Амос Оз
Познание за жена (10)

Глава 10

По цял ден се мотаеше без работа. Дните му си приличаха като две капки вода. Пооправи някои неща из къщата. Закачи поставка за сапун в банята. Сложи нова закачалка в антрето. Оправи капака на кофата за боклук. Окопа четирите дръвчета в задния двор. Подкастри сухите клони и мацна чуканчетата с черна боя. Обикаляше из спалните, кухнята, гаража и верандата с пръст върху копчето на вързаната към удължител бормашина като водолаз, прикрепен към кислородната си бутилка. Понякога засядаше пред телевизора още от сутринта и гледаше детския блок. Подряза целия жив плет. Преместваше някой шкаф, а на следващия ден го връщаше обратно. Смени всички кранчета в къщата. Пребоядиса навеса за колата, защото забеляза малки ръждиви петна. Оправи резето на градинската портичка и остави бележка на пощенската кутия, с която молеше раздавача да оставя вестника там, вместо да го хвърля през оградата. Смаза пантите на вратите. Занесе писалката на Иврия за почистване и смяна на писеца. Смени крушката на нощната лампа на Нета с по-силна. Изтегли телефонна жица от масичката в антрето до стаята на Авигейл и сложи там отделен апарат за нея и Лиза. Майка му каза:

— Само лапаш мухи. Защо не отидеш на някоя лекция в университета? Или да поплуваш в басейна? Трябва да се срещаш с хора, Йоел.

Авигейл добави:

— Ако изобщо може да плува.

— Има котка с четири котенца отзад в бараката с инструментите — намеси се Нета.

Йоел отвърна:

— Достатъчно. Какво ви става? Ако продължите в този дух, ще се наложи да изберем управителен комитет.

— И освен това — обади се майка му — не спиш достатъчно.

Вечер оставаше на дивана и след края на програмата, слушаше пращенето на апарата и зяпаше в снежинките на екрана. После ставаше и отиваше в градината да спре пръскачките и да провери дали са изгасени лампите на верандата. Носеше мляко или останки от вечерята на котката в бараката. После заставаше в края на моравата, гледаше тъмното шосе и звездите над него, поемаше дълбоко въздух и се опитваше да си се представи без крайници и в инвалидна количка. Понякога краката му го отвеждаха на улицата, тръгваше по нея, стигаше, до горичката и се вслушваше в крякането на жабите. Веднъж му се стори, че чува в далечината самотен вой на чакал, макар че по-вероятно някое улично псе виеше срещу пълната луна. После се връщаше, влизаше в колата и караше като в сън по пустото шосе, стигаше чак до манастира Латрун в полите на Кфар Касем и до Кармел. Внимаваше да не превишава скоростта. Отбиваше на някоя бензиностанция и разменяше няколко думи с арабина от нощната смяна. Намаляваше край проститутките над магистралата, малките бръчици в ъгълчетата на очите му се свиваха и му придаваха присмехулно изражение, макар по устните му да нямаше и помен от усмивка, после се прибираше. И утре е ден, си казваше накрая и потъваше между завивките, но след минута скачаше, отиваше в кухнята и си наливаше чаша студено мляко. Срещнеше ли дъщеря си, седнала на някой от кухненските столове с висока облегалка с книга в ръка в четири сутринта, казваше:

— Добро утро, млада госпожице. Какво чете нейно височество в този ранен час?

Тя завършваше абзаца, повдигаше остриганата си глава и отговаряше тихо:

— Книга.

Йоел продължаваше с въпросите:

— Ще позволите ли да ви правя компания за известно време? Да предложа нещо за пиене?

Нета отговаряше меко, едва ли не нежно:

— Както искаш — и продължаваше да чете.

И така, докато отвън се чуеше глухо тупване, Йоел скачаше и хукваше в напразен опит да догони раздавача, който отново бе хвърлил вестника на моравата, вместо да го пусне в пощенската кутия.

Повече не докосна статуетката във всекидневната. Дори не доближаваше до резбованата лавица над камината. Всячески се бореше с изкушението. Позволяваше си единствено да я мерне с крайчеца на очите си като мъж, отишъл на ресторант със собствената си съпруга, който се опитва крадешком да прецени жената на съседната маса. Въпреки че може би с новите очила за четене щеше да разгадае тайната. Вместо това се вглеждаше систематично, детайлно и много отблизо в снимките на абатствата в романски стил, като ползваше ту своите очила с черна рамка, ту докторските очила на Иврия. Нета бе взела снимките от кабинета на майка си в Йерусалим и помоли за разрешение да ги окачи във всекидневната над дивана. На Йоел му се струваше, че до портата на единия манастир има и чужд предмет — забравена торба или някоя от многото кутии на фотографа. Но обектът бе прекалено малък, за да отсъди с категоричност. От усилието очите го заболяха отново. Реши да си купи лупа или да даде да уголемят снимката. В лабораторията в службата щяха да се съгласят и щяха да го направят професионално. Но в крайна сметка се отказа, защото не знаеше как да обясни за какво му трябва. Той самият не знаеше.