Джоузеф Файндър
Московският клуб (78) (Къртица 3)

77

6:32 часът сутринта

Стоун седеше грохнал в колата, но не си позволяваше да задреме. Шарлот беше изчезнала. Нямаше я нито в бюрото, нито в апартамента. Бе се обаждал непрекъснато от телефонни будки, но никой не бе вдигнал слушалата.

Тогава се сети къде може да е, ако не са я арестували.

В многобройните им разговори през последните дни тя му бе споменала за едно скривалище в Москва — хотел „Червена звезда“ в центъра на града. На рецепцията работел неин познат. Веднъж беше казала, че се е срещала там с един от информаторите си, който трябвало да запази абсолютна анонимност. Стоун познаваше много добре начина й на мислене. Беше сигурен, че ако се е наложило да се крие, е отишла точно там.

Шофьорът на Чавадзе отби черната волга в странична уличка съвсем близо до площад „Дзержински“ и Стоун слезе предпазливо. Влезе в малка, слабо осветена сграда, на олющената табела, на която имаше обикновена червена звезда.

Зад тезгяха на рецепцията седеше мъж на средна възраст с прошарена черна коса и големи торбички под очите.

— Търся един човек — каза Стоун.

Мъжът го изгледа строго, после се усмихна.

— А, струва ми се, че познавам една ваша приятелка — рече той.

— Чарли! — Беше гласът на Шарлот. Тя се появи от някаква странична стая и се затича към него с протегнати ръце.

— О, слава богу! — каза Стоун и я прегърна.

Шофьорът караше волгата с над сто километра в час. Шарлот седеше вкопчена в Стоун на задната седалка.

— Като излязох от къщи, за да отида в бюрото — заразказва му тя, — видях милиционерска кола, бял фургон, като този, с който веднъж ме арестуваха, и разбрах, че това не е случайно. Така че направих кръгом и хукнах колкото ми държат краката. „Червена звезда“ беше единственото място, където се сетих да се скрия.

Стоун я целуна.

— Радвам се, че нищо не ти се е случило — каза той. — Имаме нужда от теб. Аз имам нужда от теб. Страшно.

— Благодаря — каза нежно тя, — но Леман…

— Той е мъртъв.

— Какво?

— Знаел е, че никога няма да може да напусне Москва. Ходих при него, молих го за помощ. Беше изпил нещо.

— Изпил нещо ли? Какво говориш?

— Самоуби се. Умря пред очите ми.

— Леман е мъртъв?

Стоун взе ръката на Шарлот и силно я стисна.

— Някога той означаваше много за мен — замълча, но нещо в гласа му й подсказа, че не й казва всичко.

— Какво има, Чарли?

— По-късно.

Шарлот погледна напред към шосето и се обърна към шофьора:

— Зная пряк път, който ще ни спести десет минути. Десет минути, които ще ни трябват.

Шофьорът поклати глава, несвикнал да получава нареждания от жена.

— Искате ли да карате? — попита той.

— Не — отвърна тя, — само правете това, което ви казвам. Познавам всички странични улици на този проклет град. — И добави по-тихо: — Знаех си, че някой ден ще ми е от полза.

Стоун забеляза, че лимузината зави по пуста улица в бедно южно предградие на Москва.

— Ето го — каза той и колата спря. Целуна леко Шарлот и слезе. — Бързайте! — подкани ги той. Колата потегли.

— Внимавай! — викна му Шарлот.

Стоун се приближи до гаража и видя Степан Крамер.

— Какво чакате? — попита той младия руснак. — Хайде да влизаме!

— Страх ме е, че няма да можем.

— Какво има, Степан? Какво е станало?

— Преди го нямаше — рече руснакът и поведе Стоун към страничната врата на гаража на Фьодоров. Гаражът, в който бившият му съкилийник складираше експлозивите.

Боята на вратата беше олющена, а това, което бе останало от нея, бе почерняло от машинно масло. На халките проблясваше голям, тежък стоманен катинар.

— Това е нещо ново — каза Степан. — Сигурно са го сложили съвсем скоро.

Стоун погледна катинара, а после Степан.

— Много ме бива да ги отключвам — похвали се той.