Джоузеф Файндър
Московският клуб (36) (Къртица 3)

35

Вашингтон

Малко след десет сутринта Роджър Бейлис влезе във фоайето на един от най-изисканите стари хотели във Вашингтон, „Хоуп-Станфорд“, и се запъти по разкошния ориенталски килим покрай коринтските мраморни колони и копринените гоблени от осемнадесети век към регистратурата. Поговори кратко със служителя, после тръгна към асансьорите.

Огледа се нетърпеливо из фоайето — явно беше от хората, които не обичат да ги карат да чакат. Щом дойде първият асансьор, го взе и се качи на петия етаж. Там тръгна наляво и вървя по коридора, докато не намери стая 547. На вратата беше закрепен с лепенка плик с името му. Обърна се със смръщено от раздразнение чело, върна се при асансьорите и натисна копчето „надолу“.

Чарли Стоун го наблюдаваше от стълбищната площадка в края на коридора.

Дотук всичко вървеше добре. Бейлис беше дошъл сам. „Хубаво. Може би съм прекалено подозрителен“ — помисли си Стоун.

Час и половина преди това той се бе обадил на Бейлис. Роджър Бейлис беше един от отличните студенти на Алфред Стоун. Държавният служител от Съвета за национална сигурност едва ли помнеше сина на бившия си университетски преподавател, но Алфред Стоун очевидно му се бе доверявал. Беше му се доверявал достатъчно, за да поиска помощ от него.

— Разбира се, чух какво ти се е случило — възкликна по телефона Бейлис. — Боже господи! И за баща ти… — Последва дълга пауза, сякаш му бе трудно да овладее чувствата си. После продължи: — Чарли, зная доста за положението ти. Повече, отколкото вероятно предполагаш. Мисля, че е важно да поговорим.

— Добре. Колкото е възможно по-скоро.

— Слушай, Чарли, не ме разбирай погрешно, но не искам да ме виждат с теб. Нали знаеш, работя в Съвета за национална сигурност и не мога да рискувам…

— Добре — прекъсна го Стоун. — Скоро ще ти се обадя и ще ти кажа къде ще се срещнем.

Стоун, естествено, вече го бе намислил. Общоприетата логика му подсказваше, че трябва да се срещнат на публично място. Според теорията, публичните места са най-сигурното убежище. Но Стоун се укриваше от властите. За него никъде не беше сигурно. А Бейлис — Бейлис беше една въпросителна. Кой знае можеше ли наистина да му се има вяра?

В десет без петнадесет Стоун му се беше обадил отново и му бе казал да дойде в „Хоуп-Станфорд“ и да попита на регистратурата за номера на стаята му.

С помощта на малък финансов аргумент служителят на регистратурата стана много услужлив. Както беше помолен, даде на Бейлис номера на стаята — на една свободна стая. След като видя, че Бейлис тръгва към асансьорите, и почака една минута, за да се увери, че никой не върви след него, администраторът се обади в стаята на човека, който му се бе представил като господин Тейлър, и му съобщи, че Бейлис е дошъл в хотела непридружаван от никого.

Театралната интрига в цялата тази история доставяше голямо удоволствие на администратора, който наскоро бе завършил колеж и се опитваше да пробие като актьор. Господин Тейлър му бе обяснил само, че е адвокат, който се занимава с купуване и уедряване на имоти, и е дошъл в града, за да води в най-дълбока тайна деликатни преговори. Бил принуден да действува извънредно предпазливо, му бе казал господин Тейлър, и подавайки му дискретно петдесетдоларова банкнота, се бе оплакал, че алчността не знае граници.

В плика, който Бейлис бе взел от вратата на стая 547, имаше друг номер на стая, 320, два етажа по-надолу, и извинения от Стоун за причинените главоболия. Необходими главоболия — така бе преценил Стоун. Даваха му повече време да наблюдава Бейлис и да се убеди, че никой не го следи или придружава.

Естествено, Бейлис слезе с асансьора, не по стълбите. Повечето гости в хотелите са склонни да избягват стълбищата. Стоун успя да стигне в стая 320 половин минута преди него.

Още с влизането си видя, че свети червената лампичка за предадено по телефона съобщение. Вдигна слушалката, изслуша го и затвори с облекчение. Двойна проверка: никой не чакаше Бейлис във фоайето.

Нямаше никаква опасност.

Отдъхна си.

Огледа се, впечатлен от обстановката, щастлив, че може да се наслади на този кратък лукс след къщата с мебелираните стаи и отчаяното бягане през последните няколко дни. Беше приятно да се намираш сред старинна дъбова мебел, стени, облицовани с махагон, разкошни пешкири с монограм.

Почука се и Стоун отвори вратата, отново изпълнен с напрежение.

— Здравей, Роджър.

— Чарли — възкликна Бейлис, протегна двете си ръце и сграбчи неговата. — Радвам се да те видя и толкова съжалявам, че става при такива ужасни обстоятелства! Бях изненадан, като видях бележката да отида в стая 320. — Засмя се кратко. — Много умно от твоя страна. Не се притеснявай, аз сигурно съм те надминал. Взех всички мерки, за да съм сигурен, че никой не ме вижда да идвам тук. Само това ми липсваше.

— Хайде, влизай.

Стоун заведе Бейлис до няколко кресла с дебела тапицерия, чувствувайки студения, твърд допир на пистолета, пъхнат отзад под колана на панталона му. Знаеше, че пистолетът ще го пази, но по много причини щеше да е в по-голяма безопасност, ако не даваше да се разбере, че го има. Заразглежда Бейлис и забеляза скъпия, сигурно правен по поръчка тъмносив костюм и излъсканите до блясък обувки.

— Ти не си убиец — каза с въздишка Бейлис и се настани в едно кресло. — Зная това. Въпросът е, какво мога да направя, за да ти помогна?

Стоун седна срещу него.

— Нека започнем оттам: какво имаше предвид, като каза, че знаеш повече за положението ми, отколкото вероятно предполагам?

Бейлис кимна и бавно издиша.

— Сигурно нарушавам закона за националната сигурност, като ти казвам това — започна той. — Зная, че нарушавам и много други тайни. Досещаш се, предполагам, че смъртта на баща ти не е резултат от случайно насилие.

Стоун кимна.

— Нещо става. Някакво сътресение. Нещо много голямо.

„Нещо става“ — това бяха думите на Армитидж.

— Какво точно имаш предвид, Роджър?

— Трудно ми е, Чарли. Не зная откъде да започна. — Замълча продължително. — Ти си една от звездите на „Парнас“. Така че си чувал, разбира се, хипотезата за „голямата къртица“?

За какво, по дяволите, говореше той? Стоун изрече бавно:

— Тя бе напълно отхвърлена, Роджър.

Знаеше, че Бейлис има предвид хипотезата, според която през последните няколко десетилетия един агент — съветски агент — бавно и методично си е проправял път в йерархията на ЦРУ. Проявявал се е добре, но с мярка, създавал е приятелства, но не прекалено много. Според тази хипотеза той вероятно се е оженил за американка, родили му са се деца в Америка. Един типичен американски татко, който членува в родителско учителски комитети и благотворителни клубове и предава в Москва най-секретната американска разузнавателна информация. Това беше голямото подозрение на покойния Джизъс Ангълтън, дългогодишния шеф на контраразузнаването в ЦРУ, който през седемдесетте години едва не бе, разгромил Централното разузнавателно управление в кръстоносния си поход за откриване на „къртицата“. Докато през 1974 година Уилям Колби не го бе уволнил.

Бейлис вдигна рамене.

— Творение на гениален параноик — рече Стоун.

Бейлис се наведе напред и заговори, произнасяйки думите натъртено:

— Всички външни признаци сочат, че това са фантазии на човек, останал в отровния свят на контрашпионажа толкова дълго, че умът му се е прекършил. А в действителност най-непобедимата крепост на американското разузнаване е гнила до основите си.

Стомахът на Стоун внезапно се превърна в парче лед.

— Смяташ, че наистина е така? — прошепна той и поклати глава. — Но какво общо има това с баща ми, по дяволите?

— Слушай, Чарли, вече ти казах, че нямам право да говоря пред теб всичко това и наистина е така. Искам думата ти, че ще си остане между нас.

— Имаш я.

— Само да загатнеш нещо, ще отрека. Ние предполагаме, че баща ти е убит, за да не се допусне самоличността на този агент да бъде разкрита…

— Руснаците ли го убиха? — попита веднага Стоун.

— Не е толкова просто. Определени руснаци. Хора, решени да направят всичко възможно самоличността на тази „къртица“ да остане абсолютна тайна.

— Но не е възможно баща ми да е знаел нещо — прошепна Стоун.

— Баща ти е знаел някои неща, които не е трябвало да знае. Неща, които явно са били опасни за тези хора.

— О, стига — сопна му се Стоун и се изправи. Закрачи из стаята, като се опитваше да разсъждава, да осмисли всичко онова, което беше научил през последните дни, нещата, в които вече не намираше никаква логика: — Защо ти? Как се е получило така, че тъкмо ти знаеш толкова много по този въпрос?

— Защо ли? — рече Бейлис и се обърна в креслото, за да вижда Стоун. — Не зная. Може би защото една вечер се случих на един определен прием. Може би защото случайно познавам определен руски дипломат.

— Не разбирам. — Стоун седна на ръба на масата за писма; внезапно се почувствува прекалено уморен, за да стои прав.

— Не мога да навлизам в подробности. Но искам ти сам да си направиш изводите вместо мен. Мисли, Чарли! Не са преследвали само баща ти. Преследват и теб. Кажи, какво знаеш? Какво е това нещо, което си открил и което има някакво отношение към пътуването на баща ти до Москва през 1953 година? Каквато и да е връзката, независимо колко несъществена ти се струва.

Стоун поклати глава и стисна устни. Опитваше се да мисли.

Сега Бейлис заговори с мекота, която изненада Стоун:

— Баща ти би поискал от теб да ми помогнеш. Алфред Стоун силно обичаше родината си. Работеше в Белия дом, тежко понесе опетнената си лоялност и обичаше родината си, но дяволите. Мисля, че той би искал синът му да направи всичко, което е по силите му, за да помогне. Националната ни сигурност може би е в опасност. Могат да загинат стотици хора. Чарли. Дори хиляди. Няма да преувелича, ако кажа, че е много вероятно да е поставен на карта мирът между великите сили.

Стоун стана от масата и тръгна към отсрещния ъгъл на стаята, скръстил замислено ръце. Всичко, казано от Бейлис, звучеше правдоподобно, вместваше се.

— Ако можех да ти кажа повече подробности, Чарли, щях да ти ги кажа. Заплашени са не само Съединените щати. Москва също е заплашена. Трябва да има нещо, някакво зрънце информация, на което си попаднал, някой документ може би, някой телефонен разговор — настояваше Бейлис. — Каквото и да е.

Стоун само въздъхна и сбърчи чело. Поклати глава.

— Необходимо ми е да дойдеш при нас и да поговориш с някои от нашите хора. Да им кажеш това, което знаеш, всичко. Жизненоважно е, Чарли.

— Опасявам се, че не мога да го направя, Роджър — отвърна Стоун, като наблюдаваше Бейлис от другия край на стаята. — Имам нужда от твоята помощ, от твоята защита. Но ти самият не знаеш кой е замесен в това и кой не е. И ти може да бъдеш предаден, както бях предаден аз. Съжалявам.

— Ти не си в безопасност, докато бягаш и се укриваш.

— Досега оцелях. С твоя помощ няма да ми се наложи да се укривам още дълго.

— Идеята да дойдеш при нас е добра. Остави нашите хора да се грижат за теб, да те пазят.

— Съжалявам.

— За твое собствено добро е, Чарли. Ще съм принуден най-настоятелно да поискам това от теб.

Стоун се изсмя кратко и предизвикателно.

— Най-настоятелно да го поискаш от мен ли? — повтори той.

— Прекалено опасно е за теб, като знаеш това, каквото и да е то, да бъдеш така незащитен. Трябва да дойдеш с мен.

Стоун заразтрива основата на носа си и затвори уморено очи.

— Вече не зная на кого да вярвам.

— На мен можеш да ми вярваш, Чарли. Знаеш това. Баща ти го знаеше.

— Ще се свържа с теб след няколко дни, Роджър — рече Стоун.

— Не напускай тази стая, Чарли! — Гласът на Бейлис прозвуча странно остро. — По този въпрос нямаш избор, наистина. — Изправи се и тръгна бавно към вратата, изглежда, искаше да му прегради пътя. — Ние ще те приберем.

— Не съм давал съгласието си — каза спокойно Стоун и се насочи натам, където стоеше Бейлис, към вратата.

— Мисля; че не разбираш — рече Бейлис. — Ти застрашаваш неща, за които нямаш представа. Проклетата ни национална сигурност. Надявах се, че няма да се наложи да прибягваме до принуда. Ти няма да излезеш през тази врата. Нека да го направим тихо, Стоун.

— Защо действуваш толкова предпазливо, Роджър? Можеше да щурмуваш хотела и да наредиш да ме обкръжат.

— Предпочетох да те убедя да дойдеш доброволно. И освен това… — Бейлис пъхна лявата си ръка под сакото.

Стоун инстинктивно посегна към пистолета, после видя какво бе извадил Бейлис: малък квадратен метален предмет. Стоун се усмихна, самообладанието му беше непоклатимо.

— Предавател.

— Целият ни разговор — каза Бейлис — е предаден на сто и четиридесет мегахерца. Хората ни са зад вратата и чакат да им дам сигнал. Ти си впечатляващ, умен човек, Стоун, но си аматьор. — Всичките му претенции за цивилизованост бяха изчезнали. — Откажи се. Затънал си до ушите. Съжалявам, че предпочете да не ни съдействуваш. — Гласът му стана печален: — Съжалявам, че се стигна до това.

 

 

В ключалката се чу много тихо стъргане на метал в метал и после вратата на хотелската стая се отвори. Тримата мъже от фондация „Американски флаг“ нахълтаха с извадени пистолети.

— Господи! — възкликна единият.

Стаята беше празна, напълно тиха, ако не се смята едва доловимото стенание.

Бяха чакали Бейлис да им даде знак за влизане, но сигналът необяснимо се загуби. Може би Бейлис го бе изключил. След десет минути се решиха да влязат.

Професионално се разделиха, единият тръгна към затворената врата на банята. Звуците, изглежда, идваха отвътре. Промъкна се предпазливо до касата на вратата и отвори с рязко движение.

Там, във ваната, овързан с ленти от накъсан пешкир, лежеше в безсъзнание или в полусъзнание Роджър Бейлис. В устата му беше напъхана кесия за баня с монограм. Дългият, подобен на змия маркуч на ръчния душ, увит около врата му, му пречеше да мръдне.

Стоун чуваше шума от движението долу по улицата. Стоеше на широкия, заграден с парапет гранитен перваз, издаващ се от четвъртия етаж на хотела. В продължение на няколко секунди — нямаше време за губене — разучи прозореца на една стая, която му се стори празна, откри как да го отвори и влезе. За две минути стигна до паркинга на хотела и благополучно се прибра вкъщи.

Бягството не бе го затруднило особено. Беше счупил предавателя, беше свалил в безсъзнание Бейлис и после го бе вързал. Много по-силен беше от него. Но не можеше да напусне хотела през вратата, зад която чакаха подкрепленията на Бейлис. Нямаше избор, трябваше да си отиде през прозореца. Тъй като се намираше на третия етаж, налагаше се да се покатери нагоре, това беше по-лесно и по-безопасно.

За момент почувствува страх, а после го заля спокойствие, същото прекрасно спокойствие, което го обземаше, когато изкачваше някоя особено коварна скала. Това тук не беше нищо, някакъв си корниз, широк около седемдесет сантиметра, и един парапет. Лесна работа.

Откри място на сградата, където потъмнелите от пушека на автомобилите готически водоскоци и безвкусни орнаменти изглеждаха достатъчно здрави. После се изкатери по гранитните издатини до горния етаж.

Час след това Стоун спря откраднатия си жълт фолксваген на паркинга пред Националното летище във Вашингтон. Главата му още се въртеше. Огледа се неспокойно в огледалото за обратно виждане и остана доволен от представителния си вид. Не приличаше на човек, който бяга, за да спаси живота си. Издаваха го само ожулените ръце.

Сега, хванал малкия си куфар, чу в сградата на аерогарата да ехти последното повикване за полета на „Пан Американ“ до Чикаго. Ако побързаше, щеше да успее да го хване. Нямаше смисъл да чака. Тръгна бързо, като се оглеждаше внимателно. Опитваше се да проумее лъжите, които му бе наговорил Бейлис. Сътресение в американското държавно ръководство, за да се прикрие „къртица“, заемаща висок пост в ЦРУ? Дали Бейлис казваше истината? Дали казваше дори малка част от нея? „Нещо става“, бе казал Армитидж.

Възможно ли беше да е вярно?

Стоун бързо извади от куфара си малка чанта и я сложи в една от клетките в багажното отделение. В нея беше само пистолетът му. Колкото и да не му се искаше да го оставя, нямаше как да мине с него през детектора за метали. Знаеше, че има начини за пренасяне на някои видове пистолети, но не и на този. Винаги можеше да си набави друг, ако му потрябва.

„И — помисли си той, като подаде парите за билета под измислено име — вероятно скоро ще ми потрябва.“