Лорън Кейт
Водопад (29)

29
Възлюбеният

— Предположих, че ще работиш, когато Еврика пристигне — каза Атлас, когато влезе в работилницата за вълни. Златната светлина, запалена от стъпките на Еврика, стана червена, когато той се приближи.

Делфин не вдигна поглед от колелото си. Въртеше бавно педалите, удължавайки всяка нота от непознатата, странна музика.

— Каза, че не искаш да си правиш труда. — Атлас отметна тъмната коса на Делфин на една страна и отпусна ръка върху рамото й.

Когато Делфин вдигна поглед към Еврика, всъщност гледаше през нея.

— Ти каза, че няма да я нараниш.

— Покажи ми една драскотина по тялото й. — Атлас се приближи до Еврика и описа плътен кръг около нея, привидно без да забелязва порязванията по китката й, окървавената риза, където неговите окови с шипове бяха пристягали кръста й. Горещият му дъх лъхна врата й. Очите му се движеха по кожата й като паяци. — Като нова е.

Еврика си представи как се извърта и се нахвърля върху него, извивайки врата му, докато артериите му се пукнеха и огънят в очите му изстинеше. Видя убийството в ярки и живи подробности, от напрегнатото гъргорене, излизащо от гърлото му, до жалкото глухо тупване на мъртвото му тяло в пясъка. Но тя копнееше за нещо повече от унищожаването на Атлас. Трябваше да открадне и облагите, които той беше извлякъл от сълзите й. Трябваше да развали Запълването, а още не знаеше как.

— Ти използва моята мълния върху нея — каза Делфин. — Има по-дълбоки рани от драскотините. — Тя отново се съсредоточи върху коленната капачка от орихалк, която дългите й пръсти оформяха. — Тя трябва да стигне до сълзите по свой собствен начин.

— Тя отказа — каза Атлас.

Между думите им плавно се понесе напрежение. То напомни на Еврика за първите кавги между родителите й. Споменът за заминаването на Диана се върна — нощницата, гъделичкаща глезените й… бурята отвън и отвътре… плесницата, оставила завинаги следа върху бузата й, витаеща в спомена за онази нощ.

— Продължавам да отказвам — каза Еврика.

Делфин посегна към ръката на Атлас и го спря, преди той да се хвърли към Еврика. Погали грубите червени косми по ръката му до лакътя:

— Нека мине малко време.

— Време. — Саркастична нотка се вмъкна в гласа на Атлас, докато се взираше надолу из работилницата за вълни към тъмното око на небето. — Точно луксът, с който не разполагаме.

— Усещам как се събират в нея — каза Делфин. — Ще дойдат преди изгрев-слънце.

Атлас сведе глава:

— Разкайвам се. От сега нататък нищо лошо няма да й се случи, когато е с мен.

— Отсега нататък тя е с мен — поправи го Делфин.

— Ти имаш работа за вършене — каза Атлас. — Нека аз се грижа за нея тази вечер. Имам нещо за нея, изненада.

От вътрешността на затвора си във водопада, Брукс изрева яростно.

— Кой е в клетката днес? — попита Атлас с кимване.

Делфин погледна предупредително Еврика, после каза:

— Едно момче, с което искам да си поиграя по-късно.

— Винаги си обичала първо да ги караш да закипят от гняв — каза Атлас. Еврика не можеше да определи дали той ревнува, или е развеселен.

— Ще те унищожа! — изкрещя Брукс, с глас, заглушен от грохота на водопада.

— О, той ще е забавен. — Атлас се изкиска.

Еврика стисна зъби. От смеха на Атлас ръцете я засърбяха да убива. Претегли вариантите си. Да защити приятеля си сега и да загуби — или да изчака?

Атлас пристъпи по-близо до Брукс, като оглеждаше клетката, образувана от водопада. После юмрукът му потъна в нея. Преградата се изви податливо около юмрука му и вероятно позволи на Атлас да удари Брукс в корема, макар че Еврика не можеше да види приятеля си през водопада. Когато Брукс нададе вой, Еврика почувства болката му в собствения си стомах, като близнак.

Последва глухо разтърсване, като удар от чук върху леден блок. Тя разбра, че Брукс се беше опитал да отвърне на удара, но юмрукът му не можеше да проникне във водата. Неговата клетка не действаше така.

— Това беше ли необходимо? — попита Делфин, отегчена.

Ръцете на Еврика искаха да оградят водопада, да обгърнат Брукс. Но не можеше да покаже никаква реакция, иначе Атлас щеше да се досети кой беше вътре.

Сега той застана пред нея с хипнотизиращите си очи в цвят на секвоя и остри бели зъби. Улови с пръст една къдрица от мократа й коса.

— Имам подарък за теб, Еврика. Извинение за преживяването ти с мълниите. С позволението на Делфин, ще те заведа при него.

— Нямаш нищо, което искам.

— Може би не е нещо. А някой.

— Що за отвратително нещо си намислил? — Делфин вдигна поглед от колелото си. Темпото на музиката стана по-забързано и Еврика изпита страх.

Атлас поклати глава и плъзна ръка около талията на Еврика, докато я насочваше към изхода на вълната.

— Искам да видя удивлението върху лицето ти.

 

 

— Забележително, нали? — Атлас спря за миг в средата на втория мост, който прекосяваха, откакто излязоха от работилницата за вълни. До всеки вход две огромни статуи с негови изображения бяха насочили дълги мечове една към друга.

Когато бяха пусти, и двата моста се простираха ниско през широките си ровове, но когато някой вървеше по тях, се издигаха, превръщайки се във високи арки, предлагащи впечатляващи гледки към града напред.

— Мога да ти дам прекрасен живот, Еврика — каза Атлас. — Винаги си искала нещо по-необикновено от лагуната — нали? Ако ми помогнеш, с радост ще те приема тук. Цената е нищожна, наградата — огромна.

Идеално пълната луна висеше над хоризонта на Атлантида, който проблясваше като галактика, оформена във вид на постройки. Бяха с форма на скоростни влакчета в увеселителен парк, с плувни басейни в цвят на скъпоценни камъни, спускащи се косо от покривите им. Тучни паркове се появяваха изведнъж през улиците на града, удивителна флора израстваше толкова бързо, че топографията неспирно се променяше. Градски влакове се носеха плавно из небето. Зад тях се издигаха суровите планини на вещиците на мълвата.

— Живял съм в сто други тела — каза Атлас, — видял съм сто други свята. Никой не се доближаваше до моята Атлантида. Представи си, ако никога не бяхме потъвали…

Еврика се облегна на орихалковия парапета на моста. Сега, когато знаеше как се добива скъпоценният метал, всичко, направено от орихалк, й изглеждаше като гниеща плът.

— Но вие потънахте.

— Това е буквално древна история.

— Алтернативна история, искаш да кажеш. Повечето хора не вярват, че някога сте съществували.

Атлас нададе насилен горчив смях:

— Повечето хора вече не съществуват.

Когато погледна в рова с вода отдолу, Еврика видя лицето на Делфин в отражението си:

— Как й прости?

— Какво?

— Ако Делфин не бе изплакала онази сълза, никога е нямало да потънете.

— Тя каза ли нещо за мен, за това?

Времето, което трябваше на Еврика, за да измисли отговор, накара Атлас да се сгърчи.

— Сигурно наистина я обичаш, това е всичко, което искам да кажа.

Докато очите на Атлас оглеждаха изпитателно Еврика, за да изкопчат някаква информация, тя разбра, че отношенията му с Делфин нямаха нищо общо с любовта, а бяха изцяло свързани със страха. Може би никой друг не можеше да го види, но Делфин управляваше краля.

Тръгнаха мълчаливо надолу по моста и бяха посрещнати от тълпа атланти. Примигващи градски светлини осветяваха гримираните лица на атлантите, изящните им бижута и дрехи. Атлас помаха леко и тълпата избухна в аплодисменти.

— Това ли е вашата кралица, сър? — провикна се женски глас на езика на атлантите. Яркосиня седмоъгълна шапка закриваше чертите й.

Атлас вдигна ръката на Еврика високо във въздуха:

— Не е ли великолепна? Всичко, което заслужавам? — Фалшивата му усмивка стана по-дълбока, сякаш виждаше Еврика през очите на поданиците си. — Не би й се отразило зле малко изтъркване, разбира се. А тези дрехи трябва да се изгорят и да не се говори за тях никога повече. Но какво по-добро място от нашия град за купуване на дрехи, които да ги заменят?

Докато тълпата аплодираше, Атлас посочи един мъж отпред, който беше вдигнал малка черна кутия.

— Ето го и него! Усмивка за кралския холограф! — Атлас плъзна ръка около талията на Еврика и я прегърна плътно. Тя можеше да почувства бързото му дишане. — Представи си, че на моето място стои мъртвият ти приятел, и се усмихни.

Тълпата заликува още по-високо, щом зърна първата насилена усмивка на Еврика. Аплодисментите бяха оглушителни, но израженията на хората бяха празни и лишени от емоция, докато ръкопляскаха. Тя изпита ненавист към тях. Нима не знаеха за Запълването? Искаше й се всички те да бъдат превърнати в призраци. Те бяха или идиоти, или себични като своя крал.

Тълпата кръжеше около нея, докато тя и Атлас подминали обущарска работилница, пазар и магазин за холограми, всеки — с праг, белязан с восъчна статуя на Атлас в цял ръст, стоките им.

— Купих единствените си обувки в магазина на Белинда — наставнически изрече предварително записаният глас на Атлас през един високоговорител пред обущарницата.

— Нищо не ме разпалва така, както атлантидски плод на страстта — гръмко прозвуча гласът му по високоговорителя над една статуя на Атлас, готвещ се да впие зъби в златист триъгълен плод. — Нежно. Тръпчиво. Занесете си малко у дома тази вечер.

Атлас насочи Еврика в един централен триъгълник, заобиколен от внушителни и блестящи сгради. Знамена в множество нюанси на синьото висяха от сто стрехи, диплейки се на вятъра.

— Те ме обичат — каза Атлас на Еврика без намек за ирония. Качиха се на сцена, която сякаш се носеше плавно. Половин дузина Дяволи се бяха подредили покрай нея.

— Какво е наказанието в противен случай? — попита Еврика.

— Делфин никога не можа да установи такъв контакт с публиката. — Атлас хвърли поглед към Еврика и добави: — Нейните сили са забележителни, никой не оспорва това, но без мен тя е просто една вещица във вълна.

Еврика се зачуди заради нея ли лъжеше той, или заради себе си. Делфин не беше тук, защото не беше нужно да бъде. Караше Атлас да го прави вместо нея. Кралят беше призрак, марионетка, като другите творения на Делфин.

Спряха в центъра на сцената и погледнаха надолу към сто атланти. Тези хора не го обичаха. Никой не го обичаше. Навярно защото беше толкова очевидно, че той не отвръща на ничия обич. Еврика се запита дали някога го бе правил. Делфин каза, че сърцето му не е настроено така. Всичко това беше важно, но Еврика не беше сигурна по какъв начин.

Кралският холограф прокара устройството си из въздуха пред тялото на Еврика, проследявайки извивките й с ръка. После дръпна някакъв лост и от устройството, което държеше, се издигна голям стълб сребрист дим. Огромна холограма на Еврика се появи изведнъж сред публиката, която се раздели, като пляскаше и правеше реверанси пред изображението й.

— Представям ви — изрече гръмко Атлас в невидим микрофон — вашето момиче от Линията на сълзите! Еврика пожертва сърцето си, за да възкреси вашия свят. А скоро нейните сълзи ще ви донесат още късмет. До утре така нареченият Буден свят, който ви потискаше в продължение на хиляди години, ще бъде надвит. Ние ще сме се въздигнали. Остава един въпрос. — Той се обърна към Еврика и театрално й целуна ръка. — Как да се отплатим на момичето, което даде сърцето си, за да можете да вкусите сладостта на превъзходството? Еврика, съкровище мое, не беше лесно да се добера до този подарък, затова наистина се надявам, че ще го оцениш.

Той погледна към небето. Очите на тълпата проследиха погледа му. Еврика се опита да се удържи възможно най-дълго, но любопитството я предаде и брадичката й се вдигна към нощното небе. Нещо голямо, зелено и безформено се спусна към нея. Когато беше на двайсет стъпки над главата й, Еврика видя, че беше ято от зелени абисински вълнисти папагалчета. Бяха с хиляди и носеха към сцената нещо, което приличаше на огромна златиста клетка.

Макар да не можеше да погледне отвъд птиците, Еврика бе завладяна от внезапното предчувствие, че в клетката беше Андър. Представи си как наметалото от мълнии го обгръща, разбърква ума му с мъчителни спомени, оголва тъгата му от смисъл. Сърцето й запрепуска както първия път, когато се целунаха.

Клетката се приземи с грохот на сцената. Атлас плесна с ръце три пъти. Птиците се пръснаха в нощта. В клетката…

Стоеше Филиз.

— Е? — обърна се Атлас към Еврика, с широко разперени ръце, сякаш за да приеме огромната й благодарност. — Моите Дяволи я уловиха покрай вътрешния крепостен ров тази сутрин. Разполагаме с всевъзможни начини да изтезаваме натрапниците, но аз казах: „Не, не, тя сигурно е приятелка на Еврика“. — Той се обърна към тълпата и изкрещя: — А всеки приятел на Еврика е мой приятел!

Ръцете на Филиз бяха натикани в джобовете на впитите й черни джинси. Бузата й беше лошо натъртена, тениската й — раздрана през средата. Беше свела брадичка, а червената й коса отдавна не беше мита. Тя вдигна бавно очи. До Еврика не стигнаха никакви думи.

— Трудно ми е да разтълкувам какво искаш да кажеш, скъпа. — Атлас се засмя заради публиката. — Така ли изглежда признателността в така наречения Буден свят? Ето, уреждам прекрасна нова среща между теб и обичаната от теб, която и да е тя. Тя те последва чак дотук, така че явно е изпълнена с преданост. Притежава най-изтънчения вкус по отношение цвета на косата, който мога да си представя — той изчака смехът на тълпата да се надигне и да утихне, — а въпреки това ти я гледаш презрително, сякаш е мърша. Нима Делфин вече те е направила толкова сурова?

Еврика тръгна към клетката:

— Как попадна тук?

Щом Филиз беше в Атлантида, може би любимите хора на Еврика също бяха. Никой не би трябвало да държи на Еврика достатъчно, за да я последва тук, но тя знаеше, че държаха. Дали Атлас беше пленил и тях?

— Говори, момиче — нареди Атлас. — Всички бихме искали да узнаем.

Филиз преглътна и намести плътно прилепналото си черно колие.

— Баба ми разказваше истории за планините на Атлантида, където живеят вещиците на мълвата. — Тя също говореше атлантски. — Нейната баба й разказвала, че нейната баба й разправяла… — Тя направи пауза, преглътна и се взря в очите на Еврика. — Че който посети онези планини, ще открие отговора на най-важния въпрос в живота.

— Планините на вещиците на мълвата ли? — подметна подигравателно Атлас. — Как глупавите слухове продължават да се носят с хилядолетия! Онези планини са за нечистите и нежеланите. Забравете мъдростта на невежите си старейшини. Имате късмет, че влязохте неканени в цивилизацията.

— Сега виждам това. — Погледът на Филиз се заби като свредел в Еврика, която вдигна вежди, сякаш за да попита: „Тук ли са?“. Филиз кимна едва доловимо и погледна към планините.

— Отвори клетката — настоя Еврика.

— Твоите сълзи ще отключат клетката й.

Еврика никога не би заплакала, за да спаси Филиз. Филиз го знаеше. Нима Атлас не го знаеше?

Еврика отново си припомни думите на Делфин, че сърцето на Атлас не е настроено за любов. Всъщност той сякаш я разбираше изцяло погрешно. Не можеше да види онова, което другите виждаха толкова ясно. Атлас смяташе, че любовта е престореното обожание на неговите поданици.

По лицето му светкавично се мярна стеснително изражение, докато Еврика го изучаваше. Той измъкна една факла от скобата й в края на сцената. Аметистите на вещиците на мълвата сияеха в основата на пламъка й. Атлас пъхна факлата в клетката. Филиз изпищя, когато тънки пламъци близнаха кожата й.

Атлас отдръпна факлата и погледна Еврика. Наклони пламъка:

— Отново?

— О, как ми се иска да бях в планините, за които говореха по-старите от мен — каза Филиз, като разтриваше изгорените места по ръцете си, взирайки се упорито в Еврика.

Можеше ли да се довери на Филиз? Двете имаха общо, изпълнено с убийства неотдавнашно минало. Това номер ли беше?

— Ако ти харесва да бъдеш изгаряна, моля, продължавай да обсъждаш планините. — Атлас вдигна факлата, като се готвеше отново да удари Филиз. Еврика пристъпи между тях.

Тя плесна факлата, изби я от ръката на Атлас и го блъсна. Той се препъна по сцената. След като се изправи, бързо хвърли поглед към публиката и се насили да се засмее:

— Толкова борбена!

Насърчен от смях в тълпата, Атлас се ухили и вдигна факлата. Този път, когато той се приближи, Филиз щракна с пръсти, разпалвайки в ръката си пламък, два пъти по-висок от онзи, който Атлас държеше.

— Не я ли претърсихте за средства за палене на огън? — изрева Атлас на своите Дяволи.

Преди Дяволите да успеят да отговорят, Филиз запрати огненото си кълбо по Атлас. Еврика сграбчи Атлас за косата и го накара да се сниши. Ако огънят го докоснеше, Филиз щеше да умре.

Огненото кълбо влетя в тълпата и се приземи върху синьото кожено палто на един мъж. Атлас посегна през решетките на клетката и сграбчи Филиз за врата.

— Ще го направя! — изкрещя Еврика. — Не я наранявай. Ще заплача.

— Еврика — обади се предупредително Филиз.

От тълпата се разнесе одобрителен рев. Атлас ги загледа за миг, после пусна Филиз. Изправи се, усмихна се и кимна през рамо. Две Дяволици се приближиха до Еврика. Едната й подаде направен от сребро лакриматориум, усукан с руса човешка коса. Еврика се сети за Аида, която болката на Делфин беше убила.

— Не тук — каза Еврика на Атлас, докато вземаше лакриматориума.

— Но, скъпа, те са дошли за представлението — каза Атлас.

— Аз не съм актьор. Това, което изпитвам, е истинско.

— Разбира се. — Атлас прикри разочарованието си. — Предоставете й всяко удобство, което пожелае — заяви той пред тълпата, после снижи глас, за да го чуят само Дяволите. — Не ме е грижа какво трябва да направите. Напълнете стъкленицата до изгрев-слънце.