Амос Оз
Познание за жена (22)

Глава 22

Влезе и примига няколко пъти, за да свикне със зеленикавата светлина, която сякаш идваше иззад гъстия листак на джунгла или пък от морските дълбини. Красавицата Ан-Мари беше с гръб към него, надвесена над масичката за кафе — подреждаше снимки в голям албум. Лопатките й стърчаха и опъваха кожата на раменете, за миг му заприлича по-скоро на трогателно дете, отколкото на съблазнителна сексбомба. Тя се обърна, притисна златистото кимоно към гърдите си и възкликна щастливо на английски:

— Я виж кой е дошъл! — после прибави на иврит: — Вече бяхме започнали да се страхуваме, че не ни харесвате.

— Обзалагам се, че няма да откажете едно питие — избоботи от кухнята Върмънт и започна да изброява какво има в наличност.

— Седнете — подкани го мило Ан-Мари. — Отпуснете се и поемете дълбоко дъх. Изглеждате толкова уморен.

Йоел се спря на дюбоне — не заради вкуса, просто името му хареса. Напомняше му за мечки. Сигурно защото три от стените бяха скрити от тъмна и влажна тропическа гора — огромни плакати или пък фототапети. Между дебелите стволове криволичеше кална пътека. От двете й страни се виеха буйни храсти, между тях надничаха гъби. Той асоциираше думата „гъби“ с трюфели, макар че нямаше и най-малка представа, как изглеждат, единственото, което знаеше за тях, бе, че думата „трюфел“ му звучи като „труфило“. Зеленикавата светлина се процеждаше иззад гъстия листак. Вероятно идеята бе да се придадат мекота и простор на помещението. Но за Йоел тапетите с дървета в комбинация със зелените лампи си бяха направо кичозни. И въпреки това се зазяпа като дете в блещукащата влага в подножието на боровете и дъбовете — гората сякаш беше пълна със светулки. Планински извор — поток, рекичка — хвърляше трептящи отблясъци по тучната трева, лъкатушеше между буйните храсти боровинки или френско грозде — Йоел не беше сигурен какво представляват боровинките и френското грозде, само бе срещал имената им в книгите. Но пък уморените му очи се чувстваха добре на приглушената зеленикава светлина. Едва сега най-после проумя, че вероятно една от причините за болките в очите беше ослепителното лятно слънце. Може би трябваше да си купи тъмни очила в добавка към очилата за четене.

Върмънт — луничав, ентусиазиран, преливащ от гостоприемство — му напълни щедро чашата, а за себе си и за сестра си избра кампари, като през цялото време обясняваше за красотата на живота, унищожавана и прахосвана от безмозъчните тъпаци. Ан-Мари пусна плоча на Ленард Коен. Обсъдиха политическата обстановка, перспективите, приближаващата зима, трудния иврит и предимствата и недостатъците на един супермаркет в Рамат Лотан в сравнение с наскоро построения търговски център в съседния квартал.

Братът обяви, че Ан-Мари си мечтаела Йоел да се снима за някое списание, така че целият свят да види какво означава сексапилен евреин. После го попита дали според него сестра му е привлекателна. Всички я намирали за красавица, дори и той самият бил омагьосан от нея, та предполагал, че и Йоел не е равнодушен към прелестите й.

— Какво е това? — обади се Ан-Мари. — Начало на разгулна нощ? Подготвяме терена за оргия?

И после ядоса брат си, разкривайки най-съкровената му тайна: Ралф умирал от мерак да я омъжи. Поне една част от него умирала, докато другата… но стига толкова, не бивало да отегчават госта.

— Ни най-малко не ме отегчавате — възрази Йоел и добави, все едно да зарадва малко момиченце: — Ти наистина си много хубава.

Незнайно защо му бе по-лесно да го каже на английски, на иврит щеше да е невъзможно. Понякога, когато бяха сред приятели и познати, жена му произнасяше през смях на английски: „Обичам те“. Но много рядко, само когато останеха сами, го изричаше на иврит, и то напълно сериозно. В такива моменти цялото същество на Йоел изтръпваше.

Ан-Мари посочи разпръснатите върху масичката снимки, които бе започнала да подрежда в албума преди изненадващото посещение. Това били двете й дъщери — Аглая и Талия, на девет и шест години; били от различни бащи, но ги загубила при разводите в Детройт, загубила и всичко останало, „до последното копче“. Бащите ги настроили до такава степен срещу нея, че момичетата насила идвали на срещите, последния път в Бостън голямата отказала да я докосне, а малката я заплюла. Двамата й бивши съпрузи се сдушили против нея, наели заедно адвокат и заговорничели да я унищожат. Искали да я докарат до самоубийство или да я вкарат в лудница. Ако не бил Ралф, който я бил спасил… но май трябвало да се извини, задето говори толкова много.

Замълча. Брадичката й клюмна на гърдите и Ан-Мари заплака безмълвно. Приличаше на птичка с пречупено крило.

Ралф Върмънт нежно я прегърна. След известно колебание Йоел, който седеше от лявата й страна, взе малката й ръка в своята огромна груба длан; мълчаливо се взираше в пръстите си, докато накрая риданията постепенно не утихнаха. Той, който от няколко години почти не бе докосвал собствената си дъщеря. А тази снимка, обясни братът на английски, била правена на плажа в Сан Диего, момчето се казвало Джулиан Енеас Робърт, единственият му син; отнели му го в мъчителен бракоразводен процес в Калифорния. Двамата с Ан-Мари останали сами и така се озовали тук. А каква била историята на господин Равид? Йоел, ако не възразявал? И той ли бил разведен? Бил чувал, че на езика урду имало дума, която, ако се прочете от дясно на ляво, означава обожание, а от ляво на дясно — презрение. Същите букви, същите срички, просто зависело от коя страна ги гледаш. Но не трябвало да се чувства длъжен да разкаже живота си. Това не било търговска сделка, а просто покана да си излее душата. Някакъв стар равин от Европа бил казал, че най-силният звук на света идва от разбитото сърце. Но нямало да го насилват. Дали не бил гладен? Имало прекрасен пай с телешко, Ан-Мари щяла да го стопли за минутка. Не, не, не бивало да се срамува, трябвало да хапне! После щели да пият кафе и да си пуснат филм на видеото, отдавна му го били обещали.

Но какво можеше да им разкаже Йоел? За китарата на съседа, която след смъртта му бе започнала да звучи като виолончело?

— Благодаря и на двама ви. Вече вечерях — рече той. — Не искам да ви преча. Моля да ме извините, че се натрапих по този начин.

Ралф Върмънт изрева на английски:

— Глупости! Въобще не ни притесняваш.

Йоел се питаше защо ли чуждото нещастие винаги му се бе струвало преувеличено, нелепо, твърде прекалено, за да е истинско. Но той искрено съчувстваше на Ан-Мари и дебелия й брат. И със закъснение отвърна на предишния въпрос:

— Един мой близък, който почина, обичаше да казва, че в крайна сметка всички крием едни и същи тайни. Не знам дали е истина или не, но ми се струва, че има някакво логическо противоречие. Защото, за да сравниш тайните си с нечии други, те вече няма да бъдат тайни. А ако не ги сравниш, откъде ще знаеш дали са еднакви или не? Както и да е, нека сменим темата.

Домакинът отбеляза:

— При цялото ми уважение към покойния ти роднина това са пълни глупости.

Йоел се настани по-удобно на фотьойла и изпъна крака. Сякаш се подготвяше за дълга и дълбока дрямка. Слабото, почти детско тяло на жената, която от време на време оправяше жълтото кимоно на гърдите си, събуждаше у него образи, които предпочиташе да прогони. Зърната й прозираха под коприната и при всяко движение на ръцете гърдите се размърдваха под плата като малки котенца, опитващи да се измъкнат навън. Представи си как големите му грозни длани ги сграбчват и слагат край на конвулсиите им, стискат ги в шепи, все едно са живи пиленца. Усещаше болка в слабините, но Ан-Мари не откъсваше поглед от него и нямаше как незабелязано да охлаби натиска на тесните дънки върху щръкналия накриво орган. Опита се да сгъне колене, стори му се, че братът и сестрата си размениха леки усмивки, и едва не им се усмихна в отговор, само дето не беше сигурен дали не се бе заблудил. В същия миг усети в него да се надига онзи вековен гняв, който караше Шалтиил Люблин да роптае срещу тиранията на половия орган, дето те командва, усложнява живота ти и не ти позволява да се концентрираш и да пишеш стихове като Пушкин или пък да откриеш електричеството. От слабините възбудата тръгна на горе по гръбначния стълб към врата и надолу по бедрата, коленете и чак до пръстите на краката. При мисълта за гърдите на красивата жена пред него зърната му настръхнаха. Представи си как тънките й детски пръсти го пощипват по гърба и врата, както правеше Иврия, когато искаше да ускори ритъм, и понеже мислеше за ръцете на Иврия, отвори очи и видя ръцете на Ан-Мари, която режеше малки триъгълни парчета чийзкейк за него и за брат си. Изведнъж забеляза кафявите петънца по опакото на дланта й, неизбежната старческа пигментация на кожата. Възбудата изчезна, заменена от нежност и съчувствие, тъга, спомена за безмълвните ридания преди няколко минути, лицата на момичетата и момчето, които братът и сестрата бяха загубили при разводите. Стана и се извини.

— За какво?

— Време е да си ходя.

— Дума да не става! — избухна Върмънт, сякаш не можеше да понесе подобна обида. — Само през трупа ми! Още е рано. Ще си пуснем филм. Какво искаш? Комедия? Трилър? Или нещо друго?

Сега си спомни, че Нета го караше да посети съседите и едва ли не му бе забранила да остава сам. И за своя собствена изненада се чу да казва:

— Добре. Защо не? — разположи се отново във фотьойла, опъна крака и добави: — Няма значение. Каквото изберете.

През замъглените от умора очи забеляза, че братът и сестрата си размениха шепнешком няколко думи. Ан-Мари разтвори ръце, широките ръкави на кимоното се разпериха като крила на птица. Тя излезе от стаята и скоро се върна с друго кимоно, този път червено, и обичливо докосна раменете на брат си, който слагаше касетката във видеото. Ралф се изправи тежко и я погали зад ухото, все едно бе мъркаща котка. Допълниха чашата на госта, светлината в стаята се промени и телевизионният екран заискря. Дори и да имаше някакъв прост начин да освободи лапата на хищника, без да повреди статуетката, оставаше въпросът, как и накъде ще скочи, след като той няма очи. В крайна сметка страданието не беше заради прикрепения към постамента заден крак, а заради нещо друго. Точно както при византийската икона — от раните не се процеждаше и капчица кръв, за да е ясно на наблюдателя, че важно е не свалянето на тялото от кръста, а освобождаването на младежа с женствени черти от затвора на тялото. Без да го разкъсват и да му причиняват допълнителни болки и страдания. С леко усилие Йоел успя да се концентрира и да възстанови в съзнанието си:

Гаджета.

Пристъпи.

Морето.

И градът в краката ти.

И ще бъдат една плът.

И мир на праха му.

Отърси се от мислите си и откри, че Ралф Върмънт незабелязано бе излязъл. И навярно в момента със съгласието на сестра си надничаше през някоя дупка в стената, скрита между клоните на боровете в гъстата гора. Притихнала, по детски крехка и с пламнали страни, Ан-Мари лежеше на килима до него, готова за малко любов. Може би заради умората или заради тъгата в сърцето си, точно в момента Йоел нямаше желание, но се засрами от липсата на ерекция и реши да погали Ан-Мари по главата. Тя хвана протегнатата му ръка и я постави на гърдите си. С пръстите на краката дръпна една медна верижка и осветлението в гората стана още по-приглушено. Движението оголи бедрата й. Сега вече не се съмняваше, че брат й гледа и е част от играта, но му беше все едно, повтори си наум думите за Итамар или Евиатар — в края на краищата какво значение имаше? Извивките на тялото й, жаждата й за любов, риданията, деликатните лопатки под тънката коприна, неочакваният свян зад задъханото покорство, срамните истории и скелетите в гардероба, сухите тръни около дъщеря му, Едгар Линтън. Ан-Мари прошепна в ухото му:

— Толкова си внимателен и всеотдаен!

И наистина, от началото до края той не мислеше за своето удоволствие, бе се измъкнал от своята кожа и бе влязъл под кожата на жената, превързваше изтезавано тяло, успокояваше изтерзана душа, лекуваше болката на малкото момиченце, беше самата нежност, докато не чу шепота в ухото си: „Сега!“ И, преливащ от милосърдие и щедрост, незнайно защо отговори: „Както кажеш!“

Когато комедията на видеокасетата свърши, Ралф Върмънт поднесе кафе със специални малки шоколадчета, обвити в зелена хартия. Ан-Мари излезе и след малко се върна с блуза в бургундско червено и широки кадифени панталони. Йоел погледна часовника си.

— Е, приятели, минава полунощ, време е за сън.

На вратата Върмънт го увери, че ще им е приятно да ги посещава винаги когато е свободен. Дамите също били поканени.

Уморен и сънен, Йоел прекоси разстоянието до дома, тананикайки си стара прочувствена песен на Яфа Яркони. Спря за миг, извика: „Млъкни, Айрънсайд!“ и продължи да си тананика, спомни си как Иврия го бе попитала какво му се е случило, че изглежда така чудесно, а той бе отвърнал, че си е намерил любовница ескимоска, тя се бе разсмяла и Йоел бе разбрал, че предпочита да изневерява на тази ескимоска любовница с жена си.

Просна се на леглото напълно облечен и заспа в мига, в който главата му докосна възглавницата. Последната му мисъл бе, че утре трябва да върне жълтия спрей на Кранц и че няма да е лошо да се срещне с Оделия и да изслуша тревогите и оплакванията й, защото е приятно да си добър човек.