Амос Оз
Познание за жена (30)

Глава 30

А бледият инвалид, когото може би бе видял на два пъти на шестнайсети февруари, деня на смъртта на Иврия, или беше роден без крайници, или бе загубил ръцете до раменете и краката до слабините след някакъв нещастен случай.

В осем и петнайсет, след като закара Нета на училище и Лиза до физиотерапевтичния център, се върна вкъщи, остави колата на Авигейл и се затвори 8 кабинета на господин Крамер, който му служеше за спалня. Отново се зае с въпроса за сакатия, разгледа го под лупа и с помощта на ярък насочен лъч внимателно изучи картата на Хелзинки, проследи маршрута си от хотела до мястото на срещата с тунизийския инженер на железопътната гара — всичко му се струваше правдиво, сакатият наистина му изглеждаше познат. И също така бе истина, че по време на операция си длъжен да преустановиш всякакви действия, докато не разбереш откъде ти е познато някое лице. Сега, след внимателния размисъл, Йоел се убеди почти напълно, че в онзи ден е видял инвалида на улицата не два пъти, а веднъж. Въображението му го бе подвело. И той отново се зарови в паметта си, накъса спомена на миниатюрни парченца, раздели времето на отрязъци от по петнайсет минути и ги нанесе на голям лист милиметрова хартия. Не вдигна глава до три и половина следобед — изследва подробно картата на града, работеше спокойно, но упорито, изваждаше от забвение всяка трошица от спомена за онзи ден, редеше последователността от събития. Припомни си дори и миризмите на града. През няколко часа си правеше кафе. По обед умората в очите започна да спъва усилията му и той смени очилата на католик интелектуалец с очилата на семейния лекар. Накрая успя да оформи работна хипотеза, на която можеше да се опре: в шестнайсет и пет според електронния часовник на стената в Северна инвестиционна банка бе обменил деветдесет долара и бе излязъл на крайбрежната улица. Така критичният период бе ограничен между шестнайсет и петнайсет и седемнайсет и трийсет. Мястото беше ъгълът на „Марикату“ и „Капитанинкату“, пред голяма жълтеникава сграда в руски стил. Почти бе сигурен, че си спомня павилион за вестници наблизо, точно там бе зърнал нещастника в инвалидната количка. Който може би му се бе сторил познат, защото му бе напомнил един видян в музей образ, вероятно в Мадрид; а портретът в музея също му се бе сторил познат, защото му бе напомнил за нечие лице.

Чие бе това лице? Тук вече имаше опасност да попадне в омагьосан кръг. Трябваше да се концентрира максимално. Да се върне в Хелзинки на шестнайсети февруари с надежда логиката да постанови, че става дума не за нещо друго, а за отражение на отражение. Нека предположим, че лупата се отразява в езеро. И после да си представим, че луната във водата се отразява в тъмния прозорец на някаква къща в края на селото. Получава се така, че макар луната да се издига от юг, а прозорецът да гледа на север, тя се отразява в стъклото — а това всъщност е невъзможно. Но в действителност стъклото не отразява луната в облаците, а луната във водата.

Йоел се запита дали тази хипотеза можеше да му помогне в настоящите му разследвания, например във връзка с лъча от Африка, който насочва мигриращите птици. Дали едно търпеливо, дълго и систематично изучаване на отражението на отражението ще разкрие малка пролука, през която да надзърнем там, където не ни е дадено? Или точно обратното: от отражение на отражение контурите се изкривяват както от копие на копие, цветовете избледняват, формата се размива, всичко помътнява и губи очертанията си?

Така или иначе, поне що се отнасяше до сакатия, засега можеше да бъде спокоен. Но си отбеляза наум, че човек без ръце и крака едва ли бе способен да стори някому зло. Сакатият от Хелзинки наистина бе с момичешко лице. Дори по-нежно, по-миловидно и от детско личице, сияйно, с широко отворени очи, сякаш бе разгадал отговора и се наслаждавайте на едва ли не невероятната му простота. Отговорът, който бе едва ли не пред очите ти.