Лорън Кейт
Водопад (30)

30
Алена целувка

Еврика трябваше да стигне до планините.

Филиз й беше дала знак: в бърлогата на вещиците на мълвата я очакваха отговори. Поне Еврика мислеше, че това е сигналът. Може би Филиз беше лъгала. Може би Еврика схващаше намек, който не беше направен.

Нямаше значение. Да стигне до планините, беше единственият план, с който разполагаше.

Щом стигнеше там, можеше да се наложи да се изправи лице в лице с четирима души, които бе обичала и изоставила. Така щеше да се наложи да изразходва съществено важна енергия. Но Еврика се бе научила умело да затваря сърцето си. Щеше да вземе каквото й трябваше от вещиците, после да продължи.

Първо щеше да се наложи да се отърве от Дяволите, които я въвеждаха през кораловия тунел. Шест на брой, въоръжени с палки от орихалк и арбалети, прибрани в калъфи, зашити на гърбовете на алените им рокли. Тези момичета бяха по-силни, отколкото изглеждаха. Бицепсите им бяха гъвкави; от ръцете им над лактите изпъкваха вени. Ако я върнеха в замъка на Атлас, за Еврика това означаваше наметалото от мълнии.

— Тя протака — промърмори едната. — Опитва се да ни забави.

— Побързай. — Друго момиче стисна Еврика за врата и я дръпна рязко настрани.

Червен корал жилна центъра на мозъка на Еврика. Не беше видяла наближаващата стена.

Една от Дяволиците издаде звук сякаш се напъва да повърне и Еврика загледа как момичето избърса кръв от ръката си. Еврика разбра смътно, че кръвта беше нейна.

Нещо подсказа на Еврика рязко да повдигне горната част на тялото си към момичето; в отговор то направи отработено блокираше движение, което запрати Еврика на земята Дяволите бяха обучени за битки.

Еврика изплю кръв. Краката на момичето леко се отделиха от мястото, където се приземи.

Две Дяволици повдигнаха Еврика под мишниците. Поведоха я през тунела, по-далече от планините. Еврика се запита докъде се простираше бойният им опит. Бяха замразени под океана от много хиляди години в кралство, където никой не остаряваше или умираше. За каква кауза можеше да са се борили, какъв враг можеше да са убили? Какво можеха да знаят тези момичета за загубата? Еврика искаше да ги научи.

Спомни си устните на Делфин върху бузата на Аида. Болка, която търсеше болка в астралната светлина. Делфин бе казала, че болката е власт.

— Трябва да си почина — каза Еврика.

— Не отговаряйте — обади се една Дяволица-брюнетка.

— Вода. — Еврика посегна към червена кожена манерка на кръста на момичето. — Моля ви.

— Атлас каза, че тя ще ни изиграе.

— Когато е обезводнен, човек не може да плаче — каза Еврика. — Ако искате да си запазите работата, дайте ми нещо за пиене.

Беше ги изнервила. Докато брюнетката бавно отвиваше запушалката на манерката си, Еврика се наклони към другата, слабо русо момиче с очила със синкави стъкла.

Еврика не знаеше какво прави. Помисли си за Делфин и разбитото й сърце. Помисли си за Диана и вълната, прекършила тялото й. Помисли си за собствената си агония, докато се носеше през всеки последвал ден. Целуна русото момиче по бузата.

Ззззт.

Остра болка изпълни тялото на Еврика, а едно видение изпълни ума й. По-възрастни, смеещи се Алени дяволи влачеха по-млада версия на русото момиче през прага на някаква къща. Преди момичето да успее да се сбогува със семейството си, го метнаха отзад в сребрист фургон. Еврика чу да се затръшва врата, видя тъмнина и почувства ридания.

Обратно в тунела, русото момиче изпищя и Еврика също изпищя, и това продължи само миг, но когато зрението й се проясни, Еврика видя Дяволицата на пода, гърчеща се в конвулсии, умираща.

Болката на Еврика се уталожи бавно, като гняв. За миг се възхити на Делфин, задето бе понесла безмълвно тази агония, когато уби Аида. На Еврика й се виеше свят и й се повръщаше.

Манерката падна на земята. Дяволицата-брюнетка хвърли поглед между Еврика и своята гърчеща се в конвулсии приятелка. Отстъпи назад.

— Ти си следващата — каза Еврика.

Спря за миг, боейки се от болката, която щеше да й причини убиването на втората пазителка.

Пляс.

Пред очите на Еврика избухнаха звезди, когато отзад върху раменете й се стовари палка от орихалк. Еврика рязко се завъртя кръгом, устните й се насочиха към нападателката й. Изблъска настрани друга Дяволица — и замръзна.

Отново се случваше. Ръцете й едва докоснаха момичето — само се опитваше да отмести Дяволицата от пътя си, — но болката дойде, а после — ново видение. Стена от огън. Бебе, пищящо от другата й страна. После Еврика влезе в ума на Алената дяволица като малко момиче, в мига, когато тя се отказа да спасява невръстната си сестра, мига, когато се извърна и побягна от пламъка навън в нощта.

Момичето в ръцете й се свлече на земята. Ръцете на Еврика сляпо заопипваха за друго. Не беше нужно да е целувка. Когато беше разярена, цялата й кожа можеше да убива. Самата тя беше наметало от мълнии.

Палката я удари по гръбнака. Тя нададе вой, посегна зад себе си и откри плът. Нова болка. Нови видения. Момче и момиче, които се целуваха, разгорещено, лудо, дишайки бързо. Еврика не разпозна никого от двамата, но почувства болката от разбитото сърце и предателството чрез момичето в хватката си. Чу как палката се удря в земята, а после почувства как момичето се изплъзва безжизнено от ръцете й.

Отново размаха ръце: този път сграбчи две Дяволици едновременно. Зрението й не се беше прояснило достатъчно, за да ги види, но Еврика можеше да ги почувства как се гърчат и, по-ясно, можеше да почувства как пред нея бясно се въртят най-дълбоко измъчващите ги чувства:

Дебела. Тъпа. Безполезна. Гласът на майка й се беше запечатал като прогорен върху сърцето на едното момиче.

А после друга майка, която лежеше мъртва в студена стая, в едно огнище бяха останали ситни разжарени въглени. Кръв навсякъде по чаршафите. По цялата Алена дяволица, която хлипаше до жената.

Еврика посегна да улови още плът, още болка. Бездънен глад за агония се зароди в нея. Зрението й се проясни. Посягаше да улови въздуха, сама в кораловия тунел. Около краката й се разперваха алени рокли. Нима беше убила всичките толкова бързо? Една, две, три, четири, пет…

— Не мърдай — обади се един глас зад гърба й.

Еврика се обърна и нещо остро като нож се впи в стомаха й.

Влага. Топлина, разливаща се през вкопчените в стомаха й пръсти. Навсякъде — червенина. Стрела от орихалк, заседнала в плътта й. Направи гримаса и я изтръгна. Спираловидни зелени изпарения се надигнаха от отворената рана. Сияещата стрела имаше връх от артемизия.

Оцелялата Дяволица стоеше на двайсет стъпки от нея, подпряла лъка си на рамото. Когато Еврика се запрепъва към нея, тя зареди нова стрела, прицели се несигурно и стреля. През тунела разцъфна зелен блясък.

Еврика се сниши. Или може би падна. Беше на колене. Дишането бе невъзможно, сякаш нож прорязваше органите й. Видя на пода да лежи палка от орихалк и си помисли за органите, кръвта и костите, добити за изработването й. Помисли си за онези призраци, хванати в капана на Запълването. В тялото й нахлу адреналин. Запълзя на колене и протегна ръка зад глезена на Дяволицата.

Болката от раната се утрои, когато същността на агонията на Еврика се вля в момичето, а агонията на момичето се вля в нея. Този път видението беше дорест сребърен кон, който вещиците на мълвата бяха откраднали от семейството на момичето.

Еврика се изправи бавно. Артемизията замъгляваше ума й. Поемаше си дъх трудно, плитко, едва колкото да оцелее, докато се движеше през тунела, отдалечавайки се от замъка, отдалечавайки се от въображаемата вина.

Нищо не беше реално, освен болката й. Когато излезе от кораловия тунел и стъпи на пясъчната дюна, не повярва. Гледаше как пръстите й разкопчават ризата, как ръцете й я връзват около гърдите, за да спре кръвотечението от раната си.

Луната приличаше на лицето на майка й. Бурният океан звучеше като къкренето, когато баща й готвеше в кухнята. Но баща й никога не пееше, когато готвеше. Какво чуваше тя? Беше толкова познато.

Музика от работилницата за вълни на Делфин гърмеше в ушите на Еврика. Другата й майка. Майка убийца.

Брукс беше там вътре. Искаше да отиде при него. Не. Тя плю на пясъка, отвратена от себе си. Обърна се към пурпурните планини на вещиците на мълвата. Единственият начин да освободи Брукс беше да победи.

Тя си спомни мехлема на вещицата на мълвата, който я беше излекувал веднъж преди. Единият крак пред другия. Нагоре по склона. Препъваща се по скалите. Приливът на болката се надигна.

Най-после Еврика видя огъня. Три вещици на мълвата седяха в ярък кръг, като въртяха шишове над пламъка. Усети мирис на печено месо. Стори й се, че бяха облечени в лилаво. Стори й се, че чува да бръмчат пчели. Препъна се и се хвана за масивна скала.

— Търся моите…

— Не сме ги виждали — каза една вещица.

Другите се засмяха.

— Есме — изрече задъхано Еврика. — Знаете ли къде е Есме?

Вещиците я зяпнаха:

— Ти не си една от нас. Как се осмеляваш да разнасяш мълвата за имената ни?

Еврика се остави да се плъзне надолу по скалата. Запълзя по корем към огъня. Топлината беше успокояваща, а натискът на земята върху ребрата й беше приятен. Устата й беше пълна с пръст. Нямаше сили да я изплюе.

— Знаете коя съм. Знаете защо съм тук. Сега сте у дома благодарение на мен. Къде са близките и приятелите ми?

— Ти се отказа от тях, спомняш ли си?

Еврика затвори очи. Пръстите й заопипваха земята, търсейки електрически ключ, с който да изключи всичко.