Амос Оз
Познание за жена (7)

Глава 7

Йоел стоеше бос в края на моравата в късния летен следобед и подкастряше живия плет. В Рамат Лотан миришеше на село — окосена трева, тор и мокра земя, напоявана от неуморните пръскачки. Поливаха почти във всяка градина. Часът беше пет и петнайсет. Съседите се прибираха от работа, паркираха спокойно, разкършваха рамене и разхлабваха вратовръзките още преди да стъпят на алеята.

През вратите на отсрещните къщи ехтеше гласът на говорителя от телевизионните новини. Тук-там се виждаха насядали навън хора, които зяпаха през отворените прозорци телевизорите във всекидневните. Йоел без усилие можеше да чуе думите на говорителя. Но не внимаваше. От време на време спираше и поглеждаше към трите момиченца, които играеха на тротоара с една немска овчарка на име Айрънсайд, вероятно кръстена на детектива инвалид от въртения преди няколко години телевизионен сериал. Йоел бе успял да хване няколко епизода в различни хотелски стаи по света. Веднъж бе гледал серия, дублирана на португалски, но въпреки това бе схванал основната сюжетна линия, която беше доста елементарна.

Наоколо ехтеше птичи хор, птичките подскачаха по дърветата и оградите, прелитаха от градина на градина и чуруликаха в радостно опиянение. Но Йоел знаеше, че птиците не прехвърчат от радост, а по други причини. Боботенето на колите по магистралата, която минаваше под Рамат Лотан, отекваше в далечината като морски тътен. Облечена в домашен халат, майка му се бе излегнала на люлката и прелистваше вечерния вестник. Преди години тя му бе разказала как, когато той бил на три години, го натоварила в скърцаща детска количка, отрупана с набързо събрани бохчи, и така изминали стотиците километри от Букурещ до Варна. Избирала обиколни, усамотени пътища. Йоел не си спомняше нищичко, но понякога в съзнанието му се мяркаше неясна картина на тъмно помещение, трюм в кораб с железни нарове на три-четири етажа, наблъскани с пъшкащи, охкащи и навярно повръщащи един върху друг, а може би и върху него самия мъже и жени. И още един замъглен образ на майка му, която пищи, удря, драска и хапе до кръв някакъв плешив и небръснат мъж по време на същото това кошмарно пътуване. Не си спомняше баща си, въпреки че от двете черно-бели снимки в стария албум на майка си имаше представа, как изглежда, и знаеше или предполагаше, че той не е евреин, а румънец християнин, който бе зарязал съпругата си още преди нахлуването на немците. Но в съзнанието му бащата приличаше на онзи плешив и противен мъж, който бе ударил майка му на кораба.

Съседите от другата страна на живия плет, който подрязваше така бавно и прецизно — братът и сестрата американци, които живееха в другата половина на къщата близнак, седяха на бели градински столове и пиеха айскафе. Откакто се бе преместил, Върмънтови вече няколко пъти го бяха канили да отиде с двете възрастни дами на айскафе или да гледат филм след новините в девет. Йоел отвръщаше: „Разбира се, с най-голямо удоволствие“. Но не отиваше. Върмънт беше свеж розовобузест едър мъж с груби селски маниери. Приличаше на як простодушен холандец от реклама на луксозни пури. Беше приветлив и шумен. Говореше високо, вероятно защото не чуваше добре. Сестрата беше най-малко десет години по-млада от него и се казваше Ан-Мари или Розмари. Беше дребна симпатична жена с по детски усмихнати сини очи и напращели гърди.

— Здрасти — помаха му весело тя, щом забеляза, че я оглежда през плета.

След миг брат й повтори поздрава, само че не толкова сърдечно. Йоел им пожела приятен следобед. Жената се приближи към плета, зърната на гърдите й прозираха под тънката памучна блуза. Отвърна предизвикателно на втренчения му поглед и рече тихо на английски:

— Животът е труден, нали?

После премина на иврит и попита високо дали ще й заеме ножицата, след като свърши, за да подкастрят плета и от тяхната страна.

— Защо не? — отвърна Йоел и след кратко колебание предложи лично той да се погрижи.

— Внимавай — засмя се тя, — може и да се съглася.

Следобедното слънце грееше приятно и хвърляше странни златисти отблясъци върху няколкото ефирни облачета, които плуваха по своя път от морето към планината. Лекият морски бриз носеше солен въздух, а заедно с него и тъга, която бе в хармония с настроението на Йоел. Вятърът шепнеше в короните на дърветата, галеше добре поддържаните морави и обсипваше гърдите му със ситни капчици от пръскачките в съседните градини.

Вместо да довърши работата си и да се премести да подстриже плета в съседния двор, както бе обещал, Йоел остави ножицата и излезе да се поразтъпче до цитрусовата горичка в края на улицата. Постоя там малко, взирайки се в гъстия шумак, като напразно се опитваше да улови безшумното движение, което, както му се струваше, зърваше в горичката. Очите отново го заболяха. Обърна се и закрачи към къщи. Вечерта беше приятна. От прозореца на една къща чу жена да казва: „И какво, нали и утре е ден?“ Замисли се, да, така беше, звучеше правдиво. Пред градините бяха поставени изящни, някъде дори предизвикателни пощенски кутии. Паркираните наскоро коли все още изстиваха и от тях се носеше лек мирис на бензин. Дори и циментовите плочки на тротоара излъчваха приятна за босите му крака топлина. На всяка плочка бяха изобразени две кръстосани стрели и надпис: „Шарфщайн ООД Рамат Ган“.

Авигейл и Нета се върнаха от фризьор малко след шест часа. Въпреки траура си Авигейл изглеждаше добре, като сочна ябълка: овалното лице и закръгленото тяло му напомняха за славянска селянка. Толкова се различаваше от Иврия, че за момент не можа да си спомни каква е връзката му с тази жена. Дъщеря му пък се бе подстригала по момчешки късо, косата й стърчеше предизвикателно като на таралеж, сякаш специално за да го дразни. Не го попита дали му харесва, и той реши също да си премълчи. Щом двете влязоха, той отиде до колата, която Авигейл бе спряла накриво, запали, изкара я и я паркира наново така, че предницата й да сочи точно средата на пътя. Постоя малко на вратата, като че ли очакваше да се случи още нещо. Започна тихо да си подсвирква някаква стара мелодия. Не можа да се сети откъде му е позната, но беше сигурен, че е от известен мюзикъл, и понечи да влезе, за да попита Иврия, но внезапно се сети, че нея е няма и именно затова те бяха тук. За момент не можеше да проумее какво правеше на това непознато място.

Вече бе станало седем. Време за бренди. И утре е ден, напомни си той. Стига за днес.

Прибра се и си взе дълъг душ. Майка му и тъщата сложиха масата. Нета се бе скрила в стаята си и четеше. Извика през затворената врата, че ще вечеря по-късно.

Към седем и половина навън започна да се стъмва. Малко преди осем Йоел взе книгата, радиото и новите очила за четене, които си бе купил преди няколко седмици, и излезе на люлката в градината. Бе избрал смешни кръгли стъкла с черна рамка, които му придаваха вид на възрастен френски свещеник. По небето все още проблясваха странни отражения, последни отблясъци от отиващия си ден, болезнено червена луна изникна неочаквано иззад цитрусовата горичка. Отсреща вечерните светлини на Тел Авив засияха като ореол над кипарисите и керемидените покриви и Йоел изведнъж изтръпна — трябваше веднага да скочи и да отиде да намери дъщеря си. Но тя беше в стаята си. Нощната й лампа хвърляше светло петно на поляната. Той се опита да определи формата му, но не успя. Може би защото фигурата не беше геометрична.

Комарите започнаха да му досаждат и той се прибра вкъщи, взе книгата, транзистора и кръглите очила с черна рамка; бе сигурен, че е забравил нещо, но не можеше да се сети какво.

Влезе във всекидневната бос, наля си чаша бренди и седна с майка си и Авигейл да гледа новините в девет. Едно рязко дръпване бе достатъчно, за да освободи хищника от металния постамент, ако не успееше да разгадае тайната му, поне щеше да се успокои, но знаеше, че след това ще трябва да го поправи. А това означаваше да пробие лапата и да закрепи статуетката с винт. По-добре беше да не я пипа.

Стана и излезе на верандата. Навън щурците вече подхващаха своята песен. Вятърът бе утихнал. От горичката се чуваше крякане на жаби, някъде плачеше дете, жена се смееше, устна хармоника изпълваше въздуха с тъга, някой пускаше водата в тоалетната. Къщите бяха строени много близо една до друга и дворовете им бяха малки. Иврия си бе мечтала, когато завърши дисертацията си, Нета — училището, а Йоел се пенсионира, да продадат апартамента в Талбиех и апартамента на бабите в Рехавия и да купят къща в края на някое село в подножията на хълмовете край Йерусалим, Трябваше да е последната къща, това беше важно. Така че поне част от прозорците да гледат към планината, без следа от човешки същества. А сега той бе успял да изпълни поне малка част от плана. Въпреки че двата апартамента в Йерусалим бяха отдадени под наем, а не продадени, парите от тях бяха достатъчни за къщата и дори оставаше нещичко отгоре, освен неговата пенсия, пенсиите и спестяванията на бабите и наследството на Иврия в Метула — обширно парче земя, където Накдимон Люблин и синовете му отглеждаха плодове, а неотдавна бяха построили и вила за гости и всеки месец превеждаха в банковата му сметка една трета от печалбата. Именно сред тези дървета бе срещнал за пръв път Иврия през 1960 година. Тогава беше в казармата и се бе залутал при едно учение по ориентация, а тя бе селска девойка, две години по-голяма от него, излязла в мрака, за да спре напоителната система. И двамата бяха уплашени, размениха в тъмнината не повече от десетина думи, после изведнъж телата им се потърсиха, двамата се затъркаляха напълно облечени върху калната земя, притискаха се като слепи кученца, причиниха си болка, свършиха едва ли не, преди да са започнали, и побягнаха всеки по своя си път, без да си кажат и дума. И пак там, сред тези дървета, я облада за втори път, когато след два месеца, сякаш омагьосан от нея, се върна в Метула и дебна две нощи край резервоара, за да се появи, и двамата отново се хвърлиха един към друг, и после той попита дали ще се омъжи за него, а тя извика: „Да не си луд?“ После започнаха да се срещат в кафенето на автогарата в Кириат Шмона и се любеха в една ламаринена барака в изоставения лагер за емигранти. След шест месеца тя се предаде и се омъжи за него, без да може да му отвърне със същата любов, но честно и всеотдайно привнасяше своята дан и всячески се опитваше да даде още. И двамата бяха състрадателни и грижовни. Вече не се нараняваха, когато се любеха, а се стремяха да дават повече, отколкото получаваха. Учеха другия и учеха себе си. Сближаваха се. Не се преструваха. Но понякога се случваше, дори и след десет години, да се любят направо на твърдата земя на някое голо поле край Йерусалим, където оставаха сами със звездите и сенките на дърветата. Защо си спомни всичко това точно тази вечер, докато се мъчеше да се сети какво бе забравил навън?

След новините почука на вратата на Нета, но не получи отговор. Почака и опита отново. И тук, както и в Йерусалим, Нета бе заела най-голямата стая с двойното легло.

Веднага окачи портретите на любимите си поети и нареди нотните листове и вазите със сухи цветя. Всъщност не Нета, а той реши така, защото не можеше да спи на двойно легло, докато за момичето в нейното състояние беше добре да е на широко.

Двете баби се нанесоха в детските стаи, които бяха свързани с обща врата. Той се настани в кабинета на господин Крамер в задната част на къщата. В него имаше твърда кушетка, бюро и снимка на парада на випуск седемдесет и първа година на военното училище, танкове, наредени в полукръг, с разноцветни знамена по антените. На друга снимка собственикът, в униформа с нашивки на капитан, подаваше ръка на началник-щаба Давид Елазар. В библиотечния шкаф имаше няколко книги по мениджмънт на иврит и английски, възпоменателен албум с победите на израелската армия, Библия с коментар на Касуто, поредицата „Световна наука“, спомени на Бен Гурион и Моше Даян, пътеводители от различни страни и цял рафт с трилъри на английски. В стенния гардероб Йоел окачи дрехите си и дрехите на Иврия, които не занесе в болницата за прокажени недалеч от апартамента им в Йерусалим. Прибра там и сейфа си, без да си прави труда да го закрепва за пода. При пенсионирането си върна пистолетите и всичко останало в службата. Предаде и личното си оръжие. Унищожи списъка с телефонните номера. В сейфа сега заключваше — по неясна и за самия него причина — единствено картите на различните градове и истинския си паспорт.

Почука още веднъж на вратата и след като не получи отговор, отвори и влезе. Дъщеря му — ръбата, мършава, с остригана до кожа коса, с провесен към пода крак, сякаш всеки момент ще стане от леглото, спеше с отворена и захлупена върху лицето книга. Йоел внимателно взе книгата. Успя да свали очилата, без да събуди Нета, сгъна ги и ги сложи на масата до леглото. Рамките им бяха от прозрачна пластмаса. Нежно и бавно повдигна висящия във въздуха крак и го положи на леглото до другия. После зави крехкото телце с чаршаф. Разгледа портретите на поетите на стените. Амир Гилбоа му се усмихна едва-едва. Йоел се обърна, изгаси лампата и излезе. В същия миг чу сънен глас:

— Изгаси лампата, за Бога!

Той не отговори, че вече я е изгасил, а просто затвори тихо вратата след себе си. Чак тогава се сети какво го тревожеше през цялата вечер: когато спря да работи, за да се разходи по улицата, бе забравил градинарската ножица на моравата. Не биваше да я оставя отвън на росата. Нахлузи сандалите, излезе и се загледа в бледия ореол около пълната луна, която сега вече не беше пурпурночервена, а сребристобяла. От цитрусовата горичка се носеха цвъртене на щурци и квакане на жаби. Един смразяващ кръвта писък, изскочил от всеки телевизор в квартала, разцепи нощта. Йоел се заслуша в шума от пръскачките, далечния грохот на колите по магистралата и трясъка от затръшване на врата в една от съседните къщи. Тихо повтори думите, които днес му бе казала съседката: „Животът е труден, нали?“ Понечи да се прибере, но неволно пъхна ръка в джоба на панталона, напипа ключовете, влезе в колата и подкара. Прибра се към един часа, улицата вече спеше. Къщата също беше тъмна и тиха. Влезе в стаята си, легна с дрехите, сложи слушалките и до два и половина слуша по радиото откъси от барокови пиеси и прочете няколко страници от недовършената дисертация. Откри, че трите Бронте са имали две по-големи сестри, починали през 1825 година, както и един брат — Патрик Бренуел, болен от туберкулоза и алкохолик. Заспа, четейки. Сутринта майка му излезе да вземе вестника от градинската алея и прибра ножицата в бараката при другите инструменти.