Лорън Кейт
Водопад (26)

26
Прогонен

Брукс не падаше за първи път.

Вълна от дежавю връхлетя Еврика, докато облягаше глава на гърдите му.

Бяха на девет години. Беше лятото, преди родителите на Еврика да се разведат, така че тя все още имаше цялостно и весело сърце, усмивка в тон с него. Не знаеше, че в света съществува загуба, крадец, винаги готов да те цапне и да отмъкне всичките ти притежания.

Онова лято Еврика и Брукс бяха прекарвали залезите високо във величествения американски орех в задния двор на Шугър, отвъд градските предели на Ню Иберия. Брукс имаше високо подстригана коса и светещи маратонки „Пауър Рейнджърс“. Еврика имаше ожулени колене и разстояние между предните зъби. Беше изпокъсала безбройните роклички с набори, които Диана непрекъснато смъкваше от тавана.

Случи се в един неделен следобед. Може би това обясняваше защо неделите винаги караха Еврика да се чувства самотна. Брукс се бе заигравал с текста на любимата й песен на Том Т. Хол. „Така стигнах до Мемфис“. Еврика се опитваше да му приглася. Подравни се от импровизациите му и го блъсна. Той изгуби равновесие и се търкулна назад. В един миг пееше с нея, а в следващия…

Опита се да го улови. Той падаше цяла вечност, кафявите му очи бяха приковани върху нейните. Лицето му се смали; крайниците му станаха неподвижни. Той се приземи по гръб, грубо, с извит под тялото му ляв крак.

Еврика още чуваше писъка си. Беше скочила от клона на земята. Отпусна се до него на ожулените си колене. Първо се опита да отвори със сила клепачите му, защото усмивката на Брукс беше главно в очите му и тя имаше нужда да я види. Беше изрекла името му.

Когато той не помръдна, нито отговори, тя започна да се моли:

Аве Мария, пълна с благодат…

Повтаряше го отново и отново, докато думите се оплетоха и вече звучаха безсмислено. После си спомни нещо, което беше виждала по телевизията. Притисна уста към неговата…

Ръцете на Брукс я обгърнаха и той я целуна, дълго и дълбоко. Веселите му очи се отвориха рязко.

— Хванах те.

Тя го зашлеви.

— Защо го направи? — Тя обърса устни в опакото на ръката си и огледа блясъка, който тяхната целувка бе оставила под кокалчетата й.

Брукс разтри бузата си:

— За да знаеш, че не ти се сърдя.

— Може би сега аз съм ти сърдита.

— Може би не си. — Той се ухили.

В онези дни беше невъзможно да се сърди дълго на Брукс. Той бе изкуцукал обратно до дървото и докато се качваше по клоните му, пееше нов, по-ужасен текст на песента:

Ако блъснеш някой достатъчно силно,

ще паднеш със него накъдето и да се устреми —

точно ей така стигнах до Мемфис

точно ей така стигнах до Мемфис.

Не говориха за целувката никога повече.

 

 

Сега, на земята в непознатата гора, Еврика зарови лице в гърдите му. Тялото му изглеждаше спокойно. Тя се запита дали Атлас най-сетне си беше отишъл и беше изоставил тялото на най-добрия й приятел.

Тя вдигна глава и огледа галактиката от лунички по бузите на Брукс. Отметна косата от очите му. Опипа белега от раната му. Кожата му беше топла. Дали устните му бяха?

Целуна го леко: подобно на малко момиче, се надяваше да го съживи, подобно на малко момиче се надяваше той да се преструва.

Можеше да задържи устните си притиснати към неговите завинаги — като покаяние за това, че беше достатъчно глупава да остане с Атлас, достатъчно глупава да довлече тялото на Брукс тук, достатъчно глупава да зареже всички други, които обичаше.

Той се размърда.

— Брукс? — Тя преглътна с усилие и изрече: — Атлас?

Очите му бяха затворени. Не изглеждаше да е в съзнание — но тя беше почувствала нещо да помръдва. Огледа го изучаващо. Гърдите му не помръдваха, клепачите му бяха неподвижни.

Ето пак.

Пръстите на Еврика започнаха да вибрират, щом докоснаха раменете му. Лек бриз повя над Брукс. Топло, жужащо усещане се разнесе към ръцете и тила й. Отдръпна ръце от раменете на Брукс, когато от гърдите му се надигна нажежена до бяло гореща светлина и започна да кръжи над тялото му.

Чия същност беше това — на Брукс или на Атлас? Бяха споделяли тялото, както призраците споделяха Овидий. Еврика можеше не толкова да види същността, колкото да я усети. Прокара през нея трепереща ръка.

Студена.

По роената трева прозвучаха стъпки. Момче приблизително на нейната възраст застана над нея. Не го беше виждала никога преди и въпреки това й беше познат.

Разбира се — беше го виждала изобразен на илюстрациите в „Книгата на любовта“.

Атлас не беше красив, но у него имаше нещо примамливо. Усмивката му беше уверена. Носеше блестящи, изящно ушити дрехи във форми и части, за които Еврика нямаше думи. Блещукаха в златно и червено, сякаш изработени от рубини. Червеникавокафявата му коса беше къдрава и буйна. Светлата му кожа беше леко луничава, а очите бяха с мек цвят на бакър — но объркани, празни. Гледаха покрай нея, в някаква далечина, която само те можеха да видят.

Тя се изправи и ръстът й се изравни с неговия. Беше с нея от толкова отдавна, но сега беше първият миг, в който се срещаха.

— Атлас.

Той дори не я погледна.

Нажежената до бяло светлина над тялото на Брукс се понесе като вихър към момчето и тя разбра, че това не беше душата на най-добрия й приятел. Беше Атлас, изоставящ тялото на Брукс, за да си върне своето собствено. Но къде беше душата на Брукс? Атлас затвори очи и пое бялата нажежена светлина навътре в гърдите си.

След миг, когато отвори очи, те се бяха променили в наситен, пронизващ кафяв цвят, като сърцевината на секвоя — далеч по-различни от ирисите, които имаше преди. Еврика разбра, че стоеше пред най-могъщия човек, когото бе срещала някога.

Коленичи отново до Брукс. Гръдният му кош вече не беше топъл. Какво щеше да стане, ако тя заплачеше отново? Можеха ли сълзите й отново да залеят Атлантида и да изпратят всички тях обратно под водата? Какво щеше да стане с прахосаните мъртъвци?

Атлас наклони глава:

— Спести си сълзите.

Гласът му беше наситен и плътен и имаше странен акцент. Еврика го разбра — и разбра, че той не говореше английски. Той също коленичи над Брукс.

— Не знаех, че е красив. Никога не мога да определя дали вътрешността съответства на външността. Знаеш какво имам предвид.

— Не говори за Брукс — каза тя. Тя също не говореше на английски. Интуицията за далечния непознат език сигурно течеше през нейната Линия на сълзите. Езикът на Атлантида се лееше плавно от устните й, едва доловимо го усещаше как се превежда в ума й.

— Не мисля, че сме се запознали подобаващо. Казвам се…

— Зная кой си.

— А аз зная коя си ти, но представянията не са просто проява на любезност, те са закон в моята страна, в моя свят. — Той я хвана за ръката и й помогна да се надигне. — Трябва да бъдеш моя приятелка, Еврика. Само на мен са ми позволени врагове.

— Никога няма да бъдем приятели. Ти уби най-добрия, който имах.

Устните на Атлас се извърнаха надолу, когато той хвърли поглед към Брукс за миг.

— Знаеш ли защо го направих?

— За теб той беше просто съд — каза тя, — начин да получиш каквото искаш.

— И какво искам? — Атлас се взря в очите й и зачака.

— Знам за Запълването.

— Забрави Запълването. Искам теб.

— Искаш сълзите ми.

— Ще го призная — каза Атлас. — Отначало за мен ти беше просто още едно момиче от Линията на сълзите. Но после те опознах. Ти всъщност си много пленителна. Какво странно, тъмно и извратено сърце имаш. И какво лице! Контрастите ме привличат. Колкото повече време прекарвах в онова тяло — той въздъхна и кимна към Брукс, — толкова по-голяма наслада изпитвах да съм близо до теб. После ти изчезна с…

— Андър — каза Еврика.

— Никога не изричай това име в моето кралство! — изкрещя Атлас.

— Заради Леандър — промърмори Еврика. — Брат ти, който откраднал…

Атлас сграбчи Еврика за гърлото:

— Всичко от мен. Разбираш ли? — Хватката му се разхлаби. Той се овладя, поемайки си дъх. — Той вече е изхвърлен от живота и на двама ни. Няма да мислим повече за него.

Еврика извърна поглед. Щеше да се опита да не мисли за Андър. Това щеше да направи мисията й по-лесна, макар да беше невъзможно.

— Когато ти си отиде — каза Атлас, — призракът на твоята красота ме преследваше.

— Искаш от мен едно нещо…

— Искам винаги да съм близо до теб. А аз получавам каквото искам.

— Отдавна не си получавал каквото искаш.

— Не беше нужно да те водя тук — каза Атлас. — Видях сълзите ти да пълнят лакриматориума. Можех да го взема и да те оставя да гниеш в онези планини. Помисли си за това. — Той направи пауза и се взря в короните на дърветата на хиляди футове над тях. — Толкова добре се разбирахме — прошепна във вече здравото й ухо. — Спомняш ли си целувката ни? През цялото време знаех, че знаеш, че съм аз, точно както предполагам, си знаела, че зная, че ти е известно. Никой от нас не е тъпак, така че защо не спрем да се преструваме?

Той посегна към нея с топла, силна ръка. Еврика рязко се отдръпна, умът й жужеше. Имаше нужда да поднови преструвката, да не спира никога, ако имаше намерение да оцелее. Трябваше да го измами, а не знаеше как.

— Иска ли ти се да ме беше застреляла, когато имаше този шанс? — попита Атлас ухилено. — Не се безпокой, ще имаш още шансове да сложиш край на живота ми — и да докажеш любовта си, като го пощадиш.

— Дай ми пистолета и ще я опровергая сега — каза тя. — Знаеш защо не стрелях.

— О, да. — Атлас посочи с жест към Брукс. — Заради този труп.

Дърветата отвъд Атлас прошумоляха, когато десет момичета с ботуши до бедрата и къси червени рокли с нагръдници от орихалк излязоха иззад тях. Шлемовете им променяха цветовете си на слънцето и криеха лицата им.

— Здравейте, момичета — каза Атлас и се обърна към Еврика: — Моите Алени дяволи. Те ще се погрижат за всяка твоя нужда.

— Леглото й е готово — каза едно от момичетата.

— Заведете я до него.

— Брукс! — Еврика протегна ръка към мъртвото му тяло.

— Ти го обичаше — каза Атлас. — Наистина го обичаше най-много от всичко. Знам това. Но ще обичаш отново. Повече, по-силно — той погали бузата на Еврика — по-дълбоко. Както само едно момиче може.

— Какво да правим с тялото? — попита едно от момичетата, като мушна Брукс в гърдите с ботуша си.

Атлас се замисли за момент:

— Щраусите ми закусваха ли?

Еврика се опита да изпиши, но върху лицето й падна хамут. Метален мундщук щракна между зъбите й. Някой затегна хамута изотзад, докато пред очите й се издигнаха къдрави изпарения от зелена артемизия.

Точно преди да изгуби съзнание, Атлас я прегърна здраво:

— Радвам се, че си тук, Еврика. Сега всичко може да започне.