Метаданни
Данни
- Серия
- Сълза (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Waterfall, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Лорън Кейт
Заглавие: Водопад
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Intense (Локус Пъблишинг ЕООД)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Излязла от печат: 23.03.2015
Редактор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-216-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13684
История
- — Добавяне
3
Изгубеният Пазител на Атлантида
В централната зала на подземната си пещера Солон отпи глътка гъсто като катран турско кафе и се намръщи.
— Студено е.
Асистентката му Филиз посегна към керамичната чаша. Майка й я беше изработила специално за Солон на грънчарското си колело, беше я изпекла в пещта си през две пещери източно оттук. Чашата беше дебела два инча, изработена така, че да задържа по-дълго топлината в порестата пещера от травертин на Солон, постоянно изпълнена с проникващ до костите мраз.
Филиз беше на шестнайсет, с вълниста буйна коса, която боядисваше в огненооранжев оттенък, и очи с цвят на кокос. Носеше впита електриковосиня тениска, черни клоширани джинси и колие, инкрустирано с къси сребърни шипове.
— Беше горещо, когато го сварих преди час. — Филиз работеше за ексцентричния отшелник от две години и се бе научила да се справя с настроенията му. — Огънят още гори, ще направя още…
— Няма значение! — Солон отметна глава назад и изля кафето в гърлото си. Задави се мелодраматично и избърса устата си с бледа ръка. — Кафето ти е съвсем малко по-лошо, когато е студено — все едно да те прехвърлят от Алкатрас в Сибир.
Зад Солон Базил се изкикоти. Вторият асистент на Солон беше на деветнайсет, висок и мургав, с лъскава черна коса, прибрана на конска опашка, и дяволит блясък в очите. Базил не беше като другите момчета в тяхната общност. Слушаше стара кънтри музика, а не електронна. Обожаваше автора на графити Банкси и беше изрисувал няколко от близките скални образувания с колоритно изопачени супергерои. Мислеше си, че е нарисувал графитите анонимно, но Филиз знаеше, че той е художникът. Той обичаше да се перчи с английския си, като говори с пословици, но никога не ги превеждаше както трябва. Солон беше започнал да го нарича „Поета“.
— Можеш да заведеш коня до водата, но кафето ти има вкус на повръщано — каза Поета, като се засмя на гневния поглед на Филиз.
Поета и Филиз изглеждаха по-стари от шефа си, чието бледо и изваяно лице беше гладко като на дете. Солон изглеждаше около петнайсетгодишен, но беше далеч по-възрастен. Имаше пронизващи сини очи и зле подстригана руса коса, боядисана на черни и кафяви леопардови шарки. Стоеше над сребърен робот, който лежеше върху дълга дървена маса.
Името на робота беше Овидий. Беше метър и седемдесет и осем, със завидни човешки пропорции, красиво лице и празния поглед на гръцка статуя. Филиз никога не беше виждала нещо подобно на него и нямаше представа откъде се е взел. Състоеше се изцяло от орихалк — метал, за който нито Поета, нито Филиз бяха чували преди, но за който Солон настоятелно твърдеше, че бил скъпоценен и рядък.
Овидий беше повреден. Солон прекарваше дълги дни в опити да го „съживи“, но отказваше да каже на Филиз защо. Солон беше пълен с тайни, които бяха на границата между магията и лъжите. Беше луд по онзи начин, който правеше живота интересен и опасен.
През седемдесет и петте години, откакто беше пристигнал в отдалечената турска общност, Солон рядко напускаше огромния лабиринт от тесни проходи, водещи към пещерата, която той наричаше Горчивия облак. Имаше работилница на долното ниво на пещерата. Оттам спираловидно стълбище водеше до жилищните помещения — неговият салон, — после нагоре по друго стълбище до малка веранда. Тя предлагаше живописен изглед: гледаше към поле от конусовидни скали, които оформяха покривите на пещерите на съседите на Солон.
Най-магическата отличителна черта в Горчивия облак беше водопадът на Солон. Падайки петдесет фута от върха до най-долния край, водопадът обгръщаше два извисяващи се етажа и обхващаше задната стена на пещерата. Солената му вода беше бяла като перушина на гълъб и вечно ревяща — звук, който Филиз чуваше дори след като си тръгнеше от работа. В най-високата точка на водопада тъмночервена орхидея се бе вкопчила опасно в каменния връх, трепереща срещу течението. А в основата на водопада езеро от тъмносиня вода граничеше с работилницата на Солон. Поета беше казал на Филиз, че дълъг улей свързва езерото с океана на стотици километри разстояние. Филиз копнееше да се топне в езерото, но знаеше, че е безсмислено да иска разрешение. Толкова много неща в Горчивия облак бяха забранени.
Турски килими висяха над малки ниши в салона, отделяйки две спални и кухня. Върху свещници от сталагмити потрепваха свещи, образувайки възлести хълмчета от капещия восък. Покрай стените в сложни зигзаговидни форми бяха подредени черепи. Солон беше поставил грижливо всеки череп в своята Галерия на озъбените усмивки, избирайки ги по големина, форма, цвят и въображаем характер.
Солон бе също и майсторът, изработил обширна подова мозайка, изобразяваща брака на Смъртта и Любовта. През повечето нощи, след като отново се откажеше от заниманията с Овидий, той пресяваше купчина назъбени камъни в търсене на правилния нюанс полупрозрачно синьо за брачния воал на Купидон или подходящия проблясък на червено за зъбите на Смъртта с капеща от тях кръв.
Филиз се специализираше в намирането на тези ръждиви на цвят камъни по бреговете на местните потоци. Всеки път, щом донесеше на Солон приемлив камък, той й отпускаше няколко мига, за да се поразходи из тайната зала с пеперудите зад спалнята му. През нея с бълбукане течеше горещ извор, така че залата беше естествена сауна. Милиони видове крилати насекоми се лутаха из влажното помещение и създаваха у Филиз чувството, че се намира в картина на Джаксън Полък.
— Знаете ли къде имат истинско кафе? — попита Солон, докато ровеше из вдлъбната метална кутия за инструменти.
— Германия — казаха Филиз и Поета и завъртяха очи. Солон сравняваше всичко с Германия. Именно там е бил стар и влюбен.
Като всички Пазители на Атлантида, Солон беше преследван от древно проклятие: любовта изсмукваше живота от него, състарявайки го бързо. Фактът, че знаеше това, не го беше възпрял да се влюби отчаяно в прелестно германско момиче на име Библис преди седемдесет и шест години. Нищо не можело да предотврати това, беше казвал многократно Солон на Филиз; това била съдбата му. Беше остарял с десет години, навеждайки се към Библис за първата им целувка.
Библис беше момиче от Линията на сълзите и беше умряла заради това. Смъртта й беше съсипала Солон така бързо, както любовта й го бе състарила. Без Библис той се върна към вечното юношество, като изключи емоциите си така напълно, както никой Пазител на Атлантида преди това. Филиз го бе хванала да се възхищава на отражението си в езерото на дъното на пещерата му. От лицето на Солон се излъчваше младежка красота, но тя стигаше до порите, без намек за душа.
Солон пъхна ръка в черепа на Овидий и опипа гънките на направения от орихалк мозък на робота.
— Не си спомням дали някога съм включвал тези две електрически вериги тук…
— Пробва това миналата седмица — напомни му Поета. — Великите умове мислят еднакво.
— Не, грешиш. — Солон стисна чифт клещи между зъбите си. — Онези жици бяха различни — каза той и ги включи.
Главата на робота отскочи с пукот от раменете му и излетя в тъмната пустош в далечния край на стаята. За момент Солон и асистентите му слушаха как от един сталактит капе вода върху вечно отворените очи на робота.
После се чу звънецът, направен от вятърни камбанки. Плоските му шайби и триъгълните зъбци, които ги свързваха, отскочиха рязко напред-назад по тавана на пещерата.
— Не ги пускай обратно тук — каза Солон. — Разбери какво искат, после ги отпрати.
Филиз не успя да стигне до вратата. Чу издайническото жужене, после ругатнята на Солон. Вещиците на мълвата се бяха вмъкнали без покана.
Днес бяха три: една изглеждаше на шейсет години, следващата — на сто, третата — на не повече от седемнайсет. Носеха дълги до пода кафтани от цветчета на орхидеи с цвят на аметист, които шумоляха, докато те се нижеха надолу по спираловидното стълбище на Солон. Устните и клепачите им бяха оцветени в тон с роклите. Ушите им бяха окичени от горе до долу с невероятно тънки сребърни халки. Бяха боси и имаха дълги, красиви пръсти на краката. Езиците им бяха леко раздвоени. Рояци пчели обикаляха над раменете на всяка вещица, постоянно кръжейки около главите им — чиито тилове никой никога не виждаше.
В планините около пещерата на Солон живееха две дузини вещици на мълвата. Пътуваха в групи по три. Винаги влизаха в някоя стая, като вървяха напред в колона по една, но по някаква причина си тръгваха, летейки назад. Всяка притежаваше пленителна красота, но най-младата бе изключителна. Казваше се Есме, макар че само на други вещици на мълвата бе позволено да се обръщат към вещица на мълвата по име. Носеше блестяща кристална сълза на верижка около врата си.
Есме се усмихна прелъстително:
— Надявам се, че не сме прекъснали нищо важно.
Солон гледаше как светлината на свещите хвърля игриви отблясъци по колието на младата вещица. Беше по-висок от повечето от тях, но Есме го надминаваше по ръст с няколко инча.
— Вчера ви дадох три водни кончета. Това ми откупува поне един ден, без да ме преследвате.
Вещиците се спогледаха, повдигайки изваяните си вежди. Пчелите им оживено летяха в кръг.
— Сега не сме дошли да събираме дължимото — каза най-старата от тях. Дълбоките бръчки по лицето й бяха хипнотизиращо красиви, като пясъчна дюна, оформена от силен вятър.
— Носим новини — каза Есме. — Момичето ще пристигне скоро.
— Но дори не вали…
— Че откъде ще знае един херметично затворен смотаняк като теб? — процеди средната вещица.
Струя морска вода изхвърча от езерцето на водопада, като накваси Поета, но отскочи от кожата на Пазител на Атлантида на Солон.
— Колко време ще ти отнеме да я подготвиш? — попита Есме.
— Никога не съм срещал момичето. — Солон сви рамене. — Дори да не е толкова глупава, колкото подозирам, тези неща отнемат време.
— Солон. — Есме опипа талисмана на колието си. — Искаме да се приберем у дома.
— Това е кристално ясно — каза Солон. — Но пътуването до Спящия свят не е възможно при тази пресечна точка. — Той направи пауза. — Знаете ли колко сълзи са пролети?
— Знаем, че Атлас и Запълването наближават. — Раздвоеният език на Есме изсъска.
Какво представляваше Запълването? Филиз видя Солон да потръпва.
— Когато замаскирахме дома ти, ти обеща да се погрижиш усилията ни да са си стрували — напомни най-старата вещица на Солон. — През всички тези години те пазехме да не те вижда семейството ти…
— И ви плащам за тази закрила! Три водни кончета само вчера.
Филиз беше чувала как Солон роптае, задето е задължен на тези зверове. Той мразеше да угажда на неспирните им искания за крилати създания от залата с пеперудите си. Но нямаше избор. Маскировката на вещиците правеше въздуха около пещерата на Солон недоловим за сетивата. Без нея другите Пазители на Атлантида щяха да открият местонахождението му по вятъра. Щяха да проследят и открият брата, който ги беше предал, като се бе влюбил в момиче от Линията на сълзите.
Какво правеха вещиците с пърхащите водни кончета и водни мухи, пеперудите монарх и случайните сини пеперуди, които Солон им подаряваше в малки стъкленици? Ако се съдеше по гладните погледи на вещиците, когато грабваха стъклениците и ги пъхаха в дългите джобове на кафтаните си, Филиз предполагаше, че е нещо ужасно.
— Солон. — Есме умееше да говори по начин, който звучеше така, сякаш беше едновременно на цяла галактика разстояние и вътре в ума на Филиз. — Няма да чакаме цяла вечност.
— Мислите ли, че тези посещения ускоряват процеса? Оставете ме да си гледам работата.
Всички инстинктивно погледнаха към жалкото зрелище, което представляваше безглавият Овидий, със стърчащи от врата му жици.
— Вече не остава дълго, Солон — прошепна Есме, като измъкна нещо от джоба на кафтана си. Постави на пода малка тенекиена кутийка. — Донесохме ти малко сладък мед, сладурче. Сбогом.
Вещиците се ухилиха самодоволно, когато извиха ръце над главите си, отлепиха крака от земята и литнаха заднешком, нагоре по водопада и навън от влажната, тъмна пещера.
— Вярваш ли им? — Филиз попита Солон, докато тя и Поета полагаха главата на робота до тялото му. — Че момичето е на път? Ти си познавал последното момиче от Линията на сълзите. Ние само сме чували разказите, но ти…
— Никога не споменавай Библис — каза Солон и се извърна.
— Солон — настоя Филиз, — вярваш ли на вещиците?
— Не вярвам на нищо. — Солон се зае да закрепва отново главата на Овидий.
Филиз въздъхна и загледа как Солон се преструва, че забравя за съществуването й. После се промъкна горе до входа на пещерата. Докато идваше на работа, небето беше със странен сребрист цвят, който й напомни за едно диво жребче, което едно време виждаше често в планините. Във въздуха имаше мраз, който я караше да върви бързо, разтривайки ръцете си. Чувстваше се нервна и самотна.
Сега, когато излезе отвън пред пещерата, над нея падна голяма сянка. Огромен буреносен облак завзе небето като гигантско черно яйце, което щеше да се счупи всеки миг. Филиз почувства как косата й започва да се накъдря, а после…
Върху опакото на ръката й падна дъждовна капка. Тя я огледа. Вкуси я.
Солена.
Вярно беше. През целия й живот по-възрастните от нея я бяха предупреждавали за този ден. Предците й живееха в тези планински пещери, откакто водите на големия потоп се бяха отдръпнали преди хилядолетия. Нейният народ притежаваше мрачен колективен спомен за Атлантида — и дълбоко вкоренен страх, че един ден ще настъпи нов потоп. Дали щеше наистина да се случи, сега, преди Филиз да се бе качила на Айфеловата кула или да се е научила да кара кола с ръчно сменяне на скоростите, или да е изпитала нещо подобно на влюбване?
Обувката й смачка отражението й в една локва и й се прииска да мачкаше момичето, което бе предизвикало този дъжд.
— Какъв ти е проблемът, Настръхнали къдрици? — Не можеше да сбърка гласа на средната вещица на мълвата. Раздвоеният й език се стрелна, докато вещиците кръжаха във въздуха над Филиз.
Филиз така и не беше разбрала как летяха безкрилите вещици на мълвата. Трите висяха като в безтегловност в дъжда, с отпуснати отстрани до телата им ръце, без да правят видимо усилие да останат във въздуха. Филиз загледа как капчици солена вода се задържат и блестят като диаманти по лъскавата черна коса на Есме.
Филиз прокара ръка през собствената си коса, после съжали за това. Не искаше вещиците да си помислят, че я е грижа как изглежда.
— Този дъжд ще ни убие, нали? Ще отрови кладенците ни, ще унищожи посевите ни…
— Откъде да знаем, дете? — попита най-старата вещица.
— Какво ще пием? — попита Филиз. — Вярно ли е, каквото казват — че имате неизчерпаем запас от прясна сладка вода? Чух да го наричат…
— Нашият Блясък не е за пиене и със сигурност не е за вас — каза Есме.
— Сълзите на момичето толкова могъщи ли са, колкото се твърди? — попита Филиз. — И… какво имахте предвид, когато споменахте Атлас и неговото Запълване?
Красивите ярки кафтани на вещиците контрастираха с огромния облак над тях. Те се спогледаха с очертани с аметистови сенки очи.
— Тя си мисли, че знаем всичко — каза най-старата вещица. — Питам се защо…
— Защото — каза Филиз — вие сте пророчици.
— Задача на Солон е да я подготви — каза най-старата. — Обсъди с него страха си от смъртността. Ако не успее да подготви момичето, шефът ти ще ни дължи пещерата си, притежанията си, всичките онези хубави малки пеперуди…
— Солон ще ни дължи живота си. — Очите на Есме потъмняха и с внезапно ужасяващ глас тя изрече: — Ще ни дължи дори смъртта си.
Смехът на вещиците отекна над планините, докато се понасяха плавно назад и изчезваха в усилващия се дъжд.