Лорън Кейт
Водопад (22)

22
Майчин език

— Не, не ме болят — точно казваше Андър на Кат, когато Еврика свърши да чете.

Беше повдигнал ризата си, за да разкрие хрилете си. Близнаците бяха хипнотизирани; събраха се около него, разглеждайки кожата му. Когато Кат се наведе, пчелите на тила й забръмчаха и започнаха да пълзят. На всеки няколко мига тя трепваше, щом някоя я ужилеше.

Никой, освен Еврика не видя как пощенският плик в ръцете й пулсира със светлина, лилава като кафтаните на вещиците на мълвата. Еврика примигна и светлината изчезна.

— Отидох до Блясъка да видя какво са имали предвид… — чу тя да казва Андър.

После пликът отново започна да пулсира от светлина. Този път Еврика видя, че горната му част пърха като крило. Разтвори дланта си. Пликът изпърха втори път, после се издигна над ръката й във въздуха. Не беше като крило — пликът бе направен от криле. Две големи сиви нощни пеперуди се бяха прегърнали, за да отнесат писмото на Солон. Бяха неподвижни до този момент, когато бавно се разделиха, сякаш се събуждаха от омагьосан сън. Запулсираха с аметистова светлина, после се спуснаха към входа на пещерата.

Еврика погледна да види дали другите бяха забелязали. Те още бяха погълнати от хрилете на Андър.

— Солон мисли, че Атлас се е опитал да ме обсеби, но аз съм парирал опита му.

Еврика усети, че нощните пеперуди искаха тя да ги последва. Пъхна писмото и откъснатите страници от „Книгата на Любовта“ в джоба си до лакриматориума. Посегна за лилавата си чанта, която висеше на един сталагмит с форма на кука близо до вратата. Повдигна неугасващата факла от друг сталагмит, където я беше подпрял Уилям, и тръгна, прокрадвайки се безшумно, както навремето с вълнистото папагалче на Мадам Блаватски, Поларис.

— Как беше да нямаш отражение? — обърна се Уилям към Андър, докато нощните пеперуди въвеждаха Еврика в коридора с черепи от двете страни.

— Какво видя Еврика в Блясъка? — Гласът на Кат се понесе надолу по коридора и отражението на Мая Кейс бързо се мярна в ума на Еврика. Някъде всичко това има смисъл, беше казал Андър. Тя забърза надалече от спомена за отражението си, от въпроса на Кат и от любимите си хора.

— Еврика? — повика я гласът на Андър.

Щяха да се опитат да я спрат да отиде при вещиците. Но Солон никога не беше се изразявал толкова ясно за нуждата тя да направи нещо. Тя щеше да отиде при вещиците, за да прибере онова, което й принадлежеше.

Затича след нощните пеперуди: черепите се хилеха, докато ги подминаваше в тъмното. Навън я блъсна дъжд, студен и яростен, плющящ на полегати струи като стена от камшици. Слънцето изгряваше, осветявайки нисък участък от тъмносивото небе.

Нещо беше различно. Зад нея лишеният от блестящата маскировка вход на пещерата на Солон беше видим за външния свят. Вдлъбнатината в скалата изглеждаше толкова банална, толкова очевидна, толкова лишена от случваща се във вътрешността й магия.

Нощните пеперуди запулсираха, призовавайки Еврика със сияещата си пурпурна светлина, когато мислеше, че ги е изгубила в дъжда. Последва ги нагоре по поредица от склонове, които приличаха на грамадни мравуняци, зави зад един ъгъл и откри още по-високи планини.

В далечината, на билото на най-високия връх нестабилно се крепеше грамадна правоъгълна скала. Тъмни цепнатини подсказваха наличието на врати и прозорци. Равна площадка бележеше входа към дома на вещиците.

— Как да стигна там горе? — обърна се Еврика към нощните пеперуди.

Те увиснаха в небето, сияещи, изчезващи в мъглата, сияещи. Тя докосна гръмотевичния си камък, медальона си, панделката и започна да се катери.

Между пръстите й се процеждаше кал, докато си проправяше път нагоре по скалата. Когато скалата стана отвесна и Еврика не знаеше как може да продължи, нощните пеперуди, нейни водачи, се увиха около ръцете й, показвайки, че най-сигурният път нагоре е на няколко инча наляво или надясно. Откъснали се падащи камъни се устремиха надолу, докато Еврика се катереше над тях. Върхът беше толкова опасен и коварен, че тя се запита дали към него някога се беше приближавало създание, което не можеше да лети.

Най-после Еврика застана пред една врата. Беше направена от хиляда тъмносиви криле на нощни пеперуди, втъкани заедно, пърхащи, живи, във формата на една великолепна двойка.

— Да почукам ли? — запита тя водещите нощни пеперуди. Те се заудряха с пърхане във вратата, докато тя ги погълна. Еврика вече не можеше да ги отличи от другите криле.

Вратата се раздели, леко разсичайки огромна мрежа от миниатюрни връзки, и разкри ослепителна стая вътре.

Стените бяха направени от аметист; подът беше посипан с цветчета от орхидеи. Двайсетина вещици на мълвата се бяха настанили около пурпурен огън. Три от тях си деляха огромна, полюшваща се беседка от криле на нощни пеперуди. Една висеше надолу с главата от блестящ пурпурен прът, преметнала кафтана върху лицето си.

Вещиците пушеха дълга тръстикова лула, която завършваше със спираловиден връх. Яркозелени изпарения с мирис на лакрица се виеха във въздуха над въгленчетата на лулите. Пушеха артемизия, но, за разлика от Пазителите на Атлантида, наркотикът явно се отразяваше чудесно на вещиците на мълвата. Смееха се, докато замаяни пчели се блъскаха тромаво около главите им.

Еврика забеляза Есме в далечния край на стаята. Изглеждаше ободрена и съживена, сякаш тайната празнина в главата й никога не бе излизала на показ, а пеперудата й никога не е била смачквана между пръстите на Кат. Еврика се напрегна от ярост и страх, че Кат никога нямаше да се възстанови така напълно.

Есме зашепна в ухото на друга млада на вид вещица с присвити върху устата ръце, излъчвайки радост заради някаква тайна. Начинът, по който се кикотеха вещиците, напомни на Еврика за момичетата в „Еванджелин“, момичета, които нямаше да види никога повече.

Когато Есме вдигна поглед към Еврика, кристалното й колие с форма на сълза проблесна във вдлъбнатината на ключицата й. Внезапно Еврика разбра какво беше това, защо винаги беше привличало вниманието й.

— Колието ти — каза Еврика, чувствайки се замаяна от изпаренията.

Есме завъртя талисмана върху сребърната му верижка.

— Това старо нещо ли? Солон ми го подари преди векове. Не ми казвай, че си го иска обратно. Освен ако не е размислил за робота?

— Солон е мъртъв.

Есме подпря една ръка на хълбока си и тръгна право през огъня към Еврика:

— Не е ли жалко — изфъфли с раздвоения си език.

— Онова колие не е било негово, за да го разменя. То принадлежи на мен.

Еврика беше дошла за нещо повече, не само заради колието, но тъй като нямаше какво да предложи в замяна, реши да изрежда исканията си едно по едно.

Вещиците зашепнаха помежду си, с раздвоени езици, стрелкащи се по зъбите им. Звукът се превърна в единично влажно съскане, което си проправи път като люспеста змия в болното ухо на Еврика.

После съскането спря. Проливен дъжд рукна в тишината.

— Можеш да си получиш обратно семейната реликва. — Есме плъзна ръце зад врата си и разкопча верижката.

Еврика кимна стоически, макар че й идваше да ликува. Посегна за верижката, но Есме залюля кристала с форма на сълза на сантиметри от ръката й. После вещицата на мълвата го дръпна обратно и го стисна в дланта си. Зашепна в ухото на Еврика; подновеният й рояк пчели одраска бузата на Еврика:

— Ще ни дължиш нещо в замяна.

— Колието е мое. Не ви дължа нищо.

— Може би си права. Но ще предадеш това, което искаме. Не се бой, ти също го искаш. — Тя се усмихна: — Може ли да ти го закопчая?

Есме обви дългите си пръсти около врата на Еврика. Миришеше на мед и лакрица. Докосването й беше като мекия мъх на пчела или роза, точно преди да се убодеш.

— Готово — промълви Есме.

Еврика почувства прилив на топлина и чу нещо да пращи. Блесна синя светлина, когато верижката от орихалк, придържаща кристалната сълза, се обви около бронзовата верижка на медальона от майка й. Висулките се раздвижиха, притиснати една към друга, като призраци в робот. След миг кристалът с форма на сълза, гръмотевичният камък, медальонът от лазурит, дори избелялата жълта панделка, се бяха слели и образуваха една-единствена искряща „висулка“.

Приличаше на много едър диамант във форма на сълза. Но във вътрешността на гладката му, равна повърхност потрепваше нещо жълто — от панделката, — после синьо — от медальона от лазурит, — после стоманеносиво — от гръмотевичния камък, пречупвайки се вътре в кристала на пурпурната светлина от огъня.

— Става ти — каза Есме.

— Но гръмотевичният ми камък — каза Еврика. — Ще действа ли още?

Кожата там, където висулката докосваше гърдите й, беше гореща. Опърли пръстите й, когато я докосна.

Изражението на Есме бе непроницаемо като на сфинкс. Тя измъкна колба с пурпурен мехлем от джоба си и я пъхна в ръката на Еврика.

— За приятелката ти. Пчелите никога няма да я оставят, но ако съм права за характера й — а ми е омразно да греша, — тя ще започне да ги цени и обича. Това ще прогони болката. Имаш ли още молби? Някакви други услуги, които би искала да ти направим?

Еврика извади липсващите страници от „Книгата на любовта“.

— Можеш ли да прочетеш това?

— Разбира се — каза Есме. — Написано е на майчиния ни език, най-добре се чете със затворени очи.

Зад Есме старата вещица с монокъла потупа една пурпурна възглавница:

— Чувствай се като у дома си — изсъска тя.

Еврика седна. Искаше да вземе превода и да забърза обратно надолу по планината, обратно в Горчивия облак. Но огънят беше топъл, възглавницата — удобна, а в ръката й изведнъж се озова чаша с нещо, от което се вдигаше пара. Доближи я предпазливо до лицето си. Имаше мирис на газиран гроздов сок с няколко капки анасонов алкохол.

— Не, благодаря. — Диана беше чела приказки на Еврика. Тя знаеше, че не трябва да пие.

— Моля те, пийни си. — Вещицата до нея бутна чашата към устните на Еврика. — Ще имаш нужда от мъничко холандски кураж^[1].

Навсякъде из бърлогата вещиците надигнаха еднакви чаши, после ги пресушиха на една глътка.

Вещицата наклони чашата. Еврика трепна и преглътна.

Отварата имаше толкова неочаквано чудесен вкус — като карамелен горещ шоколад със сметана, — а Еврика беше толкова безкрайно жадна и тази първа глътка изпълни тялото й с такава дългоочаквана топлина, че не можеше да спре. Изпи останалото, преди да осъзнае какво беше направила. Вещиците се усмихнаха широко, когато тя избърса устни.

— Каква радост да видя отново стария език — пропя Есме, като прехвърляше със затворени очи страниците, които Еврика й бе дала. — Да започна ли от началото, което никога не е начало, а винаги е в средата на нещо вече започнало?

— Вече знам част от историята — каза Еврика. — Имах преводач у дома.

— У дома? — Есме повдигна брадичка. Очите й бяха още затворени, с проблясващи аметистови клепачи.

— В Луизиана, където живеех… преди да заплача. — Тя си спомни за аленото червило на Мадам Блаватски, дъхащото й на тютюн наметало от разноцветни съшити парчета и ятото вълнисти папагалчета, за съчувствието й, когато Еврика най-много се нуждаеше от това. — Преводачката ми беше много добра.

Боядисаните устни на Есме дръпнаха скептично от спираловидната й лула. Засия жарава от артемизия. Тя отвори очи:

— Човек трябва да е от нашата родина, от Атлантида, за да прочете този текст. Сигурна ли си, че тази преводачка не ти е разправяла лъжи?

Еврика поклати глава:

— Тя знаеше неща, които не би могла да знае. Можеше да чете това, сигурна съм. Вярвам, че майка ми също е можела.

— Намекваш, че някой е потопил нашия чист език в мръсните потоци на твоя свят?

— Не знам за това…

— Какво всъщност знаеш? — прекъсна я Есме.

Еврика затвори очи и си спомни ободряващата радост, която изпита, когато за пръв път научи историята на своята прародителка.

— Знам, че Селена е обичала Леандър. Знам, че трябвало да избягат от Атлантида, за да бъдат заедно. Знам, че се качили на кораб в нощта преди планираната сватба на Селена с Атлас. Знам, че Делфин била пренебрегната, когато Леандър избрал Селена. — Тя направи пауза, за да огледа вещиците на мълвата, които никога не бяха изглеждали толкова сериозни, толкова неподвижни. Слушаха думите й така съсредоточено, както Еврика беше слушала тези на Мадам Блаватски, сякаш тя разказваше старата история за първи път. — И знам, че последното нещо, което Селена видяла, докато отплавала, били вещиците на мълвата, които изричали проклятието на нейната Линия на сълзите.

— Нейната Линия на сълзите? — повтори Есме със странен напевен тон.

— Да, те предрекли, че някой ден една от потомките на Селена ще предизвика въздигането на Атлантида. Щяло да бъде момиче, родено в ден, който не съществува, дете без майка и майка без деца, чиито емоции кипели като зараждаща се буря през целия й живот, докато вече не може да ги удържи. И заплаче. — Еврика преглътна. — И наводни света със сълзите си. Това съм аз. Аз съм тя.

— Значи не знаеш най-важната част. — Много внимателно Есме приглади липсващите страници и ги вдигна към аметистовата светлина. — Помниш ли къде спря с твоята самозвана преводачка?

— Помня. — Еврика отвори ципа на чантата си и извади прибраната в найлонов калъф книга. Обърна на една измачкана страница, отбелязана с перо от зелено абисинско вълнисто папагалче. Посочи към най-долния ъгъл, където текстът се разклоняваше. — Селена и Леандър били разделени, когато претърпели корабокрушение. Не се видели никога повече, но Селена казала — Еврика направи пауза, за да си спомни точните й думи — „Пророчеството на вещиците е единственият траен остатък от любовта ни“.

— Твоята преводачка е предположила правилно. Ние, вещиците, явно сме звездите на тази история, но има още една… трайна останка, за която е редно да узнаеш. — Есме отново вдигна пергамента към светлината, затвори очи и промълви липсващите думи на Селена:

— В продължение на много неспокойни години пазех последната глава от историята си, заключена в сърцето си. Нарисувах романс, като си служех само с ярки цветове. Стремях се да пропусна тъмнината, но тъй като цветовете на живота ми започват да избледняват, трябва да пусна вътре мрака на повествованието.

Трябва да се изправя пред това, което се случи с детето…

Последния път, когато целунах Леандър, напускахме единствения дом, който някога бяхме познавали. Роботът с призраците, Овидий, направляваше кораба ни. Откраднахме го, за да ни помага. Беше още празен, незапълнен с души. Надявахме се, че отсъствието на Овидий може да забави Запълването, че щом стигнем целта на пътуването си, той може да разкрие как да победим Атлас.

Милувката на Леандър ме успокояваше, щом небесата притъмнееха; прегръдката му ми вдъхваше увереност, когато от тях рукнеше мразовит дъжд. Той ме целуна девет пъти и с всяко нежно докосване на устните му, моят любим се променяше:

Първо бръчките около усмивката

в лицето се вдълбаха.

Сетне русите къдрици побеляха.

Кожата му стана тънка и отпусната

като хартия.

Ръцете немощни не можеха веч

тялото в прегръдка да обвият.

Гласът му дрезгаво започна да шепти.

Той гледаше ме вече със помръкнали очи.

Целувката му своя плам изгуби.

И тялото му във прегръдките ми се прегърби.

След последната си, изнурена целувка, той посочи плетената кошница, която беше донесъл на борда. Предполагах, че вътре има сватбена торта, може би благоуханно вино, за да вдигнем наздравица за любовта си.

— Което е мое, е и твое — каза той.

Повдигнах капака на кошницата и чух първия плач на бебето.

— Това е дъщеря ми — каза той. — Тя си няма име. Когато се сбогувал с Делфин, тя му показала детето — тяхното общо дете. На Леандър му било непоносимо да остави детето при една зла майка, затова грабнал малката и побягнал. Щом го сторил, Делфин го проклела:

— Той ще старее бързо, ако обикне друга, освен нея. Зададох му ревниви въпроси за бебето, за любовта му към Делфин, но на него му беше трудно да си спомни. Умът му беше станал толкова слаб, колкото и тялото.

Детето гукаше в кошчето си. Боях се от нея. Какво щеше да стори, когато пораснеше и се почувстваше предадена? Погледнах към морето и разбрах, че щеше да направи по-лоши неща от майка си.

Изгубих любимия си в онази буря — Леандър вече беше толкова грохнал, когато плътна мълния разцепи кораба ни, че знаех, че сигурно е загинал в крушението, което последва.

Но дъщеря му оцеля.

Когато се събудих на брулен от ветрове изоставен бряг, открих Овидий потънал в мокър пясък — а бебето в кошницата си, досами леките океански вълни. Помислих си да я убия, да я оставя да умре, но тя имаше неговите очи. Тя беше всичко, което ми бе останало от любимия.

В първите години, които роботът, момичето аз прекарахме заедно, почти забравих коя беше истинската й майка. Тя беше моето съкровище, моят живот.

С течение на времето момичето заприлича на майка си.

Седемнайсет години я държах скрита, докато един ден се върнах от баня и открих, че е изчезнала. Овидий знаеше по коя пътека е тръгнала, но нещо ми подсказа да не я следвам. Като внезапно угасен пламък, тя си беше отишла, а аз изпитвах студ и самота.

Не я видях никога повече. Така и не й бях дала име.

Есме сложи пергамента на скута си. Отвори очи.

— Не разбирам — каза Еврика.

— Ще ти го кажа ясно: годините са създали фалшива история на твоя произход. Селена беше хубаво момиче и нелоша градинарка, но тя не е била твой матриарх. Ти си потомка на бабата на цялата тъмна магия. Линията на сълзите води произхода си от Делфин.

Еврика отвори уста да проговори, но не намери думи.

— Нейните сълзи на презрение и сърдечна мъка потопили Атлантида — каза Есме. — Твоите ще я възродят.

— Не, не се е случило това.

— Защото не искаш да се е случило именно това? — попита Есме. — Ако героят не пасва на историята, то героят, а не разказът, трябва да бъде пренаписан.

Слепоочията на Еврика туптяха:

— Но аз не заплаках от пренебрежение и…

— Сърдечна мъка? — попита Есме. — Сигурна ли си?

— Лъжеш — каза Еврика.

— Лъжа толкова често и толкова убедително, колкото мога. Но налице е и въпросът за Блясъка, който разкрива единствено онова, което е по-вярно от истината. Случайно спомняш ли си отражението си?

Споменът за онова студено, жестоко лице се мярна светкавично пред очите на Еврика и тя разбра, че момичето в отражението не беше Мая Кейс. Погледът й бе по-мъдър, по-мрачен, по-дълбок. Усмивката й — по-ледена от онази й на най-ледената кралица на гимназията. Еврика бе гледала Делфин. Тялото й се напрегна. Представи си как стиска бузите на Есме, докато от красивата й, изрисувана уста вече не можеше да се изтръгне смях.

Примигна, изненадана от жестокостта на въображението си.

Есме се усмихна:

— Делфин е тази, от която произхождаш, причината да бъдеш каквато си. С тъмно сърце. С ум, смъртоносен като гнездо на усойници. Способна си на велики и ужасни неща, но трябва да се освободиш от връзките на любовта и добротата, които те възпират. Ела с нас. Ние ще ти покажем пътя към Мараис. После ти ще ни покажеш пътя към Атлантида…

— Не. — Еврика се изправи и отстъпи назад.

— Ще размислиш. — Есме последва Еврика до прага. Погали извития край на лулата си. — Не е ли странно? Всички си мислят, че злодеят е Атлас…

— Дори Атлас си мисли, че злодеят е Атлас! — нададе вой една вещица в дъното.

— Когато всъщност — Есме се надвеси напред и прошепна в болното ухо на Еврика — това си ти.