Амос Оз
Познание за жена (32)

Глава 32

За Ханука Лиза направи понички и картофени палачинки, купи нов свещник с разноцветни свещи и помоли Йоел да ги пали в съответната последователност. Той учудено възрази, но майка му цялата се разтрепери и заяви, че горкичката Иврия всяка година се била надявала да отбележи еврейския празник според традицията, но него го нямало, а дори и да си бил вкъщи, не давал и дума да се изрече.

Засегнат, Йоел се опита да отвърне, но за първи път тя го прекъсна и го сгълча майчински, с известна доза тъга:

— Винаги помниш само това, което ти отърва.

За негова изненада Нета взе страната на баба си:

— И какво толкова, щом някой ще се почувства по-добре. Аз съм за паленето на свещите за Ханука и на огъня за Лаг ба Омер.

И тъкмо Йоел да свие знамената и да отстъпи, със свежи сили на бойното поле връхлетя Авигейл. Сложи ръка на рамото на Лиза и с топлия си търпелив глас на учителка рече:

— Извинявай, Лиза, но ти направо ме смая. Иврия не беше набожна и не държеше на тези работи. Не понасяше религиозните обреди. Не разбирам откъде го измисли това.

Лиза инатливо повтори „горкичката Иврия“ и се впусна в битката със свиреп поглед и саркастичен тон:

— Засрамете се! Не е минала и година, откакто горкичката си отиде, а вие вече сте готови да я убиете отново.

— Лиза, престани! Иди да си починеш!

— Добре тогава. Ще спра. И без това всичко е напразно. Тя вече не е между нас, а аз съм най-слабата тук. Нека бъде на вашето. Вдигам ръце. Точно както тя се предаваше за всичко. Само че, Йоел, не мисли, че сме забравили кой отказа да прочете молитвата на гроба й, та трябваше брат й да те замести. Щях да умра от срам.

Авигейл нежно изрази тревога, че след операцията и, разбира се, в резултат от нея паметта на Лиза е започнала да отслабва. Често се случвало, медицинската литература била пълна с подобни примери и доктор Литвин бил споменал, че може да последват известни умствени проблеми. От една страна, не знаела къде е оставила парцала или дъската за гладене, а, от друга — помнела неща, които не се били случвали, Новопоявилата се вяра в Бог също била тревожен симптом.

Лиза се тросна:

— Не съм вярваща. Напротив, тия неща са ми противни. Но горката Иврия винаги е искала да се спазват традициите! Вие й се смеехте, а сега направо й плюете в лицето. Мина по-малко от година, а вече тъпчете паметта й.

Нета се обади:

— Не си спомням да е била луда по религията. Може би не беше съвсем на този свят, но не беше набожна. Какво пък, може и моята памет да отслабва.

А Лиза предложи:

— Хайде тогава да извикаме най-големия специалист да прегледа всички ни, един по един, и да стане ясно веднъж завинаги кой е луд, кой е нормален и кой изкуфял и кой иска да потъпче паметта на горката Иврия.

Йоел се намеси:

— Престанете и трите! Прекалявате. Ако продължавате така, ще трябва да извикаме умиротворителните сили.

Авигейл отбеляза мило:

— В такъв случай предпочитам да отстъпя. Няма защо да се караме. Нека бъде, както иска Лиза. Нека има свещи и безквасен хляб. При нейното състояние няма защо да се препираме.

Кавгата утихна и отново се възцариха мир и спокойствие. Но вечерта стана ясно, че Лиза вече бе забравила за желанието си. Облече си официалната черна рокля и сложи поничките и картофените палачинки на масата, а новия свещник го прибра тихомълком върху полицата над камината. Недалеч от статуята на изтерзания звяр.

Три дни по-късно ненадейно постави там и една малка снимка на Иврия в черна рамка.

— За да си спомняме за нея — обясни. — За да си има и тя свой кът в тази къща.

Снимката остана там десет дни и никой не обели нито дума. През очилата, напомнящи за селски лекар от старата генерация, Иврия гледаше към своите манастири, закачени на отсрещната стена. Лицето й изглеждаше някак по-слабо, кожата й беше бледа и прозрачна и само очите под дългите мигли блестяха. Йоел се вгледа в тях и му се стори, че зърва странна смесица от тъга и лукавство. Сивеещата й коса се спускаше на кичури по раменете, но чезнещата й красота все още имаше сила над него и той избягваше да поглежда натам. Дори отказа да влиза във всекидневната. Заради снимката на няколко пъти изпусна новините в девет. Зарови се в биографията на началник-щаба Елазар, която бе открил в библиотеката на господин Крамер. Историята от съдебното разследване го завладя. Прекарваше дълги часове затворен в стаята си, надвесен над бюрото на господин Крамер, като подреждаше фактите в таблица. Използваше писалката с тънкия писец и изпитваше истинско удоволствие да топи връхчето в мастилницата на всеки десетина думи. Понякога му се струваше, че надушва някакво несъответствие в заключенията на следствената комисия, която бе обявила генерала за виновен, макар да съзнаваше, че без достъп до първоизточниците не може да докаже нищо. Но въпреки това се напъваше да разнищи написаното до последната запетая и после отново да го подреди, първо в една последователност, после в друга. Хазяинът го наблюдаваше от стената в изпънатата по тялото му и украсена с еполети и златни копчета униформа и преизпълнен със задоволство, стискаше ръката на генерал Елазар, който изглеждаше уморен и вглъбен, загледан някъде над рамото на господин Крамер. В някои моменти на Йоел му се струваше, че от всекидневната дочува рагтайм или тих джаз. Но го долавяше не със слуха си, а по-скоро с порите на кожата. В резултат започна да посещава често, почти всяка вечер гъстата гора в дома на Ан-Мари и Ралф.

След десетина дни, тъй като никой не се бе осмелил да коментира снимката на Иврия върху лавицата, Лиза постави до нея портрета на Шалтиил Люблин с гъсти моржовски мустаци и в британската му полицейска униформа, който преди нещастието стоеше на бюрото в кабинета на Иврия.

Авигейл почука на вратата му. Влезе и го намери приведен над бюрото на господин Крамер. Очилата на католик интелектуалец му придаваха вид на учен или монах. Той преписваше ключови пасажи от книгата за Елазар в таблицата си.

— Извинявай, че те прекъсвам, но трябва да поговорим за майка ти.

— Слушам те.

Йоел остави писалката върху листа и се облегна назад.

— Повече не можем да си затваряме очите. Не бива да се правим, че всичко с нея е наред.

— Е?

— Нямаш ли очи, Йоел? Не виждаш ли, че с всеки ден състоянието й се влошава?

Вчера излезе да измете алеята в градината, а след това продължи да мете и тротоара. Намерих я на двайсет метра надолу по улицата. Ако не я бях спряла, щеше да стигне до центъра.

— Снимките ли те тревожат, Авигейл?

— Не са само снимките. Всичко. Всичко, което ти се правиш, че не забелязваш. Преструваш се, че е в реда на нещата. Опомни се, Йоел, веднъж вече допусна тази грешка. И всички платихме скъпо за нея.

— Забелязваш ли как се държи Нета през последните няколко дни?

Йоел завъртя глава.

— Знаех си. Че кога си забелязвал някого другиго, освен себе си? Натъжава ме, но не ме изненадва.

— Авигейл, кажи за какво става дума, моля те!

— Откакто започна това с Лиза, Нета не е стъпвала във всекидневната. Нещата не вървят на добре. И не обвинявам майка ти, тя не е отговорна за постъпките си. Човекът, който носи отговорност, си ти. Поне според всички останали. Само тя не мислеше така.

— Добре — отвърна той. — Ще се заема с въпроса. Ще назначим следствена комисия. Но по-просто ще е двете с Лиза да седнете и да изгладите противоречията си, нали?

— За теб всичко е просто — поде тя с назидателен учителски тон, но Йоел я прекъсна:

— Авигейл, не виждаш ли, че се опитвам да работя?

— Съжалявам — отвърна ледено тя. — Не обръщай внимание на глупостите ми.

Излезе и внимателно затвори вратата.

Понякога след жестока кавга Иврия прошепваше в ухото му: „Не забравяй, че те разбирам“. Какво се бе опитвала да му каже с тези думи? Какво разбираше? Йоел знаеше много добре, че нямаше начин да научи. Въпреки че точно сега този въпрос бе по-важен от всякога. Изведнъж зажадня за допира на студените й пръсти по кожата на гърба си, прииска му се да ги скрие в своите недодялани длани, да им вдъхне живот и топлина, както се съживява замръзнало птиче.

Дали наистина беше нещастен случай? Едва не скочи в колата и не хукна към Йерусалим, към апартамента им в Талбиех, за да огледа електрическата инсталация, да възстанови всяка минута, всяка секунда от злочестата сутрин. Но в мислите му онова място плуваше сред поток от тъжни звуци от китарата на Итамар или Евиатар и Йоел знаеше, че няма да може да понесе мъката. Вместо в Йерусалим отиде в пълната с трюфели гора в съседната къща и след вечерята, дюбонето и кънтри музиката Ралф го придружи до спалнята на сестра си, а на Йоел му бе все едно дали щеше да остане, или щеше да излезе, тази вечер люби Ан-Мари в търсене не на наслада, а на топлина и от жал — като баща, прегърнал разплаканото си момиченце, за да го успокои.

Прибра се към полунощ и завари къщата тъмна и тиха. За миг се уплаши, че тишината ще го погълне. Всички врати бяха затворени, с изключение на вратата към всекидневната, затова влезе там, светна лампите и откри, че снимките са изчезнали заедно с празничния свещник за Ханука. За миг изтръпна, стори му се, че и статуетката я няма. Не, само бе леко преместена. Стоеше в края на лавицата. Внимателно я върна по средата, страхувайки се да не падне. Трябваше да разбере кой бе взел снимките. Но знаеше, че няма да проучи този въпрос. Сутринта на закуска никой не спомена за изчезването им. Нито през следващите дни. Лиза и Авигейл отново се бяха помирили и се записаха на аеробика и на курс по макраме. Не пропускаха да подметнат по някоя язвителна забележка за разсеяността му или за това, че не прави нищо от сутрин до вечер. Нета продължаваше да ходи на кино или в музея. Между прожекциите зяпаше по витрините. Йоел бе принуден да изостави своето разследване на процеса срещу началник-щаба Елазар, макар да подозираше, че е допусната съдебна грешка. Но беше наясно, че без достъп до доказателствата и класифицираната информация е невъзможно да разбере какво точно се бе случило. Междувременно отново заваляха дъждове и една сутрин, когато излезе в градината да вземе вестника, котетата си играеха на верандата с вдървеното телце на малка птичка, която бе загинала от студ през нощта.