Метаданни
Данни
- Серия
- Сълза (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Waterfall, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Лорън Кейт
Заглавие: Водопад
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Intense (Локус Пъблишинг ЕООД)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Излязла от печат: 23.03.2015
Редактор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-216-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13684
История
- — Добавяне
6
Сближаването на враговете
Жените бяха толкова странни, че й се сториха познати, все едно сънуваше бъдещо дежавю. Но Еврика не можеше да си представи къде ли е виждала такива като тях преди. После острият глас на Мадам Блаватски проникна в ума й и тя си спомни как седеше в лагуната зад къщата й по изгрев-слънце, слушайки как мъдрата старица чете от превода си на „Книгата на любовта“.
Мускулите на лицето на Еврика се стегнаха, докато се мъчеше да приеме, че изживява нещо, за което беше копняла като дете: персонажи от книга бяха оживели — и беше ужасно. Нямаше начин да прелисти бързо страниците напред и да се успокои, че тази глава ще завърши щастливо. Не знаеше повече, отколкото знаеше героят от историята й; тя беше героинята и беше изгубена.
Изправи рамене и повдигна брадичка.
Жените извиха черните си вежди.
— Хайде, давай — подтикна я онази на средна възраст. — Кажи го. — Езикът й беше раздвоен като на змия.
— Вещици на мълвата — изрече Еврика с по-драматичен тон, отколкото беше възнамерявала.
В „Книгата на любовта“ вещиците на мълвата бяха чародейки без възраст, които живееха в зъберите, надвиснали над Атлантическия океан. Не бяха ничии довереници, но знаеха тайните на всички. Бяха предупредили Селена, че тя и Леандър може и да избягат от острова, но никога няма да се спасят от проклятието на Делфин.
Тежка орис тегне над сърцата ви и така ще бъде завинаги.
Когато Мадам Блаватски бе превела този ред, думата завинаги беше стиснала сърцето на Еврика като с клещи. Селена беше нейна прародителка; Леандър бе прародител на Андър. Можеше ли древното проклятие на вещиците на мълвата да засегне онова, което Еврика и Андър изпитваха един към друг? Имаше ли в произхода на Еврика нещо повече от забранени сълзи? Дали любовта също бе невъзможна?
— Вещици на мълвата! — провикна се най-старата жена и Еврика осъзна, че езиците на всички вещици бяха раздвоени. Черните очи на най-старата бяха блестящи и омагьосващи, напомняйки на Еврика за тези на баба й Шугър. Лесно беше да види колко зашеметяваща е била вещицата в младостта си. Еврика се запита колко ли отдавна е била тази младост.
Старата вещица плесна по гърба двете си спътнички, при което от направените им от орхидеи дрехи се разлетяха дъждовни капки като фойерверки.
— Младите толкова обичат да правят класификации!
— Чувал съм истории за вас — каза Андър. — Но ме учеха, че принадлежите към Спящия свят.
Младата вещица наклони брадичка към Андър, разкривайки проблясващото кристално украшение в съвършената вдлъбнатина на шията си. Беше с форма на сълза.
— А кой си ти, чиито учители са толкова скучни?
Андър прочисти гърло:
— Аз съм Пазител на Атлантида…
— Сериозно? — Тя се престори на заинтригувана, като обхвана тялото на Андър с жадните си очи и го обгърна с поглед.
— Е, бях — каза Андър.
— А какъв си сега? — Младата вещица присви очи.
Той погледна Еврика:
— Аз съм момче без минало.
— Как се казваш? — От хипнотизиращия шепот на гласа на младата вещица на Еврика й се зави свят.
— Андър. Кръстен съм на Леандър.
— А вие как се казвате? — попита Еврика. Ако те бяха лелите и братовчедките на Селена, както пишеше в „Книгата на любовта“, тогава тези жени бяха роднини на Еврика и тя не биваше да се бои от тях.
Вещиците на мълвата примигнаха, сякаш бяха кралици и тя се беше опитала да отгатне колко тежат. После започнаха да вият от преувеличен смях. Наведоха се една над друга за опора и затропаха с бледите си крака в калта.
Най-младата се съвзе и попи ъгълчетата на очите си с ръкава си от листенца. Наведе се към глухото ухо на Еврика.
— Никой никога не е какъвто изглежда. Особено ти, Еврика.
Еврика се отдръпна и разтри ухото си. Беше чула гласа на момичето абсолютно ясно в ухото, което чуваше толкова малко други неща. Спомни си, че чу с болното си ухо прекрасната песен на абисинското вълнисто папагалче на Мадам Блаватски, Поларис. Онази песен я беше открила като чудо. Шепотът на вещицата на мълвата се стовари като телепатичен удар с юмрук, наранявайки нещо дълбоко в нея.
— Името ти означава „Открих го“, и въпреки това ти цял живот си била изгубена. — Най-старата вещица стрелна език в облака от пчели, сграбчи една, превъртя я върху жилото й като пумпал, после я пусна обратно в рояка.
— Никога повече, отколкото сега. — Погледът на средната вещица обиколи обкръжението им, после отново падна върху Еврика.
Бавно, те обърнаха глави да се взрат в голямата лилава платнена чанта, преметната на рамото на Еврика. Еврика обгърна с длани влажния брезент, сякаш за да го предпази.
— Трябва да вървим.
Вещиците се засмяха.
— Тя мисли, че ще си тръгва! — изпищя най-старата вещица.
— Напомня ми за онази песен: „Тя никъде няма да отиде, просто си тръгва“ — пропя средната вещица.
— Ела, Еврика — каза младата вещица. — Ти си изгубена, и ние ще те отведем, където искаш да отидеш.
— Не сме изгубени — заяви твърдо Андър.
— Разбира се, че сте. — Най-старата вещица завъртя големите си тъмни очи. — Мислите, че можете да намерите Горчивия облак сами? — Тя се приведе и сграбчи счупената китка на Еврика, докато Еврика изпищя.
— Дай й цяра — каза нетърпеливо старата вещица.
От един дълбок джоб, направен от листенца на цветя, най-младата вещица измъкна стъклено шишенце. Вътре се плискаше блещукащо пурпурно вещество. Тя подхвърли шишето на Еврика, която тромаво посегна да го улови.
— За болката ти — каза тя. — Сега ела насам. — Посочи през калния поток, към назъбен планински връх, висок сто фута.
В зъбера беше изсечено стръмно естествено стълбище, което водеше нагоре по планината. Еврика отново изпита озадачаващо импулсивно усещане, че трябва да тръгне точно натам. Хвърли поглед към Андър. Той кимна едва доловимо.
Тя развъртя запушалката от бутилката и подуши съдържанието. Сладникавият цветен мирис на бели нарциси нахлу в носа й — последван от пулсиращото усещане, че костта й отново се раздробява.
— Ще искат нещо в замяна — прошепна Андър на Еврика.
— Нека Солон се тревожи за това. — Вещиците се засмяха.
— Давай — каза младата вещица. — Ще изцери костите ти. Ние ще чакаме.
Еврика изля малко от пурпурната течност върху дланта си. Беше осеяна със златисти петънца, като лаковете за нокти в салона на леля й Морийн. Тя завъртя върха на единия си пръст в лекарството и го разтри върху част от китката си.
Обзе я изгаряща горещина и се почувства неимоверно глупава, задето се е доверила на вещиците на мълвата. Миг по-късно обаче горещината се уталожи и я заля приятна хладина, унищожавайки болката. Отокът спадна; там, където бе нанесено лекарството, синината избледня, после изчезна. Беше чудодейно. Еврика нанесе още от течността върху китката си. Понесе топлината, очаквайки хладното облекчение и болката, която лекарството сваляше като пласт дрехи. Затвори очи и въздъхна. Пъхна бутилката в платнената си чанта, нетърпелива да сподели останалото с баща си.
— Добре — каза тя на вещиците на мълвата, — ще ви последваме.
— Не. — Младата вещица поклати глава и посочи стълбището в скалата. — Ние ще ви последваме.
Пътеката беше стръмна и наводнена. Облаците висяха ниско, черни като дим от горяща къща. Вещиците насочваха Еврика и Андър през дантелата от изящни планински върхове, като винаги вървяха зад тях, лаейки команди от рода на: „Наляво!“, когато маршрутът се разклонеше неочаквано, „Нагоре!“, когато трябваше да изкачат някой стръмен, хлъзгав зъбер, и „Снишете се!“, когато някоя полумъртва змия се плъзнеше от някой клон и нададеше подобен на кашляне съсък към тях, докато минаваха. Средната вещица крещеше команди, които Еврика не разбираше — „Йе!“ и „Ха!“, и „Роско Лерой!“.
Всяка стъпка отдалечаваше Еврика от семейството й и от приятелката й. Представи си как Уилям и Клеър надзъртат към планината. Запита се колко ли време щеше да мине, преди да се откажат да гледат.
Влезе в разпръсната гора от умиращи лескови дръвчета. Листата започваха да стават кафяви, а черупките на покрити с коричка от сол лешници хрущяха под обувките на Еврика. Паяжина висеше между два клона и се полюшваше на вятъра. По нея висяха полепнали ситни капки, като перли, които някоя млада нимфа беше изоставила в гората.
— Еврика!
Вдигна поглед и видя Уилям и Клеър, сгушени в клоните на великанска леска. Близнаците скочиха на земята и зашляпаха през калта, тичайки към нея. Тя не повярва, че са те, дори когато ги взе в прегръдките си. Затвори очи и вдиша уханието им, искайки да повярва: беше на сапун „Айвъри“ и звездна светлина.
— Как стигнахте тук?
Всеки от близнаците хвана една от ръцете й. Искаха да й покажат нещо.
От другата страна на дървото, дълъг бял предмет блещукаше в дъжда. Еврика го приближи предпазливо, но близнаците се засмяха и я задърпаха по-силно. Предметът беше с форма на хамак, но тъканта му го правеше да прилича повече на огромен пашкул. Еврика го разгледа, удивена от това, което приличаше на милион криле на нощни пеперуди с преливащи се цветове, втъкани заедно. Мъничките, крехки късчета оформяха масивна беседка, която кръжеше във въздуха, реейки се сама, без чужда помощ.
В беседката лежеше бащата на Еврика. Тънък балдахин от меки кафяви криле засланяше лицето му от дъжда. Срязаното рамо, което Еврика беше превързала с ризата си, беше умело превързано отново с мека като коприна тъмночервена марля. Лапа от същия материал беше увита около натъртеното място на челото му. Беше буден. Посегна към ръката й и се усмихна.
— Добри лекари от тази страна на града.
— Как е болката? — попита Еврика.
— Приятно разсейване. — Очите му изглеждаха бистри, но говореше, сякаш сънува.
Тя бръкна в джоба си и притисна шишенцето с лекарството в ръката му:
— Това ще помогне.
Отвъд беседката три нови вещици на мълвата се бяха сгушили под друго, по-унило дърво, шушукайки помежду си зад дланите си. Вещиците, които бяха довели Андър и Еврика тук, се спуснаха към другите, като ги целуваха по бузите и шепнеха, сякаш имаха да наваксват с новини от цели години.
— Колко са? — зачуди се Еврика.
Кат се появи до нея:
— Откачените феи-кръстници цъфнаха тук няколко минути след като тръгнахте. Идеше ми да изтърся: „Къде са всичките ми млечни зъби, които взехте?“. Благодаря, че ги изпрати да ни помогнат.
— Не съм ги пратила аз — каза Еврика.
— Една от тях изстреля език в дупката на едно дърво — каза Уилям, — и оттам излетяха милион буболечки.
— Буболечките образуваха голям бял диамант в небето, после отнесоха татко нагоре в дъжда! — добави Клеър.
— Тия дребосъци не те баламосват — каза Кат.
— Татко може да лети! — възкликна Уилям.
Кат посегна към гръмотевичния камък на Еврика, изучавайки отблъскващата дъжда повърхност.
— Когато се появиха на брега, разбрах, че имат нещо общо с теб. Един вид, някак пасваш тук повече, отколкото някога си пасвала в „Еванджелин“.
— А пък аз си мислех, че никога няма да си намеря клика — отбеляза Еврика сухо.
— Искам да кажа — рече Кат, — че изглеждаш логично там, където невъзможните неща са възможни. Ти си едно от онези невъзможни неща. — Кат протегна разтворена длан да улови малко дъжд. — Силите ти са истински.
Еврика погледна назад към вещиците на мълвата, но те си бяха отишли. Всичко, което бе останало от тях, беше едно-единствено цветче от орхидея, сияещо на земята.
— Исках да им благодаря.
— Не се тревожи — прошепна един глас в глухото й ухо. Беше най-младата вещица на мълвата, но Еврика не я виждаше. — Солон има сметки с нас.
— Къде отиваме? — изкрещя Андър в дъжда.
Смехът на вещиците разтресе земята. Еврика почувства нещо в ръката си и погледна надолу. Между пръстите й се бе появила факла. Имаше дълга сребърна дръжка и близо до върха се разширяваше, превръщайки се в широк издължен бокал. От центъра му сияеше пламък, който дъждът не бе угасил. Еврика се взря в него, търсейки маслото или въглените, които подхранваха пламъка. Вместо това видя купчинка сияещи аметисти.
— Пак заповядай — прошепна гласът на младата вещица в ухото на Еврика.
— Предай на Солон най-лошите ни пожелания! — изкрещя старата.
Последва още смях, после тишина, после дъжд.
Еврика закрачи из горичката, като търсеше насочващи следи, които новата й факла можеше да освети. Точно отвъд ствола на едно от дърветата се блъсна в нещо твърдо. Разтри челото си. Пред нея не се виждаше нищо необичайно — само още гниещи, разкривени дървета. И въпреки това се беше натъкнала на нещо солидно като стена. Опита отново и пак се блъсна в него, без да може да направи дори крачка повече.
Андър проследи невидимата сила с пръсти.
— Мокро е. На допир е като кордон. Истинско е, мога да го почувствам, но го няма.
— Хора. — Клеър помаха от няколко стъпки разстояние. — Не трябва ли просто да използваме вратата?
Еврика примижа към нещо бяло, размазано в пространството пред сестра й. Клеър се повдигна на пръсти да посегне над главата си, докосвайки няколко пъти нещо, което приличаше на трудно достъпно място. Досами горичката, под разкривеното разклонение на един лесков клон, точно отвъд плосък камък, обрасъл с лишеи с формата на Луизиана, стена от пореста бяла скала се изостряше бавно, невероятно, пред тях.
Клеър я бе създала, рисувайки я с пръсти — или я бе направила видима, защото скалата беше там преди художника си.
— Ето я. — Ръцете на Клеър се придвижиха над един черен участък от скалата, сякаш лъскаше повърхността на автомобил. Скалата заприличваше все повече и повече на заоблена врата.
На Еврика й се прииска Рода да беше тук, за да изръкопляска. Това я накара да се сети за Рая, което пък я подсети за Диана, и тя се запита дали две души, които се интересуват от едни и същи земни теми, можеха да се съберат на едно и също небесно място, за да гледат надолу към тях. Дали Рода и Диана бяха заедно, някъде там, на някой облак? Дали Раят все още се намираше отвъд сивото размазано петно от тъга оттатък?
Погледна нагоре за някакъв знак. Дъждът валеше със същия самотен ритъм, с който удряше по земята цял ден.
Андър коленичи до Клеър:
— Как направи това?
— Децата виждат повече от възрастните — каза Клеър небрежно и се шмугна през вратата като призрак.