Лорън Кейт
Водопад (20)

20
И все пак бедата дойде

Около здрачаване Еврика и Андър стояха на ръба на верандата и гледаха надолу към езерото, образувано от Линията на сълзите. Солон се беше оттеглил в работилницата си с Овидий, а близнаците и Кат си почиваха в стаята за гости. Кат каза, че туптенето в черепа й е намаляло до нивото на мигрена. Вече почти не чувстваше постоянните ужилвания; тази болка бе по-лесно поносима, отколкото знанието какво беше станало със семейството й.

— Може да са били просто клюки — каза Андър, но всички усещаха, че вещиците са казали истината.

Бяха разделили последната храна — две малки ябълки, няколко глътки вода, останалото на дъното на една кутия мюсли. След като Еврика хапна, гладът забушува в нея по-яростно от преди. Тялото й беше отпаднало, умът й — замъглен. Не беше спала, откакто се събуди от кошмара, в който се давеше в прахосаните мъртъвци. Оставаха шест нощи до пълнолунието — ако изобщо оцелееха толкова дълго.

Дъждът валеше от толкова време, че тя вече не го усещаше. Беше станал обичаен и постоянен като въздуха. Тя се надвеси през парапета на верандата и докосна Андър по гърба, така че той също се наведе. Два неясни силуета вдигнаха поглед от повърхността на езерото.

— Не си изчезнал просто защото те нямаше в Блясъка — каза тя. — А аз…

— Ти също не си лицето, което видя? — попита Андър.

— С това момиче бяхме съученички в гимназията — каза Еврика. — Мая Кейс. Мразехме се. Съревновавахме се за всичко. Като малки бяхме приятелки. Защо ще виждам нея в отражението си?

— Някъде всичко това има смисъл. — Пръстите на Андър леко проследиха очертанията на врата й. — Въпросът е: дали ще преживеем пътуването дотам?

Еврика се обърна от отражението към реалността. Ръцете й се плъзнаха нагоре по гърдите на Андър, пръстите й се преплетоха около врата му — а тя знаеше, че не бива. Вчера нейните ръце бяха извършили убийство. Бяха останали без храна. До полунощ маскировката щеше да е изчезнала.

— Иска ми се да можехме да спрем всичко и да останем тук завинаги.

— Любовта не може да бъде спряна, не повече, отколкото времето — каза меко Андър.

— Говориш все едно любовта и времето не са свързани — каза Еврика. — За теб те са едно и също.

— Някои хора измерват времето по това как го запълват. Детството е време, гимназията е време. — Той докосна устните й с връхчето на пръста си. — Ти винаги си била моето време.

— Бих повърнал — обади се един глас зад Андър, — но това може да привлече гладуващите местни.

Някой излезе от сенките на черешовото дърво. Вещиците сигурно бяха премахнали маскировката си по-рано. Той ги беше открил.

— Брукс — каза Еврика.

— Атлас. — Андър залитна напред. Брукс също. Еврика беше приклещена в средата, с телата и на двамата, притиснати към нейното.

Сега щяха да се бият. Щяха да опитат да се убият взаимно.

— Махай се оттук — бързо каза Еврика на Брукс.

— Мисля, че той е онзи, който би трябвало да се махне — каза Брукс на Андър.

Устната на Андър се присви отвратено:

— Ще загубиш.

Лицето на Брукс се превърна в ужасяваща светкавица от ярост:

— Аз вече спечелих.

Андър измъкна дългото копие от орихалк от ножницата му на хълбока си:

— Не и ако посека това тяло, преди твоят свят да успее да се пробуди.

— Андър, не! — Еврика се извъртя, така че тялото й заслони Брукс като щит. За миг почувства познатата топлина на гърдите му. — Няма да ти позволя.

— Да, моля те, Еврика, спаси ме — каза Брукс. После се хвърли напред с всичка сила, блъсна Еврика и тя рухна. Когато Андър се наведе да я провери как е, Брукс го блъсна силно с тяло. Тромаво заопипва за копието.

Гърбът на Андър се изви като дъга над парапета на верандата. Не можеше да се изправи. Сграбчи ръката на Брукс над лакътя и го смъкна долу със себе си. Еврика се опита да ги спре, но тях вече ги нямаше.

Тя изтича до ръба на верандата. Копието се беше изплъзнало от ръцете на Андър, а също и далече от Брукс. Момчетата се сграбчваха взаимно и отчаяно размахваха юмруци, докато се търкаляха из въздуха: при всеки удар, който пропускаше целта си, хаосът и гравитацията ги принуждаваха да сключат примирие. После с плясък пробиха повърхността на езерото, образувано от Линията на сълзите.

По време на неподвижната тишина, която последва, Еврика не се сдържа и си представи, че и двете момчета бяха изчезнали от живота й завинаги; че любовта си беше отишла, че така бе по-лесно.

Но главите на момчетата се показаха на повърхността. Започнаха да се въртят във водата, докато се забелязаха взаимно. Деляха ги двайсет фута сълзи. Брукс се потопи обратно под водата и се превърна в черно размазано петно. Заплува към Андър с яростна грациозност.

Тялото на Андър се издигна във водата, която бързо почервеня около него. После бе завлечен под повърхността.

Всичко отново утихна зловещо. Еврика крачи по верандата цяла минута, сторила й се колкото час, преди да си спомни, че и двете момчета имат хриле, които им позволяваха да дишат под вода.

Гмурна се вътре.

Водата я обгърна. Щитът на гръмотевичния камък разцъфна около нея. Не можеше да ги види. Гмурна се на няколко стъпки по-дълбоко, насочвайки се към отсрещния бряг.

Долови движение под себе си и се плъзна към долния край на щита. Брукс държеше Андър притиснат към дъното на езерото и разкъсваше гърдите му с уста, сякаш се опитваше да изяде сърцето му. Болката върху лицето на Андър беше толкова жестока, та Еврика се боеше, че той ще изгуби съзнание.

Гмурна се към момчетата, плувайки колкото можеше по-упорито. Доближи се на около пет стъпки до тях и сви ръце в юмруци, за да ги използва срещу Брукс. Това не беше най-добрият й приятел; не можеше да бъде. После си спомни щита. Нямаше начин да стигне до Андър, докато щитът я предпазваше. Дали имаше време да се втурне към повърхността, да захвърли гръмотевичния си камък и да доплува обратно тук? Когато Еврика спря за миг и се поколеба, Андър обърна глава и издиша.

Мощна вълна претърколи Еврика назад и тя се превъртя. Тя и щитът й се завъртяха хоризонтални във водата, хванати в капана на бушуващ водовъртеж. Почувства как я повдигат.

Въртеше се все по-високо и по-високо, и замаяно успяваше да зърне Брукс и Андър. Тримата се движеха в различни орбити, уловени в подводен вихър, създаден от Зефира на Андър.

Светлината над Еврика ставаше по-близка, по-ярка, докато…

Тя се изстреля от водата, издигайки се с въртене нагоре. Щитът на гръмотевичния й камък се изпари. Вихърът се бе издигнал на повърхността, превръщайки се в огромно торнадо. Под нея Андър посегна към Брукс. От гърдите му течеше кръв и влизаше в собствена орбита, опръсквайки Брукс, докато се въртеше наблизо.

После Еврика се озова извън въздушната струя, хвърляйки се през въздуха, към недалечния зъбер, който се издигаше над езерото. Когато падна от небето, беше удивена от вида на огромна извита дъга, простираща се отвъд хоризонта.

Чу гърлен вик и погледна през рамо. Брукс летеше нататък в далечината, все още заложник на Зефира на Андър. Не видя Андър никъде.

Еврика се приземи със силно и болезнено тупване върху една скала. Костите й пулсираха, когато се претърколи на една страна и за миг обгърна тялото си с ръце, разтърсвана от тръпки в дъжда. Докосна гръмотевичния си камък, медальона на Диана и жълтата панделка и си пое дъх. Най-накрая с усилие се надигна на колене.

Не знаеше къде се намира или къде се бяха озовали Андър и Брукс в крайна сметка, но от скалата можеше да види по-голямата част от долината на селаните. Приличаше на лунен пейзаж. Видя оградения от орхидеи Блясък на юг. Видя хиляда сребърни кръга, осеяли пейзажа, водни пространства, родени от сълзите й. Видя белите шапки на далечни планини, оформеното под прав ъгъл езеро на Линията на сълзите в долината между пещерите и, на по-малко от петдесет стъпки, верандата на Солон.

Започна да се катери към нея. Центърът на верандата се намираше там, където свършваше дъгата. Рубиненото преливаше в яркооранжево, после в златисто, след това — в пищно бръшлянено зелено, после в индигово и накрая в онова опияняващо прекрасно виолетово, което Еврика постепенно бе започнала да свързва с вещиците на мълвата. Дъгата се простираше в нощ, сега черна като въглен. Не я бяха създали нито слънчевата, нито лунната светлина.

Когато погледна по-отблизо, Еврика видя във вътрешността на дъгата четири изправени силуета, носещи се плавно към верандата. Някакво жужене накара Еврика да си помисли, че вещиците на мълвата са пристигнали, но не чу смях, не видя да проблясва орхидея. А това бръмчене беше различно, по-скоро като звук от стържеща пила, отколкото като доволното жужене на пчели.

Четирите приближаващи фигури бяха неподвижни — ако не се броят надигащите се и спускащи се торсове. Еврика осъзна, че бръмченето във въздуха беше звукът от мъчително дишане.

Пазители на Атлантида.

Всеки бе усърдно съсредоточен да придържа тялото на друг изправено. Дишаха така, сякаш бяха криле, всяко — размахващо се заради другите.

Най-после Еврика вече беше достатъчно близо да види един силует в основата на дъгата, сам в тъмнината на верандата. Приличаше на нечий прадядо. Дъгата струеше от устата му като безкрайна струйка дим. Гърбът му бе извит неудобно, сякаш дъгата започваше някъде дълбоко вътре в него. Носеше копринена роба и странна черна маска.

Старецът, който изпращаше дъгата в небето с дъха си, беше Солон.

Но това не можеше да бъде. Тялото му изглеждаше древно. Кожата по ръцете и гърдите му беше осеяна със старчески петна. Гърбът му беше приведен. Как така Солон бе остарял с цял век в рамките на един следобед? Когато обясняваше процеса на остаряване на Пазителите на Атлантида, каза, че неизпитването на чувства го е запазило млад в продължение на десетилетия. Какво — или кой — беше възкресил чувствата на Солон, способността му да обича?

Когато Еврика прекоси бързо скалите и наближи задната част на верандата, първият силует излезе от дъгата. Беше момче горе-долу на нейната възраст, облечено в торбест, опръскан с кал костюм. Костюмът й беше познат, макар че тялото, което го носеше, изглеждаше неимоверно различно от последния път, когато го видя. Момчето застана с лице към нея и присви очи.

Албион беше убил Рода, беше измъчвал близнаците. Той беше мозъкът зад убийството на Диана. Изглеждаше на осемнайсет, вместо на шейсет, но Еврика беше сигурна, че е той.

Още трима Пазители на Атлантида излязоха от дъгата. Кора. Критий. Старлинг. Всичките бяха млади. Приличаха на тийнейджъри, облечени в дрехите на бабите и дядовците си.

Еврика се прехвърли през парапета. Тялото я болеше и кървеше. Солон беше довел Пазителите на Атлантида тук нарочно. Защо? Дъгата се прекъсна при устните му. Каквото остана, увисна във въздуха на дребни цветни частици, после се понесе към земята като психеделични листа.

Качулатата маска, която носеше, изглеждаше податлива като памук, но беше направена от здраво усукани черни метални брънки, толкова тънки, че отблизо беше прозрачна. Под маската Солон изглеждаше на милион години.

— Не се стряскай — каза Солон с приглушен глас. — Това е просто маска, върху втора и трета маска.

— Какво става? — попита Еврика.

— Моят шедьовър. — Солон се загледа в нощното небе, сега по-тъмно и по-неприветливо без бляскавата светлина. — Онези цветни лъчи дъх образуват нещо като магистрала за Пазителите на Атлантида, която ни свързва на което и да е място по света.

— Защо би направил това?

Той я потупа по бузата:

— Да поздравим гостите си. — През маската усмихнатите очи на Солон огледаха внимателно фигурите пред него. — Еврика, мисля, че си имала удоволствието да срещнеш тези четирима боклуци.

Пазителите на Атлантида пристъпиха напред, толкова объркани, колкото и Еврика.

— Здравейте, братовчеди! — изрева весело Солон.

— Нужни бяха три четвърти век — каза Кора, — но глупакът най-сетне се опомни. На какво дължим удоволствието, Солон?

Смехът на Солон отекна зад маската му.

— Свали тази нелепа маска. — Гласът на Албион беше стряскащ с младежкия си тембър.

— Изглежда, злобата и горчивината ви се отразяват добре — каза Солон.

— Укрепнахме благодарение на омразата и отвращението — каза Албион. — Докато горкият Солон се люшка като есенно листо, което всеки миг ще капне от дървото. Не ми казвай, че си се влюбил отново?

— Винаги ми се е струвало, че омразата е форма на любов — каза Солон. — Опитай да мразиш някого, за когото не те е грижа. Невъзможно.

— Ти ни предаде, а сега си жалък — каза Кора. — Ние имаме работа с Андър. Къде е той? — Тя хвърли поглед наоколо. Еврика направи същото, обзета от опасения какво се бе случило с Андър, с тялото на Брукс, с Атлас.

— А, ето ги! — ухили се Старлинг. Дългата й плитка сега беше лъскаво руса. — Малките нищожества, които трябваше да убием, когато имахме този шанс.

Кат и близнаците се показаха на верандата. По главата на Кат още бръмчаха пчели.

— Върнете се! — Еврика затича към тях.

— Като говорим за Андър, — каза замислено Солон, като направи пауза за миг, за да се закашля в ръкава на робата си, — питам се как точно остава толкова млад? Никога не съм виждал момче, толкова погълнато от любов — и въпреки това, откакто пристигна в Горчивия облак, не е изглеждал и с ден по-стар от осемнайсет години. Не мислиш ли, че това е странно, Албион?

Откакто научи какво причиняваше любовта на всеки Пазител на Атлантида, Еврика всеки час откриваше ново доказателство за старост по Андър. Но сега, като гледаше стряскащата старост на Солон и връщането на другите Пазители на Атлантида към младостта, Еврика видя колко огромни бяха промените в тях.

Означаваше ли това, че Андър всъщност не я обича?

— Къде е Андър? — повтори Кора. — И ще свалиш ли тази нелепа маска, ако обичаш? Боже мой — каза тя, осенена от хрумване. — Да не би да ти трябва кислород, за да дишаш?

— Винаги е пушил много — каза Старлинг.

— Пазител на Атлантида с емфизема — каза Критий. — Какъв идиот.

— Вярно е, че дробовете ми са черни като мрачен блус — каза Солон, — но нося тази маска със съвсем различна цел. Натъпкана е с артемизия. — Пръстът му започна да кръжи над сребърна точица отстрани на маската му. — За да я задействам, трябва само да натисна това копче.

— Лъже — обади се Кора, но уплашеният й глас я издаде.

Солон се ухили зад маската си:

— Нима не ми вярваш? Да демонстрирам ли?

— Какво правиш? — изпищя Еврика. — Ще убиеш и Андър.

Албион рязко обърна глава към нея. Веждите му се повдигнаха:

— Пак ли ще се разплачеш? — Той се приближи, държейки колба със същата форма като лакриматориума, който Андър беше използвал, но далеч не толкова изящна, направена от матова стомана.

Еврика не смяташе да плаче. Плесна лакриматориума в ръката на Албион и го сграбчи за гърлото. Затегна хватката си. Пазителят на Атлантида започна да хрипти. Опита се да я отблъсне, но Еврика беше по-силна.

Албион изглеждаше различен от последния път, когато се изправиха един срещу друг, но Еврика се беше променила дори повече. Видя, че той се боеше от нея. Озъби му се, с мрачна ярост в очите.

Уилям започна да плаче:

— Не убивай никой друг, Рика…

С ъгълчето на окото си Еврика видя Уилям да стои с Кат и Клеър, тъжен, кльощав и мърляв. Той не беше същото момче, което някога се хвърляше с всичка сила в леглото й всяка сутрин, разпилявайки фигурки на екшън герои по чаршафите й, докато тя измъкваше сплъстени топчета кленов сироп от косата му. Еврика разхлаби хватката си.

— Албион? — Солон щракна с пръсти. — Представлението е насам. На твое място щях да внимавам. Едно време бях съгласен с теб. Едно време мислех, че имаме причина да я спрем. — Той се обърна към Еврика. — Но нищо не може да я спре. Най-малко ние.

Кора пристъпи бавно към Солон.

— Играта се промени. Не е каквото бихме искали, но все още можем да използваме сълзите й, за да подобрим положението си. Ако склониш да се върнеш при нас…

— Свали маската, братовчеде — каза Критий.

Пръстът на Солон посегна към сребристото копче отстрани на маската му. Еврика си представи как отровата изпълва дробовете на Андър в далечината. Представи си как шокът му се превръща в съпротива, докато се дави и се мъчи да си поеме дъх, докато великолепният му дъх излиза от него. Болезненото примирение, докато тялото му застиваше неподвижно. Душата му, която се извисяваше. Зачуди се каква ли щеше да е последната му мисъл.

Сети се как гласът му винаги звучеше като шепот. И движенията като от щракащи ножици, които правеха пръстите му, когато ги прокарваше през косата си. Как ръката му пасваше в нейната. Нюансът, който придобиваха сините му очи, щом тя минеше край него, дори и ако я беше видял само преди миг. Как я целуваше, сякаш от това зависеше животът му. Момичето, в което тя се превръщаше, когато отвръщаше на целувките му.

Солон сложи ръка на сърцето си. После се ухили и натисна копчето.

— Бомбите избухват.

Отровен газ, зелен като северното сияние, се плъзна по лицето му.