Амос Оз
Познание за жена (45)

Глава 45

Докато пътуваше по крайбрежната магистрала, си припомни всичко, което бе чувал през годините за личния му живот. Така дълбоко се бе замислил, че километрите отлетяха незабелязано и отклонението за Натания се появи едва ли не веднага след северния изход на Тел Авив. Знаеше, че трите му дъщери са вече омъжени; едната в Орландо, Калифорния, другата — в Цюрих, а най-малката работеше — поне допреди няколко месеца — в посолството в Кайро. Внуците му бяха пръснати на три континента. Сестра му живееше в Лондон. Бившата му съпруга, майката на децата му, преди двайсет години се бе омъжила повторно за световноизвестен музикант и също беше в Швейцария, недалеч от дъщеря си и семейството и, някъде в околностите на Лозана.

Ако информацията му беше вярна, от цялата фамилия Осташински в Пардес Хана беше останал единствено старият му баща, който сигурно минаваше осемдесетте, ако не наближаваше и деветдесетте. Една нощ, докато чакаха спешно съобщение от Кипър, Акробата бе споменал, че баща му се занимава с отглеждане на пилета. Но не навлезе в подробности и Йоел не попита. Всеки си имаше своите срамни истории и скелети в гардероба.

Йоел пристигна в Пардес Хана малко след обедната емисия новини в един часа. Реши да не ходи на гробището. Селото вече тънеше в сладката празнична дрямка, а той не искаше да, безпокои излишно хората. Наложи се да попита на два пъти, докато открие къщата. Тя беше отделена от другите, досами портокаловата градина в края на кален коларски път, обрасъл с тръни, които стигаха чак до прозорците на колата. Паркира, слезе и се озова пред избуял жив плет, който почти напълно преграждаше неравната калдъръмена пътека с тук-там изскочили от гнездата си камъни. Вероятно от другата страна го очакваше също толкова занемарена къща със занемарен старец в нея. Дори за миг се зачуди дали информацията му нямаше да се окаже остаряла, нищо чудно бащата вече да не беше сред живите или да бе настанен в старчески дом. Но за негова изненада, щом изскочи от шубраците, се озова пред боядисана в отровносиньо врата, полускрита зад саксии с петунии и с бели циклами и зад увиващата се по фасадата бугенвилия. В листака се поклащаха закачени на невидими нишки метални тръбички, които при всеки полъх на вятъра подрънкваха мелодично — свидетелство за женска намеса, при това на млада жена. Почука леко на вратата, а после по-силно, тъй като се сети, че може дядото да е глух. Беше му неудобно, че нарушава покоя на цветята и храстите с настойчивостта си. Струваше му се, че някога е бил на подобно място и че там е бил весел и щастлив. Споменът стопли сърцето му, макар всъщност да не беше спомен, тъй като не можеше да каже кога и къде е било това.

Пое покрай къщата и потропа на прозореца, накипрен с прехванати в двата края бели пердета, както ги рисуваха по спретнатите къщички в детските книжки. Между завесите се виждаше малка, но блестяща от чистота и ред стая, персийски килим, маса от дънера на маслиново дърво, удобно кресло и люлеещ се стол срещу телевизора, върху който бе поставен голям стъклен буркан — от тези, в които преди години се продаваше кисело мляко, но сега в него бе подреден букет хризантеми. На стената висеше картина, изобразяваща Галилейското езеро и извисяващия се над него заснежен връх Хермон. По навик Йоел определи позицията на художника — очевидно бе стоял някъде в подножието на Арбел. Но какво беше обяснението за нарастващото болезнено усещане, че вече е бил в тази стая, че е живял в нея, че тук се е радвал на отдавна забравено щастие?

Заобиколи отзад и почука на кухненската врата, която също бе боядисана в отровносиньо и бе полускрита зад саксии с петунии. Но и тук никой не отбори. Натисна дръжката, беше отключено. Влезе в малка спретната кухня със светлосини стени, в която мебелите и оборудването бяха отпреди петдесетина години. В средата на масата бе поставен друг стар буркан за кисело мляко, само че не с хризантеми, а с невени. От трети буркан, кацнал върху древния хладилник, се показваше стъблото на сладък картоф. Йоел едва се сдържа да не седне на стола, не му се тръгваше от тук.

След кратка вътрешна борба излезе навън, реши първо да огледа наоколо, преди да провери останалите стаи 8 къщата. Отзад имаше три кокошарника, които бяха оградени от високи кипариси и добре поддържани ивици трева, оформени по краищата с редички кактуси. Курниците бяха с климатици. Пред вратата на единия кокошарник стоеше мършав дребен, още повече смален от годините старец, който с присвити очи се взираше в епруветка, пълна наполовина с някаква мътна течност. Йоел се извини за неочакваното си посещение. Обясни, че е стар приятел на сина му, на Йоаким.

Мъжът го изгледа учудено, сякаш чуваше това име за първи път в живота си. За момент Йоел изгуби увереността си: дали по погрешка не бе попаднал при друг старец? Попита го дали той е господин Осташински и дали не му пречи. Дядото беше облечен в чисти изгладени панталони с големи джобове, останали най-вероятно още от Войната за независимост; обветреното му лице беше с цвета на сурово месо; стойката му беше леко изгърбена, приличаше на дребен нощен хищник — борсук или бялка, — но очите му мятаха сини искри, които напомняха вратите на къщата. Не пое протегнатата ръка, а с ясен теноров глас и с присъщия на първите заселници акцент рече:

— Да, пречиш ми. И, да, аз съм Зарек Осташински — премига и лукаво добави: — Не те видях на погребението.

Йоел отново трябваше да се извинява. Идеше му да рече, че е бил в чужбина по това време, но, както винаги, предпочете истината:

— Така е. Не бях на погребението.

Поздрави го за отличната памет, но старецът не обърна внимание на комплимента, а без да го поглежда, присвил очи към подобната на сперма течност в епруветката, заядливо попита:

— За какво си дошъл?

— Да ви кажа нещо. И да видя дали не мога да ви помогна някак. Не е ли по-добре да седнем да поговорим?

Дядото мушна епруветката със странната течност в джоба на ризата, сякаш беше писалка.

— Съжалявам, зает съм — и след миг попита: — И ти ли си таен агент? Шпионин? Наемен убиец?

— Вече не — отвърна Йоел. — Моля ви, дайте ми само десет минути!

— Добре, имаш пет — кимна старецът. — Започвай. Целият съм в слух.

И изведнъж се обърна и се шмугна в тъмния курник, смърдящ на курешки, перушина и храна за пилета, принуждавайки посетителя да го гони по петите, вървеше устремено по пътеката между клетките и завърташе кранчетата за водата, която течеше в специален улей.

— Говори — подкани го Осташински. — Но гледай да е кратко.

— Ето как стоят нещата, господине. Дойдох да ви кажа, че синът ви замина за Банкок вместо мен. Задачата беше поставена първо на мен. Но аз отказах. И вашият син ме замести.

— Ну? И какво от това?

Не показа признаци на изненада. Нито спря обиколката си из курника.

— Ами в някакъв смисъл нося отговорност за случилото се. Отговорност, но не и вина, естествено.

— Ну, хубаво е, че си го признаваш — заяви възрастният мъж.

Понякога изчезваше за миг и се появяваше от другата страна на някоя клетка и Йоел започна да подозира — макар да съзнаваше колко абсурдна бе тази мисъл, — че цялото помещение е опасано от тайни проходи.

— Истина е, че отказах да замина — продължи той, сякаш трупаше аргументи в разгорещен спор, — но ако зависеше от мен, синът ви също щеше да си остане у дома. Нямаше да го изпратя. Нито пък когото и да е било друг. Цялата история намирисваше още от самото начало. Но това вече няма значение. В интерес на истината и до ден-днешен не знам какво точно се е случило там.

— Какво се е случило ли? Ами много просто — убили са го. Застреляли са го с револвер. С пет куршума. Я подръж за момент!

Йоел хвана с две ръце маркуча там, където му посочи старецът, който изневиделица измъкна нож от колана си, изряза дупка в гумата и мушна блестящ метален кран, затегна го и продължи напред.

— Знаете ли кой го уби? — попита гостът.

— Кой го е убил ли? Ами тези, дето мразят евреите. Да не мислиш, че са били последователите на древногръцките философи?

— Вижте — започна той, но в този миг старецът изчезна. Все едно никога не бе съществувал или сякаш бе потънал в земята, покрита с дебел слой курешки. Втурна се да го търси измежду клетките, постепенно забърза ход, а накрая се затича, като заничаше ту наляво, ту надясно, не помнеше откъде бе минал в този лабиринт, върна се до изхода и пое по една успоредна пътека, но накрая се отчая и извика с всички сили:

— Господин Осташински!

— Петте минути изтекоха — старецът изникна изпод един стоманен тезгях до десния лакът на Йоел. Този път в ръката му имаше кълбо тел.

— Само исках да знаете, че трябваше да замина аз, но понеже отказах, изпратиха сина ви.

— Това вече го каза. Нещо друго?

— Аз никога нямаше да го изпратя. Нито пък когото и да е било друг.

— И това го каза. Друго?

— Знаете ли, че синът ви осуети терористично нападение над филхармонията? Единствено благодарение на него музикантите са живи сега. Той беше добър човек. Честен и храбър.

— Ну? И за какво ни е притрябвала филхармонията? Какво добро сме видели от нея?

Луд, помисли си Йоел, кротък, но напълно изкукуригал. Но и самият той не беше съвсем наред, щом бе решил да дойде при него.

— Добре, както и да е. Споделям болката ви.

— Все пак и той беше нещо като терорист. И ако е вярно, че човек цял живот си търси смъртта, тази, която му пасва най-добре, то в крайна сметка я намира. С какво е по-различен неговият случай?

— Той ми беше приятел. Близък приятел. Бих искал — доколкото разбирам, вие сте сам — да ви поканя да дойдете у нас. Да поостанете. Да поживеете при нас. Колкото пожелаете. Ние сме голямо семейство… нещо като градски кибуц. Почти де. Лесно ще — как да се изразя — ще ви приобщим. Или да ви помогна по някакъв друг начин? От какво се нуждаете?

— От какво се нуждая ли? „Да пречистим душите си и да Ти служим вярно“ — ето от какво се нуждаем всички ние. Но за това не можеш да помогнеш никому и никой не може да помогне на теб. Всеки сам трябва да стигне до истината.

— Не отхвърляйте подадената ръка, господин Осташински. Помислете дали все пак не бих могъл да направя нещо за вас.

По обветреното лице на стареца отново премина лукавата усмивка на борсук или на бялка и той присви очи, както ги бе присвил срещу вдигнатата към слънцето епруветка с мътна течност.

— Имаш ли пръст в убийството на сина ми? Затова ли си дошъл? Да търсиш опрощение?

Насочи се към електрическото табло до вратата, вървеше бързо и малко на зигзаг, като гущер, претичващ през открита пътечка, но изведнъж обърна сбръчканото си лице и прониза с поглед хукналия след него Йоел.

— Ну? Кой е виновен?

Йоел объркано мълчеше.

— Каза, че не си го изпратил ти. И ме попита от какво имам нужда. Ето от това: искам да разбера кой го изпрати там.

— Разбира се. — В гласа му се прокрадна ярост, все едно тъпчеше божественото име в краката си в изблик на отмъстителна радост и праведен гняв. — Разбира се, ще ви го кажа. Ирмияху Кордоверо. Шефа. Нашият ръководител. Най-загадъчната личност в държавата. Бащицата ни. Моят брат. Той го изпрати.

Старецът бавно изплува изпод тезгяха като труп на удавник, надигащ се от морските дълбини. Но вместо благодарността, която Йоел очакваше, вместо опрощението на греховете, което смяташе, че е заслужил с откровеността си, вместо покана за чай в къщата, сияеща с вълшебния ореол на детството, което той не познаваше, в малката кухня, завладяла сърцето му като обетована земя, вместо топла прегръдка получи ритник. Макар че тайно в себе си бе очаквал точно това. Дори се бе надявал на него. Бащата се изправи рязко, навирил глава, настръхнал като атакуваща бялка. Йоел се сви, сякаш за да избегне насочена към лицето му плюнка, която обаче остана единствено във въображението му. Старецът изсъска:

— Предател!

Йоел се обърна и се насили да поеме спокойно към изхода, макар че едва се удържаше да не побегне с всички сили, но гласът на бащата го застигна като хвърлен камък:

— Каин!

На всяка цена трябваше да избегне мамещата го омагьосана къщичка и да стигне до колата. Гмурна се в шубраците на живия плет и бодливият гъсталак го обгърна в тъмните си задушливи недра. Обхванат от клаустрофобия, той тъпчеше преплетените клони, риташе плътния листак, кършеше и огъваше вейки и стъбла, изподраска се, задъха се, по дрехите му полепнаха тръни, бодли и сухи листа; имаше чувството, че потъва в дебела и мека тъмнозелена пелена, и ту беше готов да се остави на изкушението, ту го връхлиташе необяснима паника и се хвърляше да се измъкне навън.

Най-сетне се добра до колата, пооправи дрехите си, запали мотора и рязко даде назад по коларския път. Дойде на себе си чак когато чу трясък, задният фар се бе строшил при удара в поваления напряко дънер, който, Йоел бе готов да се закълне, на идване го нямаше. Но благодарение на инцидента възвърна самообладанието си и продължи по-бавно и внимателно. Когато наближи отбивката за Натания, вече се бе поуспокоил и дори пусна радиото, хвана края на някаква пиеса за клавесин, но не разбра нито как се казва, нито кой е композиторът. После една жена започна да обяснява колко обича Светото писание и цар Давид, който в дългия си живот често бил получавал скръбни вести за нечия смърт и всеки път разкъсвал дрехите си и надавал сърцераздирателни вопли, въпреки че скръбните вести за него били всъщност добри новини, тъй като смъртта на въпросните хора облекчавала живота му и в някои случаи дори му носела спасение. Така било със смъртта на Саул и на Ионатан на Гилбоа, на Авенир, син Ниров, на Урия хетееца и дори на собствения му син Авесалом. Йоел спря радиото и умело паркира точно в средата под новата пергола, така че предницата да сочи към улицата. После влезе да се изкъпе и да се преоблече.

На излизане от банята чу телефона. Вдигна слушалката, беше Кранц, попита го какво иска.

— Нищо — отвърна брокерът. — Предал си на Дуби да ти се обадя, щом се върна от Ейлат. Преди малко си пристигнахме с моето гълъбче и сега трябва да прикрия следите, тъй като Оделия лети от Рим утре и не искам да си имам неприятности още от първия ден.

— Да, да, сетих си — рече Йоел. — Слушай, искам да поговорим по работа. Можеш ли да наминеш утре сутринта? Кога каца самолетът на жена ти? Не, почакай, утре не става. Трябва да закарам колата до сервиза, единият заден фар е за смяна. А следобеда моите жени се прибират от Метула. Какво ще кажеш за вдругиден? Нали почиваш цяла седмица за Пасха?

— Какво ти става? — възкликна Кранц. — Защо да го отлагаме? Ей сега ще дойда. До десет минути съм при теб. Слагай кафето и ме чакай.

Йоел включи кафемашината. Утре трябваше да отиде и до застрахователната компания. И да разхвърли малко тор по моравата, пролетта вече беше дошла.