Лорън Кейт
Водопад (28)

28
Ковачът на призраци

Делфин поведе Еврика през тунел от коралов риф в нюанса на скъпоценни камъни. Излязоха от пясъчна дюна на пуст плаж и оставиха еднакви следи от стъпки, докато крачеха към морето. Слънцето бе розово и ниско.

По изгрев-слънце, бе казала Джем. Толкова време имаше Еврика да победи Атлас.

По-надолу по брега тъмновиолетови скали се издигаха в назъбени планини.

— Не е ли това мястото, където си родена? — Еврика попита Делфин. — Била си отгледана в планините от вещиците на мълвата.

Досега Есме и другите трябваше вече да са успели да се върнат. Еврика си представи как Пеги каца на един от зъберите, с дузина възхитени вещици, плъзгащи се от крилете й. След всичките тези години и всичко, което бяха видели, щеше ли завръщането им у дома да ги удовлетвори?

Делфин се загледа в синия хоризонт:

— Кой го казва?

— Селена. „Книгата на любовта“. — Еврика потърси опипом чантата си и осъзна, че беше изчезнала, разбира се, открадната от Дяволите заедно с кристалната й сълза. Беше лишена от всички неща, които й даваха сили.

Така беше по-добре. Яростта й даваше сили така, както болката на други хора даваше сили на Делфин.

— Угаси тази неясна вълшебна приказка — каза Делфин. — Нашето бъдеше гори твърде ярко.

Някъде напред над водата се издигна вълна, висока като кула. Накъдри се към брега като ръка на плуващ великан. Еврика се напрегна да посрещне унищожителната вълна, но там, където се готвеше да се разбие мощната, чудовищна вода — там, където пенестият гребен на вълната беше на сантиметри от брега, тя се съпротиви на гравитацията и приливите, и останките от луна в небето. Увисна на ръба, сякаш уловена на снимка.

— Какво е това? — попита Еврика.

— Моята работилница за вълни.

— Там строиш вълни? — Еврика беше започнала да свързва чудовищните вълни с Пазителите на Атлантида, но може би Делфин стоеше зад онази, която бе погубила Диана.

Делфин тръсна глава:

— От време на време. Архитектурно. — Посочи с жест към неподвижно увисналата вълна, сякаш беше сграда, която и бе проектирала. — Специализирам в мъртвите и умиращите. Затова ме наричат „ковачът на призраци“. Дейността ми има доста голям обхват, защото всички неща копнеят да умрат.

Тя поведе Еврика по брега, докато застанаха с лице към туловището на увисналата вълна. Основата й изглеждаше неясна и пещериста като стая с пясъчен под и извити водни стени. Блед овал от дневна светлина блестеше през срещуположния край.

— Цяла вечност чаках да те доведа тук — каза Делфин.

Еврика се запита какво искаше да каже Делфин, каква лъжа олицетворяваше тя за нея. Помисли си как Делфин поемаше болката от всеки, когото някога беше измъчвала. Знаеше, че болката създава свое собствено време. След като Диана почина, минутите се бяха точили колкото цели хилядолетия.

— Ела вътре — каза Делфин. — Виж къде върша най-съществената си работа.

Еврика оглеждаше вълната, търсейки клопката.

— Не се тревожи — каза Делфин. — Тази вълна изглежда, сякаш почти е изчерпала силите си, сякаш всеки момент ще се влее отново в морето, което я е родило. Но аз мога да я задържа издигната цяла вечност. Ще видиш, щом влезеш вътре.

Движението на вълната беше възпряно по някакъв начин, но когато Еврика докосна стената от вода, натърти пръстите си върху неочаквания прилив, който закипя с нея. Приближи се до Делфин и влезе в застиналата на място вълна. Океанът се обви около тях като мидена черупка около две черни перли.

Отнякъде се чуваше музика. Еврика се смрази от студена тръпка, когато я разпозна — птицата на Мадам Блаватски, Поларис, беше пяла същата мелодия отвън пред прозореца й в Лафайет.

Влажен пясък просветна под краката на Еврика, когато навлезе по-навътре в продълговатото пространство, което вълната бе издълбала. Докато стигне до центъра на работилницата за вълни, земята вече блестеше със сияйна златна светлина.

Не бяха сами. Четирима тийнейджъри стояха с гръб към Еврика. Бяха голи и импулсът да се взре в тях беше силен. По гърба на всеки от тях имаше белези от дълбоки порязвания. Лекият сребрист слой по кожата им й беше познат. Това бяха призрачни роботи, като Овидий, вместилища за Запълването на Атлас.

Двама от роботите си послужиха с кирки, за да откъртят ронливо сиво вещество от малка купчина сгурия в една сияеща яма в далечния край на неподвижно застиналата вълна. Другите два робота спореха оживено. Не говореха английски или езика на Атлантида. Изглежда, дори самите те не говореха един и същ език. Един робот изтъкна някакъв довод на език, който се стори на Еврика като холандски, превключи на испански, за да изкаже второ предположение, после завърши на език, който звучеше като кантонезки. Другите отговориха на езици, за които тя предположи, че са арабски, руски, португалски и още дузина неразпознаваеми. Говореха с интонация, каквато Еврика бе свикнала да чува в „Уейдс Хоул“ точно преди кавга. Хвърли поглед към Делфин, на чиито устни имаше колеблива усмивка.

Спомни си как призракът на баща й се биеше с призрака на Сейма и, по-късно, призраците на Пазителите на Атлантида във вътрешността на Овидий. Беше истински хаос: множество самоличности, борещи се да завоюват място само в едно тяло на робот. Солон беше казал, че тези машини са построени, за да подслонят много милиони мъртви души. Еврика се запита колко ли призраци имаше вече във всяко от тези сребристи момчета.

Един от спорещите роботи държеше нещо, което приличаше на платно от вода. Беше карта — или отражение на карта. Кръжеше между ръцете му като хартия и, изглежда, се състоеше единствено от различни нюанси на синьото.

Той посочи към центъра и каза с кокни акцент:

— Евразия до изгрев-слънце, нали така?

Очите на Еврика се приспособиха и започнаха да схващат какво представлява картата. Бреговите линии си останаха непознати, но тюркоазените очертания на турските планини, по които тя и Андър се бяха катерили, за да стигнат до Горчивия облак, се появиха в средата. Тя си позволи да помисли за миг за любимите си хора. Ако Евразия все още беше под въпрос, можеше ли да са оцелели след Въздигането?

— Андър — прошепна тя.

Един от роботите рязко се обърна. Слабото му лице от орихалк имаше строгото изражение на жена на средна възраст — но само за миг. Бързо се преобрази в мършавите, яростни черти на млад мъж, който се готвеше да изсъска нещо. Сви ръка в юмрук.

Еврика също сви своята.

Делфин се плъзна между тях и сложи хладните си ръце върху раменете на Еврика.

— Лукреций — каза тя на атлантидски, — това е дъщеря ми.

Чертите на Лукреций отново се преобразиха в тези на мъж с благо изражение. Сребърни бакенбарди поникнаха от брадичката му.

— Здравей, Еврика.

— Не съм нейна дъщеря.

— Не бъди глупава. — Силното движение, с което Делфин размачка врата й, беше като лед върху тила й. — Разказах на всички за теб.

— Какво правят? — Еврика посочи другите два робота, които не бяха вдигнали поглед от блестящата яма.

— Нямам търпение да ти покажа — каза Делфин и придърпа Еврика по-близо.

— Чакай. — Отвъд сияещата яма, близо до мястото, където гребенът на увисналата вълна кръжеше над брега, още пет робота спяха на шезлонги под широк чадър.

— Онези роботи още се пълнят — каза Делфин. — Скоро ще оживеят с опита на стотици милиони души.

Еврика се изплъзна от хватката на Делфин и започна да се катери по един пясъчен склон към спящите роботи. Над нея се чуваха мощните звуци на океана, но водните стени на работилницата за вълни не помръдваха.

Тънички струйки светлина се събраха около кожата на роботите. Тя знаеше, че тази аура се състои от призраци, че цялата енергия, която се влива в машините, идва от някого, когото бе убита.

— Какво става, когато се напълнят?

— Тогава идва бичуването — каза Делфин.

Еврика огледа белезите по гърбовете на будните роботи задълбочени в картите си.

— Когато се събуждат от Запълването, те не са покорни — каза Делфин. — Не и с всички онези своенравни призраци, борещи се вътре. — Тя посегна към сребрист камшик, оставен върху сребриста маса близо до спящите роботи. На върха му се гърчеше синя медуза. Делфин подаде камшика на Еврика. Беше лек като призрак.

— В моята ръка този камшик оставя дълбоки резки от болката на преобразяването. Обучавам роботите си да позволяват само на нужните и полезни качества на призраците в тях да се показват на повърхността. Това дава възможност на моите момчета да изпълняват много милиони задачи — без заплаха от бунт. — Делфин направи пауза и обърна лицето на Еврика към своето. — Тази работа е в кръвта ти и в сълзите ти. Разбираш ли?

Еврика беше отвратена и безсрамно заинтригувана:

— Какви задачи?

— Каквото и да е. Всичко. Да изсушат света, който ти удави, да павират пътища, да засаждат посеви, да избиват отлъчилите се, да лекуват болести, да издигнат зашеметяваща империя, която обхваща цялото земно кълбо. — Делфин посочи сияещите аури на роботите. — Виж как възможностите се вливат.

Миниатюрни образи проблясваха окото машините: ръка, която пишеше писмо, ботуш, забиващ кирка в пръст, компютърен монитор, изпълнен със сложен код, крака на спринтьор, пресичащи златиста ливада. В мига, щом Еврика разпознаеше всяко проблясване, то изчезваше в своя робот, който посрещаше придобивката със свиване на мускулите или присвиване на лицето, сякаш сънуваше кошмар.

Очите на един робот се отвориха. Делфин постави два пръста във вдлъбнатината с форма на знака за безкрайност на врата му и ги изви в посока на часовниковата стрелка, точно както беше демонстрирал Солон в Горчивия облак.

— Заспивай отново, миличък. Сънувай…

Еврика би трябвало да се почувства ужасена, но имаше нещо изкушаващо в това да пощадиш най-важното знание, спомен или опит на една душа — и да премахнеш останалото като с лоботомия. Прииска й се да бе можела да го направи на себе си, след като Диана почина.

Не можеше да се каже, че Еврика разпозна мъртвите, които се вливаха в роботите. Не видя ръцете на брат си да правят магически трик или Кат да решава уравнение по висша математика в аурите на роботите.

— След бичуванията — обясни с усмивка Делфин, — предавам призрачните роботи на Атлас. Той отдавна си представя как ще ги разпръсне из удавения свят. Ще ни свърши мръсната работа. Ние с теб трябва само да чакаме.

— Да чакаме какво?

— Шанса да обърнем всичко срещу него.

Делфин поведе Еврика към високо огледало в центъра на работилницата за вълни. Беше направено от леко вълнуваща се вода. Еврика не искаше да гледа, но изкушението беше твърде силно. Студ сграбчи стомаха й, когато на мястото, където трябваше да е нейното отражение, се появи зашеметяващото отражение на Делфин. Когато погледна в пространството пред Делфин, собственото лице на Еврика й се усмихна мрачно в отговор.

— Светът ще бъде наш, Еврика. — Гласът й звучеше точно като този на Диана. Еврика затвори очи, навеждайки се по-близо до мрачната си, прелъстителна прародителка.

— Ще се отървеш от Атлас? — попита тя бавно.

— Ще се отърва, ще го ликвидирам, ще го унищожа… още не съм решила кое ми звучи най-добре. Но — практичните въпроси преди поезията. Може и да знаеш, че един от моите роботи беше откраднат и така и не си го възстанових. Тази вечер правя заместник на Овидий. Би ли искала да помогнеш?

Еврика знаеше от „Книгата на любовта“, че Селена и Леандър избягаш от Атлантида с Овидий и невръстното момиченце, скрити в кораба им. Но това беше преди векове.

— Щом роботът може да бъде заменен — попита тя, — защо това не е било направено отдавна?

Делфин за пръв път я погледна студено. Еврика остана без дъх.

— Той не може просто да бъде заместен като любовник — каза Делфин. — За създаването на моите роботи са южни най-тъмните материи. Но това едва ли го е имало в твоята книга, нали? Нито пък участта ни след потопа. А и Селена пропусна всичко това. Не знаеш какво беше Скръбта, как бяхме застинали неподвижно на дъното на океана в продължение на хилядолетия. Единствено умовете ни можеха да се движат. Опитай се да проумееш безумието, кипящо в човек, който трябва да понася такова безсилие. Всички атланти страдаха и всичко това — защото той дръзна да разбие сърцето ми.

— Леандър.

— Никога не изричай името му. — Делфин повтори правилото на Атлас. Сега Еврика се запита дали то всъщност беше правилото на ковача на призраци. Тя ли беше изворът на всичко тъмно в Атлантида?

Делфин приглади косата си. Вдиша дълбоко.

— Няма много време. Заместникът трябва да е готов навреме, за да улови последните призраци.

— Колко души са още живи? — попита Еврика.

— Седемдесет и три милиона, дванайсет хиляди осемстотин и шест — провикна се роботът Лукреций.

— Трябва да приключа преди изгрев-слънце. — Дефин посочи с жест към отсрещния край на вълната, където в небето не беше останал никакъв нюанс от залеза на слънцето. — Когато утринната светлина се съсредоточи там, нашите бездомни призраци ще намерят своя подслон.

Тя седна пред грънчарско колело, което вече се въртеше. Зад нея, близо до извития гръб на вълната, върху висок златен тъкачен стан се виждаше наполовина изтъкан квадрат от проблясваща синя тъкан. През него проблясваха мълнии — още от мъчителната болка на Делфин.

— Гилгамеш — провикна се Делфин. — Още орихалк.

Един от роботите с кирки бръкна в ямата и измъкна огромна, сияеща червена маса: Когато я понесе към Делфин, веществото се охлади във въздуха до сребристия цвят на орихалк. Той го остави внимателно върху чекръка на Делфин.

Босият й крак натисна педала, завъртайки плочата по-бързо. Темпото на песента, която звучеше из работилницата за вълни, се ускори. Беше меланхолична и прекрасна, все в минорни акорди.

— Това колело създава музиката, която възпира работилницата за вълни да не рухне върху основите си — каза Делфин. — Трябва да се навива често, като часовник.

Когато ръцете й се плъзнаха през огнената маса от орихалк, тя засъска и омекна до консистенцията на глина. Започна да се оформя мускулест прасец.

— Ти ваеш робота като скулптура — каза Еврика.

Делфин кимна:

— Познаваш ли природата на орихалка?

Еврика знаеше, че лакриматориумът, котвата, ковчежето с артемизия, копието и ножницата, които Андър беше взел от Пазителите на Атлантида, и Овидий, бяха единственият орихалк в Будния свят.

— Знам, че е ценен.

— Но не знаеш защо? — каза Делфин.

— Нещата са ценни, когато се намират трудно — каза Еврика.

Това накара Делфин да се усмихне:

— Много отдавна започнах експеримент: да стрия плътта и костите на завладените от мен на фин прах. Да добавя топлина и подобен на желатин ензим от Книдариа — на теб ти е известна като медуза, — докато още е в стадия на медуза. Много подобно на погледа на моята приятелка с грива от змии, ензимът на медузата преобразява обикновения прах от трупове в най-здравия и прекрасен елемент в света. — Тя погали крака от орихалк на колелото си. — Аз го преобразявам в каквото поискам. Добивам орихалк по този начин отпреди Атлантида да потъне. Емпиричните завоевания на Атлас осигуряваха телата. Сега твоите сълзи ми дадоха неизчерпаем материал за работа. До изгрев-слънце всичко, което ще е останало да се направи, е да превърна живите в призраци.

— Какво ще се случи на изгрев-слънце? — попита Еврика небрежно, макар че й идваше да изпищи.

— Оцелелите подготвят плавателни ковчези. Една общност в Турция отдавна предчувстваше и очакваше потоп. Може би знаеш за тях? Живите пътуват натам от цял свят, за да се качат на корабите им. Можем да ги видим на водната карта. Това е удобно, защото събира всички живи души на едно място. Трябва да изиграем последния апокалипсис, преди да се разпръснат отново през моретата.

Еврика срещна погледа на Делфин. Очите й бяха толкова тъмни, че Еврика можеше да види лицето си, отразено в тях.

— Затова Атлас иска още сълзи.

— Да. — Делфин посочи с жест през рамо, осветявайки пространството зад себе си. Показаха се заострените очертания на нето, което приличаше на кръстоска между средновековен катапулт и футуристично устройство за изстрелване на ракети. — Останалите ми оръдия са в арсенала на Атлас, но държа тук един ранен модел. — Тя се надигна от колелото си, повдигна люка на оръдието и измъкна кристален глобус с големината на длан. — Един-единствен кристален снаряд, зареден с една от сълзите ти, ще причини трийсет и шест пъти по-големи поражения на света, отколкото една от атомните бомби на твоя свят.

— Но аз няма да заплача — каза Еврика.

— Разбира се, че ще заплачеш. — Делфин грижливо върна кристалния глобус в оръдието. — Разстроена си от грешката на Атлас с наметалото от мълнии. Но никой няма да ти стори зло — никога повече. — Тя погали Еврика по косата. — Всички трябва да направим жертви. Твоят принос са сълзите ти, макар че можеш да избереш какво ще ги накара да потекат.

— Не.

— Със сигурност имаш достатъчно поводи да плачеш — Делфин наклони глава, — след като си изгубила най-голямата си любов толкова наскоро? Помни, знам как се чувстваш. Моето сърце също беше разбито.

Но дали разбитото сърце на Делфин бе потопило Атлантида — или гордостта и объркването, и болката от загубата на детето й? Бяха ли наистина историите им за Линията на сълзите толкова паралелни и близки една с друга, колкото Делфин искаше от Еврика да вярва? Дали Делфин беше имала Кат, баща и брат и сестра, които я бяха обичали толкова сляпо, колкото тези на Еврика? Еврика не мислеше така.

И Андър. Той изобщо не беше като Леандър. Беше момче, което не заслужаваше нищо от разтърсващата божа, която бе познало в живота си. Беше обичал Еврика заради сърцето си, не заради предопределената си съдба. Мисълта за него накара Еврика да се обърне навътре, назад, към момента, когато най-напред го видя на прашния път в покрайнините на Ню Иберия. Той й беше показал, че любовта е възможна, дори след съкрушаваща загуба.

— Ти знаеш къде е той — каза Еврика. Ако поне Андър, близнаците и Кат можеха да бъдат пощадени…

— Не трябва да се терзаеш с онова, което е могло да бъде — каза Делфин, — само с онова, което те е сломила Любовта е сломяваща. Сърдечната мъка ни дава сили да си стъпим на краката.

— Тогава защо си с Атлас? — попита Еврика, преди да успее да се спре.

— С Атлас ли? — попита Делфин. — Какво имаш предвид?

— Начинът, по който говориш за него, как си пращате бележки. — Еврика замълча за миг. — Твоите сълзи имат същата сила като моите. Могат да напълнят оръдията, но той не иска да те подлага на болката да ги пролееш. Това е, защото те обича. Нали?

Делфин се преви надве от смях. Беше студен звук, като зимен вятър.

— Атлас не може да обича. Сърцето му не е настроено така.

— Тогава защо…

— Проблемът ти е, че се срамуваш — каза Делфин. — Аз съм по-влюбена в силата си, отколкото мога да бъда в някое момче. Ти също трябва да прегърнеш тъмната си същност.

Еврика откри, че кима. Тя и Делфин си представяха различна съдба за нея, Еврика, но може би, поне за миг, пътищата им се пресичаха.

Делфин избърса влажна морска мъгла от лицето си:

— Знаеше ли, че имах трийсет и шест дъщери от Линията насълзите? Обичах ги всичките — жестоки, свенливи, склонни към драматизъм, скромни и смирени — но ти си любимката ми. Тъмната. Знаех, че именно ти ще ни обединиш отново.

В гласа на Делфин имаше безкрайно обожание, което напомни на Ерика за начина, по който й говореше Диана. Понякога това караше Еврика да се отдръпва от любовта на Диана. Това беше любов, която Еврика мислеше, че никога няма да разбере. Може би Делфин не я лъжеше, когато й каза, че е готова да й направи всякаква услуга.

— Онова, което каза преди, че може да се решава кой е наистина мъртъв…

Делфин кимна.

— Съдбата на твоя приятел Брукс. Атлас ми каза за него.

— Можеш ли да го върнеш?

— Това би ли те направило щастлива?

— Тогава би могла да върнеш всички тези хора. — Еврика посочи призраците, които изпълваха машините. — Можеш да спреш превръщането на труповете в оръжия и да ги съживиш.

Делфин се намръщи:

— Предполагам, че бих могла.

— Как? — попита Еврика.

— Ако питаш за пределите на силите ми, тепърва трябва да ги открия. — Делфин сключи ръце под брадичката си. — Вярвам обаче, че питаш какво ще направя. Тези призраци имат по-висша цел. Обещавам, че няма да ти липсват, когато си отидат. Но — тя се усмихна — нашата армия може да отдели един. Дори силен. При положение че не е стрит на прах. Ще си получиш твоя Брукс, при едно условие.

— Назови го.

— Не трябва никога да ме напускаш. — Делфин притегли Еврика в здрава прегръдка. — Твърде дълго чаках да те прегърна. Кажи, че никога няма да ме оставиш. — После прошепна: — Наричай ме „майко“.

— Какво?

— Мога да ти дам каквото искаш.

Еврика хвърли поглед нагоре към неподвижно застиналата вълна и видя в нея вълната, която беше убила Диана, вълната, която беше откраднала Брукс. В нея нахлу някакъв инстинкт: не разбра защо, но знаеше, че ако успее да си върне Брукс, по някакъв начин може да оправи нещата.

През болното си от мъка сърце успя да достигне в черно пространство, където никога не беше имало Диана, нито причина да почувства каквото и да е, използвайки тази дума.

— Майко.

— Да! Продължавай!

Еврика преглътна:

— Никога няма да те оставя.

— Ти ме направи толкова… щастлива. — Раменете на Делфин се тресяха, когато се отдръпна. В ъгълчето на лявото око на момичето блесна една-единствена сълза. — Еврика, никога не трябва да казваш на никого онова, което ще стане сега, онова, което предстои да направя за теб. То трябва да бъде специалната ни тайна.

Еврика кимна.

Делфин отстъпи една крачка назад и примигна. Сълзата се отдели от окото й и падна. Когато сълзата се удари в пясъка, Еврика я почувства дълбоко в себе си. Загледа как земята се разцепва, докато един-единствен бял нарцис изниква от пясъка. Растеше бързо, издигайки се на няколко стъпки, разклонявайки се в още цветя, безброй цветове, докато растението стана по-високо и по-широко от Еврика.

После, бавно, цветето се преобрази във фигура. Тяло. Момче.

Брукс примигна, зашеметен да се озове пред Еврика. Косата му беше дълга и буйна. Носеше отрязани до коленете панталони, зелен суичър на „Тюлейн“, старата армейска бейзболна шапка на баща си — същите дрехи, с които беше облечен последния ден, когато плаваха заедно на Сайпърморт Пойнт. Кожата му настръхна и Еврика разбра, че беше истински. Той погледна ръцете си, нагоре към неподвижно увисналата вълна, в очите на Еврика. Докосна лицето си.

— Не знаех, че мъртвите могат да сънуват. — Взря се в Делфин, която отиде и застана до тях. — Мая?

— Можеш да ме наричаш „ковачът на призраци“. — Делфин леко се поклони.

Брукс ахна и Еврика се запита как ли беше възприел Делфин от другата страна. В очите му имаше тъмнина, която накара Еврика да се почувства по-малко самотна.

— Аз решавам кой е мъртъв и кой не е — каза Делфин. — А ти не си.

Еврика се хвърли на врата на Брукс. Той миришеше като стария Брукс и звучеше като стария Брукс, прегръщаше я, както не можеше никой, освен Брукс. Макар да бе измамена преди, тя разбра, че това беше реално.

— Еврика — прошепна той с глас, който я смрази до мозъка на костите. — Аз съм виновен. Не можах да се изкача по гребена на вълната, затова той взе връх. Сега няма измъкване.

— Не се тревожи — прошепна тя в отговор, объркана от мисълта какво имаше предвид той с „изкачване“. — Сега, когато си тук, мога да успея. Трябва.

Почувства как той клати глава, опрян на рамото й.

— Каквото и да се случи — той се отдръпна, за да я погледне в очите, — обичам те. Отдавна трябваше да го кажа. Трябваше да е единственото нещо, което съм казвал някога.

— И аз те…

— Можеш да си поиграеш с него, щом изгрее слънцето. — Делфин притисна ръка между телата им. — Дори ще ти позволя да използваш камшика. Дотогава имаме да вършим работа.

Очите на Еврика умоляваха Брукс да й разкаже още за онова, което знаеше, и за мястото, където е бил, но около него изведнъж изникна водопад, като клетка, която висеше във въздуха. Вече не го виждаше.

— Еврика!

Делфин се върна при грънчарското си колело и се престори, че не чува как Брукс крещи.

Еврика притисна ръце към водопада. Той я накваси. През него почувства рамото на Брукс, после лицето му. Запита се защо не можеше да усети как ръцете му посягат в отговор към нея.

— Остани с мен.

— Няма да отиде никъде — каза Делфин. — Можеш да ми се довериш. Сега трябва да докажеш, че мога да ти имам доверие.

— Делфин? — Ореол от червена коса закръжи на входа на работилницата за вълни. Атлас не изглеждаше доволен.