Джоузеф Файндър
Московският клуб (23) (Къртица 3)

22

Президентът на Съветския съюз Михаил Сергеевич Горбачов няма официална резиденция, каквито са например Белият дом или Бъкингамският дворец. Има едно жилище в Москва, дача край Москва и една на черноморието. За разлика от предшествениците си, които по правило живееха в сградата на Кутузовски 26, Михаил Горбачов предпочете да остане в дачата на запад от града, на Рубльовско шосе.

Горбачов бе поканил гостите си през нощта, след полунощ. Обикновено не стоеше до късно; по принцип си лягаше към единадесет.

А освен това никога не свикваше съвещания в дачата. Гостите му тръпнеха в очакване, съзнавайки, че въпросът явно не търпи отлагане.

Трите лимузини марка „Зил“ подминаха знака „Влизането забранено“ и двама униформени въоръжени милиционери провериха пристигащите и махнаха да влязат. Щом слязоха, тримата мъже бяха проверени от друга група от охраната — претърсиха ги за скрити оръжия.

Тримата влязоха тихо. Това бяха Андрей Павличенко, шефът на КГБ, Анатолий Лукиянов, един от най-доверените съюзници на Горбачов, и Александър Яковлев, най-близкият му съратник в Политбюро. Минаха през гостната, която Раиса Горбачова бе обзавела със скъпи английски тъкани, и влязоха в кабинета на президента.

Горбачов седеше зад бюрото си, а върху плешивото му теме падаше кръг светлина от настолната лампа. Беше облечен съвсем по домашному, със сиви панталони и син пуловер. От него се излъчваше увереност и сила, но въпреки това по лицето му се четеше умора. Сенките под очите му бяха по-тъмни откогато и да било.

— Моля, заповядайте — посрещна ги Горбачов. — Разполагайте се. — И с жест ги покани да седнат.

Щом се настаниха, той започна. Изглеждаше доста напрегнат.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, че ви отнех от съпругите или любовниците — подсмихна се леко той, — но зная, че вие сте хората, на които мога да се доверя. Нужен ми е вашият съвет.

Всички присъствуващи му кимнаха в отговор.

— Изправени сме пред проблем със сложни последствия. Това е вторият терористичен акт в Москва в разстояние на две седмици — продължи Горбачов, тъй като знаеше, че гостите му са чули вестта за Борисов. — Сред членовете на Политбюро вие сте единствените, на които имам пълно доверие. Нуждая се от помощта ви. — И се обърна към новоназначения директор на КГБ: — Андрей Дмитриевич, Сергей Борисов беше ваш приятел.

Павличенко почервеня от гняв и прехапа устни. После сведе глава, погледна го и каза:

— Да, така е.

— Възможно ли е тези действия да са предприети от най-обикновени дисиденти? Възможно ли е? — намеси се Александър Яковлев, човек с оредяваща коса и тъмни очила, възкачени върху месест нос.

— Да — потвърди Лукиянов. — Тези терористи по някакъв начин са успели да намерят достъп до съоръжения, които се произвеждат на Запад, по всяка вероятност в Европа, а може би и в Америка. Сигурно работят с антисъветски елементи…

— Не — прекъсна ги едва ли не притеснено шефът на КГБ.

— Защо казвате това? — запита Горбачов.

Павличенко пак загриза долната си устна и после заговори, сякаш превъзмогвайки силно вътрешно убеждение да не казва нито дума.

— На съвещанието на Политбюро споменах, че експлозивът, използуван в една от бомбите, е веществото C-4, което се произвежда в Съединените щати.

— Да — съгласи се нетърпеливо Лукиянов, — но какво…

— Не съм свършил. — Той въздъхна и продължи: — Хората ми дълго работиха по този проблем. И стигнаха до резултати, които дори на мен не ми се искаше да чуя. Веществото не е обикновен C-4. Има специален, необикновен състав — каза той и огледа стаята, после спря поглед на Горбачов и сви рамене. — Произвежда се само за ЦРУ.

Изненадата по лицето на Горбачов не се изписа веднага, но когато това все пак стана, в очите му се прокрадна и лек страх.

— Какво искате да кажете? — попита твърдо той.

— Вижте, американците с удоволствие биха направили каквото и да било, за да подронят авторитета ви, нали така? Но това е според логиката на политиката от позиция на силата — мрачно обясни шефът на КГБ.

— Не ви разбирам — каза Яковлев.

— Напрежението между Москва и Вашингтон е достигнало възможно най-ниската си точка — обясни Павличенко. — Поне в следвоенните години. Така че, кой човек със здрав разум във Вашингтон ще иска да ни сваля от власт?

— Много хора жадуват да ме видят пак в някоя канцелария в Ставропол — сви рамене Горбачов.

— Несъмнено — съгласи се Павличенко. — Но те не са във Вашингтон.

— Сигурно и там ги има — настоя Горбачов.

— Военнопромишленият комплекс — предположи Лукиянов, чието виждане за Съединените щати не се отличаваше с особена оригиналност.

— Добре — съгласи се Павличенко. — Можем да правим каквито си искаме предположения. Несъмнено силите на реакцията са навсякъде. Именно те биха се облагодетелствували от старата, плодоносна Студена война. Това е целият комунистически апарат. Членовете на Политбюро, които ще загубят поста си. Така е. Несъмнено.

— Но?… — възпротиви се Горбачов.

— Предполагам, че е много вероятно тероризмът да е координиран направо от американското разузнаване. И също така предполагам, че вероятно, вероятно, американците работят със сили, действуващи вътре в Съветския съюз. Навярно сред нашите редици. Искам да кажа, че може би има сили вътре в страната, които искат да ни свалят от власт.