Джоузеф Файндър
Московският клуб (71) (Къртица 3)

70

Москва

Нощта беше мразовита, пътищата — заледени и хлъзгави. Стоун караше реното на Шарлот и му беше трудно да го управлява. Още повече че много от улиците бяха затворени заради празненствата на следващия ден. Целият град им бе подчинен, както ставаше и във всички останали официални случаи в Москва. Голяма част от центъра бе оградена с кордон за осигуряване на безопасността. Из целия град се развяваха знамена, грамадни триумфални плакати с вдъхновени социалистически труженици възхваляваха преизпълнението на плана в заводите.

След срещата с Парадисо, Стоун и Шарлот се бяха върнали в апартамента и бяха направиха план. Бяха решили единодушно, че е важно Шарлот да продължи нормално работата си, за да не буди подозрение, ако някой я наблюдава, и да не издаде присъствието на Стоун в града.

Шарлот бе отишла в бюрото си да напише репортажа, към който след това щеше да прибави само заснетия материал от посрещането на президента на летище „Внуково“. После, при първа възможност щеше да продължи издирването на човека, смятан за ръководител на „староверците“. Бе подхвърлила на Чарли, че може би има начин да научи кой е, но бе отказала да му съобщи какъв точно е този начин. Стоун можел да й се обади по-късно и да разбере какво е открила, ако е открила нещо.

Стоун беше прекарал няколко часа в безрезултатно ровене из книгите на Шарлот по история на Съветския съюз. Бе търсил едно име, свързано с клането в Катинската гора, името на един самотен герой, но не бе намерил нищо.

Не можеше да стои бездеен и тръгна да посети Соня Кунецка. Дъщерята на Леман, която Шарлот бе намерила. Жената, с която през 1953 година се бе срещнал за малко в една от станциите на метрото Алфред Стоун.

Соня Кунецка му се видя дребна и неприветлива. Носеше проста рокля, очила с железни рамки закриваха хубавото й, нежно лице. Когато отвори вратата, изглеждаше объркана.

— Что такое? — попита тя.

— Трябва да поговорим — отвърна Стоун също на руски. — Веднага.

Очите й се разшириха от ужас, в тях блеснаха сълзи.

— Кой сте вие?

— Ако не ме пуснете да поговорим вътре — каза Стоун, — ще съм принуден да взема мерки, които може и да не ви харесат.

— Не!

— Спешно е, хайде!

Мина покрай нея и влезе в апартамента. „Това е жената, заради която беше пожертвуван баща ми — мислеше си Стоун. — Точно тя е.“

Соня Кунецка го последва в хола, където седеше един мъж. Стоун щеше да научи името му по-късно: Яков Крамер. От едната страна на лицето му имаше ужасен белег. Беше силен на вид човек на средна възраст, щеше да е красив, ако не беше тази деформация.

— Вие сте се срещали с баща ми — изрече бавно Стоун.

Тя се усмихна.

— Бъркате ме с някого.

— Не, не ви бъркам. Нося снимката и мога да го докажа. Един ден, много отдавна, за да бъдем точни — през 1953 година, вие сте се срещнали с баща ми в една от станциите на московското метро. Той ви е предал един пакет.

По лицето й внезапно премина тревога. Това я издаде.

— Не разбирам за какво говорите — запротестира тя.

— Зная коя сте — каза Стоун. — Зная кой е баща ви.

— Кой сте вие?

— Чарлз Стоун. Познавали сте баща ми, Алфред Стоун.

Жената простена, устата й се отвориха, като че ли щеше да изпищи, очите й гледаха диво.

После, за негово учудване, тя протегна трепереща ръка и докосна ръката му.

— Не! — изрече тя, клатейки глава, сякаш задавена от думите. — Не! Не!

Яков Крамер ги наблюдаваше слисан.

— Трябва да поговорим — каза Стоун.

Лицето на Соня замръзна в неподправен ужас. От очите й потекоха сълзи.

— Не — прошепна тя. Вгледа се внимателно в него, после протегна и двете си ръце, за да го докосне. — О, боже, не! Защо сте тук? Какво искате от мен?

— Зная чия дъщеря сте. Баща ви е дошъл, за да ви изведе от страната, нали? Но трябва да знаете, че съм готов да ви попреча. Можете да не се съмнявате. Освен ако не ми помогнете.

— Не! — изкрещя жената с приковани в Стоун очи. — Моля ви, вървете си. Не трябва да бъдете тук при мен!

— Кой е този човек, Соня? — попита Яков — Какво приказва той? Махайте се оттук! — И застрашително тръгна към Стоун.

— Не! — каза му Соня. — Остави го. Ще говоря с него. — Тя се разплака, свали очилата и изтри сълзите с опакото на ръката си. — Ще говоря с него.

 

 

В седем часа вечерта президентският самолет кацна на летище „Внуково“, на тридесетина километра югозападно от Москва. Пистата бе осветена ослепително ярко и украсена с редици съветски и американски знамена, които се вееха и къдреха на вятъра.

Президентът и съпругата му първи се появиха от самолета, последваха ги държавният секретар и съпругата му, а после останалите от американската делегация.

Малка група съветски официални лица, включително членовете на Политбюро, се бе скупчила да ги поздрави. Съветски операторски екип запечатваше великия момент на филмова лента.

След кратката церемония по посрещането президентът бе отведен до очакващата го американска лимузина, брониран черен „Линкълн“ с американски шофьор на волана. Останалите от официалната делегация бяха настанени в чайки и сред оглушителния рев на моторите колите потеглиха с най-голяма скорост по средното платно на шосето за Москва.

Шофьорът на президента в началото сякаш беше малко нервен, че трябва да кара толкова бързо, колкото руските си колеги, но после се успокои и изглежда, започна да му харесва.

— Господин президент, във Вашингтон никога не съм карал с такава скорост.

— Да не си и помислил! — каза президентът с вид на човек, комуто започва леко да прилошава.

Колите от кортежа вървяха опасно близо една след друга, сирените виеха. Летяха така стремително, че президентът — предпазлив човек — беше сигурен, че ще катастрофират. Няколко коли на съветската охрана обикаляха покрай процесията, ловко и опасно се включваха и излизаха от нея.

Когато навлязоха в града, президентът се загледа с голям интерес през прозореца.

Две коли по-назад, в лимузина „Чайка“, седеше съветникът му по националната сигурност с няколко от помощниците си.

Крейг Матюсън съчиняваше изявление, което щеше да бъде направено следващата сутрин в американското посолство. В него президентът щеше да изрази сърдечните си съболезнования във връзка с кончината на един от най-лоялните си сътрудници в Белия дом, Роджър Бейлис. „… Съжалявам, че Роджър не е с нас сега — завършваше изявлението, — в това време на триумфи, за идването, на което той допринесе толкова много“.

Матюсън бе дълбоко наскърбен от загубата на младия човек. Бейлис беше толкова амбициозен, колкото и всички останали, с които се бе срещал в орбитата на държавното управление. Може би прекалено ловък кариерист, но все пак в основата си почтен човек. Как ли беше станала тази катастрофа? Какво е правил, та точно в деня на заминаването за Москва е карал по магистралата? Дали възбудата от предстоящата среща на високо равнище не го е направила фатално невнимателен?

Но защо Бейлис му се бе обадил точно преди катастрофата и бе казал, че имал да му съобщава нещо наистина спешно? Какво ли е било това толкова нетърпящо отлагане нещо, което Бейлис е искал да му каже и — тук размишленията на Матюсън ставаха мрачни — възможно ли беше злополуката да има някаква връзка с това?

Матюсън беше изпълнен с подозрения, дори малко уплашен.

Гледаше бягащата покрай прозорците Москва. „Дори нощем, когато толкова градове изглеждат вълшебни, този е необикновено грозен — мислеше си той, — обезпокоително тих, безлюден. Странно за един толкова известен град в навечерието на най-големия му празник.“

После забеляза, че улиците не са съвсем безлюдни: на всеки няколко метра стояха милиционери в сиви униформи, една безкрайна редица по целия път от летището до града. Трябва да бяха с хиляди.

Очевидно беше, че Съветите взимат всички мерки за охраната на почетните си гости.

Четири коли зад Матюсън пътуваха Михаил и Раиса Горбачови и близкият приятел и съветник на Горбачов Александър Яковлев.

Горбачов седеше безмълвно и гледаше право пред себе си, потънал в мислите си, докато Яковлев не ги прекъсна:

— Представителен мъж.

— Хмм?

— Президентът. Винаги съм го намирал представителен. — Яковлев, който бе следвал в Колумбийския университет и бе прекарал години като посланик в Канада, претендираше, че разбира темперамента на западняците. — А също и разумен.

Горбачов кимна. Очите му бяха неподвижни, стоманени.

— Преуморен е — каза Раиса Горбачова и погледна съпруга си.

— Добре, починете си — рече Яковлев. — Утре денят ще бъде дълъг.

Горбачов се обърна към съветника си.

— Мислиш ли, че знаят?

— Какво да знаят?

— Дали знаят — повтори разгорещено Горбачов — кой… кой, по дяволите, се опитва да направи преврат?

— Нямам представа. Без съмнение разполагат с някакви разузнавателни сведения по този въпрос. Което ще рече, че ще се опитат да се възползуват от слабостта ти. Изобщо от вероятността, разбираш ли, да не се задържиш. По същия начин, по който Брежнев изработи Никсън, преди да го дискредитират, разбираш ли…

— Нямам предвид това — отвърна раздразнено Горбачов и отново се обърна напред. — Искам да кажа, мислиш ли, че знаят какво сме открили? За участието на ЦРУ?

— Ако ме питаш дали президентът и хората му са замесени в това, което става тук, както изглежда, смята Павличенко, това ми се струва абсурдно. Не го допускам.

Горбачов отново кимна. Разсеяно прокара език по вътрешната страна на бузата си и не отговори.

В колата непосредствено след неговата седеше Андрей Павличенко, сам, ако не се смята шофьорът. Беше си сложил очила за четене и преглеждаше без интерес куп резюмирани доклади от разузнаването в Германия, Полша и България.

За кой ли път си повтаряше на ум онова, което трябваше да се случи.

Знаеше, че само бързото обезглавяване на руското ръководство ще даде нужния резултат — ще хвърли държавата в безредици. Законодателните органи.

— Върховният съвет, Съветът на народните депутати — ще бъдат сковани от страх и няма да са в състояние да действуват решително. Ще настояват за извънредни мерки.

След погрома на Червения площад малцината оцелели — висши офицери от Червената армия и от Министерството на вътрешните работи, всичките от Секретариата, които нямаше да са на мавзолея, дори и близо до него — щяха да обявят извънредно положение.

За света разрушаването на Лениновия мавзолей щеше да изглежда като кулминация на терористичната кампания, влудяваща Русия напоследък. След като бъдеха изследвани останките от взрива, произведените за ЦРУ пластични експлозиви щяха да докажат ясно и неопровержимо американското участие в тази трагедия.

Ами да, едва ли някой щеше да се усъмни. Особено след като Павличенко, веднага след възстановяването си от удара, разкриеше доказателствата за опитите от страна на малка група американски заговорници, наричаща се Светилището, да елиминира съветското ръководство отвътре.

Но още преди това да стане, оцелелите от най-висшето съветско ръководство, т.е. заговорниците от Секретариата, щяха да обвинят американците в заговор за разбиване на Съветския съюз във време на голяма нестабилност. Точно когато Москва разхлабва веригите, отключва вратите си, отваря се към Запада.

И щяха веднага да вземат мерки за стабилизиране на положението.

Секретариатът, убеден, че работи за обединяване то на Съветската империя, веднага щеше да се разпореди глупавият и опасен курс на Михаил Горбачов да бъде незабавно прекратен. Щеше да обяви, че за сигурността на обществото е необходим ред. И тогава…

Тогава Андрей Павличенко щеше да осъществи мечтата на живота си.

Щеше да освободи Украйна.

При Горбачов и всеки друг руски ръководител това никога не би могло да стане. Украйна, житницата на Съветската империя, най-богатата поробена република най-после щеше да бъде свободна.

И незабавно малкото, останало от Съветската империя, щеше да попадне под ръководството на един украинец, чиито родители бяха убити от Москва. Един украинец щеше да стане господар на Москва.

Кремъл, какъвто го познаваше историята, нямаше повече да съществува.

Павличенко отново се опита да се съсредоточи върху купчината документи, но не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за държавния преврат, който щеше да промени лицето на света.

 

 

— Държали са ви тук като заложница, нали? — попита Стоун.

Тя кимна и прехапа долната си устна. Беше помолила Яков да ги остави насаме. Налагаше се после да му каже всичко. Щеше да й бъде ужасно трудно, не знаеше откъде би трябвало да започне.

— Да — отговори тя. — През 1930 година Сталин принуди баща ми да си замине. Без жена си. И без мен.

Обви ръце около себе си, сякаш й беше студено, сякаш се опитваше да се предпази от външния свят.

— Трябвало да се върне в Америка, там било бъдещето му. Във висшите финансови и политически сфери. Но не можел да вземе със себе си съпругата и дъщеря си, които толкова много обичал. Разбирате ли? Те не му разрешили. Баща ми казва, че било по нареждане лично на Сталин. Майка ми била съсипана. Сама жена с малко дете. Лишена от съпруга си… О, знаете ли, тя беше красива. Работила като прислужница в къщата на баща ми — нямаше образование, но баща ми я обичал за други неща — за красотата и добротата й. Знаете ли, мисля, че наистина са се обичали… Той поддържаше връзка с майка ми и мен чрез писма, които предаваше по различни тайни начини. По-късно ми каза, че няма доверие в руснаците, че те — имаше предвид ГПУ, сега КГБ — със сигурност ще ги четат. Затова ги криеше в кожени палта, които изпращаше на майка ми по пътуващи до Русия приятели. За мен баща ми беше голяма личност, още повече че го виждах толкова рядко.

Соня обясни, че преди майка й да почине през 1970 година, двете се преместили в малък апартамент в квартал „Красная Пресня“. Майка й успяла да си намери работа в Московска фабрика за долно бельо №6 от Текстилния тръст. Изкарвала 159 рубли на месец, като работела на стара шевна машина „Сингер“. Хората мислели, че американецът ги е изоставил. Под влияние на антиамериканските настроения, завладели Москва през тридесетте години, започнали да съжаляват майката и детето, но и да се боят от тях, както от всеки друг, свързан по някакъв начин с чужденци.

— Но са ви разрешавали да се срещате с баща си — рече Стоун.

— На него изобщо не му позволиха да дойде в Москва, но аз два пъти получих разрешение да се срещна с него в Париж. Само аз, майка ми — никога. Две страшно къси посещения и непрекъснато под охрана.

— Да, през 1953 и 1956 година. А Леман не е можел да ви отвлече, защото майка ви е била още жива и е била в Москва.

— Да.

— Винаги ли сте искали да напуснете тази страна?

— О, да! — извика тя. — О, господи, да! Майка ми отчаяно искаше да замине, през целия си живот. Аз също. А после, когато срещнах Яков… ами, разбрах, че и той иска да емигрира.

— Той знае ли за вас?

— Не.

— Държали сте това в тайна от него?

Тя отново прехапа устни и наведе поглед.

— Защо?

Отговорът й бе пропит от мъка.

— Той не биваше да знае. Никой не биваше да знае. Ако исках отново да видя баща си, трябваше да мълча.

Стоун се замисли за момент.

— Сталин е държал с нещо баща ви и баща ви го е държал с нещо.

— Какво знаете за това? — попита предпазливо тя.

— Баща ви е притежавал силно компрометиращ документ, а Сталин е имал вас. Патово положение.

Тя не каза нищо.

— Документът е у вас, нали?

— Какво ви кара да мислите така?

— Точно това ви е предал баща ми, нали? Точно това е бил документът, който баща ви толкова много е държал да стигне до вас, че е бил готов на всичко, за да го получите. Дори да се дискредитира баща ми, да се съсипе кариерата му.

— Моля ви, аз не зная нищо за това!

— Какъв е той? Искам да ми кажете какъв е!

— Нищо не зная — рече Соня и се разплака.

— Напротив, знаете. Вашият баща посредством моя баща ви е предал едно досие, не е ли така?

Тя заклати глава прекалено силно, неубедително.

Стоун кимна. Вече беше сигурен.

— Преди мислех, че е нещо, наречено „Завещанието на Ленин“. Но не е само това, трябва да има и друго. Трябва да е някакво доказателство за таен опит преди години да се заграби властта. Имена, други данни, които могат да вдигнат завесата от сегашния заговор…

— Защо ми казвате всичко това?

— Човекът, който е осъществявал връзката ви с Лубянка — рече Стоун, — се е наричал Дунаев, прав ли съм?

— Моля ви, зная много по-малко, отколкото мислите. Имаше толкова много посредници между мен и Лубянка. Може и така да е. Забравила съм…

Стоун стана и закрачи из стаята, разсъждавайки гласно:

— Предстои да се извърши размяната, нали така? Как ще бъде направена тя? Къде?

— Не мога…

— Кажете ми! Къде ще стане размяната? — Стоун гледаше през прозореца.

— Моля ви — прошепна Соня. — Всичко, което някога съм искала, е да измъкна Яков, синовете му и себе си от тази страна и ако ни попречите… Моля ви! Ще убиете последната ми надежда.

— Баща ви сега е в Москва, нали? — каза Стоун и се обърна с лице към нея. Нещата идваха на мястото си. Започваше да разбира.

— Аз не…

— Нямате избор, приятелко — каза тъжно Стоун, изпълнен от огромна тъга за тази жена. — Трябва да ми кажете как да се свържа с баща ви, веднага.

Внезапно Соня Кунецка стана от стола, приближи се до Стоун и го прегърна.

— Не — умоляваше го тя. — Скоро ще разберете всичко. Моля ви, не се намесвайте!

Стоун я прегърна силно, за да я успокои. Знаеше колко безнадеждно нещастна е тя.

— Съжалявам — рече той. — Наистина нямаме избор.

 

 

Руснакът на средна възраст с лице, мораво от непрекъснатото наливане с водка, се качваше по широките мраморни стълби, залитайки. Беше видимо пиян, от джоба на синята му работна куртка се подаваше бутилка „Перцовка“. Минаваше полунощ и улица „Большая Пироговская“ беше тъмна и пуста.

— О! — каза той, като влезе в сградата и забеляза нощния пазач, който седеше до бюро с телефон и изглеждаше погълнат от списание „За рульом“.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — развика се пазачът. — Махай се веднага, преди да съм те изхвърлил!

Пияният се заклатушка през преддверието към бюрото.

— Много поздрави от Вася.

— Вася ли? — попита подозрително пазачът.

— Абе ти да не мислиш със задника си? Нали си приятел на Вася Корольов? Вася Бандита?

Сега, изглежда, любопитството на пазача се събуди.

— Какво искаш? — попита той вече не така враждебно.

— Вася каза да дойда и да говоря с теб. Днес ме изгониха от работа. Получих шут в задника от проклетия автомобилостроителен завод. Вася каза, че сигурно ще можеш да ми помогнеш да започна работа като чистач тук. — Пияният несръчно се настани на един стол близо до пазача. — Не възразяваш да седна, нали? — попита той.

— Виж — отвърна колебливо пазачът, вдигайки рамене, — не зная за какво… — Очите му алчно се приковаха в гърлото на бутилката „Перцовка“. — Изглежда, последният литър ти е дошъл множко, приятел.

Пияният хвърли поглед към празното преддверие, към пустата улица, сякаш се опасяваше, че някой може да дойде всеки момент. Измъкна бутилката и я сложи на бюрото на пазача, удряйки леко телефона. Протегна ръка.

— Женя.

Пазачът, с повишено от вида на бутилката водка настроение, пое ръката му и бързо я стисна.

— Вадим. Къде, по дяволите, я намери?

— Перцовката ли? — Пияният се захили и разкри тайната си. — Братовчедка ми Лидия работи в „Берьозка“ — каза той. Говореше за магазините за чужденци, в които се продаваше срещу твърда валута. Отвинти капачката на бутилката. — Заповядай. Нямам чаша.

Вадим взе бутилката и я надигна. Изля в гърлото си порядъчна глътка и я бутна към Женя.

Женя пак се захили.

— Ако долея още малко — каза той, потупвайки търбуха си, — ще направя на нищо хубавия паркет. Пий, не се стеснявай. След десетина минути започвам и аз.

Вадим отново надигна шишето, отпи няколко пръста и се оригна.

— Та, откъде, казваш, се познавате с Вася?

 

 

Яков Крамер, който се бе върнал в апартамента преди пет минути, не вярваше на ушите си. Това, което чуваше, обръщаше живота му наопаки, изменяше смисъла на последните петнадесет години. Не знаеше какво да каже, как да реагира и как да го проумее. Вцепенението му премина в гняв, а после в болка.

— Бедничката ми — каза той, обгърнал с ръце раменете й.

— Не — запротестира Соня, — не ме съжалявай. Само ми прости.

— Не говори така — рече той. — В този живот много неща стават по причини, които невинаги можем да разберем.

Усещаше горещия й дъх на врата си, сълзите й се стичаха по бузата му и в този момент осъзна каква страшна, страшна опасност ги грози.

 

 

Всички в американското посолство в Москва знаеха, че сградата се подслушва. С изключение на кабинета на посланика и „балона“, които редовно се проверяваха за електронни подслушвателни устройства, помещенията в посолството не се използуваха за никакви важни разговори, свързани с националната сигурност. Стените бяха пълни с електронни радиопредаватели, някои от тях заровени дълбоко в зидарията, които се контролираха от център на КГБ оттатък улицата.

Но без ЦРУ да подозира, се подслушваше дори и „балонът“.

Макар че проверяваха и него за излъчвания с радиочестоти, апаратурата не беше в състояние да открие онзи вид микрофони, които не излъчват сигнали и въпреки това могат лесно да бъдат активирани от разстояние повече от сто метра. В „балона“ бяха проникнали в средата на 1988 година въпреки шума, който се бе вдигнал предишната година, когато няколко морски пехотинци бяха пуснали жени, офицери от КГБ, в засекретени помещения на посолството. Няколко пасивни предавателя бяха инсталирани в краката и под плота на единствената мебел в помещението — заседателната маса.

В резултат на това целият разговор на Франк Парадисо с Шарлот Харпър и Чарлз Стоун беше предаден и записан на мониторното устройство на КГБ от другата страна на улица „Чайковски“.

Жената, която контролираше апаратурата, беше получила строги указания от шефа си, началника на Второ главно управление Пьотър Шаламов: записът да бъде предаден направо на него.

След два часа, напечатан на пишеща машина в три екземпляра, той бе изпратен от подслушвателния пост срещу американското посолство в главната квартира на Второ главно управление на КГБ, безлична пететажна сграда, отдалечена на по-малко от километър от посолството, а оттам — в Лубянка, където Шаламов лично го връчи на Андрей Павличенко.

Като свърши с четенето на документа, председателят на КГБ вдигна очи. Не изглеждаше нито доволен, нито недоволен. Каза само две думи:

— Намерете Стоун.

 

 

Стоун спря на няколко пресечки от жилището на Соня и Яков пред нещо, напомнящо бар в американски стил. Не беше виждал нормален бар през целия си престой в Москва — само кафето, откъдето беше телефонирал преди това, и мрачните нощни клубове, обитавани, изглежда, само от руски проститутки. Тук имаше шперплатов тезгях и размъкнат барман. Сервираше се отвратителна руска бира. Четирима руснаци в тъмносиви ватенки, с вече размътен поглед седяха на бара, пиеха и разговаряха на висок глас, святкайки с металните си зъби.

Стоун влезе и видя, че вътре има още няколко души, които също приличаха на работници от заводите и седяха около малки масички. Когато отиде до телефона на задната стена, всички очи се впериха в него. Цялото му облекло, дрехите, които Джеки беше купил за него в Париж — тъмният вълнен балтон, джинсите, тежките високи обувки — бяха сякаш реклама на западните производители. Всички в бара го бяха забелязали и погледите им не бяха от най-дружелюбните. Тълпата по принцип се страхуваше от чужденци. Щом наблизо се появеше чужденец, веднага пристигаха милицията и КГБ и неприятностите започваха.

Стоун пусна в телефона монета от две копейки и отново набра номера на Шарлот. Беше се опитал да й се обади от жилището на Соня. Знаеше, че е рисковано да звъни на нейния телефон, но му беше нужно да чуе гласа й, да се увери, че нищо не й се е случило. Нямаше я нито в апартамента, нито в бюрото. Вече минаваше полунощ. Къде ли беше, по дяволите?

Телефонът в квартирата й звънеше и звънеше. Той окачи слушалката и набра бюрото.

Нищо.

„Моля те, Боже! Ако нещо се е случило с Шарлот…“

 

 

Стройна жена бавно изкачи мраморните стъпала на една съветска държавна сграда с официален вид. Беше облечена в опърпано палто, шал покриваше русата й коса.

Влезе в преддверието и видя двамата мъже.

— Браво, Женя — каза тя.

Женя седеше със скръстени на корема ръце. Нощният пазач беше потънал в дълбок сън, хъркаше силно с притиснато в бюрото лице.

— Върви си вкъщи, Женя. Аз ще се позабавя. И много ти благодаря. — Потупа го по бузата, после се приближи до бюрото и извади отвътре ключ.

Отключи главния вътрешен вход и се заизкачва по голямото стълбище към читалнята. В сградата беше тъмно, но тя се движеше, без да пали осветлението, хваната за перилата.

Женя наистина беше голям пияница, но беше също така и безработен актьор, играл някога в московския „Театър на изкуствата“. Шарлот се бе запознала бегло с него и семейството му скоро след пристигането си в Москва. Той не хранеше особено топли чувства към съветската бюрокрация, към нощните пазачи или милицията и на драго сърце се бе съгласил да й помогне.

Бутилката „Перцовка“, която така щедро беше предложил на нощния пазач, беше размесена с няколко таблетки халцион, или триазолам — приспивателно, което Шарлот взимаше от време на време. Тя знаеше, че алкохолът засилва действието му, но и че няма да го направи смъртоносно. Знаеше също, че има бърз ефект, обикновено след двадесетина минути и че до сутринта ще престане да действува.

По-рано през деня бе поразпитала и бе научила, че пазачът много обича да си попийва, така че подсилената водка й се бе сторила най-добрата стратегия. Човекът щеше да спи необичайно дълбоко тази нощ, но нямаше да му стане нищо.

И така, тя се намираше във Военноисторическия архив.

Стигна до читалнята, отвори вратата и видя, че и тук е тъмно. Нямаше как да запали централното осветление, щеше да се вижда от улицата, така че включи малката настолна лампа зад бюрото с картотеката.

Знаеше къде точно да погледне: микрофилмите от съветско-полския фронт, 1939–1945 година. Много от тях бяха подредени на откритите лавици и бяха достъпни за всички учени. Тези, които й трябваха обаче, се съхраняваха в заключен шкаф. По време на посещението си сутринта беше попитала къде са. Библиотекарката, необикновено любезна за съветска архивистика, й беше посочила шкафа, но беше поклатила глава: за тях било необходимо специално разрешение.

Или ключ. С един и същи ключ се отваряха четири от шкафовете и Шарлот бе видяла къде го държат.

Не мина много време и вече бе отворила шкафа. Извади отвътре цял метър ролки. Намери апарат за четене на микрофилми и го включи. Светлината му придаде на тъмната читалня сивкав оттенък.

Работата не вървеше толкова бързо, колкото се бе надявала. След един час все още беше затънала сред бърканицата от съветско-полски военни архиви. Разтърка уморените си очи, пое си дълбоко дъх и взе следващата ролка.

Разследване на престъпленията в района на Катинската гора.

Сърцето й подскочи. Въртеше ролката все по-бързо и по-бързо, очите й пробягваха по документите и търсеха един точно определен архивен материал. Мина още половин час и все не го намираше. Много свидетелства — някои страшни, някои безинтересни.

Откри го в два и половина през нощта.

„Дело на военния трибунал срещу Деветнадесета рота от Сто седемдесет и втори пехотен полк на Полския фронт, под командуването на майор А. Р. Алексеев“.

В документите, който се нижеха страница след страница, бяха посочени обвиняемите. Капитан В. И. Сушенко — командир на ротата. Сержант М. М. Рижков — командир на взвод. Бързо преглеждаше материалите и се опитваше да се ориентира. Осемнадесет човека, всичките войници от Червената армия, се бяха разбунтували срещу заповедта на НКВД да се спуснат в ямата и да пробождат с щикове всеки, който по някакво чудо все още дава признаци на живот. Било е ужасно. Било е нечовечно и руските войници се възпротивили, проклинали хората от НКВД.

По време на подготовката на делото във военния трибунал срещу осемнадесетте обвинението събрало свидетелски показания от седемдесет и трима офицери на НКВД.

Най-накрая, на последната страница, точно както бяха казали на Чарли в Париж, имаше заповед за прекратяване на делото. Беше кратък формуляр, с който съдебните действия се обявяват за ненужни, тъй като са взети други ефикасни мерки.

Тя прегледа страницата, стигна до подписа отдолу и за момент й се стори, че очите й не са наред. Не може да бъде! Изпусна кратък вик, който изпълни тъмната празна стая.

Не може да бъде! Погледна пак по-отблизо.

Името в края на страницата беше на Валерий Чавадзе, една от легендите в съветската политика. Възрастен грузинец, сега пенсионер, едно от доверените лица на Сталин. Грузинец като Берия, като самия Сталин. Сега вече старец, той сигурно живееше в разкош някъде извън Москва. Беше бил заместник-комисар, после министър на външните работи, член на Политбюро и — Шарлот винаги бе мислила така — непоколебим сталинист.

Чавадзе бе достигнал върха на съветското ръководство, бе избиран за член на Президиума по времето на Хрушчов, в Политбюро — по времето на Брежнев и едва през 1984 година бе решил да се оттегли. Кариерата му бе най-продължителната, най-успешната, най-бляскавата политическа кариера в Съветския съюз. Той беше един от великите старейшини на страната, личност, която въпреки репутацията си на човек на Сталин се ползуваше с дълбоко уважение, дори с благоговение.

Ако информацията на Стоун беше вярна, този твърдолинеен сталинист беше водачът на нелегалното движение, наречено „Староверци“.

Валерий Чавадзе беше единственият човек, който можеше да сложи край на терора.