Лорън Кейт
Водопад (4)

4
Нова кръв

Дъжд притискаше Еврика към пропастта. Беше се приземила върху китката, счупена при катастрофата, която погуби Диана. Китката вече се подуваше. Агонията беше позната; разбра, че я бе счупила отново. Помъчи се да се изправи на колене, докато останките от вълната я заляха отново.

Напряко през тялото й падна сянка. Дъждът сякаш се скоси.

Андър стоеше над нея. Едната му ръка стискаше тила й; другата милваше бузата й. От топлината му на Еврика й беше трудно да си поеме дъх. Гърдите му докосваха нейните. Чувстваше биенето на сърцето му. Очите му бяха толкова завладяващо сини, че тя си ги представи как хвърлят тюркоазена светлина по кожата й, правейки я да изглежда като потънало съкровище. Устните им бяха на сантиметри разстояние.

— Наранена ли си?

— Да — прошепна тя, — но това не е нищо ново.

С тялото на Андър, притиснато към нейното, върху Еврика не падаше дъжд. Тежки капки вода се събраха във въздуха над тях и тя осъзна, че кордонът му я покриваше. Посегна нагоре и го докосна. На допир беше гладък и лек, малко гъбест. Около него се носеше усещане за нещо, което тепърва ще настъпи, като уханието на цъфтящия през нощта жасмин, когато завиеш зад някой ъгъл през пролетта. По стените на кордона се плъзгаха дъждовни капки. Еврика се вгледа в очите на Андър и се заслуша в дъжда, който падаше навсякъде по земята, но не и по тях. Андър беше подслонът; тя беше бурята.

— Къде са другите? — попита тя.

Образи на близнаците, отнесени в морето, изпълниха ума на Еврика. Тя скочи на крака и застана пред кордона на Андър. По лицето й се стече дъжд и покапа от ръкавите й върху обувките.

— Татко! — извика тя. — Кат! — Не можеше да ги види. Небето приличаше на дълбокия край на басейн, който постоянно ставаше все по-дълбок.

Еврика се бе подслонила в обятията на Андър само за едва доловим миг, но това я беше изплашило. Не можеше да позволи на желанието да я разсейва от работата, която трябваше да свърши.

— Еврика! — Гласът на Уилям звучеше далечен.

Тя затича тромаво към него. Вълната беше наводнила последния участък на пътеката им от скалата до сушата, така че Еврика трябваше да скочи обратно във водата и да гази десет фута срещу течението, за да стигне до брега. Андър дойде при нея. Водата стигаше до ребрата им, не достатъчно високо, за да достигне до гръмотевичния й камък. Ръцете им се намериха взаимно под водата, държейки се здраво, докато успяха да се измъкнат един друг.

Странни склонове от бледосива скала се простираха пред Еврика. В далечината по-високи скали образуваха причудлив хоризонт от тесни конуси, сякаш Бог беше оформил огромни възвишения от камък с грънчарско колело. Сред скалите внезапно се появи нещо синьо — Уилям, в подгизналата си пижама със Супермен, размаха ръка.

Еврика скъси разстоянието между тях. Уилям пъхна палец в устата си. По челото и ръцете му имаше петна от кръв. Тя го сграбчи за раменете, огледа тялото му за рани, после го притисна към гърдите си.

Той положи глава на рамото й и се захвана със свит пръст за ключицата й, както правеше винаги.

— Татко е ранен — каза Уилям.

Еврика огледа скалите; ледената вода стигаше до глезените й.

— Къде?

Уилям посочи голям каменен блок, издигащ се като остров от една локва. С брат си в ръце и Андър до нея, Еврика зашляпа покрай скалата. Видя задната част на черните джинси на Кат и украсения й с дантели плетен на една кука пуловер. Обувките от естествена кожа с тънки остри токчета, които Кат си беше купила със спестявани шест месеца пари от гледане на деца, бяха затънали в калта. Еврика се наведе към земята.

— Какво стана? — попита тя.

Кат рязко се завъртя. Спечена кал покриваше лицето и дрехите й. От плитките й, които започваха да се разплитат, капеше дъжд.

— Добре си — промълви тя, после отстъпи встрани, за да разкрие две тела зад гърба си. — Баща ти…

Баща й лежеше на една страна в подножието на каменния блок. Беше гушнал Клеър толкова плътно до себе си, че изглеждаха като едно същество. Очите му бяха плътно затворени. Нейните бяха неестествено широко отворени.

— Опитваше се да я предпази — каза Кат.

Когато Еврика се втурна към тях, умът й превъртя спомените й назад към хилядите път, когато баща й я беше закрилял. В стария си син „Линкълн“, преметнал дясната си ръка напряко върху тялото на Еврика на пътническата седалка всеки път, когато натиснеше силно спирачките. Вървящ през памуковите поля на Ню Иберия, с рамо, засланящо Еврика от прашната следа на трактор. Когато бяха спуснали празния ковчег на Диана в земята и Еврика искаше да го последва, баща й се бе разтреперил от усилието да я удържи.

Тя внимателно повдигна ръката му от Клеър.

— Вълната ги подхвана и ги запрати на скалата, и… — Кат преглътна и не можа да продължи.

Клеър се изплъзна и се освободи, после размисли и се опита да се промъкне отново в ръцете на баща си. Когато Кат я прегърна, Клеър размаха юмруци и проплака:

— Мъчно ми е за Скуот!

Скуот беше кучето им, кръстоска между лабрадор и пудел. Близнаците го използваха главно като мека мебел за сядане. Веднъж беше преплувал лагуната срещу течението, за да настигне Еврика и Брукс в едно кану. Когато пристигна на брега и изтръска козината си, имаше цвят на мляко с шоколад. Един Господ знаеше какво бе станало с него в бурята. Еврика се почувства виновна, че изобщо не се беше сетила за Скуот, откакто започна предизвиканият от нея потоп. Огледа внимателно Клеър, страха в очите й, и разпозна веднага онова, което сестра й не смееше да каже: мъчно й беше за майка й.

— Знам, че ти е мъчно — каза Еврика.

Провери пулса на баща си: още туптеше, но ръцете му бяха бели като кост. Тъмна синина обезобразяваше лявата страна на лицето му. Пренебрегвайки божата в китката си, Еврика прокара пръсти по слепоочието на баща си. Синината се разпростираше зад ухото му, по протежение на врата, към лявото рамо, което беше дълбоко порязано. Усети мириса на кръвта. Тя се събираше в локви в песъчливите процепи между улеите на скалата, лееше се като река от извора си. Наведе се по-близо и видя костта на раменната му лопатка, розовата тъкан близо до гръбнака му.

За миг затвори очи и си спомни двата скорошни пъти, когато се събуди в болница: веднъж след автомобилната катастрофа, която й отне Диана, и веднъж — след като погълна онези тъпи хапчета, защото животът без майка й бе невъзможен. И двата пъти баща й беше там. Сините му очи се бяха налели със сълзи, когато нейните се отвориха. Каквото и да направеше тя, нищо не можеше да го накара да спре да я обича.

Едно лято в Кисачи си направиха дълга разходка с велосипеди. Еврика беше избързала напред, радвайки се, че е извън погледа на баща си, докато се изтощи, когато правеше остър завой. На осем години болката от ожулените лакти и колене бе заслепяваща, а когато зрението й се проясни, баща й беше там и измъкваше късчета чакъл от раните й, използвайки тениската си като компрес, за да спре кръвта.

Сега тя разкопча собствената си риза, разсъбличайки се по късото потниче, което носеше под нея, и уви плата колкото можеше по-стегнато около рамото му.

— Татко? Чуваш ли ме?

— И татко ли ще умре като мама? — проплака Клеър, което накара Уилям да се разхленчи.

Кат избърса кръвта от лицето на Уилям с дългата си плетена жилетка. Отправи към Еврика объркан поглед, който казваше: „Сега какво ще правим, мамка му?“. Еврика с облекчение осъзна, че Уилям не беше ранен; от кожата му не течеше кръв.

— Татко ще се оправи — каза Еврика на брат си и сестра си, на баща си, на себе си.

Баща й не помръдваше. През импровизирания турникет на Еврика се процеждаше ужасно много кръв. Още докато дъждът отмиваше бликащата кръв, потичаше още.

— Еврика — изрече Андър зад нея. — Разгневих се и моят Зефир…

— Не си виновен ти — каза тя. Преди всичко никой от тях нямаше да е тук, ако Еврика не беше заплакала. Баща й щеше да си е у дома, приготвяйки бамя на опръсканата си с мазнина печка, пеейки: „Няма слънце“ на Рода, която нямаше да е мъртва. — Вината е моя.

Тя си спомни нещо, което един от терапевтите й беше казал за вината: как нямаше значение чия е вината за нещо, след като то вече е сторено. Това, което имаше значение, беше как реагираш, как се съвземаш. Възстановяването бе това, върху което Еврика трябваше да се фокусира: това на баща й, на света… също и на Брукс. Но не знаеше как някой от тях би могъл да се възстанови от толкова дълбока рана.

Копнеж по Брукс я връхлетя като внезапна буря. Той винаги знаеше какво да каже, какво да направи. Еврика все още се бореше да приеме, че тялото на най-стария й приятел сега беше обсебено от древно зло. Къде беше Брукс сега? Дали беше толкова жаден, изстинал и уплашен, колкото беше Еврика? Възможни ли бяха тези нюанси на чувства за някой, слял се с чудовище?

Трябваше по-рано да разпознае промяната в него. Трябваше да намери някакъв начин да помогне. Може би тогава нямаше да се разплаче, защото когато имаше Брукс, на когото да се облегне, Еврика можеше да се справи с нещата. Може би нищо от това нямаше да се случи. Но всичко това се бе случило.

Баща й дишаше повърхностно, все още със здраво затворени очи. За няколко секунди като че ли се отпусна по-спокойно, сякаш беше откъснат от болката — после агонията се върна в изражението му.

— Помощ! — изкрещя тя, усещайки липсата на Диана по-силно, отколкото можеше да понесе. Майка й щеше да й каже да намери път за измъкване от тази лисича дупка. — Как ще намерим помощ? Лекар. Болница. Той винаги държи картата за застраховката си в портфейла в джоба си…

— Еврика. — Тонът на Андър й подсказа, че, разбира се, нямаше да има помощ, че плачът й беше направил помощта невъзможна.

Кат потръпна:

— Алармата ми ще звънне всеки миг. А когато се срещнем при шкафчето ти преди латинския и ти разкажа за безумния си сън, ще разкрася историята, за да направя тази част много по-забавна.

Еврика огледа голите пусти планини:

— Ще трябва да се разделим. Някой трябва да остане тук с татко и близнаците. Другите двама ще потърсят помощ.

— Къде ще потърсят? Някой има ли понятие къде сме? — попита Кат.

— На луната сме — каза Клеър.

— Трябва да намерим Солон — каза Андър. — Той ще знае какво да прави.

— Близо ли сме? — попита Еврика.

— Опитах се да ни насоча към един град, наречен Кушадасъ, на западното крайбрежие на Турция. Но това не прилича на никоя от снимките, които проучвах. Бреговата линия е…

— Какво? — попита Еврика.

Андър извърна поглед:

— Сега е различна.

— Искаш да кажеш, че градът, където се опитваше да ни заведеш, е под водата — каза Еврика.

— Срещал ли си изобщо тоя тип Солон? — попита Кат. Тя обикаляше местността и събираше големи наръчи водорасли, като ги трупаше под едната си мишница.

— Не — каза Андър, — но…

— Ами ако е толкова противен като останалите от ужасното ти семейство?

— Не е като тях — каза Андър — Не може да бъде.

— Не че е вероятно някога да узнаем — рече Кат, — защото нямаме представа как да го намерим.

— Мисля, че мога. — Андър бързо прокара пръсти през косата си — нервен навик.

Кат рязко избърса дъжда от бузите си и седна с купчината си водорасли в скута. Започна да връзва на възел ивици от тях и да ги съединява, докато почти започнаха да наподобяват одеяло. За бащата на Еврика. Еврика се почувства глупаво, че не се беше сетила да направи същото.

— Мисли, че може? — промърмори Кат на одеялото си.

Андър наведе лице към това на Кат:

— Имаш ли представа какво е да отхвърлиш всичко, в което са те възпитали да вярваш? Единственото истинско нещо в моя свят е това, което изпитвам към Еврика.

— Ако не видя семейството си никога повече… — поде Кат.

— Това няма да се случи. — Еврика се опита да се намеси като посредник. — Кой идва с мен да намерим помощ?

Кат заби поглед надолу към водораслите. Еврика осъзна, че тя плаче.

Раната на баща й беше сериозна, но той поне беше тук с Еврика и близнаците. Кат дори не знаеше къде е баща й. Сълзите на Еврика бяха стопили близките на Кат. Тя нямаше представа какво е станало с когото и да е от тях. Всичко, което имаше, беше Еврика.

— Кат… — Еврика протегна ръка към приятелката си.

— Знаеш ли какво беше последното нещо, което казах на Барни? — каза Кат. — Казах му да изяде две изпражнения и да умре. Не може това да са последните думи, които казвам на брат си. — Тя захлупи лице в ръцете си. — С мама трябваше да ходим на онзи урок по опера, където те учат как да пееш фалцет. Татко обеща да ме претърколи по пътеката в църквата на сватбата ми… — Тя се взираше в бащата на Еврика, в полусъзнание в калта, и сякаш виждаше собствения си баща. — Трябва да оправиш това, Еврика. И не както когато залепи с тиксо счупеното огледало за обратно виждане на майка си. Имам предвид, наистина да оправиш, ами… всичко.

— Знам — каза Еврика. — Ще намеря помощ. Ще се обадиш на семейството си. Ще кажеш на Барни това, което вече знае: че го обичаш.

— Правилно. — Кат подсмръкна. — Ще остана тук. Вие двамата вървете. — Тя положи върху бащата на Еврика одеялото си от водорасли, после седна нещастно на една скала. Придърпа близнаците в скута си и се опита да покрие главите им с дългата си плетена жилетка. Това беше момиче, което отказваше да се включва в летни излети с къмпинг, ако имаше и най-нищожна вероятност да заръми.

— Дай да ти помогна. — Еврика се опита да простре жилетката над близнаците и приятелката си. Почувства полъх на топлина зад гърба си и рязко се обърна.

Под една скална извивка, разклоняваща се от каменния блок, Андър беше стъкнал малък огън, използвайки довлечени от течението парчета дърво.

— Как направи това? — попита тя.

— Нужни са само две дихания, за да се изсуши дървото. Останалото беше лесно. — Той повдигна едно крайче на одеялото от водорасли и разкри купчина сухи клонки и по-големи късове дърво. — Ако ти трябва още гориво, преди да се върнем — каза на Кат.

— Най-добре е да останеш при баща ми — каза Еврика на Андър. — Твоят кордон би могъл да го предпази…

Той извърна поглед:

— Близките ми могат да издигат кордони, по-големи от футболни игрища. Аз не мога да предпазя дори някой, който стои точно до мен.

— Но там, в ръцете ти, тогава, след вълната… — каза Еврика.

— Това просто се случи, без да опитвам, но когато опитам — Той поклати глава. — Все още овладявам силата си. Казват, че става по-лесно. — Той хвърли поглед през рамо, сякаш подсетен за семейството си. — Добре е да побързаме.

— Дори не знаеш къде сме, къде отиваме…

— Познавам две неща — каза Андър, — вятъра и теб. Вятърът е начинът, по който преведох всички ни през този океан, а ти си причината да го направя. Но мога да ти помогна само ако ми имаш доверие.

Еврика си спомни деня, когато той я откри да тича в гората в невинния дъжд. Беше я предизвикал да намокри гръмотевичния си камък. Тя се беше засмяла, защото звучеше толкова абсурдно. Човек можеше да намокри всичко.

Ако се окаже, че съм прав, обещаваш ли да ми се довериш?

На Еврика й харесваше да му се доверява. Доставяше й физическо удоволствие да му се доверява, да докосва върховете на пръстите му и да изрича гласно: „Доверявам ти се“.

Погледна зад гърба си и видя една мълния да поразява далечна вълна. Запита се какво ли ставаше в момента на удара. Обърна се и се загледа към планините и се зачуди какво ли се намираше от другата страна.

Затегна хватката си върху лилавата платнена чанта под мишницата си. Където и да отиваше, там отиваше и „Книгата на любовта“. Наведе се да целуне баща си. Клепачите му се напрегнаха, но не се отвориха. Тя прегърна близнаците.

— Останете тук с Кат. Грижете се за татко. Ние няма да се бавим.

Очите й срещнаха тези на Кат. Почувства се ужасно, че си тръгва.

— Какво? — попита Кат.

— Ако не бях толкова гневна и депресирана — каза Еврика, — ако бях една от онези щастливи хора в коридора, мислиш ли, че сълзите ми щяха да направят това?

— Ако беше една от онези щастливи хора в коридора — каза Кат, — ти нямаше да си ти. Имам нужда ти да си бъдеш ти. Баща ти има нужда ти да си бъдеш ти. Ако Андър е прав и ти си единствената, която може да спре този потоп, целият свят има нужда да бъдеш себе си.

Еврика преглътна:

— Благодаря.

Кат кимна към каменистите хълмове:

— Така че продължавай с лошото си „аз“.

Ръката на Андър се промъкна в тази на Еврика. Тя я стисна и се отправи във вътрешността на сушата, като се надяваше Кат да е права и се питаше колко е останало за спасяване от света.