Амос Оз
Познание за жена (6)

Глава 6

Нета не отиде на погребението. Нито пък Шефа. Не защото беше зает, а просто, както винаги, в последния момент бе размислил и реши да ги изчака с Нета вкъщи. Когато близките и съседите се върнаха, те седяха един срещу друг във всекидневната, вглъбени в играта на дама. Накдимон Люблин и останалите бяха възмутени, но предвид състоянието на Нета предпочетоха да си затворят очите. Или поне решиха да премълчат. На Йоел му беше все едно. Гостът бе научил дъщеря му да прави силно черно кафе, подправено с капка бренди, и сега тя демонстрира уменията си. Шефа остана още малко. Тръгна си чак по здрач. Роднините и познатите също се разотидоха. Накдимон Люблин и синовете му щяха да преспят някъде в града и обещаха да се върнат сутринта. Йоел остана сам с жените. Навън се стъмни съвсем. Авигейл зарида в кухнята — силен накъсан плач, по-скоро раздиращо хълцукане. Лиза й даде валерианови капки, едновремешно лекарство, което обаче я поуспокои. Бабите седяха в кухнята прегърнати и наметнати с голям сив вълнен шал, които Лиза вероятно бе изровила от гардероба.

От време на време шалът се смъкваше от раменете им и Лиза се навеждаше да го вдигне, после го разтваряше като разперил крилата си прилеп и отново увиваше и двете. След валериана плачът на Авигейл поутихна. Ридаеше като плачещо насън дете. Изведнъж отвън се разнесе вой на разгонена котка, стряскащ, злокобен пронизителен писък, който на моменти приличаше на лай. Йоел и дъщеря му седяха във всекидневната от двете страни на ниската масичка, която Иврия бе купила от Яфа преди десетина години. Върху нея бе дъската за дама с прави и съборени пионки, както и няколко празни чаши от кафе. Нета го попита дали иска да му приготви омлет и салата. Той отвърна: „Не съм гладен“ и тя рече: „И аз не съм“. Към осем и половина звънна телефонът и той вдигна слушалката, но отсреща не се чу нищо. По стар навик се зачуди дали някой не проверява прибрал ли се е вкъщи. Но не можа да се сети кой може да е. Нета стана, затвори капаците и прозорците и пусна пердетата. В девет часа се обади:

— Ако искаш да гледаш новините, нямам нищо против.

Йоел отвърна:

— Добре.

Но и двамата не се помръднаха. Навикът отново взе връх; спомни си телефонния номер в Хелзинки и се замисли дали да не звънне на тунизийския инженер. Отказа се, защото не знаеше какво да му обясни. Към десет часа стана и приготви сандвичи със сирене и наденица от хладилника. Наденицата беше пикантна, покрита с черен пипер, любимата на Иврия. Водата в чайника завря и той напълни четири чаши. Майка му се обади вяло:

— Остави на мен.

— Стой си. Ще се справя — отвърна той.

Изпиха чая, но никой не посегна към сандвичите. Към един Лиза успя да предума Авигейл да вземе две таблетки валиум, сложи я да си легне напълно облечена на спалнята в стаята на Нета и се сгуши до нея, без да гаси нощната лампа. В два и петнайсет Йоел надникна при тях и ги намери заспали. Авигейл се буди три пъти и плака, но накрая апартаментът утихна. В три часа Нета предложи да убият бремето с игра на дама. Йоел се съгласи, но скоро умората го надви. Очите му пареха и той се оттегли в стаята си да подремне малко. Нета го изпрати до вратата и спря на прага. Докато разкопчаваше ризата си, той обяви, че е решил да се възползва от правото си на предсрочно пенсиониране. Още тази седмица щял да напише молбата и да я прати по пощата, нямаш да чака да му намерят заместник. В края на учебната година щели да напуснат Йерусалим.

— Както кажеш — отвърна Нета и се отдалечи.

Йоел си легна, без да затваря вратата. Лежеше с ръце под главата и с горящи, забити в тавана очи. Иврия Люблин бе единствената му любов, но това беше преди много, много години. Помнеше ясно, до най-малка подробност, първия път, когато правиха любов след жестока кавга. И двамата плакаха през цялото време — от първата целувка до последното потръпване на телата, — а после дълго лежаха притиснати един в друг, не като мъж и жена, а по-скоро като две замръзващи в снега деца. Той остана в нея почти цялата нощ, часове след като желанието си бе отишло. Сега споменът пробуди копнежа по тялото й. Обхвана члена си с широката грозна ръка, сякаш за да го успокои. С другата загаси нощната лампа, понеже вратата бе останала отворена. Но с изчезването на светлината го връхлетя прозрението, че тялото, което желаеше така силно, лежи в земята и ще остане там завинаги. Слабичките детски колене, лявата гърда, която беше малко по-едра и привлекателна от дясната, кафявото петно под космите на пубиса, което понякога се виждаше ясно, а друг път едва се забелязваше. Изведнъж се видя затворен в непрогледна тъмнина в ковчега до нея, видя я да лежи гола под циментовия блок с малката купчинка пръст отгоре, върху която се изливаше нощният дъжд, спомни си клаустрофобията на Иврия, спомни си още, че мъртвите не ги погребват голи, и сепнато завъртя ключа на лампата. Възбудата бе преминала. Затвори очи, лежеше неподвижно и чакаше сълзите. Но те не дойдоха, не дойде и сънят и ръката му потърси книгата до леглото. Не я откри. Беше я забравил в Хелзинки.

Навън свистеше вятър и тихо ромолеше дъжд, през отворената врата виждаше дъщеря си, не особено красива, неоформена, прегърбена. Тя събра празните чаши, занесе ги в кухнята и бавно ги изми. Покри сандвичите със сирене и наденица с прозрачно фолио и ги прибра в хладилника. Угаси лампите и провери дали външната врата е заключена. Почука два пъти на вратата на кабинета и влезе. Писалката на Иврия лежеше на бюрото до отворената мастилница. Нета я затвори и сложи капачката на писалката. Взе очилата на майка си — квадратни, без рамка, като на строг лекар от старата генерация — и понечи да ги пробва. Но се спря, избърса ги с крайчеца на блузата си, сгъна ги и ги сложи в калъфа, забутан под листовете хартия. Взе чашата с недопитото кафе, която Иврия бе оставила, когато бе тръгнала да търси фенера, угаси, излезе и затвори вратата. Изми и последната чаша, върна се във всекидневната и седна до масата, на която все още стоеше дъската за дама. В другата стая Авигейл отново плачеше и Лиза я успокояваше шепнешком. Настъпи толкова дълбока тишина, че въпреки затворените прозорци и капаци ясно се чуха кукуригането на петлите и далечният кучешки лай; после се разнесе провлеченият вой на мюезина, който зовеше за утринна молитва. И сега какво, запита се Йоел. Колко нелепо, колко досадно, колко безсмислено беше да се бръсне в колата на Шефа по пътя от летището. Сакатият с инвалидната количка в Хелзинки беше млад, необичайно блед и с деликатни женски черти. Нямаше ръце и крака. Дали бе инвалид по рождение? Или бе жертва на нещастен случай? През онази нощ в Йерусалим не спря да вали. Но токът си бе дошъл след по-малко от час след бедата.