Лорън Кейт
Водопад (9)

9
Гмуркане в дълбините

Еврика падаше през студена мъгла. Чу близнаците да пищят. Посегна към размазаното очертание на телата им, докато летеше надолу през пролуката в пода на пещерата и навътре в широка, сенчеста пещера.

Тъмнината я погълна. Скръсти ръце на гърдите си, стисната с една ръка орхидеята, а с другата — гръмотевичния си камък. Жълтата панделка я плесна по брадичката, за да й напомни, че е предала онова момиче. Напрегна се за онова, в което щеше скоро да се блъсне — каквото и да беше то. Всеки водопад все свършваше някъде.

Тревожеше се как ще се гмурне във водата, твърде плитка за щита й. Спомените й се върнаха към дъждовната нощ, в която бе умряла баба й Шугър, бавно посиняващите й пети и дрезгавите последни думи на старата жена: „Моли се!“. По някаква причина споменът беше успокояващ. Тя прошепна: „Идвам, Шугър“, после: „Идвам, мамо“.

Започна да пада по-бързо. После се преметна презглава. Ако това бяха последните мигове от живота й, нямаше да ги прекара като пластмасов манекен.

Помисли си за милион неща едновременно — стихотворение със заглавие „Падане“ от Джеймс Дики, което бе прочела в психиатрията, филм за хора, които се самоубиваха, като скачаха от моста „Голдън Гейт“, първия път, когато вкуси бита сметана върху палачинки, болезнената барокова сладост на света, луксът да си позволиш да се почувстваш самотен и тъжен.

Внезапно парашутът се отвори в просторно мъждиво осветено помещение и Еврика видя вода отдолу. От филма за самоубийствата от Голдън Гейт се сети да заеме поза като за сядане, преди да пробие повърхността на водата.

Спусна се под водата, сякаш привързана с ремъци към невидим стол. Щитът изникна около нея. Тя ахна, нададе вик и погледна под себе си. Щитът я беше спасил да не се наниже върху огромно пространство от сталагмити. Острите им върхове се доближиха на сантиметри от кожата й.

Рухна върху повърхността на щита. Опита се да диша, да забави ритъма на препускащото си сърце. Опита се да възстанови онова, за което бе мислила, когато падна, но онези мисли летяха нагоре към мястото, където живееха сънищата — където и да бе то.

Чу викове: някой викаше името й. Силен плясък отхвърли щита назад. Андър плуваше към нея. Пристигна пред щита й и притисна ръце към повърхността му. Изглеждаше обзет от отчаян копнеж да я прегърне.

Еврика пусна орхидеята. Притисна ръце към щита, с длани, опрени в тези на Андър. После бавно притисна чело и рамене към щита. Андър повдигна брадичка, съсредоточен, докато тя притискаше устни към щита.

Тя се взря в него. Устните му бяха леко разтворени. Той се поколеба за момент, после вдигна пръст и леко проследи очертанията на устните й през щита. Тя можеше да почувства съвсем слабия натиск на докосването му, но не и мекотата на кожата му.

Из тялото на Еврика се разля топлина. Бяха хипнотизиращо близо един до друг…

Можеха да доплуват до повърхността и щитът щеше да изгуби силата си, но внезапно Еврика почувства, че между тях винаги може да лежи мощна сила, която я дразнеше нарочно, измъчваше я.

Андър беше стоял дълго време под водата без въздух. В границите на щита си Еврика можеше да диша, но дробовете на Андър сигурно го боляха. Тя се дръпна назад от ръба на щита и посочи към повърхността. Когато Андър кимна, тя вдигна орхидеята и те заритаха и се издигнаха по-високо, все по-високо, докато главата на Еврика се показа на повърхността и щитът се разби отново.

Изправиха се един срещу друг и започнаха да газят из водата, която беше топла като току-що напълнена вана. Ръката й леко се допря до бедрото на Андър. Кракът му се удари в коляното й. Вината й докосна неговата, после се изгуби в тъмната вода. Еврика не знаеше как да остане свързана с него, без да потъне.

— Не ми обръщайте внимание. — Солон им се ухили самодоволно от ръба на езерцето.

Зад Солон Еврика видя вито стълбище, вградено в камъка. Кат и близнаците скочиха от най-долното стъпало и затичаха към нея. Крилатата беседка на баща им се рееше в подножието на стълбите.

Тя размаха орхидеята, за да даде знак, че е добре. Още привикваше към мисълта, че няма да умре.

Тук долу пещерата беше по-тъмна, без украса. Само няколко полилея от сталагмити осветяваха зейналото пространство, но Еврика усещаше, че в тази подземна цистерна имаше нещо повече, отколкото можеше да види от езерцето.

Фонтан от пръски вода изригна зад Еврика. Тя се хвърли напред.

— Само един малък вентилатор — каза Солон. — Не е ново изпитание. Защо не се успокоите и не се покажете на повърхността? Имаме много за обсъждане.

Андър се измъкна от езерото и се обърна да помогне на Еврика. Тя беше подгизнала, той беше сух както винаги.

Солон й подхвърли роба, същата като неговата. Тя я облече върху мокрите си дрехи и изстиска водата от конската си опашка. Кат и близнаците я прегърнаха — приятелката й — високо, брат й и сестра й — ниско.

— И така. Издържа изпитанието — каза Солон. Хвърли поглед към Андър. — Само с малко измама.

Андър се изправи гърди срещу гърди със Солон:

— Тя едва не загина.

Солон се отдръпна с препъване назад, развеселен:

— Някои биха казали, че това е целта. Сигурен съм, че знаеш кого имам предвид. — Обърна се обратно към Еврика: — Приятелят ти е ядосан, защото когато осъзнах, че използва своя Зефир, за да ти помогне, аз използвах моя, за да обезсиля неговия. Тогава падна. — С два пръста изимитира размахващите се крака на падащо момиче и изсвири звука от спускането й.

— Ти искаше да падна? — попита Еврика.

— Искам, е силна дума. Главно не искам в дома ми да въвеждат демонстративно Пазител на Атлантида.

— Вече не съм Пазител на Атлантида — каза Андър. — Името ми е Андър. Подобно на теб, обърнах гръб…

Солон се намръщи и поклати нетърпеливо глава:

— Роден ли си като Пазител на Атлантида, такъв си оставаш винаги. Това е най-злощастната страна на едно отявлено злощастно съществуване. А ти изобщо не си като мен. — Той направи пауза. — Андър? Кръстен на Леандър?

— Да.

— Доста претенциозно, нали? — попита Солон. — Извърши ли вече своя Ритуал на Преминаването?

Андър кимна:

— Навърших осемнайсет през февруари.

Погледът на Еврика се стрелкаше между двамата, опитвайки се да не изостава от събитията. Всичко това беше новина за нея. Представи си рождения ден на Андър, преди месеци в Лафайет. С кого беше празнувал? Каква торта обичаше? И какво беше Ритуал на Преминаване?

— Кого замести? — обърна се Солон към Андър. — Чакай, не ми казвай. Няма да засядам в тази плетеница от объркване просто защото някакво хлапе влиза в пещерата ми като лоша шега.

Еврика хвърли орхидеята и удари Солон в лицето:

— Ето ти цветето, задник такъв.

— Издухай си го в духалката — промърмори Кат.

Солон улови орхидеята за стъблото. Вдигна я към гърдите си и потупа венчелистчетата й.

— Колко време ще ми откупиш? — попита той цветето.

Когато вдигна поглед към Еврика, по лицето му блуждаеше зловеща усмивка:

— Е, сега сте тук, нали? Не е зле да свикна с това. Усамотението и достойнството са временни състояния.

 

 

— Вода, вода за всички? — Солон извади медна гарафа, когато бяха отново горе и вече бяха сухи, седнали около огъня му. Беше раздал одеяла от вълна на алпака, които всички обвиха около раменете си.

Кат сви крака в чифт мокасини на Солон.

— Тези неща ще ме довършат — беше се обърнала към един от черепите на стената, когато изхлузи червените си обувки и наниза токчетата в очните му ямки. — Разбираш ме, нали?

Беседката от пеперудени криле на баща й беше започнала да провисва по време на приключението на Еврика с орхидеята. Нощните пеперуди умираха. Когато беседката увисна чак до земята, тя се разгъна, с не по-вълшебен вид от сиво парцалено одеяло. Докато Солон и Андър пренасяха баща й по-близо до огъня и го подпираха на планина от възглавници, Еврика опипа странната материя на беседката. Крилете на нощните пеперуди се променяха, превръщайки се от тънки, тебеширени листенца в прах.

Тя взе гарафата от Солон, болезнено копнеейки да пресуши съдържанието й на няколко големи глътки. Поднесе я към устните на баща си.

Той пиеше немощно. Пресъхналото му гърло издаваше стържещи звуци, докато се напрягаше да преглъща. Когато явно беше твърде уморен да пие повече, обърна очи към Еврика:

— Предполага се аз да се грижа за теб.

Тя избърса ъгълчето на устата му:

— Грижим се един за друг.

Той се опита да се усмихне:

— Толкова много приличаш на майка си, но…

— Но какво?

Баща й рядко повдигаше темата за Диана. Еврика знаеше, че е уморен, но искаше да остане в мига, да го задържи там със себе си. Искаше да научи колкото можеше повече за любовта, която я беше създала.

— Но си по-силна.

Еврика беше удивена. Диана беше най-силният човек, когото познаваше.

— Ти не се страхуваш да бъдеш неуверена — каза баща й, — или да си близо до другите, когато са неуверени. Това изисква сила, каквато Диана никога не е имала.

— Не мисля, че имам избор — каза Еврика.

Баща й докосна бузата й:

— Всеки има избор.

Солон, който беше изчезнал зад едно висящо килимче, което сигурно водеше към задна стая, се върна, носейки дървен поднос с високи керамични чаши.

— Имам и просеко, ако предпочитате. Аз го предпочитам.

— Какво е „просеко“? — попита Уилям.

— Имаш ли пуканки? — попита Клеър.

— Само ни погледнете — Солон подхвърли празна чаша на Кат, която я улови за дръжката с кутрето си, — правим си малко парти.

— Баща ми има нужда от лекар — каза Еврика.

— Да, да — каза Солон. — Асистентката ми би трябвало да дойде след малко. Тя приготвя прекрасни болкоуспокояващи.

— Освен това раната му трябва да се превърже отново — каза Еврика. — Трябва ни марля, антисептик…

— Когато дойде Филиз. Тя се занимава с нещата, с които не се занимавам аз. — Солон бръкна в джоба на халата си и измъкна ръчно свита цигара. Пъхна я в устата си, надвеси се над огъня и вдиша. Издуха голямо облаче дим с мирис на карамфил. Уилям се закашля. Еврика размаха ръка, за да отклони дима от лицето на брат си.

— Първо — каза Солон, — трябва да знам кой от вас видя през маскировката на вещиците в пещерата ми?

— Аз — каза Клеър.

— Трябваше да се сетя — каза Солон. — Висока е три фута и два инча, а излъчва знанието, че възрастните не стават за нищо. Нейната чудатост още е доста силно изявена.

— Какво е „чудатост“? — попита Кат, но Солон само се усмихна на Клеър.

— Клеър ми е сестра — обясни Еврика. — Тя и Уилям са близнаци.

Солон кимна на Уилям и издиша дима през ъгълчето на устата си, за да прояви вежливост.

— Какъв е твоят клон от магията?

— Още решавам — каза Уилям. Не го беше замислил като шега — за Уилям магията беше реална.

Изгубеният Пазител на Атлантида подпря цигарата на сталагмита, който използваше като пепелник:

— Разбирам.

Андър вдигна цигарата и я подуши, сякаш никога преди не беше виждал такова нещо.

— Как можеш да пушиш?

Солон грабна цигарата:

— Отказал съм се от милион удоволствия, но съм верен на това.

— Но какво ще стане със Зефира ти? — попита Андър. — Как можеш все още…

— Дробовете ми са съсипани. — Солон си дръпна от цигарата и издиша огромно кълбо дим. — Когато преди миг ви отклоних от посоката, това беше първият път от цяла вечност, когато използвам Зефира си. Предполагам, че ако смъртта ми зависи от това, все още бих могъл да издигна кордон. — Почука връхчето на цигарата. — Но предпочитам това малко развлечение.

Извърна се с висяща от устните му цигара и отскубна цветовете на орхидеята от клонката им. Пусна ги в стъклена бутилка от газирана вода, броейки цветчетата под нос, сякаш бяха скъпоценни златни монети.

— Какво ще правиш с тези? — попита Клеър.

Солон се усмихна и продължи чудатата си работа. След като напълни бутилката, извади черна кадифена кесийка от джоба си и изсипа останалите венчелистчета с цвят на аметист в нея.

— Ще запазя тези за някой не толкова дъждовен ден — каза той.

— Сега, след като си получи малкото цвете — каза Кат, — има ли някакъв шанс да успея да използвам телефон или да се възползвам от нечия безжична връзка?

— Той живее под скала — каза Еврика. — Съмнявам се, че е свързан към широкочестотен обхват. — Хвърли поглед към Солон: — Кат беше разделена от семейството си. Трябва да се свърже с тях.

— Тук долу сме извън мрежата — каза Солон. — На две мили западно оттук имаше интернет-кафе, но сега всичко това е под вода, благодарение на Еврика. Водата отнесе цялата световна мрежа.

Кат зяпна към Еврика:

— Ти уби интернет.

— Вещиците може да знаят къде е семейството ти — продължи Солон, — но те не осигуряват информация даром. — Хвърли поглед към пълната с цветчета бутилка. — Бих помислил три пъти, преди да стана длъжник на онези чудовища.

— Срещнахме ги — каза Еврика. — Те ни помогнаха да те намерим. Пренесоха татко и…

— Знам. — Солон се обърна към разпадналата се беседка. Леко прокара ръка по праха от крилете на пеперудите. — Бих разпознал останките на любимките си навсякъде.

— Могат ли вещиците наистина да свържат Кат със семейството й? — попита Еврика.

— Могат да правят много неща. — Солон запрати долу кадифената кесия и посегна към една торба с връзки зад гърба си. Изсипа множество цветни камъни и започна да ги прехвърля. — Търсещи плячка лешояди. Развратни харпии. Срещнахте ли Есме? Младата — много красива?

— Не им чухме имената — каза Еврика.

— Никога няма да успеете — и никога не трябва да я наричате с него. Имената им се пазят в тайна от всички, освен от други вещици на мълвата. Всеки, който познава някоя, трябва да се преструва, че не е така.

— Тогава защо да ми казва името си? — попита Еврика.

— Защото Есме е най-умната и най-прекрасната, и следователно — най-ужасната.

— А маскировката на вещиците? — Клеър се примъкна по-близо до Солон, който й отправи тревожна усмивка, сякаш никой не се беше допирал близо до него от години.

— Плащам на проклетите вещици да омагьосват входа към пещерата ми. Маскировката е специален камуфлаж, за да не може семейството ми да ме намери. Недоловима е за сетивата или се предполага да е. Ще поискам да ми върнат заплащането. — Погледна Андър. — Как все пак стигна толкова далече?

— Отдавна възнамерявам да те открия…

— Лесно ти е да го кажеш сега, но никога нямаше да ме откриеш сам. — Солон направи страховита гримаса като някой от черепите си. После се изправи и отново изчезна зад висящия гоблен. Еврика чу звуци от рязко отваряне и затръшване на вратички на шкафове.

— Не съм заплаха за теб, Солон — обади се Андър. — Мразя ги толкова, колкото ги мразиш и ти.

— Невъзможно — заяви Солон, когато се върна миг по-късно, с ледена бутилка просеко в едната ръка и висока тясна чаша за шампанско в другата. Рязко посочи с глава към Еврика. — Ти имаш нея. Моята Библис е мъртва.

Еврика потърси опипом чантата си, за да се увери, че „Книгата на любовта“ още е в нея. Библис беше една от предишните притежателки на книгата и момиче от Линията на сълзите. Андър беше казал на Еврика, че Пазителите на Атлантида са я убили.

Солон оглеждаше изучаващо Еврика:

— Приличаш на нея.

— На Библис?

— На майка ти.

Баща й повдигна брадичка:

— Как така твърдиш, че си познавал Диана?

— Тя ме посети тук преди няколко години. — Солон измъкна корковата тапа на бутилката си. — Опа! — викна, когато тя се изстреля като ракета от челото на един череп и заседна в очната орбита на друг. В очните орбити на доста черепи имаше забити тапи.

— Майка ми… — поде Еврика.

— Тази жена беше истински диамант. — Солон вдигна чашата си в наздравица за Диана. — Как е тя?

— Тя… — Еврика не знаеше как да довърши това изречение.

— Проклети да са — прошепна Солон и Еврика си даде сметка, че той знаеше за плановете на Пазителите на Атлантида. — Ти знаеше ли, че е сключила споразумение с тях?

— Какво?

— Закле се да ти попречи да плачеш — каза Солон — и да пази истината за произхода ти в тайна от теб. В замяна, от тях се очакваше да те оставят жива.

Диана никога не беше споменавала договор с Пазителите на Атлантида или пътуване до Горчивия облак. Никога не беше споменавала толкова много неща. Диана знаеше пред какво е изправена Еврика, но не беше носила бремето на Еврика. Тя не беше момиче от Линията на сълзите — не беше родена в ден, който не съществува, не беше дете без майка и майка без деца, нито беше възпитавана да сдържа чувствата си, докато избухнеха от вътрешността й. Диана беше най-големият съюзник на Еврика, но никога не беше разбирала истински какво е да си като Еврика.

И въпреки това майка й беше имала дарба да оставя хаоса да се върти вихрено, докато смисълът му се оформи. Еврика докосна колието си и остави пронизващото чувство от липсата на майка й да я обземе.

— Диана знаеше, че ще се разберем — каза Солон.

Еврика примижа:

— Така ли? Разбираме ли се?

— Мисля, че думите й бяха: „Ако се преживеете взаимно, ще станете големи приятели“ — каза Солон. — Редно е да те предупредя, че съм много труден за убиване.

— И аз така — каза Еврика. — Повярвай ми, опитвала съм.

— Така ли? — Солон погледна Еврика с възхищение. — Сега знам, че ще станем приятели.

— Вече не съм склонна към самоубийство. — Еврика не знаеше защо каза това — може би беше заради близнаците, може би заради себе си. Във всеки случай, беше вярно.

— Какво те кара да искаш да живееш? — попита Солон. — Нека отгатна. — Щракна с пръсти: — Искаш да спасиш света.

— Мислиш, че това е шега? — попита тя.

— Разбира се, че е шега. — Солон рязко посочи с палец към Андър. — Особено по отношение на него. Той е влюбен в теб.

— Ти не ни познаваш — каза Андър. — Дойдохме тук за помощ в побеждаването на Атлас, не за изкривените ти възгледи за любовта. Диана сигурно те е накарала да обещаеш да помогнеш на Еврика. Ще го направиш ли, или не?

— Говориш все едно си единствен и неповторим. — Солон говореше сякаш знаеше, че думите му уязвяват, и се наслаждаваше на това. — И останалите. Вие сте страничната вреда от една тийнейджърска авантюра, която тези двамата бяха твърде погълнати от себе да предотвратят.

— Хей — обади се Кат. — Аз съм два пъти по-погълната от себе си, отколкото Еврика.

— Но не и на една десета толкова смъртоносна — каза Солон.

Зад Солон, от водопада падаше снежнобяла вода. Еврика огледа мястото, където се бе намирала орхидеята. Не знаеше какво беше очаквала от Солон, но със сигурност не беше това.

— Защо майка ми е мислела, че ще ми помогнеш?

— Защото мога — каза Солон — и би трябвало. Надявам се, че се учиш бързо. Имаме време само до пълнолунието, преди този глупав свят да стигне до глупавия си край.