Амос Оз
Познание за жена (3)

Глава 3

Иврия бе умряла на шестнайсети февруари в Йерусалим; бе валял проливен дъжд. В осем и половина сутринта, докато седяла с чаша кафе на бюрото в малкия си кабинет, токът изведнъж спрял. Йоел бе купил тази стая преди две години от собственика на съседния апартамент и я бе присъединил към дома им в Талбиех. Избиха отвор в задната стена на кухнята и поставиха тежка кафява врата. Иврия я държеше заключена, когато работеше, а и когато спеше. Старата врата, която свързваше помещението с апартамента на съседа, бе зазидана с тухли и хоросан, после варосана, но очертанията й все още личаха зад леглото. Иврия обзаведе новата си стая като монашеска килия. Наричаше я „моя кабинет“. Освен тясното легло с железни табли имаше гардероб и огромното тежко кресло на баща й — роден, живял и умрял в Метула. Иврия също бе родена и отраснала в Метула.

Между леглото и креслото се извисяваше лампион от ковано желязо. На стената, която отделяше стаята от кухнята, висеше голяма карта на Йоркшър. Подът беше гол. Обзавеждането се допълваше от метално бюро, два метални стола и метални рафтове. Над бюрото Иврия бе окачила няколко черно-бели фотографии на манастири в романски стил от девети-десети век. Върху него имаше снимка на баща й — Шалтиил Люблин, як набит мъж с увиснали мустаци и униформа на английски полицай. В този кабинет Иврия бе решила да се скрие от безкрайната къщна работа и да завърши магистърската си теза по английска литература. Темата беше „Скелетите в гардероба, или секс, любов и пари — срамните тайни в романите на сестрите Бронте“. Сутрин изпращаше Нета на училище, слагаше на стария грамофон плоча с джаз, поставяше квадратните очила без рамка, които й придаваха вид на строг лекар от старата генерация, включваше настолната лампа на бюрото и с чаша кафе пред себе си се заравяше в книгите и бележките си. От дете беше свикнала да пише с писалка, която трябваше да се топи в мастило на всеки десетина думи. Иврия беше слаба и нежна, с тънка като оризова хартия кожа, с ясносини очи и дълги мигли, а русата й коса, която стигаше до раменете й, напоследък бе започнала да сивее. Почти винаги носеше обикновена бяла блуза и бели панталони. Не слагаше грим, нито бижута, като изключим халката, която по някаква нейна си причина носеше на малкия пръст на дясната ръка. Тънките й детски пръсти бяха студени винаги — и през лятото, и през зимата. Йоел обичаше студения им допир по голия си гръб. Обичаше и да ги обгръща със своите големи грозни ръце, сякаш топлеше премръзнало птиче. На моменти му се струваше, че долавя шумоленето на листовете по бюрото даже през трите стаи и трите затворени врати между тях. Понякога тя спираше да пише, ставаше и се заглеждаше през прозореца към занемарения заден двор, ограден с висок каменен зид. Често оставаше на бюрото зад заключената врата дори и вечер, задраскваше, преправяше написаното през деня и се ровеше из речниците, за да изясни значението на някоя стара английска дума, използвана преди векове. През повечето време Йоел беше далеч от дома. Когато си беше вкъщи, вечер се срещаха в кухнята да пият чай с лед през лятото или какао през зимата, после всеки се оттегляше в спалнята си. Иврия бе сключила негласно споразумение с него и Нета да не влизат в кабинета. Стаята зад кухнята, в източното разширение на дома им, се превърна в нейна лична територия. Защитена от дебела кафява врата.

Спалнята с голямото двойно легло, със скрина и двете еднакви огледала бе наследена от Нета, която украси стените с портрети на своите любими еврейски поети — Алтерман, Леа Голдберг, Стайнберг и Амир Гилбоа. На масичките от двете страни на едновремешната спалня постави вази със сухи цветя, които бе набрала в края на лятото по пустия склон до болницата за прокажени. На една лавица нареди листове с ноти и партитури. Обичаше да ги чете, въпреки че не свиреше на никакъв инструмент.

Йоел се нанесе в стаята на дъщеря си, малкото прозорче там гледаше към Немската колония и Хълма на злия съветник. Не си направи труда да я промени. И без това през повечето време не си беше вкъщи. Но когато се връщаше у дома, дузина кукли с различни размери бдяха над съня му.

Както в един цветен плакат на котенце, сгушено в голяма дамска овчарка с вдъхващо сигурност изражение на банкер на средна възраст. Единствената промяна беше свалянето на осем дъсчици в ъгъла на пода, където циментира сейфа. В него пазеше два пистолета, колекция от подробни карти на различни столици и големи градове, шест паспорта и пет шофьорски книжки, брошура на английски с пожълтели страници „Нощен Банкок“, несесер с най-необходимите лекарства, две перуки, тоалетни принадлежности, няколко шапки, сгъваем чадър и дъждобран, два вида мустаци, листове и пликове за писма от различни хотели и институции, джобен калкулатор, малък будилник, разписания на самолети и влакове и бележници с телефонни номера, чиито последни три цифри бяха обърнати.

След подялбата на стаите кухнята стана тяхното място за срещи. Там провеждаха своите събрания. Особено през почивните дни. Всекидневната, която Иврия бе обзавела в убити тонове според стила на шейсетте години, служеше само за гледане на телевизия. Понякога, когато Йоел си беше у дома, тримата сядаха да изгледат новините в девет и евентуално екранизирана постановка на британския театър „Армчеър“.

Само когато бабите идваха на посещение, а те пристигаха винаги 8 комплект, всекидневната влизаше в истинската си роля. Сервираха лимонов чай във високи чаши на поднос, плодове и донесената от гостите торта. Иврия и Йоел ги канеха на вечеря веднъж на няколко седмици. Приносът на Йоел беше богатата, ситно нарязана и чудесно подправена мешана салата, негов специалитет още на младини, когато бе живял в кибуц. Обсъждаха новините. Любимите теми на бабите бяха литературата и изкуството. Семейни въпроси не се разискваха никога.

Майката на Иврия — Авигейл, и майката на Йоел — Лиза, бяха елегантни жени с изправен гръб, еднаквите им прически напомняха японска икебана. С годините бяха започнали да си приличат все повече, поне на пръв поглед. Лиза носеше изящни обеци и красива сребърна верижка и си слагаше лек грим. Авигейл обичаше да връзва около врата си младежки копринени шалчета, които освежаваха сивите й костюми като бордюр от ярки цветя край циментова пътечка. На гърдите си заканваше брошка от слонова кост във формата на обърната надолу колба. При втори поглед обаче у Авигейл се забелязваха тенденция към закръгляне и здрава славянска руменина, докато Лиза сякаш съхнеше на корена си. От шест години двете живееха заедно в двустайния апартамент на Лиза на улица „Радак“ в полите на престижния квартал Рехавия. Лиза бе активен член в асоциацията за подпомагане на народната армия, а Авигейл работеше като доброволка в организация за защита на деца в неравностойно положение.

Иврия и Йоел рядко посрещаха други гости. Заради състоянието си Нета нямаше близки приятелки. Когато не беше на училище, ходеше в библиотеката. Или лежеше в стаята си и четеше. Можеше да лежи и да чете до среднощ. Понякога отиваше с майка си на кино или театър. Бабите я водеха по концерти. От време на време се измъкваше сама да бере магарешки бодили и сухи цветя в полето край болницата на прокажените. Друг път посещавате музикални вечери или литературни дискусии. Иврия излизаше рядко. Закъснялата й магистърска теза ангажираше голяма част от времето й. Йоел бе наел чистачка, която идваше веднъж седмично — достатъчно, за да са спокойни, че апартаментът е чист и подреден. Два пъти в седмицата Иврия вземаше колата, за да напълни хладилника. Но за дрехи харчеха съвсем малко. Йоел не обичаше да влачи неща от пътуванията си в чужбина, но никога не забравяте рождените дни и първи март — годишнината от сватбата. Имаше набито око и където и да беше — в Париж, Ню Йорк или Стокхолм, — успяваше да избере елегантен пуловер на разумна цена, красива и изящна блуза за дъщеря си, бели панталони за жена си, шал или колан за тъщата и за майка си.

Понякога познати на Иврия се отбиваха следобед на кафе и малко приказки. Друг път съседът им, Итамар Виткин, наминаваше „да провери има ли признаци на живот“ или „да хвърли един поглед на бившия си вехтошарник“. Разказваше на Иврия за живота по време на британския мандат. От години никой от тримата не бе повишавал глас. Бащата, майката и дъщерята внимаваха да не нарушават спокойствието си. Разговаряха учтиво помежду си. Не прекрачваха границите. През почивните дни се събираха в кухнята, обсъждаха предимно общи теми — съществуват ли други разумни форми на живот в Космоса, има ли начин да се запази екологичното равновесие на Земята, без да се отказваме от удобствата на цивилизацията. И тримата вземаха живо участие в разговорите, но никога не се прекъсваха един друг. Понякога надделяваха въпроси от ежедневието от рода на това, трябва ли да се купят нови обувки за зимата, да се поправи ли миялната, кое отопление ще е най-евтино, да купят ли нова аптечка за банята и да обновят ли съдържанието й. Рядко говореха за музика заради различните си предпочитания. И никога за политика, за състоянието на Нета, за дисертацията на Иврия и за работата на Йоел.

Йоел отсъстваше често, но винаги намираше начин да предупреди за завръщането си. Никога не споменаваше точното си местонахождение, освен с една-единствена дума — чужбина. Като изключим почивните дни, се хранеха отделно, в удобно за всеки от тях бреме. Съседите им в малкия блок в Талбиех шушукаха, че Йоел работи с чуждестранни инвеститори, което обясняваше куфара и преметнатото през лакътя зимно палто посред лято, както и честите пътувания с такси към летището по малките часове на нощта. Тъщата и майка му вярваха — или поне се преструваха, — че пътуванията на Йоел са свързани с оръжейни доставки за армията. Рядко питаха къде е пипнал тая настинка или как е изгорял, защото знаеха, че отговорът ще е лаконичен: „В Европа“ или „От слънцето“.

Иврия знаеше. Подробностите не я интересуваха.

Какво знаеше или предполагаше Нета, беше загадка.

В апартамента имаше три стереоуредби: една — в кабинета на Иврия, друга — в стаята на Йоел и третата — до спалнята на Нета. Понеже всички предпочитаха различен тип музика, вратите на стаите бяха винаги затворени и звукът — намален. Така че никой да не безпокои другите.

Само във всекидневната понякога можеше да се чуе странна смесица от звуци. В нея обаче нямаше никого. От няколко години тя бе чиста, подредена и празна. Само когато идваха бабите, тримата излизаха от стаите си и се събираха там.