Амос Оз
Познание за жена (17)

Глава 17

Между Иврия и Йоел отново се възцари летаргия, тя започна почасова работа като редактор в министерството на туризма. Посвещаваше свободното си време на творчеството на сестрите Бронте. Йоел получи ново повишение в работата. Шефа му намекна, че няма да е последно и че е време да си постави по-високи цели. В случаен разговор съседът Итамар Виткин, шофьор на хладилен камион, сподели, че сега, когато синовете му били големи и съпругата му я нямало, апартаментът му станал прекалено голям. Предложи да му продаде една от стаите. В началото на лятото се появи строителен предприемач, набожен евреин, придружен от работник на средна възраст, толкова слаб, че изглеждаше направо охтичав. Изби стената и постави нова врата. Зазида старата, която свързваше стаята с апартамента на съседа, и положи няколко пласта мазилка, но въпреки старанието му очертанията на касата продължаваха да личат. Ремонтът се проточи цели четири месеца, защото работникът се разболя. Накрая Иврия се премести в новия кабинет. Всекидневната бе освободена. Йоел остана в детската стая, а Нета — в спалнята. Той закрепи още няколко етажерки за книгите и партитурите й, а тя закачи по стените портретите на любимите си еврейски поети: Стайнберг, Алтерман, Леа Голдберг и Амир Гилбоа. Постепенно проблемите затихнаха. Инцидентите ги спохождаха рядко, не повече от три-четири пъти в годината. И, в общи линии, бяха леки. Един от специалистите дори си позволи да им даде слаба надежда: „Диагнозата на малката госпожица не е категорична. Симптомите не са еднозначни. Може би с времето ще успее да преодолее напълно проблема. Ако, разбира се, поиска. И ако вие поискате. Понякога се случва“. Знаел най-малко два прецедента. Разбира се, това не било прогноза, просто очертавал перспективите. Най-важно било детето да се поощрява да води социален живот. Затварянето вкъщи не било подобрило здравето на никого. С една дума: екскурзии, чист въздух, момчета, майката природа, кибуц, работа, танци, плуване и здравословни забавления.

От Нета, а впоследствие и от Иврия Йоел научи за приятелството със съседа, шофьора на хладилния камион, който наминавал привечер на чаша чай, когато Йоел беше в командировка. Канел ги в апартамента си. Понякога им свирел на китара. Нета каза, че мелодиите му щели да звучат по-добре на балалайка. Иврия добави, че й напомняли за детството, когато руската традиция все още била доста силна, особено в Горна Галилея. Понякога следобед тя му ходеше на гости. Йоел също бе поканен веднъж, два, дори три пъти, но така и не успя да се възползва от поканата, защото през последната зима се налагаше да пътува повече от обикновено. Бе надушил една следа в Мадрид и се бе заел да я проучи. Инстинктът му подсказваше, че ще го отведе до нещо голямо. Но работата изискваше търпение, хитрост и привидна незаинтересованост. Затова и той излъчваше равнодушие и отчужденост през онази зима. Всъщност не виждаше нищо нередно в приятелството между жена си и по-възрастния съсед. Йоел също имаше слабост към руските песни. Скоро забеляза, че Иврия някак си се е поотпуснала, станала е по-приветлива. Оставяше сивеещата си коса да пада свободно по раменете, започна да приготвя компот. Купуваше си нов тип обувки.

Веднъж тя му каза:

— Изглеждаш чудесно. Все едно ти се е случило нещо хубаво.

— Така си е — отвърна Йоел. — Имам си любовница, ескимоска.

Иврия се засмя:

— Защо не я доведеш, когато Нета замине за Метула? Тримата ще се забавляваме прекрасно.

— Сериозно — намръщи се той, — не е ли време да си направим една ваканция, само ние двамата?

Не се интересуваше на какво се дължеше тази промяна, дали на успехите й в работата (тя също бе предложена за повишение), на вълненията около магистърската теза, на приятелството със съседа или на удоволствието да си има своя собствена стая, където да се заключва, докато работи, а също и нощем, докато спи. Кроеше планове за малка ваканция, само двамата, последните шест години не бяха мърдали от града, само веднъж бяха решили да отидат за седмица в Метула, но на третата нощ телефонът звънна и Йоел бе извикан по спешност в Тел Авив. Щяха да оставят Нета при бабите в Рехавия. Или пък те щяха да дойдат в Талбиех. Този път щяха да отидат в Лондон. Искаше да я изненада с екскурзия до Великобритания, да я разведе из любимия й Йоркшър. По навик бе запаметил пътищата и забележителностите на областта по картата, която висеше на стената в кабинета й.

Понякога спираше поглед върху дъщеря си и дълго я изучаваше. Не беше нито красива, нито женствена. И тя като че ли се гордееше с това. Рядко благоволяваше да облече дрехите, които й подаряваше, а ако го стореше, ги носеше преднамерено небрежно. Небрежно, не немарливо. Обличаше се в сиво и черно или в черно и кафяво. Но най-често се мотаеше в развлечени панталони, които й придаваха толкова женственост, колкото и клоунски костюм.

Веднъж по телефона се обади плахо, любезно, почти засрамено момче и попита за Нета. Иврия и Йоел се спогледаха, напуснаха церемониално и останаха в кухнята, докато Нета остави слушалката на вилката, но дори и тогава не побързаха да се върнат във всекидневната. Иврия неочаквано покани Йоел на кафе в кабинета си. Но когато най-сетне излязоха от там, се оказа, че момчето е звъннало, за да поиска номера на нейна съученичка.

Йоел приписваше всичко на закъсняващия пубертет. Веднъж да й пораснеха гърдите и телефонът щеше да прегрее. Но Иврия заяви:

— За четвърти път ми подхвърляш тази тъпа шега, само и само да си спестиш неприятния момент да се погледнеш в огледалото и да видиш кой е виновен.

— Не започвай пак, Иврия!

— Добре. И без това няма смисъл — отвърна тя.

Йоел не разбра кое няма смисъл. Вярваше, че Нета скоро ще си намери приятел и вече няма да придружава майка си в дома на китариста и да ходи по концерти и театри с бабите си. Представяше си бъдещия ухажор като едър космат момък от кибуц с яки ръце, нагон на сатир, мускулести крака в къси панталони и изсветлели от слънцето мигли. Той щеше да отведе Нета в кибуца и Йоел и Иврия щяха да останат сами.

Когато си беше вкъщи, Йоел често ставаше към един след полунощ и като избягваше да гледа към ивицата светлина под вратата на Нета, похлопваше тихо на вратата на жена си с поднос със сандвичи и студен плодов шейк. Иврия обикновено работеше до късно. Понякога тя му нареждаше да заключи вратата отвътре. Друг път търсеше съветите му за технически подробности — как да раздели текста на глави или как да оформи бележките под линия. „Само почакай, казваше си той наум, да видиш каква изненада съм ти подготвил за годишнината от сватбата“. Беше решил да й купи компютър.

По време на път започна да взема със себе си книги на сестрите Бронте. Но не намери случай да каже на Иврия. Стилът на Шарлот бе лек и приятен, но от „Брулени хълмове“ го заинтригуваха не Катрин и Хийтклиф, а унизеният Едгар Линтън, дори го сънува една нощ в Марсилия малко преди да се случи бедата. В съня му той беше с вдигнати на бледото чело очила, които много приличаха на очилата на Иврия: квадратни, без рамка, придаващи й вид на добродушен семеен лекар от старата генерация.

Ако полетът му беше през нощта или рано сутринта, Йоел влизаше тихо в стаята на дъщеря си, пристъпваше на пръсти между огромните вази със сухи цветя, които приличаха на цели храсти, навеждаше се и я целуваше по очите, без да ги докосва с устни, и погалваше възглавницата на милиметри от разпиляната й коса. После отиваше в кабинета, събуждаше Иврия, сбогуваше се и тръгваше. Винаги я будеше за довиждане. Тя настояваше. Дори и когато бяха скарани. Дори и когато не си говореха. Може би споделената ненавист към момъка с яките космати ръце ги свързваше. Отвъд отчаянието. А може би това бе зачитане на любовта от младостта. Малко преди да се случи бедата, Йоел почти бе способен да се усмихне, щом се сетеше за любимата сентенция на бившия полицай Люблин, че в крайна сметка всички крият едни и същи тайни.