Лорън Кейт
Водопад (12)

12
Окупирай Атлантида

Онази нощ Поета настигна Филиз по новия й, по-изнурителен маршрут на път за вкъщи от работа чак около новото езеро. Фактът, че Филиз вече не мислеше за Поета с кръщелното му име, дадено от народа на Селан — Базил, — намекваше за отпечатъка, който Солон бе оставил върху начина й на мислене.

Докато вървеше, Поета слушаше дискмен — толкова праисторически старомодно, — стара кънтри песен звънтеше в миниатюрните слушалки в ушите му, когато ги измъкна, за да я повика по име. Устните му бяха подпухнали и тя разбра, че е целувал приятелката на момичето от Линията на сълзите. Това накара Филиз да ревнува, не защото искаше да целува Поета, а защото никога не беше целувала никого.

Той й подхвърли пакет, увит в пергамент. Беше с големината на самуните хляб, които майката на Филиз печеше някога, когато тя беше момиче и гладът беше лакомо удоволствие, прогонван от готова храна. Поета носеше друг пакет под мишница.

— Това предлага Солон на специалните гости — каза той на родния им език.

Това бяха първите разбираеми думи, които го чуваше да изрича от месеци насам. Тя разви пакета.

Беше храна — топло пържено месо редом до голяма купчина ядки с медена глазура и сушени плодове с цвета на скъпоценни камъни. Нещо лепкаво издаваше райски аромат. Баклава.

Филиз едва се сдържа да не погълне цялото съдържание на пакета още там, на пътеката в дъжда. Но си помисли за костеливото лице на майка си.

— Той трупа таен запас от месеци — каза Поета. — Това отмъкнах днес. Но утре…

Той млъкна, без да довърши, и Филиз разбра, че скоро всичко щеше да се промени. В мига, щом споделеше тази храна със семейството си, а Поета — с неговото, цялата общност щеше да узнае. Пещерата на Солон вече нямаше да бъде убежище за Филиз — или за който и да е друг.

— Ще го убият — прошепна Филиз. Изпитваше необходимост да предпази Солон — или поне удоволствието, което извличаше от работата си в пещерата му. Знаеше, че е себично, но не искаше да изгуби единственото късче блясък в живота си.

Но нейният народ гладуваше, затова Филиз извърна поглед от Поета и каза:

— Ще се видим на родовия съвет.

 

 

В пещерата, където живееше с майка си и баба си, Филиз измъкна шепа клони от палтото си и ги пусна в центъра на пода. Щракна с пръсти, извиквайки пламък от връхчетата на нащърбените си сини нокти.

Неотдавна имаха достатъчно дърва, за да поддържат винаги запален огън. Сега, когато Филиз се прибра у дома, беше тъмно и студено и тя разбра, че е било така цял ден.

Клоните пращяха, съскаха, пушеха. Да гориш мокри дърва, беше като да насилваш любовта, но откакто момичето от Линията на сълзите беше заплакало, нищо не беше сухо. Целият свят беше тъмен и студен, и мокър. Потрепващата светлина стопли ума на Филиз и освети спящата й майка. Хората казваха, че Филиз прилича на нея, макар че Филиз боядисваше косата си и носеше тежък грим, който открадна от една дрогерия в Кушадасъ. Не виждаше нищо от себе си в изнуреното лице на майка си.

Майка й отвори очи. Бяха в същия мек оттенък на кафявото като тези на Филиз.

— Как беше работата? — Майка й говореше на плавния, мелодичен език на Селан, смесица от гръцки и турски, и, казваха някои, езика на Атлантида. Говореше се само на тези две квадратни мили земя.

Майката на Филиз обходи кожата й с търсещ поглед, търсейки наранявания, както правеше всяка нощ. Някога оглеждаше вечер бащата на Филиз по същия начин, когато беше жив.

— Добре. — Когато беше дете, Филиз обичаше тежкото, успокоително усещане от погледа на майка си върху кожата си. Когато очите на жената се откъснеха от тялото на Филиз, всяка от драскотините й вече бе заздравяла. Това беше „чудатостта“ на майка й, уникалната дарба за правене на магии, с която се раждаше всяко човешко същество. Докато растеше, Филиз беше чувала истории за хора извън тяхната общност, които изгубвали дарбите си със съзряването. Не вярваше на историите до миналото лято, когато получи работа в Кушадасъ като екскурзовод на круизен кораб. Бледите туристи, които развеждаше, често бяха дружелюбни, но винаги с отсъстващи погледи, не много повече от вежливи зомбита, които виждаха света през обективите на фотоапарати. Техните вродени чудатости бяха забравени толкова отдавна, че Филиз започна да си представя какви са били дарбите им — може би този банкер някога е пътувал назад във времето или онзи агент по недвижими имоти е можел да общува с коне. Само избледняващите чудатости на децата на туристите можеха да се разпознаят. На Филиз й беше потискащо да гледа как те също са възпитавани да ги изгубят.

За хората от цивилизацията Селан уникалната дарба беше последното нещо, което си отиваше, след като сърцето спреше да бие. Старите хора можеха да изгубят всяка друга способност — слух, зрение, памет, — но имаше дарби, които се запазваха у тях чак до мига след последния им дъх Филиз никога нямаше да изгуби дарбата си. Ако пръстите й не можеха да създават огън, тя вече нямаше да бъде Филиз.

Изплъзна се от погледа на майка си, който й се струваше покровителствен и потискащ. Понякога беше хубаво да оставиш някоя дребна драскотина на спокойствие. И бездруго дълбоките й рани не се виждаха с просто око. Пусна тежката си торба: не беше готова да погледне съдържанието й. Смяташе да поиграе Гюл Куюне, играта на топчета, на която я беше научил баща й.

Но не можеше да откъсне очи от торбата на пода, от начина, по който светлината на огъня хвърляше игриви отблясъци по нея. Беше погълнала лакомо една трета от съдържанието й, преди да се прибере у дома. Искаше да предложи останалото на майка си и баба си, но се страхуваше от онова, което тази постъпка щеше да отприщи сред хората й, които отдавна гледаха на нея с недоверие. Разбира се, Поета щеше да нахрани семейството си в собствената си пещера, така че в действителност нямаше как да избегне неизбежното.

Майка й я наблюдаваше, пълна с въпроси. Напоследък се шушукаше как Солон щял да приеме в пещерата някакъв посетител, за чието съществуване всички селани знаеха, но никой от тях не можеше да види. Филиз знаеше, че майка й иска да попита за това.

— Тя е тук. — Филиз избегна безумния поглед в очите на майка си. Свали суичъра си и оправи впитата си синя тениска. Начинът на обличане, който беше „прихванала“ в Кушадасъ, привличаше странни погледи от хората в общността, но Филиз мразеше грубите вълнени наметала, характерни за тях. Кушадасъ й беше показала колко селски и провинциален е домът й. Сега модните магазини и лъскавите хотели на Кушадасъ лежаха на цяла миля под водата.

Народът на Филиз живееше в тези пещери от хиляди години, отпреди потъването на Атлантида. Всяко поколение се молеше Атлантида да не се въздигне, докато са живи или по времето на децата на техните деца. Сега момичето, което щеше да я върне, беше на стотина метра оттук.

— Яж. — Майка й сложи едно котле върху огъня. — Яж, после говори. Съветът на общността започва в съседство.

Би трябвало да е лесно да подари откраднатата храна на гладуващата си майка, но гладът на семейството й беше толкова голям, та Филиз се боеше, че едно ограничено количество храна само ще ги направи по-нещастни.

Измери с поглед котлето:

— Какво е това?

— Супа — каза майка й. — Баба ти я направи.

— Лъжеш — каза Филиз. — Това е сварена вода от небето.

— Не съм казала каква супа е. Добра е на вкус. Солена, като бульон.

— Вече сте яли това? — Тя се втренчи в майка си, забелязвайки хлътналите й очи. — Не можете да го ядете.

— Все нещо трябва да ядем.

Филиз сграбчи дръжката на котлето, която я опари така, както никога не я пареха огньовете, които сама възпламеняваше. Тя изруга и изпусна котлето, разплисквайки съдържанието му по пода.

Майка й падна на колене, загреба вода в ръката си и я поднесе към устните си.

— Спри! — Филиз се нахвърли на майка си, изтръгвайки ръцете от устата й. Грабна торбата си и измъкна голям резен баклава, мазен телешки котлет. Тикна храната в ръцете на майка си. Майка й зяпна храната, сякаш ръцете й се бяха подпалили. После започна да яде.

Филиз загледа как майка й поглъща половината котлет.

— Има ли още? — прошепна тя.

Филиз поклати глава.

— Умираме.

 

 

Събранието на общността се проведе в пещерата на прачичото на Филиз, Юсуф. След пещерата на Солон, която на никого от другите не беше позволено да види, камо ли пък да влезе в нея, пещерата на Юсуф разполагаше с най-просторното място за събиране. Огънят догаряше: болното място на Филиз. Голямо, изрисувано с боя синьо око против уроки ги наблюдаваше от задната стена. Филиз се запита дали окото бе сляпо; отдавна не беше закриляло народа й.

Не беше присъствала на събрание на общността от години, отпреди баща й да умре. Тази вечер отиде, защото знаеше, че Поета ще издаде Солон и храната му. Искаше да направи каквото може, за да смекчи реакциите на хората от народа Селан.

— Вече се случва. — Юсуф сбърчи тънките си бели вежди, докато Филиз влизаше в стаята. Кожата му напомняше на Филиз за изпържена в тиган яребица, кафява и стегната, и пращяща от слънце. — Животните, които отдавна преследваме и ловим, сега преследват и ловят нас. Домът ни стана опасен и коварен, докато всичко около нас гладува…

Тази вечер групата беше малка, по-малко от двайсет нейни съседи. Изглеждаха измъчени и подивели. Знаеше, че тези са най-здравите, че всеки от отсъстващите лежеше в някоя пещера наблизо, твърде изнемощял от глад, за да помръдне.

Поета беше там, седнал между две други момчета на неговата възраст. Тъмната кожа на момчетата имаше странен бял оттенък. На Филиз й отне един миг да осъзнае, че кожата им беше покрита със спечена кора от сол. Сигурно бяха цял ден навън в дъжда, за да строят плавателните ковчези. Това беше стар план на хората от народа селан, в подготовка за потопа, от който цели поколения от тях се опасяваха. Имаше множество древни истории за герои, преодоляващи потопите в здрави ковчези. Малцина приемаха построяването им сериозно, дори задигаха храната, която строителите на ковчезите бяха започнали да трупат в запас, когато ги връхлетя големият глад миналата година. Но всичко беше различно сега, когато дъждът от сълзи рукна от небето. Филиз не знаеше накъде си мислеха селан, че ще отплават, нито как щяха да оцелеят в морето, но мнозина бяха убедени, че ковчезите ще бъдат тяхното спасение.

Филиз беше израсла с Поета и другите момчета, но откакто бе в Кушадасъ, през цялото време се чувстваше като извънземна — твърде примитивна за града, твърде космополитна за дома си. Преди потопа беше стигнала до извода, че за да бъде щастлива, трябва да прекъсне връзките с планините, че човек не бива да се вкопчва в ситуациите просто от чувство за вина.

Баба й Сейма седеше върху една възглавничка до Юсуф. Бялата й коса се спускаше като водопад чак до под коленете. Сейма твърдеше, че нейната чудатост действа само когато спи — можеше да посещава сънищата на другите, — но Филиз знаеше, че тя може да се промъкне в нечий ум по всяко време на денонощието.

Съседите й направиха място, когато Филиз пристъпи към центъра на събранието на общността. Коленичи пред огъня, щракна с пръсти и накара пламъка да се съживи с рев. Никога не ценеше особено своята чудатост до моменти като тези, когато ценността й ставаше очевидна. Всичко, което Поета можеше да прави, беше да пее и да свири като птица — безполезна дарба. Птиците никога нямаха нещо разбираемо за казване.

Филиз седна до едно дете на име Пергамон. Той приличаше на безмълвна сянка, вечно я следваше по петите. Неговата чудатост беше невероятно силната му хватка. Филиз често беше чувала родителите му да пищят, когато Пергамон ги хващаше за ръцете. Сега той беше задрямал, облегнал меката си буза върху ръката си.

Всеки тук имаше магически талант, но никой не можеше да накара от въздуха да се появи храна или вода за пиене. Човек с подобна чудатост можеше да владее света.

Когато онзи ден се разрази бурята, не беше валял дъжд от месеци. Някои селани бяха заплакали с щастливи, глупави сълзи. Някои бяха паднали на колене, като благодаряха на Бог и пиеха дъжд. Макар че повечето бяха достатъчно благоразумни да го изплюят при вкуса на солта, имаше едно момче, което бе толкова жадно, че не можа да спре да пие, докато тялото му не започна да се гърчи конвулсивно в припадъци. Дори онези с лечителски дарби като майката на Филиз не можаха да облекчат обезводняването му. А солта в дъжда бе замърсила и малкото питейна вода, която още имаха.

Момчето умря. Филиз беше отишла на малката служба за него този следобед, точно преди да отиде на работа. После беше влязла в пещерата на Солон и бе срещнала момичето, отговорно за смъртта му. Солон беше наблюдавал реакцията й, но сигурно знаеше, че тя няма да каже или да направи нищо. Сега, когато дъждът от сълзи валеше, момичето беше единствената им надежда, ако Атлантида се възродеше.

Във всеки случай, така каза Солон. Как щеше да успее момичето от Линията на сълзите, беше най-големият въпрос на Филиз. Може би нейните хора бяха прави — трябваше да построят ковчезите си и да се подготвят за най-лошото.

Филиз почувства очите на съседите си върху себе си и се запита какво ли им беше казал вече Поета. После видя как си подават блюдо с храна. Мъже и жени пляскаха Поета по гърба и се смееха. Поета, героят. Филиз го загледа как се наслаждава на похвалите. От каква полза щеше да е за пълна стая с гладуващи хора да получат по една хапка храна? Може би сега бяха твърде гладни, за да попитат, но в мига щом храната изчезнеше, нямаше ли да настоят да узнаят откъде се е взела, как да се сдобият с още?

Осъзна, че не е ядосана на Поета. Беше ядосана на Еврика. Загледа как Пергамон сънено слага хапка спанак в устата си. Момчето до него взе чинията и я облиза до блясък.

Поета наблюдаваше Филиз с толкова силно подозрение, колкото изпитваше тя към него. Едно време я питаше защо избягва събранията на общността. Сега явно му се искаше тя да не е там.

— Днес следобед си се срещнала с гостенката на Солон? — каза Юсуф. Всички очи се обърнаха към Филиз.

— Тук е с две деца, баща си и двама приятели — каза Поета. — Те са мили хора, уморени от пътуването си. Едното момиче се казва Кат и е много…

— Достатъчно за другите — обади се някой отзад. — Какво за нея?

— Тя е себична хлапачка — каза Филиз и се зачуди защо. Може би защото Поета беше донесъл храна, а тя също искаше да даде на хората нещо, за което жадуваха. Те искаха враг, обща кауза — някой, когото да обвинят.

— Беше ли я грижа за невинните хора, които ще умрат заради нея? — Филиз поклати глава. — Тя смяташе, че нейната болка е по-важна от вашия живот. Сега Атлантида ще се въздигне и ще ни отнесе. Безсилни сме. — Гласът й се усили, когато продължи: — Седим и чакаме, и гладуваме.

— Винаги съм искал да посетя Атлантида — обади се някой отзад.

— Тихо, момче — каза бабата на Филиз. — Нямаме храна, нито вода за пиене. Дъщеря ми умира. А внучката ми… — Тя извърна поглед, докато другите довършиха мислено изречението й.

— Има още храна — каза Филиз, защото й беше неприятно недоверието върху лицето на баба й. Беше се уморила да се чувства като аутсайдер сред хората си.

Стаята утихна. Ококорени очи колкото чаени чинийки наблюдаваха Филиз. Поета не й предложи помощ. Прииска й се да не го беше казвала — отказваше се от единственото удоволствие, останало в живота й, времето, което прекарваше със Солон в пещерата му, — защото сега нямаше избор, освен да обясни.

— Солон има храна. Готви се за тази буря, трупа запаси. Момичето от Линията на сълзите пируваше тази вечер, докато вие гладувахте.

— А вода? — попита едно покрито със сол момче до Поета.

— Има и вода. — Филиз хвърли поглед към Поета. — Открихме това едва тази вечер.

— Ще ни заведеш там утре — нареди бабата на Филиз.

— Не е толкова лесно — каза Поета. — Знаете, че домът му е защитен.

Вещиците на мълвата не проявяваха интерес към селаните, затова повечето хора в общността на Филиз никога не се бяха срещали лично със странните, облечени в дрехи от орхидеи жени, но бяха чували бръмчащите пчели и бяха усещали присъствието на магия в скалите наблизо. Веднъж Пергамон беше намерил една от медените пити на вещиците на мълвата, макар че така и не каза на никого къде. Повечето селани не биха го признали, но Филиз знаеше, че се страхуваха от всичко, което не знаеха за вещиците на мълвата.

— Утре ще ви донесем още храна — обеща Поета.

— Не. Ще ни заведете в онази пещера — каза бабата на Филиз. — И ще видим какво е толкова специално в това момиче от Линията на сълзите.