Джеймс Ролинс
Карта от кости (17)

ЛАБИРИНТЪТ НА ДЕДАЛ

27 юли, 04:38

16. Авиньон, Франция

 

Гръмотевиците трещяха една след друга. Кат чакаше Вигор. Монсеньорът се беше спуснал по тъмното стълбище в огнището преди цели петнайсет минути.

„Да надникна“, беше казал.

Тя насочи лъча на фенерчето си в ямата.

„Къде се губи толкова време?“ Замисли се дали да не го последва, но предпазливостта надделя. Ако беше закъсал, щеше да извика. Помнеше как рампата се беше затворила и бяха попаднали в капан под гробницата на свети Петър. Ами ако и тук станеше нещо такова? Никой нямаше да знае къде да ги търси.

Коленичи до ямата и извика:

— Вигор!

Отвърнахай стъпки, бързи стъпки. Появи се светлинка… лъч на фенерче. Вигор спря на десетина стъпала под нея. Махна й.

— Ела да видиш!

Кат си пое дълбоко дъх.

— Трябва да изчакаме Грей и другите да се обадят. Вигор се качи още една стъпало. Беше смръщил вежди.

— И аз се притеснявам като теб, но долу определено ни чакат още гатанки. Точно с тази задача ни изпратиха тук. Това е начинът да им помогнем. Драконовият двор, Грей и другите — всички са в Швейцария. Ще минат часове, докато дойдат тук. Редно е да използваме това време пълноценно, а не да го пилеем.

Кат пак си погледна часовника. Спомни си недоволството на Грей заради прекалената й предпазливост. Освен това любопитството не й даваше мира.

Накрая кимна.

— Но през петнайсет минути един от двама ни ще се качва тук да провери дали няма съобщение от Грей.

— Добре.

Кат нарами раницата си и му махна да слиза. Остави един от мобилните си телефони до огнището, за да приема евентуални повиквания… и да послужи като знак, ако се окажеха затворени долу.

Може и да отстъпваше пред обвиненията в прекалена предпазливост, но не беше чак толкова безразсъдна.

Това го оставяше на Грей.

Заслиза по стълбите след Вигор. Отначало стълбището се спускаше право надолу, после завиваше рязко и пак поемаше надолу. Колкото и да беше странно, въздухът не миришеше на влага, по-скоро бе сух.

Стъпалата свършиха пред къс тунел.

Вигор ускори крачка.

По кънтящото ехо на стъпките му Рейчъл прецени, че напред има голяма кухина. И само след миг предположението й се потвърди.

Пристъпи на триметров каменен корниз. Лъчите на фенерчетата им описваха широки дъги по високото и дълбоко помещение, проснало се над и под тях. Изглеждаше като естествена кухина, но някой беше положил сериозен труд, за да я промени.

Кат коленичи и прокара пръсти по зидарията под краката си — прецизно споени блокове от необработен мрамор. Стана и насочи фенерчето си встрани и надолу.

Умели майстори бяха изградили серия от дванайсет ката, спускащи се от техния корниз до пода далеч долу. Пещерата представляваше неправилен кръг. Всяко ниво беше по-малко от горното, като огромен амфитеатър… или обърната стъпаловидна пирамида.

Тя насочи фенерчето си към празното пространство в центъра.

Не беше празно.

Арки от гранит се издигаха, поддържани от гигантски колони. Арките й бяха познати. Бяха като онези в готическите катедрали. Всъщност цялото вътрешно пространство тук създаваше усещането за безтегловност и простор, типично за храмовете от готическия период.

— Трябва да са го построили тамплиерите — каза Вигор и тръгна напред. — Това е нещо невиждано! Истинска соната от геометрия и инженерство. Поема от камък. Готическа архитектура от най-висш порядък.

— Подземна катедрала — промълви Кат, обзета от дълбоко благоговение.

— Само че тази е построена във възхвала на историята, изкуството и знанието. — Вигор махна с ръка да обхване огромната пещера.

Но нямаше нужда да обяснява.

Каменната рамка имаше само една цел — да поддържа сложен лабиринт от дърво. Рафтове, стаи, стълбища й стълби. Стъкло хвърляше нежни отражения. Злато грееше сякаш със собствена светлина. И всичко това представляваше хранилище на книги, свитъци, статуетки и странни устройства. Всяка стъпка сякаш откриваше вход към нови пространства, невъзможни ъгли, пространствени противоречия, поддържани от камък и дърво.

— Това е библиотека — каза Кат.

— А също музей, хранилище и галерия — довърши Вигор. И забърза напред.

Маса от камък, нещо като олтар, стоеше недалеч от входния тунел.

Книга с кожена подвързия лежеше отворена на нея под стъклен похлупак… похлупак от златно стъкло.

— Побоях се да я докосна — каза Вигор. — Но и през стъклото се вижда достатъчно ясно. — Той насочи лъча на фенер-чето си към отворените страници.

Кат се наведе да погледне. Страниците бяха украсени със сложни рисунки. Ръкопис. Надпис с дребен шрифт се нижеше по страницата. Приличаше на списък.

— Мисля, че това е каталог на цялата библиотека — каза Вигор. — Системата на подреждане и така нататък. Но не съм сигурен.

Дланите му кръжаха над стъкления похлупак, но не смееха да го докоснат. И двамата бяха виждали на какво е способен този свръхпроводим материал. Кат отстъпи. Стъклото хвърляше отблясъци из целия комплекс. Дори и стените на катовете бяха инкрустирани със стъклени плочи, като прозорци от скъпоценни камъни.

Какво означаваше това?

Вигор все така стоеше приведен над книгата.

— Вписано е, на латински — „Свещеният камък на свети Трофим“.

Кат го погледна въпросително.

— Той пръв донесъл християнството в тази част на Франция. Казват, че Христос му се явил по време на тайна среща на ранните християни в един некропол. Христос коленичил върху един саркофаг и отпечатъкът от коленете му останал. Капакът на саркофага бил смятан за съкровище, защото онези, които го погледнели, отваряли сърцето и ума си за Христос. Смяташе се за изгубен. Но е тук. Както и толкова други неща.

Посочи отново книгата.

— Пълни текстове на забранени евангелия, а не само оръфаните фрагменти, които бяха открити близо до Мъртво море. Само на тази страница видях четири вписани евангелия. За едното дори не съм чувал. Кафявото евангелие от Златните хълмове. Какво ли съдържа? Но най-вече… Според каталога тук някъде се намира Мандилионът.

Кат се намръщи.

— Какво е това?

— Истинската погребална плащаница на Христос, артефакт, който предшества съмнителната Торинска плащаница. Бил пренесен от Едеса в Константинопол през десети век, но при някое от плячкосванията на града изчезнал. Мнозина подозират, че накрая се е озовал в съкровищницата на рицарите тамплиери. — Вигор кимна. — И тук някъде се крие доказателството. И навярно истинското лице на Христос.

Кат усети тежестта на столетията… на самото време, облечено в съвършена геометрия.

— Една страница — измърмори Вигор.

Кат знаеше какво има предвид монсеньорът — че всички тези чудеса са описани само върху една страница на подвързаната с кожа книга… която, изглежда, имаше поне хиляда страници.

— Какво ли друго има тук? — прошепна омаяно Вигор.

— Стигна ли до дъното? — попита Кат.

— Не. Върнах се да те взема.

Кат тръгна към тясното стълбище, което свързваше нивата.

— Трябва да получим поне обща представа за конструкцията, преди да се върнем горе.

Вигор кимна, но сякаш не му се искаше да се отдели от книгата.

Въпреки това последва Кат по стълбището, което менеше посоката си между всеки две нива. По някое време тя погледна нагоре. Цялата конструкция висеше над нея, окачена колкото в пространството, толкова и във времето.

Най-сетне стигнаха до последния кат. От него стълбището се спускаше до равен под, обточен от последното ниво. Библиотеката не се спускаше до долу. Всичките й съкровища се пазеха над тях, овесени на две исполински арки, издигащи се от последното ниво.

Кат веднага позна от какъв материал са направени арките.

Не беше гранит, нито мрамор.

Магнетит, отново.

Освен това, точно под пресечната точка на арките, на метър височина от пода се издигаше колона от магнетит, като каменен пръст, който сочи нагоре.

Кат се спусна предпазливо към пода долу. Подът беше от Дебело стъкло, поръбен по краищата с естествени гранитни образувания. Не какво да е стъкло, разбира се. Златно стъкло. Кат не посмя да стъпи на него. В тухлените стени наоколо също бяха вградени огледални плочи от златно стъкло Преброи дванайсет, същия брой като нивата.

Вигор застана до нея.

Също като Кат, и той оглеждаше напрегнато подробностите, но накрая и двамата съсредоточиха вниманието си върху сребристите линии — навярно чиста платина, — вдълбани в пода. Рисунъкът изглеждаше като най-естествения край на това дълго търсене. Изобразяваше сложен лабиринт, водещ до розетка в центъра. Именно там се издигаше и колоната от магнетит.

Кат се огледа — огледа лабиринта, арките от магнетит, стъкления под. Всичко това й напомняше за гробницата на Александър, с нейната пирамида и огледалния басейн.

— Прилича ми на поредната гатанка. — Тя вдигна очи към съкровищата, увиснали над главите им. — Но щом вече отворихме това древно хранилище на маговете, какво още предстои да открием?

Вигор пристъпи до нея.

— Не забравяй златния ключ на Александър. Досега не ни се наложи да го използваме.

— Което означава…

— Че има и друго освен библиотеката.

— Но какво?

— Не знам — каза Вигор. — Но този лабиринт ми е познат. Кат се обърна към него.

— Това е лабиринтът на Дедал — въздъхна той.

 

05:02

Над Франция

 

Грей изчака с въпросите си, докато не излетят отново. Хеликоптерът ги беше откарал до международното летище на Женева, където по нареждане на кардинал Спера един частен „Гълфстрийм“ чакаше с пълни резервоари и разрешение за незабавно отлитане за Авиньон. Изглежда, нищо не можеше да се опре на високопоставените служители на Ватикана.

Което породи и първия въпрос на Грей.

— Защо Ватиканът ще наема оперативен агент на Гилдията? — попита той.

Петимата бяха завъртели седалките си така, че да се гледат.

Кардинал Спера кимна бавно, преди да отговори.

— Не самият Свещен престол нае Сейчан. — И махна към седналата до него жена. — А една по-малка група, която действаше самостоятелно. Научихме за интереса и действията на Драконовия двор. Вече бяхме използвали Гилдията, за да проучи незабелязано Двора.

— Използвали сте наемници? — Грей се намръщи.

— Онова, което се опитвахме да защитим, изискваше средства, които бяха недостъпни по официалните канали. Гилдията може и да си е спечелила лоша слава, но не може да им се отрече, че действат ефикасно, уважават партньорите си и не пестят средства за постигане на набелязаната цел.

— Да, но не направиха нищо, за да предотвратят убийствата в Кьолн.

— Боя се, че това беше недоглеждане от моя страна. Не подозирахме до какво може да доведе кражбата на онзи текст от музея в Кайро. Нито че ще се задействат толкова бързо.

Кардиналът въздъхна и завъртя един от пръстените си, после и другия — жест, който при него беше знак за безпокойство.

— Толкова много невинна кръв. След убийствата пак се свързах с Гилдията с молбата да внедрят свой агент в Двора. Което не беше трудно, след като Сигма се включи в играта. Гилдията предложи услугите си, Сейчан вече си беше имала вземане-даване с вас и Дворът налапа стръвта.

Сейчан се обади:

— Заповедите ми бяха да разбера какво знае Дворът, докъде е стигнала операцията им — и да им попреча по начин, който преценя за най-подходящ.

— Като например да наблюдаваш отстрани, докато те измъчват свещеници — каза Рейчъл.

Сейчан сви рамене.

— Просто закъснях за малкото им парти. А и разгорещи ли се Раул, нищо не може да го спре.

Грей кимна. Монетата й от Милано още беше у него.

— А и тогава ти ни помогна да избягаме.

— Съвпадаше с целите ми. Като ви помагах, изпълнявах задачата си да държа Двора на нокти.

Грей я наблюдаваше. На чия страна играеше тя всъщност? При всичките й двойни и тройни игрички дали не криеше и още нещо? Обяснението й звучеше правдоподобно, но всичките й усилия можеха да са просто димна завеса в услуга на Гилдията.

Ватиканът беше проявил наивност да се довери на Гилдията… и лично на Сейчан.

Във всеки случай обаче дълговете му към Сейчан се бяха умножили с още един.

Както бяха планирали, тя се беше погрижила да измъкне Монк от болницата, преди да се пристигнали мутрите на Раул. Грей беше предположил, че Сейчан ще използва някой от колегите си в Гилдията, а не че ще се обади на Спера, своя работодател. Ала кардиналът се беше справил със задачата си, обявил беше Монк за човек на Ватикана и го беше извел на бърза ръка от женевската болница.

И сега летяха към Авиньон.

Едно нещо обаче не му даваше мира.

— Тази ваша група във Ватикана — каза той; наблюдаваше внимателно Спера. — Какъв е вашият интерес във всичко това?

Спера беше сплел пръсти на масата. Очевидно предпочиташе да не казва нищо повече по този въпрос. Изведнъж Рейчъл се пресегна, хвана ръцете му и ги сложи с дланите надолу и с разперени пръсти на масата. После се наведе да ги огледа.

— Имате два златни пръстена с папския печат. Кардиналът издърпа ръцете си и прикри едната с другата.

— Единият е за това, че съм кардинал — обясни той. — Другият — заради поста ми на държавен секретар. Еднакви пръстени. Такава е традицията.

— Но те не са еднакви — каза Рейчъл. — Не го бях забелязала, преди да сплетете пръсти — така двата пръстена се оказаха един до друг. Не са еднакви. Всеки е огледален образ на другия. Съвършени отразени копия.

Грей се намръщи.

— Близнаци — каза Рейчъл.

Грей помоли кардинала да погледне пръстените му. Рейчъл беше права. Обърнати изображения на папския печат.

— А Тома означава „близнак“ — измърмори под нос Грей и вдигна очи към кардинала. Спомни си казаното от Спера, че само една малка група във Ватикана се е обърнала за услуга към Гилдията. Вече знаеше коя е тази група.

— Вие сте част от църквата на Тома — каза той. — Точно затова тайно сте се опитвали да попречите на Двора.

Спера мълча дълго, после бавно кимна.

— Нашата група отдавна е приета, макар и негласно, от Апостолическата църква. Въпреки всеобщото мнение Църквата не е обърнала гръб на науката и изследванията. Католически университети, болници и изследователски центрове подкрепят напредничавото мислене, новите идеи. Да, има и такива, които упорито се придържат към традицията и реагират бавно и неохотно на промените, но има и други, които приемат предизвикателствата и поддържат Църквата гъвкава. Това е роля, която все още изпълняваме.

— А в миналото? — попита Грей. — Онова древно общество на алхимици, по чиито следи се движим сега? Уликите, които следваме?

Кардинал Спера поклати глава.

— Съвременната църква на Тома не е същата като преди. Онази църква е изчезнала по време на френското папство заедно с рицарите тамплиери. Останали са само сенки и слухове. Истинската съдба на гностичната църква и нейното древно познание са тайна и за нас.

— Значи и вие знаете колкото нас, тоест почти нищо — каза Монк.

— За жалост е точно така. Само дето ние знаехме, че онази църква е съществувала. А не е била само мит.

— Същото важи и за Драконовия двор — каза Грей.

— Да. Но нашият стремеж беше да запазим тайната, като се доверим на мъдростта на нашите предци. Вярвахме, че не са я скрили без основание и че познанието ще се разкрие самб, когато настъпи моментът. Драконовият двор, от друга страна, се опитва да разкрие тайната чрез кръвопролития, корупция и изтезания и се стреми единствено към сила, с чиято помощ да постигне власт над цялото човечество. Ние им се противопоставяме от поколения.

— И сега те са само на крачка от успеха — каза Грей.

— И имат златния ключ — напомни Рейчъл и поклати глава.

Грей въздъхна. Сам им го беше дал. За да убеди Раул в лоялността на Сейчан. Беше си чиста проба хазарт, но това важеше и за спасителния план като цяло. Надяваха се Раул да загине или да бъде заловен в замъка… но той се беше измъкнал.

Грей погледна Рейчъл. Чувстваше се виновен и му се искаше да каже нещо, да обясни постъпката си… но в този момент пилотът се обади по интеркома:

— Затегнете коланите. Навлизаме в гръмотевична буря. Светкавица разцепи облаците.

Летяха към пастта на буря.

 

05:12

Авиньон, Франция

 

Вигор вървеше по каменния перваз, заобикалящ стъкления под и вдълбания в него лабиринт. Вече цяла минута го разглеждаше мълчаливо, завладян от тайната му.

— Забелязваш ли, че всъщност това не е истински лабиринт — каза той накрая. — Няма задънени проходи. А само една дълга непрекъсваща лъкатушна пътека. Съвсем същият лабиринт, изграден от сини и бели камъни, може да се види в катедралата в Шартър.

— Но защо са го направили тук? — попита Кат. — И защо го нарече лабиринта на Дедал?

— Шартърският лабиринт е бил познат под много имена. Едното било „le Dedale“ — Дедалът. На името на митичния архитект, построил критския лабиринт на цар Минос. В него живеел Минотавърът.

— Но защо им е било да правят лабиринт в Шартър?

— И не само там. По време на разцвета в строежа на църкви през тринайсети век, когато готическата архитектура била в разцвета си, в много катедрали имало лабиринти. В Амиен, в Реймс, в Оксер… тамошните катедрали също имали лабиринти — в самите си кораби. Но столетия по-късно Църквата ги разрушила до един, обявила ги за езически. Всич-ки освен този в Шартър.

— Него защо са го оставили? Вигор поклати глава.

— Тази катедрала винаги е била изключение от правилото. Самите й корени са езически, защото е построена върху Друидската пещера, прочуто езическо място за поклонение. И до ден днешен, за разлика от всички други катедрали, нито един крал, папа или известна личност не е погребан там.

— Но това не отговаря на въпроса защо лабиринтът е бил повторен тук — каза Кат.

— Хрумват ми няколко обяснения. Първо, Шартърският лабиринт е направен по рисунка от един гръцки алхимически текст от втори век. Подходящ символ за нашите изгубени алхимици. Но лабиринтът в Шартър винаги се е възприемал и като символ на пътя от този свят към рая. Богомолците в Шартър пълзят на ръце и колене по извивките на пътеката му, от входа чак до централната розетка в символично поклонение до Йерусалим или от този свят към следващия. Оттам и другите имена на лабиринта. Le Chemin de Jerusalem — Пътят към Йерусалим. Или le Chemin du Paradis — Пътят към рая. Нещо като духовно пътуване.

— Мислиш ли, че и ние трябва да изминем същия път тук, към това ли ни насочват? Да последваме алхимиците, за да разгадаем последната им велика тайна?

— Да, точно така мисля.

— Но как ще го направим?

Вигор поклати глава. Имаше една идея, но се нуждаеше от повече време да я обмисли. Кат усещаше, че не й казва всичко, но го уважаваше достатъчно, за да не го притиска.

Вместо това си погледна часовника.

— Трябва да се връщаме горе. Да проверим дали Грей не се е опитал да се свърже с нас.

Вигор кимна. Погледна още веднъж назад и насочи фенерчето си през пространството. Лъчът му се отрази в стъклените повърхности — пода и вградените в стената плочи. Насочи го нагоре. Там грейнаха още отражения, като скъпоценни камъни върху гигантско дърво от познание.

Имаше отговор тук.

И той трябваше да го намери, преди да е станало късно.

 

05:28

Над Франция

 

„Защо не отговарят?“ Грей бе долепил телефона до ухото си. Опитваше се да открие Кат. Засега — без успех. Може да беше заради бурята, която смущаваше сигнала. Самолетът подскачаше и пропадаше сред обстрел от мълнии и басов трясък на гръмотевици.

Беше се преместил в дъното на кабината. Другите, затегнали коланите си, обсъждаха ситуацията.

Само Рейчъл поглеждаше от време на време назад, с надеждата да получи вест от вуйчо си. Или и по друга причина. Откакто я бяха спасили в Лозана, тя не се отделяше на повече от крачка от Грей. Все още не беше разказала в подробности какво се е случило в замъка. Приличаше на човек, преследван от призраци. И сякаш търсеше някаква сигурност в него. Не че му се беше увесила на шията — не беше в стила й. Стремеше се по-скоро към простичка утеха, нещо, което да я задържи твърдо стъпила в настоящия момент. А за това думи не бяха нужни.

Монк също беше жестоко травмиран, но Грей знаеше, че двамата рано или късно ще поговорят за това. Бяха братя по оръжие, близки приятели. Щяха да намерят пътя един към друг.

Но спрямо Рейчъл такова търпение не му беше по силите. Част от него настояваше за незабавно решение, за отговор на въпроса какво я измъчва. Уви, всеки негов опит да поговорят за случилото се в Лозана срещаше твърд, макар и любезен отпор. Той обаче разчиташе болката в очите й. И колкото и да го болеше сърцето, можеше само да стои до нея и да я чака, с надеждата, че все някога ще се почувства готова да говори.

Непрестанният сигнал свободно в ухото му най-после прекъсна — в другия край на линията вдигнаха.

— Брайънт слуша. Слава Богу!

— Кат, Грей съм.

Всички в кабината се обърнаха към него.

— Рейчъл и Монк са при нас — каза той. — Как са нещата при вас?

Гласът на Кат, обикновено хладен, сега иззвънтя от облекчение.

— Добре сме. Намерихме тайния вход. — И тя му обясни накратко какво са открили. От време на време връзката се разпадаше заради бурята и той пропускаше по някоя и друга дума.

Рейчъл го гледаше напрегнато и той й кимна. Вуйчо й беше добре.

След като Кат приключи с доклада, Грей й разказа набър-зо за събитията в Лозана.

— Ако бурята не ни забави много, след трийсетина минути ще кацнем на авиньонското летище. Но преднината ни пред Двора не е голяма. Може би половин час, ако имаме късмет.

Сейчан им беше казала това-онова за начина, по който се придвижваше Дворът. Раул разполагаше с два самолета на малко летище близо до Лозана. Предвид скоростта, която развиваха самолетите на Двора, Грей беше преценил, че преднината им е малка. Но не смяташе да я пропилява.

— Вече всички членове на екипа ни са налице — каза той на Кат, — така че смятам да се свържа с централното командване. С директор Кроу. Ще го помоля да ни осигури наземни подкрепления със съдействието на местните власти. Ще ти звънна пак веднага щом кацнем. Междувременно си отваряйте очите на четири.

— Разбрано, командире. Ще те чакаме.

Грей затвори и набра номера за достъп до командването на Сигма. Изчака серията от кодирани прехвърляния и най-накрая го свързаха.

— Логан Грегъри.

— Доктор Грегъри, аз съм Пиърс.

— Капитане… — В гласа на Грегъри звучеше явно раздразнение.

Грей го прекъсна, преди да е подхванал официалното конско заради липсата на комуникация:

— Трябва Незабавно да разговарям с Пейнтър Кроу.

— Това не е възможно. Тук наближава полунощ. Директорът си тръгна преди пет часа. И никой не знае къде е отишъл. — Към края думите му се застъпваха от зле прикрити чувства, надвишаващи дори раздразнението му към Грей.

Грей много добре го разбираше — беше обзет от чувство за безсилие. Но защо директорът си беше тръгнал в такъв момент?

— Може да е отишъл в АИОП при доктор Шон Макнайт — продължи Логан. — Аз обаче все още съм оперативен ръководител на тази мисия. Искам пълен доклад за местонахождението ви.

Грей изведнъж се притесни. Къде беше отишъл Пейнтър Кроу? И отишъл ли беше някъде въобще? Заля го студена вълна. Дали Грегъри не се опитваше да възпрепятства контакта му с директора? От Сигма изтичаше информация. На кого можеше да се довери?

Прецени ситуацията — и направи единственото възможно. Може и да беше прибързано, но трябваше да се довери на инстинкта си.

Прекъсна връзката.

Не можеше да рискува.

Имаше преднина пред Драконовия двор. Нямаше да я пропилее.

 

05:35

 

На осемдесет мили оттам Раул изслушваше доклада на свръзката си по радиостанцията в самолета. Бавна усмивка се изписа на лицето му.

— И още са в Папския дворец, така ли?

— Да, сър.

— И знаеш точно къде са?

— Да, сър.

Раул се беше обадил от замъка веднага щом научи за Авиньон. Беше координирал действията си с група местни любители-шпиони в Марсилия. Пратил ги беше в Авиньон да открият двамата агенти — монсеньора и оная кучка от Сигма, която го беше ранила в ръката. Може и да бяха любители, но си бяха изпълнили задачата успешно.

Погледна си часовника. Кацаха след четиридесет и пет минути.

— Можем да ги обезвредим по всяко време — каза свръзката му.

Раул не виждаше причина да отлагат.

— Направете го.

 

05:39

Авиньон, Франция

 

В момента, в който Кат се измъкна от тунела, един куршум разтроши камъка до главата й.

Тя се претърколи, измъкна глока си, легна по гръб и стреля между коленете си. Към тъмния вход, откъдето беше дошъл куршумът.

Стреля четири пъти, в дъга, за да покрие всички ъгли.

Със задоволство чу нечие пъшкане и изтропването на пистолет, паднал на каменната настилка. После и още нещо падна — по-тежко и по-меко.

Претърколи се по пода към Вигор — монсеньорът клечеше до изхода на тунела — и му подаде пистолета си.

— Смъкни се по-надолу — нареди му. — И стреляй по всеки, когото видиш.

— Ами ти?

— По мен няма да стреляш, моля те.

— Имах предвид ти какво ще правиш?

— Аз тръгвам на лов. — Вече беше изключила фенерчето си. Откачи от колана си очилата за нощно виждане и ги нагласи на очите си. — Може да има още. — Извади нож от колана си.

Спокойна за Вигор — той бе в относителна безопасност — Кат запълзя към вратата. Всичко тънеше в отсенки на зеленото. Дори кръвта. Тя беше единственото движещо се нещо — разливаше се в локва под проснатото тяло.

Кат стигна до облечения в маскировъчни дрехи мъж.

Наемник.

Извадила беше късмет — един от изстрелите й го беше уцелил в гърлото. Не си направи труда да го проверява за пулс. Взе пистолета му и го пъхна в кобура си.

Приведена, тя тръгна по коридора. Ако имаше и други, щяха да са близо. Неуспешното нападение сигурно ги бе накарало да се скрият. Глупаци. Твърде много залагаха на огневата мощ, разчитаха стрелецът да им свърши работата.

Завърши обхода си. Нищо.

Така.

Посегна назад към страничния джоб на раницата си и извади увит в плътен найлон пакет. Счупи с палец печата му и свали ръка към бедрото си.

Зави зад един ъгъл и пристъпи в единствения коридор, който водеше обратно към кухнята. Поизправи се и тръгна уверено напред.

Примамка.

Приготви ножа в дясната си ръка. С лявата изсипа съдържанието на пакета по пода зад себе си.

Гумени топчици със суперчерно покритие.

Невидими за очила с нощно виждане.

Посипаха се по пода зад нея, отскачаха и се търкаляха безшумно.

Тръгна към кухнята. Не чу приближаването на втория мъж, но го чу как обърка стъпките си зад нея.

Извъртя се и метна ножа с цялата сила на рамото и цялото умение на китката си. Ножът литна със смъртоносна точност и се заби право в устата на мъжа, който бе зяпнал изненадано, докато дясната му пета се пързаляше върху гумените топчици. Пистолетът му гръмна — твърде високо. Куршумът се заби в дървените греди на тавана.

Мъжът се строполи по гръб и се загърчи в конвулсии.

Кат тръгна към него. Плъзгаше крака по пода, за да разбута топчиците.

Той вече лежеше неподвижно. Тя издърпа ножа си, прибра му оръжието и се върна в кухнята. Изчака още две минути — ослушваше се за трети или четвърти убиец.

Дворецът бе тих.

Гръмотевици обаче трещяха все по-начесто зад стените. Ослепителни светкавици бляскаха зад високите прозорци. Хълмът, изглежда, се беше озовал в епицентъра на бурята.

Спокойна, че са отстранили заплахата, Кат извика на Вигор, че всичко е спокойно. Той се подаде над ямата.

— Стой там — предупреди го тя, в случай че грешеше.

Отиде при първия труп и го претърси. Както се боеше, намери в един от джобовете му мобилен телефон.

По дяволите!

Постоя малко с телефона в ръце. Щом наемниците бяха получили заповед да ги обезвредят, значи присъствието им в двореца вече бе известно.

Върна се при Вигор. Погледна си часовника.

— Дворът знае къде сме — каза Вигор, също преценил ситуацията.

Кат не сметна за нужно да потвърждава очевидното. Извади собствения си мобилен телефон. Трябваше да уведоми Пиърс. Набра номера, койтой беше оставил, но не чу сигнал. Опита по-близо до прозореца. Същата работа.

Бурята беше разкатала фамилията на обхвата.

Поне до самолета във въздуха.

Прибра телефона.

— Може би след като кацнат — каза Вигор, разбрал за неуспешния й опит да се свърже. — Но ако Драконовият двор знае, че сме тук, преднината ни току-що се стопи.

— Какво предлагаш? — попита Кат.

— Да си я върнем. — Как?

Вигор посочи към тъмното стълбище.

— Все още имаме двайсетина минути, преди Грей и другите да пристигнат. Нека ги използваме. Ще решим загадката долу, така че когато се появят, да действаме незабавно.

Кат кимна — предложението му изглеждаше логично. А и май само така можеше да компенсира грешката си. Беше допуснала нападателите да се приближат твърде много.

— Да действаме тогава.

 

06:02

 

Грей и хората му подтичваха по блъсканата от бурята писта. Бяха кацнали на авиньонското летище само преди пет минути. Трябваше да го признае на кардинал Спера… или поне на ватиканското му влияние. Минаването им през митницата беше уредено още преди да кацнат, а сега едно БМВ чакаше да ги закара до Папския дворец. Самият кардинал ги беше оставил — бе тръгнал към сградата на летището, за да се свърже с местните власти. И пиле не трябваше да прехвръкне в Папския дворец.

След като те стигнеха там, разбира се.

Грей тичаше с телефона в ръка, опитваше се да набере Кат и Вигор.

Никой не вдигаше.

Накрая се отказа. Отговорът така или иначе ги чакаше в двореца.

Подгизнали, четиримата се качиха в колата под илюминациите на поредната светкавица, която обля със светлината си Авиньон, сгушен покрай сребърната панделка на Рона. Папският дворец, най-високата точка в града, се виждаше ясно.

— Свърза ли се? — попита Монк.

— Не.

— Може да е от бурята — каза Сейчан. Никой не вярваше в това.

Грей беше предложил на Сейчан да остане на летището. Искаше до себе си само онези, на които можеше да разчита изцяло. Но кардинал Спера беше настоял Сейчан да ги придружи — вярваше безрезервно на договора си с Гилдията. А Сейчан напомни на Грей за собствената им уговорка. Беше се съгласила да спасят Монк и Рейчъл, за да си отмъсти на. Раул. Беше изпълнила своята част от сделката. Сега Грей трябваше да изпълни своята.

Рейчъл седна зад волана.

Този път дори Монк не възрази.

Обаче сложи пушкалото в скута си — насочено към Сейчан. И той не искаше да поема излишни рискове. Оръжието го беше прибрал кардинал Спера от Изкопа под катедралата „Свети Петър“. Монк изглеждаше много доволен да си го върне, почти все едно му бяха върнали ръката.

Рейчъл направи обратен завой и подкара към града.

Летяха по тесните улички с главоломна скорост. Толкова рано сутринта и при разразилата се буря почти нямаше други коли.

Само след минути Рейчъл наби спирачки на площада пред двореца. Колата занесе и забърса със задницата си купчина столове. Гирлянди цветни лампички, тъмни сега, висяха над площада. Изоставен купон, наводнен и опустял.

Изскочиха от колата.

Рейчъл, която беше идвала тук, ги поведе към главния вход. Минаха на бегом през някаква порта, през вътрешен двор, оттам към една странична врата — онази, за която Кат беше казала на Грей.

Езичето на бравата беше отрязано и целият заключващ механизъм — изтръгнат.

Определено не беше почеркът на бивш офицер от разузнаването.

Някой друг се беше вмъкнал вътре.

Грей им махна да се дръпнат назад.

— Останете тук. Аз ще проверя.

— Не че не се подчинявам — каза Монк, — но повече не искам и да чувам за разделяне. Последния път не се получи добре.

— Аз идвам — каза Рейчъл.

— Колкото до мен, откога имаш право да ми казваш къде да ходя и къде да не ходя? — сопна му се Сейчан.

Грей нямаше време да спори — особено щом не можеше да надвие в спора.

Влязоха в двореца. Грей беше проучил и запомнил плана му. Придвижваше се на прибежки, предпазливо, но и без да се бави излишно. След като се натъкна на първия труп, забави малко темпото. Човекът вече изстиваше.

Провери го. Е, това вече беше почеркът на бивш офицер от разузнаването. Продължи напред и едва не се строполи, когато се хързулна на гумена топчица. Успя да се подпре на стената.

Играчките на Кат, без съмнение.

Продължиха, като разритваха топчиците.

Още един труп лежеше близо до входа на кухнята. Трябваше да минат през локвата кръв, за да влязат.

Грей чу гласове. Задържа другите в коридора и напрегна слух.

— Закъснели сме — каза някой.

— Съжалявам. Трябваше да съм сигурен — да измеря всички ъгли.

Кат и Вигор. Спореха. Гласовете им идваха от дупка в средата на кухнята. Появи се светлинка, усили се.

— Кат — извика Грей на колежката си. По коридорите беше видял достатъчно доказателства за уменията й. — Ние сме.

Светлината угасна.

След миг се появи Кат. Пистолетът й бе насочен към тях.

— Ние сме — повтори Грей.

Кат се измъкна от дупката. Грей махна на другите да влязат в кухнята.

Вигор се появи след Кат.

Рейчъл хукна към него. Той разпери ръце и я прегърна.

Кат заговори първа — кимна към коридора и каза:

— Драконовият двор знае къде сме.

— Кардинал Спера отиде при местните власти — отвърна Грей. — Трябва всеки момент да пристигнат.

— Тогава може би ще ни остане достатъчно време — каза Вигор. Все още не беше пуснал Рейчъл.

— За какво?

— За да стигнем до истинското съкровище долу.

— Току-що разгадахме гатанката — допълни Кат.

— И какъв е отговорът? — попита Грей. Очите на Вигор грейнаха. — Светлина.

 

06:14

 

Не можеше да чака повече.

Беше изчакал групата да потегли — и още пет минути, както беше поискал Пиърс, за да имат време да стигнат до двореца. Сега кардинал Спера стана и тръгна към един от въоръжените охранители — русокос млад мъж.

Заговори го на френски — помоли го да го заведе при дежурния ръководител на охраната. Показа му ватиканските си документи.

— Случаят е изключително спешен.

Очите на младежа се разшириха, когато осъзна кой стои пред него.

— Разбира се, кардинал Спера. Веднага.

Младият мъж го изведе от чакалнята през служебен вход, който се отваряше с карта. В дъното на коридора се намираше кабинетът на началника на охраната на летището. Русокосият младеж почука и отвътре сърдито му извикаха да влезе.

Той отвори вратата, обърна се към кардинала… и не видя пистолета със заглушител, който се вдигна към тила му.

Кардинал Спера ахна:

— Не!

Изстрелът прозвуча като суха кашлица. Главата на младежа се пръсна. Кръв оплиска коридора.

Съседната врата се отвори.

На прага й цъфна втори стрелец. Дуло на пистолет се заби в корема на кардинала. Блъснаха го в кабинета. Издърпаха вътре и трупа на охранителя. Трети мъж хвърли парцал на пода отвън и обра кръвта с крак.

Вратата се затвори.

Още един труп лежеше в стаята, отстрани на бюрото.

Покойният шеф на охраната.

Зад бюрото стоеше човек, когото Спера познаваше.

Кардиналът поклати невярващо глава.

— Ти си от Драконовия двор?!

— Всъщност аз съм водачът му. — Мъжът вдигна пистолет изпод плота. — Разчиствам терена тук, докато пристигнат и другите ми хора.

Пистолетът се вдигна по-високо. Дулото просветна.

Кардинал Спера усети силен удар в челото… и после нищо.

 

06:18

 

Рейчъл, Грей, Монк, Вигор и Сейчан стояха пред стъкления под с лабиринта.

Кат стоеше на пост горе, екипирана с радио.

Бяха се спуснали до най-долното ниво в почти благоговейно мълчание. Вигор беше обяснил някои неща за огромния музей, вграден в тази подземна катедрала, но слушателите му като че ли не бързаха да задават въпроси.

Усещането наистина беше като в църква и пораждаше шепот и страхопочитание.

Докато слизаха надолу, Рейчъл се чудеше накъде да погледне по-напред, изтръпнала при мисълта за всичките тези чудеса. Целия си професионален живот беше посветила на опазването и събирането на откраднати антики и произведения на изкуството. А тук имаше неща, пред които бледнееше колекцията и на най-богатия музей. Десетилетия щяха да минат и цял университет с учени щеше да е необходим, за да се опише и каталогизира всичко. Пред необозримостта на времето, сгъстено тук, нейният живот изглеждаше малък и незначителен.

Дори понесената лична психическа травма, истината за срамното минало на семейството й, изглеждаше нещо дребно, миниатюрно петънце на фона на вековете история тук.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-леко й ставаше на душата. Стегата около сърцето й се отпусна. Обзе я приятно чувство на безтегловност.

Грей клекна да огледа стъкления под и очертания с платина лабиринт.

— Това е Дедалов лабиринт — каза Вигор и обясни набързо историята му и връзката с Шартърската катедрала.

— И какво трябва да направим сега? — попита Грей. Вигор тръгна около кръглия под. Беше ги предупредил да останат на гранитния корниз по края на стъкления лабиринт.

— Очевидно това е нова гатанка — каза той. — Освен лабиринта имаме и двойна магнитна арка над нас. И колона от същия материал в центъра. И тези дванайсет плочи от злато в м-състояние. — Той посочи стъклените прозорци, вградени в стената, оформена от последното ниво.

— Разположени са по периферията като цифрите на часовник — продължи той. — Още един. Като пясъчния часовник който ни доведе тук.

— Така изглежда — каза Грей. — Но ти спомена нещо за светлина.

Вигор кимна.

— Светлината винаги е била в основата на всичко. Търсене на първичната светлина от Библията, светлината, която създала вселената и всичко в нея. Точно това трябва да докажем тук. Като с магнетизма и електричеството преди, сега трябва да покажем, че познаваме естеството на светлината… и не просто на някаква светлина. А на светлината, която притежава сила. Или, както я описа Кат, кохерентна светлина.

Грей се намръщи.

— Имаш предвид лазер?

Вигор кимна и извади някакъв предмет от джоба си. Устройство за лазерно насочване, свалено от някое от оръжията на Сигма, помисли си Рейчъл.

— Със силата на тези свръхпроводими амалгами, комбинирани със скъпоценни камъни като диаманти и рубини, древните може да са изобретили някакъв семпъл способ за генериране на кохерентна светлина, някакъв вид древен лазер. Смятам, че познаването на този процес е необходимото условие, за да отворим последното ниво.

— Защо си толкова сигурен? — попита Грей.

— Двамата с Кат измерихме дванайсетте огледални плочи. Те са прецизно нагласени под такива ъгли, че да отразяват и препращат светлина една към друга в постоянен модел. Но за да се затвори кръгът, е необходима мощна светлина.

— Като лазер — каза Монк и огледа с тревога плочите.

— Не мисля, че е необходимо голямо количество кохерентна светлина — каза Вигор. — Също като слабите Багдадски батерии, с които задействахме златната пирамида в Александрия, и тук е необходима някаква минимална сила, която е по-скоро доказателство, че разбираме природата на насочената светлина. Мисля, че енергията, натрупана в плочите, ще свърши останалото.

— А може и въобще де не е енергия — каза Грей. — Ако си прав, че светлината е в основата на тази гатанка, спомни си, че свръхпроводниците могат да съхраняват не само енергия за безкраен период, а и светлина.

— Искаш да кажеш, че малко насочена светлина може да освободи останалата?

— Възможно е — каза Грей. — Как обаче ще отключим верижната реакция? Ще насочим лазера към някоя от стъклените плочи ли?

Вигор посочи ниската магнитна колона, която стърчеше в средата на лабиринта.

— Пиедесталът там е на същата височина като стъклените плочи. Подозирам, че каквото и устройство да са използвали древните, то мястото му е било върху колоната, насочено към един определен прозорец. Стрелката, която удря дванайсетия час.

— И кой по-точно е въпросният прозорец? — попита Монк. Вигор посочи една плоча и каза:

— Истинският север. С Кат обиколихме поне сто пъти, докато определим с компаса къде е север при всичките магнитни материали тук. Но това е плочата. Според мен трябва да поставим лазера върху колоната, да го насочим към тази плоча и да се разкараме по най-бързия начин.

— На мен ми звучи логично — каза Монк. — Имам предвид това да се разкараме.

Грей понечи да направи първата крачка към пиедестала в Центъра, но в този момент радиото му изжужа. Той затисна с Ръка ухото си и се заслуша. Всички го гледаха напрегнато.

— Кат, внимавай — каза той в микрофона. — Приближи се предпазливо. Дай им да разберат, че не си враждебно настроена. И не казвай нищо за нас, докато не си сигурна.

После прекрати връзката.

— Какво има? — попита Монк.

— Кат е забелязала патрул на френската полиция. Влезли са в двореца. Ще отиде да провери. — Грей махна към стълбите. — Това тук ще трябва да почака. По-добре да се качим горе.

Изнизаха се един по един покрай стъкления басейн. Рейчъл изчака вуйчо си. Той не можеше да откъсне очи от стъкления под.

— Може би така е най-добре — каза му тя. — Може би не трябва да рискуваме глупаво с нещо, което не разбираме. Ами ако грешим? — Кимна към огромната колекция от древно познание над главите им. — Ако се поддадем на алчността си, може да изгубим всичко.

Вуйчо й кимна, прегърна я през раменете и двамата поеха нагоре. Но въпреки това Вигор все хвърляше по някой поглед назад.

Бяха стигнали до четвъртото ниво, когато нечий усилен с мегафон глас избумтя заповеднически над тях:

— Tout le mond en le bas la! Sortez avec vos mains sur la tete! Всички замръзнаха.

Рейчъл преведе:

— Искат да излезем с ръце зад тила.

Нов глас извика през мегафона на английски. Беше Кат.

— Командире! Взеха ми радиото, но са от френската полиция. Проверих документите на старшия им.

— Сигурно ги е пратил кардинал Спера — каза Монк.

— Или някой е забелязал светлината тук и се е обадил да съобщи за обир — добави Рейчъл. — Или е заради разбитата ключалка.

— Sortez tout de suite! C’est votre dernier avertissementl — Определено не са доволни — каза Монк.

— Ти какво очакваш при всичките трупове горе? — изхъмка Сейчан.

— Добре — нареди Грей. — Качваме се. Трябва да им кажем, че Раул идва с приятелчетата си.

Тръгнаха отново нагоре. Грей ги накара да приберат пистолетите. Не биваше да изнервят полицаите, така че всички се подчиниха и продължиха нагоре с ръце на тила.

Празната доскоро кухня сега беше пълна с униформени мъже. Рейчъл забеляза Кат, с гръб до една от стените и с ръце на тила като тях. Френските полицаи явно не поемаха рискове.

Веднага ги разделиха и ги накараха да застанат до стената. Старшият насочи фенерчето си в отвора на ямата и сбърчи отвратено нос.

Откъм коридора се чу раздвижване — явно пристигаше по-голям началник. Рейчъл погледна натам и видя стар познат семеен приятел — съвсем не на място тук, но добре дошъл. Кардинал Спера ли го беше повикал?

Вуйчо й също му се зарадва.

— Генерал Ренде! Слава Богу!

Беше шефът на Рейчъл, началникът на нейния отдел. Осанката му беше внушителна, дори и в цивилни дрехи.

Вигор се опита да пристъпи напред, но го бутнаха обратно до стената.

— Трябва да накараш французите да ни изслушат. Преди да е станало късно.

Генерал Ренде изгледа вуйчо й с презрителна усмивка — Рейчъл никога не го беше виждала да се усмихва така.

— Вече е късно.

Зад него се появи Раул.