам, монсеньор Верона, че сте били прав за племенницата си.

— Би било нередно да лъжа един кардинал, особено такъв, който се явява и дясната ръка на папата. — Вуйчо й се приближи до кардинала, но вместо да целуне благочестиво пръстените му, го прегърна дружески. — Как приема новината Негово светейшество?

Кардиналът поклати глава.

— След като се видяхме с теб сутринта, се свързах с Негово светейшество в Петербург. Ще лети насам утре заран.

„След като се срещнахме…“ Рейчъл вече разбираше защо вуйчо й се беше облякъл толкова официално. Бил е повикан при държавния секретар.

Кардинал Спера продължи:

— Имам грижата да съгласувам със Синода на епископите и с Колежа на кардиналите официалната му папска реакция. След това трябва да се подготвя за заупокойна служба утре. Ще се проведе по залез-слънце.

Рейчъл се изпълваше със страхопочитание. Макар папата да беше главата на Ватикана, неговият абсолютен монарх, истинската власт в държавата беше в ръцете на човека пред нея — той беше официалният й министър-председател. Направи й впечатление умората в очите му, сковаността в раменете. Явно беше на границите на изтощението.

— Има ли вече някакъв резултат от проучването ти? — попита кардиналът.

— Има — мрачно каза вуйчо й. — Крадците не притежават всички кости.

Рейчъл се размърда.

— Има и други, така ли? Вуйчо й се обърна към нея.

— Точно това се опитвахме да установим. Изглежда, след като костите били откраднати от Барбароса, Милано в продължение на векове се е опитвал да си ги върне. За да се уреди най-сетне спорът, през 1906 — а част от костите на влъхвите били пратени обратно в Милано и предадени за съхранение на базиликата на св. Еусторджо.

— Слава на Бога — каза кардинал Спера. — Значи не всички са изгубени.

Отец Торес се обади:

— Трябва да уредим незабавното им преместване тук. В депозитария ще са на сигурно място.

— Докато това стане, ще наредя да подсилят охраната на базиликата — каза кардиналът и погледна към вуйчо й. — Искам на връщане от Кьолн да спреш в Милано и да прибереш костите.

Вуйчо й кимна.

— А, освен това успях да ти уредя по-ранен полет — продължи кардиналът. — Хеликоптерът ще откара и двама ви на летището след три часа.

„И двамата?“ — Още по-добре. — Вуйчо й се обърна към нея. — Изглежда, пак ще трябва да разочароваме майка ти. Май няма да има семейна вечеря.

— Аз ще… ще ходим в Кьолн, така ли?

— Като нунции на Ватикана — поясни вуйчо й.

Рейчъл се опита да не изостава с понятията. Нунциите бяха посланиците на Ватикана в чужбина.

— Нунции по спешност — поправи го кардинал Спера. — С временно назначение, докато не се справим с тази трагедия. Официално ще присъстваме като пасивни наблюдатели, които представляват интересите на Ватикана и ни държат в течение. Имам нужда от остри очи там. Някой, който познава кражбите на антики. — Кимна към Рейчъл. — И някой с обширни познания върху антиките. — Такова поне ни е прикритието — каза вуйчо Вигор. — Прикритие?

Кардинал Спера се намръщи и в гласа му прозвуча предупредителна нотка:

— Вигор! Вуйчо й се обърна към държавния секретар.

— Тя има право да знае. Останах с впечатлението, че то вече е решено.

— Ти го реши.

Двамата мъже се изгледаха твърдо. Накрая кардинал Спера въздъхна и махна отстъпчиво с ръка.

Вуйчо й се обърна към нея.

— Това с нунциите е само димна завеса.

— Тогава какво ще правим там? И той й каза.

 

15:35

 

Все още зашеметена, Рейчъл изчака вуйчо й да си каже няколко думи насаме с кардинал Спера в коридора. Отец Торес се бе заел да върне по местата им на лавиците дебелите книги, натрупани на бюрото му.

Най-накрая вуйчо й се върна.

— Надявах се да хапнем по една козуначена кифла, но с новото ни разписание по-добре да не губим време. Приготви си багажа — паспорта и каквото друго ще ти трябва за няколко дни в чужбина.

Рейчъл си знаеше своето.

— Шпиони на Ватикана? Отиваме там като шпиони? Вуйчо й вдигна вежди.

— Нима наистина си толкова учудена? Ватиканът като суверенна държава винаги е имал свое разузнаване с щатни служители и оперативни агенти. Основната им задача е да се внедряват във враждебни страни, тайни общества и въобще навсякъде, където интересите на Ватикана за заплашени. Валтер Цижек, свещеник, подвизаваш; се под псевдонима Владимир Липински, разиграва КГБ години, преди да бъде заловен и да прекара над две десетилетия в съветски затвор.

— И ние току-що бяхме мобилизирани в разузнаването на Ватикана?

— Ти беше мобилизирана. Аз работя за него над петнайсет години.

— Какво? — Рейчъл едва не се задави.

— Какво по-добро прикритие за един агент от това на уважаван и опитен археолог на скромна служба във Ватикана? — Вуйчо й й даде знак да излезе. — Хайде. Да се хващаме на работа.

Рейчъл заситни след него; опитваше се да го види в тази нова светлина.

— Ще се срещнем с група американски учени. И те като нас ще разследват нападението тайно, като се съсредоточат основно върху убийствата, а кражбата на реликвите ще остане за нас.

— Защо е цялата тази секретност?

Вуйчо й спря и я придърпа в един малък страничен параклис. По размери не надминаваше обикновен килер и миришеше силно на стар тамян.

— Само шепа хора знаят за това — каза той. — Работата е там, че има един оцелял от нападението. Едно момче. Още е в шок, но постепенно идва на себе си. Намира се в една болница в Кьолн, под охрана.

— Бил е свидетел на нападението? Вуйчо й кимна мълчаливо.

— Разказът му за станалото звучи невероятно, но не може да се отхвърли с лека ръка. Всички смърти — или по-точно онези, причинени от токов удар — са настъпили едновременно. Умиращите са се сринали по местата си, някои седнали, други коленичили. Момчето няма обяснение как се е случило нещастието, но е непреклонно по въпроса „кой“.

— Кой е убил богомолците?

— Не. Кои са загинали по този мъчителен начин. Рейчъл продължаваше да чака разбираем отговор.

— Хората, загинали от токов удар — по липса на по-добро определение, — са били онези и само онези, които са приели светото причастие по време на службата.

— Какво?!

— Убило ги е причастието.

Побиха я студени тръпки. Ако плъзнеше слух, че вината е била в причастието, последствията щяха да се усетят по целия свят. Цялото свето тайнство щеше да бъде изложено на риск.

— Нафората е била отровна или… нещо такова?

— Още не се знае. Но Ватиканът иска незабавни отговори А Папският престол — още по-бързо. И при липсата на ресурс необходим за тайно разследване на такова равнище, особено на чужда земя, аз се принудих да прибягна до помощта на един приятел, който ми дължи услуга и който е на висок пост във военното разузнаване на Щатите, освен това е човек, комуто имам пълно доверие. Той обеща да прати екип на мястото по най-бързия начин — до довечера трябва да са там.

Рейчъл можа само да кимне, зашеметена от разкритията, струпали й се през последния час.

— Мисля, че си права, Рейчъл — каза вуйчо й. — Убийствата в Кьолн са директен удар срещу Църквата. Според мен обаче това е само началният гамбит в една много по-голяма игра. Въпросът е каква е играта?

Рейчъл кимна и добави:

— И какво общо имат костите на влъхвите с всичко това.

— Именно. Докато ти си събереш багажа, аз ще мина през библиотеките и архивите. Вече имам екип от учени, които пресяват всички отпратки към тримата влъхви. Докато стане време хеликоптерът да излети, ще разполагам с пълно досие за влъхвите. — Прегърна я и й прошепна в ухото: — Все още можеш да откажеш. Няма да ти се разсърдя.

Рейчъл поклати глава и се дръпна.

— Както гласи поговорката, fortes fortuna adiuvat.

— Съдбата наистина обича смелите. — Той я целуна нежно по бузата. — Хайде да тръгваме.

Изведе я от Апостолическия дворец, после се разделиха — той тръгна към Библиотеките, тя пое към портата Света Ана.

Стигна до подземния гараж и се качи в колата си. Даде газ и с рязък завой се вля в движението. Отметна наум всичко, което щеше да й потрябва, като едновременно с това се опитваше да не мисли за основната си задача.

Мина с висока скорост по моста над Тибър и пое към центъра на града. Понеже умът й беше на автопилот, пропусна да забележи кога отново се е сдобила с опашка. Установи само, че опашката пак я следва.

Сърцето й заби по-бързо.

Черното БМВ се движеше на пет коли зад нея и повтаряше всяко нейно движение около по-бавните коли и още по-бавните пешеходци. Тя направи няколко остри завоя, не толкова, че да предупреди онези в БМВ-то, а само в рамките на обичайното си безразсъдство по пътищата. Трябваше да е сигурна.

Черният седан не изостана.

Сега вече знаеше.

„По дяволите!“ Мушна се в тесните странични улички. Бяха задръстени. Гонката се превърна в автомобилно преследване на бавни обороти.

Качи се на един тротоар, за да заобиколи поредното задръстване. Промуши се някак до следващата пресечка, пешеходна алея, и сви в нея. Стреснати пешеходци отскачаха встрани. Колички със стока се обръщаха. Засипаха я псувни. Самун хляб удари задното й стъкло, метнат от една особено ядосана матрона.

На следващото шосе натисна газта до близката пресечка, после направи завой, и още един. Тази част на Рим беше лабиринт от тесни улички. Нямаше начин опашката й да не изостане.

На излизане от Виа Алдрованди сви на висока скорост покрай зоопарка Жиардино. Непрекъснато следеше трафика в огледалата за задно виждане. Беше се отървала от преследвачите си… поне засега.

Вече можеше да използва едната си ръка за нещо друго освен шофирането и извади трескаво телефона си. Натисна бутона за бързо набиране, настроен на управлението в Париоли. Трябваше й подкрепление.

Докато чакаше сигнал, отново свърна от главния път към задните улички — предпочиташе да не поема никакви рискове. Кого толкова беше вбесила? Като служител на полицията за културното наследство си беше създала немалко врагове сред фамилиите, оглавяващи организираната престъпност и трафика с крадени антики.

Телефонът й изщрака, зажужа и повече нищо. Тя погледна екранчето. Озовала се беше в зона със слаб сигнал. Седемте хълма на Рим и каньоните му от мрамор и тухли разказваха играта на покритието.

Натисна бутона за повторно набиране.

Докато се молеше на светеца покровител на клетъчните телефони и чакаше резултата от повторното набиране, се замисли дали е разумно да се връща вкъщи и реши, че не е.

Щеше да е на по-сигурно място във Ватикана, докато не тръгнеше за Германия.

Вля се във Виа Салария, стария Път на солта и една от главните пътни артерии на Рим, и най-сетне чу характерния звук на осъществена връзка.

— Централно бюро.

Преди да е отговорила дори, Рейчъл мярна нещо да се чернее отзад.

БМВ-то се изравни с мини купъра.

Втора кола се появи от другата й страна.

Съвсем същата, само че бяла.

Имала бе не една опашка, а две. Съсредоточила се беше върху набиващия се на око черен автомобил и беше пропуснала белия. Фатална грешка.

Двете коли я притиснаха рязко, със скърцане на метал и одрана боя. Задните им прозорци вече бяха свалени. Тъпите носове на автоматични оръжия изникнаха в отворите.

Тя скочи върху спирачката, металът изпищя, но я бяха сгащили яко. Нямаше измъкване.