Лорън Кейт
Водопад (8)

8
Изпитание чрез орхидея

Една плоскост във вратата се плъзна и се отвори.

Отражението на Еврика я посрещна. Косата й с прическа „омбре“ беше подгизнала и оплетена. Лицето й беше подпухнало, а устните — напукани. Сините й ириси изглеждаха помътнели от изтощение, но не можеше да определи дали плачът беше превърнал очите й в нещо, каквото не бяха преди.

Кат присви устни към лицето си в огледалото. Пръстите й неумело посегнаха да сплетат отново тънките й плитки.

— Изглеждала съм и по-зле. Обикновено в контекста на по-… приятни обстоятелства, но съм изглеждала и по-зле.

Еврика загледа как Андър извръща очи от огледалото. Той разтърсваше дръжката на бравата, опитвайки се да влезе.

— Какво търси огледало върху врата насред пещера? — попита Клеър.

Уилям вдигна пръст към стъклото. Преди няколко месеца един фокусник беше гостувал в предучилищната му група и Еврика си спомни, че едно от нещата, които Уилям беше научил, бе как да открие двупосочно огледало: между отразяващата повърхност и стъкленото покритие на едно обикновено огледало имаше малко пространство, а при двупосочното — не. Ако притиснеш пръст към стъклото и не видиш пролука в отражението му, значи от другата страна имаше някой, който те наблюдава.

Еврика погледна надолу към пръста на Уилям. Нямаше пролука. Той вдигна поглед към Еврика в огледалото.

Един глас ги накара да подскочат:

— За кои се мислите?

Еврика хвана Уилям за раменете, докато говореше в огледалото:

— Казвам се Еврика Бодро. Дойдохме от…

— Не съм те питал за името ти — прекъсна я рязко гласът. Беше мек и плътен — глас на момче, — „подправен“ със съвсем лек немски акцент.

Беше странно да гледа себе си как се обръща към безплътен глас и обсъжда естеството на самоличността.

— Когато самоличността ти се променя през цялото време — каза тя, — единственото, което имаш, е името си.

— Добър отговор.

Вратата изскърца и се отвори, но зад нея не стоеше никой. Андър ги въведе през прага във внушително, кръгло помещение. Шум на бушуваща вода отекваше от далечен таван.

Еврика вдигна факлата си над беседката от криле на нощни пеперуди. Баща й се беше унесъл в сън, но здраво стиснатата му челюст й подсказа, че дори след лекарството болката му беше жестока. Тя се надяваше, че помощта е вътре в тази пещера.

Обширна мозайка от плочки покриваше пода. Изобразяваше Мрачния жътвар, ухилен през окървавени остри зъби. В лявата му ръка искреше сърп, а там, където свършваше дясната му ръка, в камъка беше изкопана огнена яма. Пламъкът й се излъчваше от костеливите пръсти на Жътваря.

Между купищата черепи стените бяха украсени с мрачни стенописи. Еврика се загледа в един, който изобразяваше голям потоп, с жертви, които се давеха в бурно море. Преди ден това щеше да напомни на Еврика за стенописите в Ороско, които бе видяла с Диана в Гуадалахара. Сега отвън със същия успех можеше да има прозорец.

— Изминахме целия този път, та накрая да се озовем в ергенската бърлога на някаква откачалка — прошепна Кат в здравото ухо на Еврика.

— Откачалките могат да бъдат ценни приятели — каза Еврика. — Погледни нас.

Близо до далечната стена на стаята спираловидно каменно стълбище се извиваше нагоре, към един етаж над тях, и надолу, към друг етаж отдолу. Но докато влизаха по-навътре в стаята, Еврика видя, че далечната стена се движеше, че представляваше водопад, падащ от невидим извор надолу по бял камък. Таванът се разтваряше, а подът се спускаше рязко надолу и между ръба на земята и водопада имаше пролука от няколко фута. Без да знае защо, това накара Еврика да изпита клаустрофобия.

Точно пред водопада, върху лъскаво килимче от лисича кожа стоеше тъмнозелен кожен стол със скосена облегалка. В него седеше мъж, с гръб към тях. Беше с лице към водопада, четеше древна книга и отпиваше нещо пенливо от висока златиста чаша за шампанско.

— Хей? — обади се Андър.

Мъжът в стола не помръдваше.

Еврика пристъпи по-навътре в стаята:

— Търсим някой си Солон.

Фигурата се завъртя с лице към тях, подпирайки лакти върху обкования с гвоздеи гръб на стола. Повдигна брадичка и огледа изучаващо гостите си. Изглеждаше на петнайсет, но в изражението му имаше нещо рязко, което подсказа на Еврика, че е по-възрастен. Носеше велурени мокасини и червеникавокафява сатенена роба, прихваната хлабаво с колан на кръста.

— Намерихте го. — В гласа му се съдържаше безнадеждност. — Да празнуваме.

Кат наклони глава към Еврика и прошепна:

— Готин тип.

На Еврика не й беше хрумнало, че младежът е готин — макар че, сега, когато Кат го спомена, наистина беше. Много. Очите му имаха блед, омагьосващо син оттенък. Късо подстриганата му коса беше руса с интригуващи черни и кафяви леопардови шарки. Тънкият халат намекваше, че са се натресли в тоалетната му стая.

Онзи Солон, за когото бе чувала, беше дезертирал от Пазителите на Атлантида преди седемдесет и пет години. Преструваше ли се това момче? Дали истинският Пазител на Атлантида се криеше някъде?

— Значи ти си Солон? — попита Еврика.

— Чети и плачи. — Той хвърли поглед към нея. — Не буквално, ако обичаш.

Изтърпяха миг неловко мълчание.

— Моля те, не го приемай лично — каза Солон, — каквото и да означава това, но онези вещици са ме мамили толкова често, че, преди да те приема в салона си, искам някакво доказателство за твоята, цитирам, самоличност, край на цитата.

Еврика опипа празните си джобове. Нямаше с какво друго да докаже самоличността си, освен със сълзите си.

— Може да се наложи да приемеш честната ми дума за това.

— Не, моля те, задръж си я. — Сините очи на момчето проблеснаха. — Виждаш ли онова цвете на върха на водопада?

Той вдигна показалец. На трийсет фута над тях от камъка растеше искрящо червена орхидея. Беше зашеметяваща, несмущавана от буйната вода. Напомни на Еврика за кафтаните на вещиците на мълвата. Поне петдесет цветчета с ярки венчелистчета висяха от стъблото на орхидеята.

— Виждам го.

— Ако си тази, която твърдят, че си — каза Солон, — донеси ми го.

— Кои са „те“? — попита Еврика.

— Една спорна самоличност наведнъж. Първо ти. Орхидеята…

— Защо трябва да ти вярваме, че си този, за когото се представяш? — попита Кат. — Приличаш на геймър-първокурсник, твърде смотан, за да ми носи учебниците.

— Това, което Кат има предвид — каза Еврика, — е че очаквахме някой по-стар.

— Възрастта е в очите на гледащия — каза Солон и наклони глава към Андър. — Не си ли съгласен?

Андър изглеждаше по-блед от обикновено:

— Това е Солон.

— Чудесно — каза Кат. — Той е Солон, Еврика си е Еврика, а Кат е Котката, не че те интересува. Жадни сме и бих искала да знам дали семейството ми вече се разхожда из облаците, или какво. Предполагам, че нямаш телефон?

— Орхидеята — каза Солон. — После ще говорим.

— Това е нелепо — възрази Кат.

— Не би трябвало да има нужда тя да ти доказва самоличността си — каза Андър. — Тук сме, защото…

— Знам защо тя е тук — каза Солон.

— Значи ако ти донеса орхидеята — каза Еврика, — ще ни помогнеш?

— Казах, че ще говорим — поправи я Солон. — Ще откриеш, че съм отличен събеседник. Никой досега не се е оплакал.

— Имаме нужда от вода — каза Еврика. — А баща ми е ранен.

— Казах, че ще говорим — повтори Солон. — Освен ако не познавате някой в околността, който може да ви даде каквото търсите?

Еврика оглеждаше изучаващо водопада, опитвайки се да определи строежа на бялата скална стена зад него. Първата стъпка щеше да е да стигне отвъд водата до скалата. После щеше да й се наложи да се тревожи за катеренето.

Погледна баща си, но той още спеше. Помисли си за стотиците дървета, по които тя и Брукс се бяха катерили през детството си. Любимото им време за катерене беше по здрач, така че когато се сгушеха в най-високите клони, звездите точно изгряваха. Еврика си представи как прикрепва всички онези дървесни клони към един грамаден ствол. Представи си го как се простира в открития космос, отвъд луната. После си представи дървесна къщичка на луната, с Брукс, който я чакаше вътре, носещ се плавно, облечен в скафандър, бавно сменящ имената на съзвездията. Разпознаваше единствено Орион.

Тя прикова очи върху повърхността на водопада. Сега фантазирането нямаше да й помогне. Кат имаше право — това беше нелепо. Не можеше да достигне онази орхидея. Защо въобще го обмисляше?

Измъкни се от лисичата дупка, момиче.

Спомените за гласа на Диана изпълниха сърцето на Еврика с копнеж. Майка й щеше да каже, че вярата в невъзможното е първата стъпка към величието. Щеше да прошепне в ухото на Еврика: Върви и я вземи.

Когато се сети за Диана, ръката на Еврика посегна към врата й. Докато пръстите й проследяваха медальона, жълтата панделка и гръмотевичния камък, тя намисли план. Подаде факлата на Кат. Изхлузи платнената чанта от рамото си и я даде на Андър.

Той й отправи усмивка, която казваше: Наистина ли ще се пробваш?

Увисна пред него, чувствайки топлината на пръстите му, докато вземаше чантата й. По челото й изби пот. Беше глупаво да иска целувка за късмет, но искаше.

— Върви и я вземи — прошепна той.

Еврика се приведе в стартовата поза, която заемаше преди състезание. Прегъна колене и сви юмруци до тялото си. Щеше да й трябва бърз старт.

— Добра форма. — Солон пресуши последните капки от питието си. — Кой да знае, че е тренирана?

— Да вървим, Бодро. — Кат повтори насърчението, което бе напявала по време на състезания. Но гласът й звучеше далечно, сякаш не можеше да повярва на онова, което ставаше.

Еврика беше тренирала висок скок в продължение на един сезон, когато най-напред започна да бяга. Взря се във водопада, представяйки си хоризонтална греда от вода, която тялото й да преодолее, когато скочи. Изпълни я страх, енергия, от която тя си нареди да се възползва. Започна да подтичва по дъното на пещерата.

През първите няколко крачки мускулите й бяха студени и напрегнати, но скоро почувства отпускането, олекотяването. Вдиша дълбоко, поемайки странния, подобен на пара въздух в дробовете си, задържайки дъха си, докато се почувства потопена в атмосферата. Обувките й престанаха да жвакат. Гръдният й кош се повдигна. Умът й се насочи към най-високия клон на луната. Не погледна надолу, когато подът изпадна изпод краката й. Завъртя се във въздуха, изви гръб като дъга, вдигна ръце и се гмурна назад във водопада.

Около нея ревеше студена вода. Изкрещя, когато тялото й падна на двайсет фута и беше погълнато от падането. После щитът на гръмотевичния камък разцъфна около нея, като получила отговор молитва, подхвърляйки я нагоре. Беше безтегловна, защитена. Но силата на водопада я теглеше надолу.

Щеше да й се наложи да доплува до орхидеята.

Тялото й се изопна. Направи едно движение, плувайки бруст, после още едно.

Беше трудна работа. Всеки изгарящ замах на ръцете й я издигаше само половин инч по-високо. Когато не й се съпротивляваше, водата я буташе надолу. След дълъг, изтощителен период, Еврика усети, че едва сега е на едно ниво с дъното на пещерата. Тепърва й предстоеше да измине много път.

Ръцете й се устремиха с тласък напред. Изпъшка, когато се напрегна да ги издърпа назад. Риташе ожесточено с крака. С усилие се изкачваше по водопада, половинките инчове се превръщаха в цели, а после, невъзможно, във футове.

Трепереше от изтощение, когато видя тънките корени на орхидеята да се прокрадват отстрани по камъка. Отвъд водопада имаше поклащащи се зелени листа, блещукащи тъмночервени цветове. Беше толкова развълнувана, че се хвърли към орхидеята.

Раздвижи се твърде бързо. Тялото й мина през водопада, преди да осъзнае грешката си: в мига, щом бе изложен на въздуха, щитът се пукна като балон.

Ръката на Еврика беше само на сантиметри от цветето, но сега тя изгуби движещата сила. Ръцете й се завъртяха. Краката й се движеха във въздуха, сякаш караше колело. Изпищя и тялото й падна…

После нещо се допря съвсем леко до гърба й. Някаква сила я блъсна във въздуха, докато се издигаше по лицевата страна на водопада. Орхидеята отново се появи близо до нея.

Зефирът. Усещането от дъха на Андър около тялото й беше прекрасно и интимно. Обгърна я и я избута по-високо в небето. Разделяха ги трийсет фута, но Еврика се чувстваше толкова близо до него, колкото когато се целунаха.

Посегна и улови орхидеята. Пръстите й се затвориха около тънкото й източено стъбло. Измъкна го от скалата.

Под нея Андър надаваше насърчителни викове. Близнаците пляскаха и подскачаха. Кат подсвирна. Когато Еврика се обърна да размаха тържествуващо цветето, видя Солон да се мръщи на Андър.

Вятърът смени посоката си и силата, която я държеше горе, бе изтръгната изпод нея. Гравитацията се върна. Еврика се гмурна по предната страна на водопада в далечната тъмнина.