Лорън Кейт
Водопад (7)

7
За една песен

Еврика се обърна към Андър:

— Мислиш ли, че това наистина е…

— Горчивият облак. — Усмивката на Андър беше обратното на широката ухилена гримаса на Уилям. Беше усмивка, граничеща с плач, беше като паспорт, бързо изваден и после прибран в джоба. Тази усмивка омая Еврика и породи у нея страх при мисълта какво щеше да означава да бъде гадже на Андър, да съчетае огромната си болка с неговата, да се превърнат в силна двойка от загуба. Щяха взаимно да разбират скръбта си по естествен път — но кой щеше да разведрява настроението?

— Ти си толкова тъжен, колкото и аз — прошепна тя. — Защо?

— По-щастлив съм, отколкото съм бил някога.

От това на Еврика й се прииска да е познавала Андър цяла вечност, да има толкова много спомени за него, колкото беше събрал той за нея през годините.

Докосна ярката бяла скала. Горчивият облак. Ако това беше пещерата на Солон, Еврика можеше да види защо той сравняваше варовиковия камък с облак. Дори след като Клеър беше разкрила колко е твърд, в камъка имаше някаква лекота, сякаш човек почти можеше да провре пръсти през него.

Еврика протегна факлата си напред и влезе в пещерата. Болното й ухо се вслуша в тихото вибриране от криле на нощни пеперуди, които носеха баща й зад нея.

Уилям видя сянката си, разпростряна по стените на пещерата, и се притисна по-близо до Еврика:

— Страх ме е.

Еврика трябваше да покаже с пример, че любовта е по-голяма от страха.

— С теб съм.

Стените на пещерата имаха странна, пъстра структура. Еврика приближи факлата до една от частите й. Пръстите й се стегнаха около сребърната дръжка на факлата.

По протежение на стените бяха подредени сигурно хиляда черепа. Дали това бяха предишни обитатели? Нарушители като нея? В някакъв по-ранен период Еврика може би щеше да потръпне от гледката. Момичето, което беше сега, се наведе по-близо до стената и надникна в лишено от кожа, озъбено лице. Усети, че черепът беше принадлежал на жена. Орбитите на очите му бяха големи и ниско разположени, и съвършено закръглени. Зъбите по деликатната му челюст бяха непокътнати. Беше красив. Еврика си помисли колко силно бе искала да умре, как се беше стремила да бъде като тази жена. Запита се къде ли беше отишла душата на този прекрасен череп и каква болка беше оставила на земята.

Протегна ръка. Скулите на черепа бяха ледени.

Еврика се отдръпна и черепът се сля с по-мащабното изображение. Беше като да се отдръпнеш от телескоп в звездна нощ. Тук-там черепите бяха разделени от други видове кости: бедрени кости, ребра, коленни капачки. От археологическите разкопки с Диана Еврика знаеше, че от вида на тази стая на Диана направо щеше да й се завие свят.

Влязоха по-навътре в пещерата: острите тънки токчета на Кат потракваха по камъка. Факлата осветяваше само пространството на няколко стъпки пред Еврика и на няколко стъпки назад, така че другите трябваше да стоят наблизо. От сталактити по тавана капеше вода сякаш огромни замръзнали пръсти се размразяваха. Кат натисна главата на Еврика, за да й даде знак да се сниши под един с форма на копие.

Еврика наклони факлата в посоката на Кат. Светлината караше луничките на приятелката й да изпъкват по кожата. Изглеждаше млада и невинна — двете най-нелюбими качества на Кат, — и това подсети Еврика за родителите на Кат, които щяха винаги да виждат дъщеря си по този начин, дори когато Кат станеше на шейсет. Надяваше се, че семейството на Кат е в безопасност.

— Най-добри. — Еврика изрече своята половина от колието със сърцевидното парче от пъзел с надпис „най-добри приятелки“, което тя и Кат бяха спечелили по време на едно състезание по кейджунски танци в редица на Фестивала на захарината тръстика в девети клас.

Кат автоматично изрецитира своята половина от талисмана. „Приятелки“. Люшна бедро, сякаш още бяха там, танцувайки в Ню Иберия, покрай украсените витрини на Мейн Стрийт, а есенната нощ обещаваше нова учебна година и футбол, и сладки момчета с дебели, топли, дълги вълнени жилетки, в които можеше да се пъхнеш.

Еврика и Кат вече не носеха колиетата, но от време на време представяха старата игра на въпрос и отговор. Това беше начин „да си сверят часовниците“, да кажат: „Винаги ще те обичам“ и „Само ти ме разбираш“, и „Благодаря“.

Пещерата миришеше на плесен и презрели плодове; така, както миришеше гаражът на Еврика след урагана Рита. Подът й беше изненадващо гладък, сякаш беше изжулен с пясък. Беше тихо, ако не се броеше звукът на водата, капеща от сталактитите в локви с цвят на коренова бира. Бледи попови лъжички се стрелкаха насам-натам.

Най-забележителното нещо на пещерата беше отсъствието на дъжд. Еврика беше привикнала към постоянното усещане за буря по кожата си. Под прикритието на пещерата усещаше тялото си едновременно вдървено и заредено, несигурно как да приема затишието.

Факлата освети тъмно пространство в центъра на малка стена от спираловидно подредени черепи в далечния край на прохода. Еврика се приближи и видя, че това беше входът към по-тесен проход. Бутна факлата на вещиците в мрака.

Още черепи обточваха тази по-малка пътека, която се стесняваше в тъмна безкрайност. Клаустрофобията на Еврика се пробуди и ръката й стисна здраво факлата.

Баща й повдигна глава от тайнствената беседка от пеперуди. С говорене бе помагал на дъщеря си да се съвземе от панически атаки и да влиза в асансьори и тавани, откакто тя беше дете. Видя разпознаване в лицето му и изпита облекчение, че той беше с достатъчно ясно съзнание, за да разбере защо беше застинала на вратата.

Баща й кимна към заплашителната тъмнина:

— Трябва да минеш през това, за да се справиш с него. — Това беше репликата му в онези замъглени от сълзи дни, след като Диана почина. По онова време имаше предвид скръбта. Еврика се запита дали той знаеше за какво говори сега. Никой не знаеше какво има от другата страна на тъмнината.

Далече от къщи, провлеченият типичен за лагуната говор на баща й беше по-изявен. Еврика си спомни, че единственият друг път, когато беше напускал страната, е бил, когато двамата с Диана отишли в Белиз за медения си месец. Преливащите от слънце снимки се бяха запечатали в мозъка й. Родителите й бяха млади, златни и великолепни, никога не се усмихваха едновременно.

— Добре, татко. — Еврика остави стените да я обгърнат.

Температурата се понижи. Таванът също стана по-нисък. Запалени свещи потрепваха спорадично по пътя. Оскъдната им светлина избледняваше в дълги интервали от мрак, преди да се появи следващата свещ. Еврика усещаше любимите си хора отзад. Нямаше представа към какво ги води.

Далечни звуци отекнаха от стените. Еврика спря и се заслуша. Чуваше ги само със здравото си ухо, което — осъзна тя — означаваше, че гласовете бяха от нейния свят, а не от Атлантида. Усилваха се и се приближаваха.

Еврика разшири обхвата си, за да защити близнаците. Вдигна факлата с две ръце като тояга. Щеше да срази онова, което се зададеше.

Изкрещя и замахна с факлата…

Досами светлината стоеше малко, тъмнокосо, босоного дете. Не носеше нищо, освен чифт парцаливи кафяви къси панталони. Ръцете и лицето му бяха изцапани с нещо черно и лъскаво.

Извика им на език, който можеше да е турски, но Еврика не беше сигурна. Думите му звучаха като езика на близка планета отпреди хиляда години.

Уилям бавно се измъкна иззад крака на Еврика. Помаха на момченцето. Бяха на една и съща възраст, с един и същи ръст.

Момчето се ухили. Зъбите му бяха малки и бели.

Еврика се отпусна за половин секунда — и именно тогава момчето се люшна напред, сграбчи Уилям и Клеър за ръцете и ги повлече в тъмнината.

Еврика изпищя и хукна след тях. Осъзна, че е изпуснала факлата едва когато затича навътре в тъмнина. Последва звуците от писъците на брат си и сестра си, докато пръстите й някак намериха задния край на шортите на момчето. Дръпна го рязко на земята. Кат вдигна факлата да освети борбата.

То беше шокиращо силно. Тя яростно се напрегна да изтръгне близнаците от хватката му.

— Пусни! — изкрещя: не й се вярваше, че някой толкова дребен и малък може да е толкова силен.

Андър с усилие вдигна момчето във въздуха, но детето не пускаше близнаците — повдигна ги от земята заедно със себе си. Уилям и Клеър се гърчеха и пищяха. На Еврика й се прииска да разчлени момчето и да превърне главата му в част от мозайката по стените.

Нито тя, нито Андър можеха да разтворят със сила мъничките пръсти на момчето. Ръката на Клеър беше подута и зачервена. Момчето се беше изтръгнало от хватката на Андър, беше се изплъзнало през изтощените ръце на Еврика. Отвличаше близнаците.

— Спри! — изкрещя Еврика, въпреки абсурдната безполезност на думата. Трябваше да направи нещо. Тромаво последва тримата и, без да знае защо, запя:

— „Да го познаваш, познаваш, познаваш, означава да го обичаш, обичаш, обичаш“.

Беше песен на „Теди Беърс“ от петдесетте. Диана я беше научила на нея, танцувайки на една влажна веранда в Ню Иберия.

Момчето спря, обърна се и се втренчи в Еврика. Зяпна, сякаш никога преди не беше чувало музика. Към края на хоровата част, желязната му хватка се беше отпуснала и близнаците се изплъзнаха.

Еврика не знаеше какво да направи, освен да продължи да пее. Беше стигнала до мистериозно звучащата свързваща нота между двете части на песента, с единствената си рязка нота отвъд нейните възможности. Кат се включи, нервно пригласяйки; после плътният, дълбок глас на бащата на Еврика също се присъедини към нейния.

Момчето седеше с кръстосани крака пред тях, усмихвайки се сънливо. Когато се увери, че песента е свършила, се изправи на крака, погледна Еврика и изчезна в недрата на пещерата.

Еврика рухна на земята и придърпа близнаците при себе си. Затвори очи, наслаждавайки се на допира на дъха им до гърдите й.

— Предполагам, че това не беше Солон — обади се баща й от беседката си и всички успяха да се засмеят.

— Как го направи? — попита Андър.

Еврика разпозна почудата в очите му от един поглед, който Диана й бе отправяла доста пъти. Беше поглед, какъвто можеше да ти отправи само някой, който те познаваше наистина добре, и то само когато откриеше, че е удивен, задето още можеш да го изненадаш.

Еврика не беше сигурна как беше направила… каквото там направи.

— Пеех това, когато близнаците бяха бебета — каза тя. — Не знам защо проработи. — Взря се в посоката, в която бе побягнало момчето. Пулсът й препускаше от победата, от изненадващата, простичка радост от пеенето.

Пееше за пръв път, откакто Диана почина. Някога пееше постоянно, дори сама си измисляше песни. Отдавна, в седми клас, когато още бяха приятелки, Мая Кейс се беше явила на училищно поетично състезание, използвайки текст за песен, отмъкнат от дневника на Еврика. Когато откраднатата песен на Еврика спечели, никое от момичетата не спомена това. Мая спечели двайсет и четири долара, прочетоха стихотворението й на глас по радиоуредбата в петък сутринта. Това се превърна в нещото между тях, многозначителен поглед над пъхнатите в спални чували колене на партита с преспиване, а по-късно — над бъчви с бира на домашни партита. Дали Мая бе мъртва сега? Дали Еврика беше отнела живота й, както тя й бе отнела думите?

— Мисля, че онова момче ни искаше за свои приятели — каза Уилям.

— Мисля, че имаме първия си фен. — Кат подаде факлата обратно на Еврика. — Сега ни трябва име за групата. И барабанист. — Кат започна да подхвърля предложения за име на група, докато продължаваха по-предпазливо надолу по тесния проход. Бъбренето й беше успокояващо, въпреки че Еврика не можеше да си позволи енергията да обръща внимание на всяка откачена идея, стрелкаща се като котка през ума на приятелката й.

Сега бели и тъмносини плочки застилаха пода под краката им. На стената беше монтирана мраморна плочка, в която бяха изсечени думите: Memento mori.

— Благодаря за напомнянето — подметна хапливо Кат и на Еврика й хареса, че Кат знаеше, че надписът означава „Помни, че трябва да умреш“, макар да не беше присъствала в часа по латински, където Еврика беше научила фразата предишната година.

— Какво означава? — попита Уилям.

— Един роб го извикал на римски военачалник, който влизал в битка — каза Еврика, чувайки мислено провлечения говор на учителя си по латински, господин Писидиа. Запита се как той и семейството му бяха понесли предизвикания от нея потоп. Веднъж беше видяла него и сина му в един парк да разхождат два кафяви боксера с по-тъмни ивици. Във въображението й грамадна вълна отми спомена. — Означавало: „Днес си могъщ, но си само човек и ще паднеш“. Когато го учихме в час по латински, всички се хванаха за тълкуванието как фразата се отнасяла за суетата и гордостта. — Еврика въздъхна. — Спомням си как си помислих, че думите са успокояващи. Един вид, някой ден всичко това ще свърши.

Погледна другите, изненаданите им лица. Сарказмът на Кат беше прикритие за слънчевия й по природа характер. Баща й не искаше да мисли, че дъщеря му изпитва толкова много болка. Близнаците бяха прекалено малки да разберат. Това оставяше Андър. Тя срещна очите му и осъзна, че той разбира. Той се взираше в нея и не беше нужно да изрича и една дума.

След десет стъпки пътеката свърши без изход. Спряха пред разкривена дървена врата с месингови панти, старинна камбанка и втора, сребърна плочка:

Lasciate ogni speranza, voi chiintrate.

— „О, вий, прекрачващи през този праг, надежда всяка тука оставете“ — преведе Андър.

Кат пристъпи по-близо до плочката:

— Това ми харесва. И ще ми говорите за убийствени татуировки по разни там части…

— Какви татуировки? — попита Клеър.

Еврика беше изненадана. Андър й беше казал, че никога не е ходил на училище, че самата Еврика е единственият предмет, който някога е изучавал. Зачуди се как беше научил италиански. Представи си го, седнал пред компютър в тъмна спалня, да упражнява романтични фрази от някой онлайн курс, който слушаше с миниатюрни слушалки.

— От Дантевия „Ад“ е — каза той.

Еврика искаше да узнае още. Кога беше чел „Ад“? Какво го беше накарало да посегне към него? Дали му беше харесал, дали бе правил собствени списъци чие място в кой кръг от ада е, както бе правила Еврика?

Но това не беше закусвалнята „Нептюнс“ в Лафайет, където се сгушваш в някое сепаре от червена изкуствена кожа с гаджето си и с флиртуване взаимно прониквате в тайните си над картофки със сирене и пиле със задушена бамя. Усещаше, че, подобно на ленивите спокойни разходки на господин Писидиа в парка, подобни срещи с гаджета сега лежаха на дъното на морето.

Посегна към камбанката и позвъни.