Лорън Кейт
Водопад (2)

2
Приземяване

Сребристата повърхност на океана танцуваше над главата на Еврика. Краката й нетърпеливо понечиха да поемат към нея — поривът да премине от водата във въздуха беше неудържим, — но тя се спря.

Това не беше топлият Върмилиън бей у дома. Еврика газеше в прозрачна сфера в тъмен, хаотичен океан от другата страна на света. Сферата и пътуването, което Еврика бе предприела в нея, бяха възможни заради висулката с гръмотевичния камък, която носеше на шията си. Еврика бе наследила гръмотевичния камък, когато майка й, Диана, почина, но едва наскоро беше открила магията му: когато носеше колието под вода, около нея се образуваше сфера с форма на балон.

Причината, поради която щитът на гръмотевичния камък я обкръжаваше сега, смущаваше Еврика. Беше направила точно онова, което не биваше да прави. Беше заплакала.

Беше израсла, знаейки, че сълзите са забранени, предателство спрямо Диана, която бе зашлевила Еврика последния път, когато тя се разплака, преди осем години, когато беше на девет и родителите й се разделиха.

Никога, никога повече не плачи.

Но Диана така и не й беше казала защо.

После умря, изпращайки Еврика на мисия в търсене на отговори. Еврика откри, че неизплаканите й сълзи бяха свързани със свят, хванат като в капан под океана. Ако онзи Спящ свят се пробудеше, щеше да унищожи Будния свят, нейния свят, който тя се учеше да обича.

Не можа да предотврати онова, което последва. Влизайки в задния си двор, откри четиригодишните си брат и сестра близнаци, Уилям и Клеър, пребити и със запушени усти от чудовища, които наричаха себе си Пазители на Атлантида. Беше гледала как втората съпруга на баща й, Рода, умира, опитвайки се да спаси близнаците. Беше изгубила най-стария си приятел, Брукс, похитен от сила, твърде мрачна, за да я проумее.

Сълзите дойдоха. Еврика заплака.

Беше истински потоп. Буреносните облаци в небето и лагуната зад нейната къща се сляха със скръбта й и експлодираха. Всичко и всички бяха пометени и отнесени в бурно, ново солено море. Като по чудо, щитът на гръмотевичния камък беше спасил и живота на хората, на които тя държеше най-много.

Сега Еврика ги погледна, залитащи нестабилно до нея. Уилям и Клеър в еднаквите си пижами със Супермен. Някога дръзкият й баща, Трентън, с поразеното си от мълния сърце, копнеещ за съпругата, която бе паднала от небето като дъждовна капка, направена от кръв и кост. Приятелката на Еврика, Кат, която тя никога не беше виждала да изглежда толкова изплашена. И момчето, което с една вълшебна целувка предната нощ се беше превърнало от увлечение в довереник — Андър.

Щитът на Еврика ги беше спасил от удавяне, но Андър бе онзи, който ги бе насочвал през океана, към — както обеща — убежище. Андър беше Пазител на Атлантида, но не искаше да бъде. Беше се отвърнал от жестоките си роднини, бе се обърнал към Еврика, заклевайки се да й помага. Като Пазител на Атлантида, дъхът му, наречен Зефир, беше по-мощен и от най-силния вятър. Беше ги пренесъл през Атлантическия океан с невъзможна скорост.

Еврика нямаше представа колко време отне пътуването или колко далече бяха стигнали. На тази дълбочина океанът беше неизменно тъмен и студен, и батерията на клетъчния телефон на Кат, единственият, който беше успял да влезе в щита, се бе изтощила преди известно време. Всичко, с което Еврика разполагаше, за да измерва времето, бяха белите гънки в ъгълчетата на устата на Кат, къркоренето на стомаха на баща й и Клеър, която танцуваше на място, приклекнала, което означаваше, че ужасно й се пишка.

Андър изтласка щита по-близо до повърхността, като плуваше кроул. Еврика нямаше търпение да се освободи от щита и се ужасяваше от това, какво щеше да намери от другата страна. Светът се беше променил. Нейните сълзи го бяха променили. На дъното на океана бяха в безопасност. Над него можеха да се удавят.

Еврика не помръдна, когато Андър отметна кичур коса от челото й.

— Почти стигнахме — каза той.

Вече бяха обсъждали как ще се приземят. Андър обясни, че океанските вълни ще бъдат коварни, така че излизането им от щита трябваше да бъде пресметнато. Той беше откраднал от Пазителите на Атлантида специална котва, която щеше да се захване за скала и да ги закрепи — но после трябваше да минат през границите на щита.

Клеър беше ключът. Макар при допир всички други да срещаха твърда като камък съпротива, ръцете на Клеър преминаваха през ръбовете на щита като горски пожар през мъгла. Тя се поклащаше на пети, като замахваше с ръце към повърхността му, рисувайки с пръсти невидим път за бягство. Китките й влизаха и излизаха от щита така, както призраците посягаха през врати.

Без силата на Клеър щитът щеше да се пукне като мехур, когато се издигнеше на повърхността и докоснеше въздуха. Всички вътре щяха да се пръснат като прашинки пепел из морето.

Така че веднага щом Андър намереше подходяща скала, Клеър щеше да стане техният сапьор. Ръцете й щяха да минат през щита и да закачат котвата на камъка. Докато другите бяха на брега, ръцете на Клеър щяха да останат отчасти вътре в щита и отчасти извън него, задържайки го отворен, за да минат те, като му попречат да се разбие от вятъра.

— Не се тревожи, Уилям — каза Клеър на брат си, който беше по-голям с девет минути. — Аз съм магическа.

— Знам. — Уилям седеше с кръстосани крака в скута на Клеър върху пролупрозрачното дъно на щита, като дърпаше малки сплъстени конци от пижамата си. Под тях морето образуваше хълмове и долини от отломки. Черни ивици водорасли плющяха като раздърпани бради по щита. Разклонени корали блъскаха стените му.

Кат обгърна раменете на Уилям. Приятелката на Еврика беше умна и безстрашна — заедно бяха пътували на автостоп до Ню Орлиънс, Кат — само по горнище на бански и отрязани къси панталони, пееща неприлични моряшки песни, на които я беше научил баща й. Еврика беше наясно, че Кат смята плана с Клеър за лоша идея.

— Тя е само едно дете — каза Кат.

— Ето. — Андър посочи към широка, покрита с дребни рачета каменна плоча на десет стъпки над тях. — Онзи.

Под пукнатините на камъка искреше бяла пяна. Повърхността му беше над водата.

Ръката на Еврика се присъедини към тази на Андър, за да избута щита по-високо. Водата се промени и от черна стана тъмносива. Когато бяха толкова близо, колкото можеха да стигнат, без да се покажат на повърхността, Еврика стисна гръмотевичния си камък и изпрати молитва към Диана да се измъкнат благополучно.

Макар че само Еврика можеше да издигне щита, в който пътуваха, Андър можеше да го поддържа за известно време. Той щеше да излезе последен.

Той изучаваше Еврика. Тя хвърли поглед надолу, като се питаше как ли му изглежда. Настойчивостта на погледа му я беше нервирала, когато най-напред се сблъска с него на пътя в покрайнините на Ню Иберия. После снощи той й разказа, че я наблюдава от години, откакто и двамата били много малки. Беше изменил на всичко, в което беше възпитан да вярва за нея. Каза, че я обича.

— Когато стигнем над океана — каза той, — ще видим ужасни неща. Трябва да се подготвиш.

Еврика кимна. Беше почувствала тежестта на сълзите си, докато се стичаха от очите й. Знаеше, че предизвиканият от нея потоп е по-ужасен от всеки кошмар. Тя беше отговорна за онова, което ги дебнеше горе, каквото и да беше то, и възнамеряваше да изкупи стореното.

Андър отвори ципа на раницата си и измъкна нещо, което приличаше на осеминчов сребърен кол с пръстен с големината на брачна халка на върха. Щракна някакъв ключ, за да освободи четири закривени остриета от основата на кола, преобразявайки го в котва. Когато дръпна пръстена, от върха изскочи фина верига от сребърни брънки.

Еврика докосна странната котва, удивена колко е лека. Тежеше по-малко от половин фунт.

— Красиво. — Уилям докосна искрящите шипове на котвата, които бяха раздвоени по ръбовете и имаха подобна на люспи кована повърхност, която ги правеше да изглеждат като малки опашки на русалки.

— Направена е от орихалк — каза Андър, — древно вещество, добивано от мините в Атлантида, по-здраво от всичко в Будния свят. Когато моят праотец Леандър напуснал Атлантида, носел със себе си пет парчета орихалк. Семейството ми ги пази от хилядолетия. — Потупа раницата си и успя да докара загадъчна, секси усмивка. — Досега.

— Какви са другите играчки? — Клеър се изправи на пръсти и пъхна ръка в раницата на Андър.

Той я вдигна на ръце и се усмихна, докато затваряше ципа на раницата си. Сложи котвата в ръцете й:

— Това е много ценно. Щом котвата се залови за скалата, трябва да държиш веригата колкото можеш по-здраво.

Брънките от орихалк издрънчаха в ръцете на Клеър.

— Ще държа здраво.

— Клеър… — Пръстите на Еврика леко докоснаха косата на сестра й: имаше нужда да й внуши, че това не е игра. Помисли си какво щеше да каже Диана. — Мисля, че си много смела.

Клеър се усмихна:

— Смела и магическа?

Със силата на волята си Еврика отхвърли странния нов порив да се разплаче.

— Смела и магическа.

Андър вдигна Клеър над главата си. Тя стъпи здраво на раменете му и вдигна нагоре един юмрук, после още един, точно както той я беше инструктирал. Пръстите й минаха през щита на гръмотевичния камък и тя запрати котвата към скалата. Еврика я загледа как се понася нагоре и изчезва. После веригата се изопна, а щитът се разтресе като паяжина, уцелена от градинска пръскачка. Но не пропусна вода и не се скъса.

Андър подръпна веригата:

— Идеално.

Започна да тегли, придърпвайки още от веригата вътре в щита, като ги издигна по-близо до повърхността. Когато бяха само на сантиметри под разбиващите се вълни, Андър изкрещя:

— Тръгвай!

Еврика улови гладките, студени брънки на веригата. Посегна покрай Клеър и започна да се катери.

Ловкостта й я изненада. Адреналинът потече през ръцете й като река. Когато пресече границата на щита, повърхността на океана беше точно над нея. Еврика влезе в своята буря.

Тя беше оглушителна. Тя беше всичко. Беше пътуване навътре в разбитото й сърце. Всяка тъга, всяка частица гняв, която някога беше изпитала, получи своето проявление в този дъжд. Той пареше тялото й като куршуми от хиляда напразни войни. Стисна зъби и усети вкус на сол.

От изток плющеше вятър. Пръстите на Еврика се хлъзнаха, после се вкопчиха в студената верига, докато посягаше към скалата.

— Дръж се, Клеър! — опита се да изкрещи тя на сестра си, но устата й се напълни със солена вода. Заби брадичка в гърдите си и се устреми нагоре, нататък, тласкана от решителност, каквато не беше познала никога преди.

— Това ли е всичко, което можеш да направиш? — изкрещя тя, гъргорейки през проливния дъжд.

Въздухът миришеше, сякаш бе поразен от електричество. Еврика не можеше да види отвъд потопа, но усещаше, че има само потоп за гледане. Как можеше Клеър да удържи всички вътре в тази бушуваща вода? Еврика си представи как последните хора, които обичаше, се разпръсват из океана и рибите гризат очите им. Гърлото й се присви. Плъзна се с цели сантиметри надолу по веригата. Беше до гърди в океана.

Пръстите й някак намериха върха на камъка и го стиснаха. Помисли си за Брукс, най-добрият й приятел още от утробата, съседът от детството й, момчето, което я бе предизвиквало да бъде по-интересна личност през изминалите седемнайсет години. Къде беше той? Последното, което видя от него, бе един плясък в океана. Беше се гмурнал вътре, след като близнаците паднаха от лодката му. Не беше на себе си. Беше… Еврика не можеше да преглътне онова, което беше представлявал той. Липсваше й старият Брукс. Почти можеше да чуе със здравото си ухо провлечения му, типичен за лагуната говор, докато се опитваше да я ободри: „Все едно да се изкатериш по американски орех, Октоподче“.

Еврика си представи, че студената, хлъзгава скала е дружелюбен, обвит в полумрак клон. Изплю сол. Изкрещя и се закатери.

Заби лакти в скалата. Преметна едното си коляно отстрани. Опипа зад гърба си, за да се увери, че лилавата торба с „Книгата на любовта“ — другата част на наследството й от Диана — е още там. Беше.

Една стара жена на име Мадам Блаватски й беше превела част от книгата. Мадам Б. се държеше сякаш тъгата на Еврика бе пълна с надежда и обещания. Може би именно това беше магията — да погледнеш в тъмнината и да видиш светлина, която убягва на повечето хора.

Сега Мадам Блаватски беше мъртва, убита от чичовците и лелите на Андър, Пазители на Атлантида, но когато пъхна книгата под лакътя си, Еврика почувства как мистиката я подтиква да поправи нещата.

Дъждът валеше толкова силно, че беше трудно да се движи. Клеър стискаше веригата, позволявайки на останалите да проникнат в щита. Еврика се хвърли над скалата.

Пред нея се простираха планини, обкръжени от перлена мъгла. Коленете й се хлъзнаха по скалата, когато се обърна и рязко потопи ръка в кипящото море. Потърси опипом ръката на Уилям. Андър трябваше да го вдигне към нея.

Малки пръстчета проследиха, а после уловиха ръката на Еврика. Хватката на брат й беше изненадващо здрава и силна. Тя задърпа, докато успя да посегне под мишниците му и да го вдигне над повърхността. Уилям примижа, опитвайки се да фокусира очи в бурята. Еврика се придвижи над него: имаше нужда да го защити от жестокостта на сълзите си, знаейки, че няма път за бягство.

Следващата беше Кат. Тя на практика изхвърча от водата и се приземи в ръцете на Еврика. Плъзна се върху камъка и нададе победоносен вик, прегръщайки Уилям, а после Еврика.

— Котката е издръжлива!

Издърпването на баща й беше като ексхумация. Той се движеше бавно, сякаш издърпването му нагоре изискваше сила, каквато никога не се бе надявал да притежава, макар че Еврика го бе насърчавала с викове през финиша на три маратона и го беше гледала как прави лицеви опори в задушния гараж у дома.

Най-накрая Клеър се издигна над повърхността на вълните в ръцете на Андър. Държаха веригата от орихалк. Вятърът шибаше телата им. Щитът блещукаше около тях — чак докато пръстите на краката на Клеър се плъзнаха покрай границите му. После той се разпадна на мъгла и изчезна. Еврика и Кат издърпаха Андър и Клеър над издатината и върху скалата.

Дъждът отскачаше от гръмотевичния камък на Еврика, като пробождаше долната страна на брадичката й. Вода пръскаше нагоре от океана и надолу от небето. Скалата, върху която стояха, беше тясна, хлъзгава, и се спускаше стръмно в океана, но поне всички се бяха добрали до сушата. Сега им трябваше подслон.

— Къде сме? — извика Уилям.

— Мисля, че това е луната — каза Клеър.

— На луната не вали дъжд — възрази Уилям.

— Отправяйте се към по-висок терен — провикна се Андър, като откачи котвата от скалата, натисна ключа да прибере зъбците й и я пъхна обратно в раницата си. Посочи вътрешността на сушата, където тъмните очертания на планина се издигаха нагоре. Кат и бащата на Еврика взеха по един близнак. Еврика гледаше гърбовете на близките си, докато се подхлъзваха и пързаляха по скалите. Гледката как се препъват и си помагат да се катерят, отивайки към подслон, в чието съществуване не бяха сигурни, я накара да изпита ненавист към себе си. Тя ги беше забъркала — тях и останалия свят — в това.

— Сигурен ли си, че това е пътят? — изкрещя на Андър, макар да забеляза, че скалата, върху която се приземиха, се издаваше над морето като малък полуостров. Всичко наоколо беше бяла вода. Простираше се безкрайно, без хоризонт.

За миг тя зарея поглед по океана. Заслуша се в звънтенето в лявото си ухо, глухо след автомобилната катастрофа, която погуби Диана. Това беше позата й, когато беше в депресия: взряна право напред, без да вижда нищо, заслушана в самотното и неспирно звънтене. След като Диана почина, Еврика беше прекарала така цели месеци. Брукс беше единственият, който й позволяваше да изпада в тези тъжни състояния на транс, упреквайки я нежно, щом тя се измъкнеше: „Ти си като представление в нощен клуб, само че без нощния клуб“.

Еврика избърса дъжда от лицето си. Повече не можеше да си позволи лукса на тъгата. Андър беше казал, че тя може да спре потопа. Щеше да го направи или да умре, докато се опитва. Запита се колко ли време имаше.

— Откога вали?

— Само един ден. Вчера сутринта бяхме у дома в задния ти двор.

Само преди ден тя не беше имала представа какво могат да направят сълзите й. Очите й се фокусираха върху океана, разбунен само от един еднодневен дъжд. Наведе се и присви очи към нещо, което се поклащаше на повърхността му.

Беше човешка глава.

Еврика знаеше, че ще се сблъска с ужасни неща над океана. И въпреки това, да види какво бяха направили сълзите й, този унищожен живот… Не беше готова. Но после…

Главата помръдна, от една страна на друга. От водата се протегна загоряла ръка. Някой плуваше. Главата се извъртя към Еврика, пое си отново дъх и изчезна. После се появи отново, с тяло, движещо се бързо зад нея, яхнало вълните.

Еврика разпозна онази ръка, онези рамене, онази тъмнокоса, мокра глава. Беше гледала как Брукс плува до вълнолома още откакто бяха малки.

Разумът изчезна; удивлението надделя. Тя сви длани около устата си, но преди звукът на името на Брукс да се откъсне от устните й, Андър се наведе до нея.

— Трябва да вървим.

Тя се обърна към него, преливаща от същото необуздано вълнение, което изпитваше някога, когато първа пресечеше линията на финиша. Посочи към водата…

Брукс го нямаше.

— Не — прошепна тя. Върни се.

Глупачка. Толкова отчаяно бе искала да види приятеля си, че умът й го беше нарисувал върху вълните.

— Стори ми се, че го видях — прошепна тя. — Знам, че е невъзможно, но той беше точно там. — Посочи немощно. Знаеше как звучи.

Очите на Андър проследиха нейните до тъмното място във вълните, където се беше намирал Брукс.

— Остави го да си отиде, Еврика.

Тонът му се смекчи, когато тя трепна:

— Добре е да побързаме. Семейството ми ще ни търси.

— Прекосихме цял океан. Как ще ни открият тук?

— Леля ми Старлинг може да усети вкуса ни във вятъра. Трябва да стигнем до пещерата на Солон, преди да ни проследят.

— Но… — Тя оглеждаше водата, търсейки приятеля си.

— Брукс си отиде. Разбираш ли?

— Разбирам, че за теб е по-удобно, ако го пусна да си отиде — каза Еврика. Отправи се към размитите от дъжда очертания на Кат и семейството си.

Андър я настигна и й препречи пътя:

— Твоята слабост към него е неудобна за повече хора, не само за мен. Ще загинат хора. Светът…

— Ще загинат хора, ако тъгувам за най-добрия си приятел?

Копнееше да се върне назад във времето, да бъде в стаята си, с боси крака, подпрени на колоната на леглото. Искаше да помирише свещта с аромат на смокиня на бюрото си, която палеше, след като е излизала да тича. Искаше да изпраща есемеси на Брукс за чудатите петна по вратовръзката на учителя им по латински, да набляга на някой дребнав коментар, който Мая Кейс е направила. Никога не си беше давала сметка колко щастлива е била преди, колко богата и благотворна беше депресията й.

— Влюбена си в него — каза Андър.

Тя се провря покрай него. Брукс й беше приятел. Андър нямаше основание да ревнува.

— Еврика…

— Каза, че е добре да побързаме.

— Знам, че е трудно.

Това я накара да спре. Трудно беше думата, с която хората, които не познаваха Еврика, описваха смъртта на Диана. Приискваше й се с един удар да заличи съществуването на тази дума. „Труден“ беше някой изпит по биохимия. „Трудно“ беше да не споделиш някоя страхотна клюка. „Трудно“ беше да бягаш в маратон.

Да оставиш някой, когото обичаш, да си отиде, не беше трудно. Не съществуваше дума, която да опише какво беше, защото дори да не го оставиш да си отиде, все пак него го нямаше. Еврика сведе глава и почувства дъждовните капки да се плъзгат от връхчето на носа й. Андър сигурно никога не беше преживявал толкова голяма загуба. Ако беше, нямаше да каже това.

— Ти не разбираш.

Беше смятала с това да го откачи от кукичката, но в мига щом то излезе от устата й, Еврика чу колко сурово прозвуча. Имаше чувството, че вече не съществуваха думи; всичките бяха толкова недостатъчни и жалки.

Андър се завъртя към водата и изпусна раздразнена въздишка. Еврика видя как Зефирът видимо излиза от устните му и се разбива в морето. То избълва висока вълна, която се накъдри над Еврика.

Приличаше на вълната, която бе погубила Диана.

Тя улови погледа на Андър и видя как вината кара очите му да се разтворят широко. Той вдиша рязко, сякаш за да поеме Зефира обратно. Когато осъзна, че не може, се хвърли към нея.

Върховете на пръстите им се докоснаха за миг. После вълната се плъзна над тях и набъбна към сушата. Еврика беше запратена назад, завъртайки се далече от Андър, в бушуващото море.

Водата избликна по носа й, разби се в черепа й, заблъска врата й ту на една, ту на друга страна. Усети вкус на кръв и сол. Не разпозна влажния стон, излизащ от устата й. Изпадна от вълната, когато водата изпадна изпод нея. За миг тичаше по пътека от небе. Не виждаше нищо. Очакваше да умре. Запищя за семейството си, за Кат, за Андър.

Когато се приземи на скалата, единственото, което й подсказа, че е все още нелепо жива, беше ехото от гласа й, отекващ в студения, неспирен дъжд.