Джоузеф Файндър
Московският клуб (39) (Къртица 3)

38

Москва

Степан Крамер се готвеше за последния атентат.

От експлозива, който му бе дал бившият му съкилийник, беше останало малко, колкото за една тротилова и една пластична бомба.

Тази нощ беше свободен от работа — като шофьор на линейка обикновено работеше нощем — и сега седяха с Яков в неприветливата комунална квартира, в която живееше, и сглобяваха най-прост вид бомба: няколко пръчки динамит, прикрепени към взривна капсула и тръбичка с химикали. Всъщност цялата работа вършеше той, а седналият на другия край на прекалено мекото легло Яков му правеше компания.

Стаята беше окаяна. Единичното легло в средата на оръфан син килим беше застлано с покривка, която някога бе имала цвят на червени боровинки, а сега бе осеяна с протрити петна. Стените бяха потискащо бели, като в болница.

— Степан — каза Яков, — правим голяма грешка.

— Защо?

— С всяка бомба опасността да ни хванат се увеличава неимоверно. Милицията сигурно вече ни търси навсякъде.

— Като внимавам…

— Не. Опитахме се. Няма никаква реакция от страна на властите. Нищо. Нито дума. Аврам още е затворен.

— Имай търпение. За тези неща трябва време — отвърна Степан.

Яков вдигна рамене.

— Трябва да се преместиш от тази квартира. Да потърсиш нещо по-хубаво. Знаеш, че при нас има място. Можеш пак да дойдеш да живееш у нас.

— Политбюро се раздвижва бавно — продължи Степан. — Трябва да им оставим достатъчно време да се карат помежду си. Можем да им изпратим още едно писмо. Но смятам, че не трябва да даваме гласност на мотивите си. Тогава изгледите да освободят Аврам ще се свият почти до нула. Трябва да ги държим в тайна, така че да не бъде накърнен авторитетът на правителството.

— Просто не зная… — рече баща му.

— Това е пакетна бомба — каза Степан, вдигнал в ръка произведението си.

Но Яков поклати глава.

— Имам много лошо предчувствие този път.

Късно същия следобед, облечен в обикновени работнически дрехи, които един от съквартирантите му беше зарязал да се търкалят неизползувани. Степан отиде на площад „Свердлов“ и мина покрай главния вход на Болшой театър с осемте му колони.

Отстрани имаше още няколко входа и денем никой от тях не се охраняваше. Избра този, който, най-много му заприлича на сервизен, и влезе. В сините си работнически дрехи и облечената върху тях сива ватенка изглеждаше като някой от разносвачите, на които никой не обръщаше внимание. Мъкнеше кашон, пълен с купища хартия, която можеше да мине за програми, но в действителност не беше нищо повече, от изхвърлени фактури, взети от камарата боклук наблизо.

— Търся гримьорните — свъсено каза Степан на първия човек, когото срещна по коридора. — Знаете ли къде са?

Човекът му посочи откъде да мине и скоро той се озова в друг коридор, където, изглежда, бяха стаите на изпълнителите. Всъщност, което и да е помещение в театъра щеше да му свърши работи, но защо да не се прицели колкото може по-високо? Коридорът беше пуст и той започна да отваря вратите една след друга. Ако изненадаше някого или някой изненадаше него, щеше да каже, че трябва да предаде този кашон на един от техническите ръководители и да се престори, че се е загубил. Но втората врата, която опита, не беше заключена и вътре нямаше никого. Остави кашона на пода и бързо претърси стаята. Сърцето му подскочи, когато намери тъкмо това, което му трябваше, при това толкова бързо — служебен, пропуск, оставен на масичката за гримиране от някаква балерина. Беше малък, и червен, с релефен златен печат. Бързо го пъхна в джоба си, грабна кашона с фактурите й отново излезе в коридора. Две балерини с къси полички минаха кикотейки се покрай него, но дори и не го погледнаха. Първата част от операцията протече успешно и в това нямаше нищо чудно. Хората в гримьорните се отнасят доста небрежно към нещата си.

Същата вечер Степан се върна в Болшой театър. Бомбата се състоеше от тръбичка с химикал, пъхната в пръчка динамит. Нямаше да е особено мощна, но щеше да гръмне много силно в огромния театър. Беше малка — два на двадесет сантиметра, така че чудесно се бе събрала в красивия букет цветя, завит в целофан.

Ако някой го погледнеше по-отблизо, веднага щеше да забележи устройството между цветята, но Степан беше пресметнал, че няма да има време за по-внимателна проверка. Служебният пропуск щеше да му помогне в това отношение, щяха да гледат на него като на служител в театъра, който носи цветя за някой важен посетител — член на ЦК, министър — от директора на театъра например.

Нощем Болшой театър е величествено осветен, колонадата му грее с кехлибарено сияние. Над осемте колони се издига поразителна фигура на Аполон, изправен на колесницата си. Вътре има красива барокова зала, щедро украсена с позлата и червен плюш, която побира почти три хиляди зрители.

Обикновеният руснак не може да види представленията, освен ако не е готов да чака на опашка безкрайни часове с надеждата, че малкото пуснати в продажба билети няма да се свършат. В голямата си част публиката се състои от по-привилегировани граждани — от Централния комитет, КГБ, Върховния съвет и Съвета на депутатите, от чужди дипломати и други такива. Украсените с орнаменти ложи често се заемат от хора с ранга на членове на Политбюро и семействата им.

Нощта беше студена и дъждовна. Степан почака в колата, докато тълпата пред театъра се стопи и всички закъснели влязоха. После, все още облечен в сините работнически дрехи, слезе и понесе букета към парадния вход на театъра.

Показа откраднатия си червен служебен пропуск на дебелата жена, седнала на стол до входа. За щастие, на тези пропуски нямаше снимка. С калиграфските си надписи повече приличаха на дипломи джобен формат.

Преди няколко минути Степан бе смачкал тръбичката с химикалите — не вървеше да го видят как я човърка пред всички. По неговите изчисления щеше да има на разположение десет минути, преди бомбата да избухне. Беше предвидил една минута за влизането си в театъра и две — да намери къде да остави букета. Идеалното място беше празна запазена ложа, чиито редовни посетители са заети някъде с нещо друго. Винаги имаше няколко празни ложи, макар рядко да оставаха непродадени билети. После — една минута, за да се измъкне благополучно от театъра, и бомбата щеше да гръмне.

Но жената със свинската физиономия се намръщи:

— Я чакай малко! — рече подозрително тя. — За какво са тези цветя?

Степан отвърна със сардоничния тон на човек, прекарал живота си на най-долното стъпало от социалната стълба.

— За някой дебелогъз министър или нещо такова. Не зная. Искал да ги даде на примабалерината след представлението.

Като всяка истинска руска бабичка и тази имаше силно развито чувство за собственост.

— Защо не използуваш черния вход? — попита тя строго.

Той я погледна свирепо. Вече беше минала почти цяла минута. „Побързай, тлъста кучко! — помисли си. — Или и двамата ще се възнесем във вид на пушек.“

— Виж, бързам — заобяснява той. — Отдавна трябваше да съм ги занесъл, разбираш ли?

Бабичката му се закани с дебелия си пръст и бавно се изправи, за да се посъветва с друга жена, седнала до съседния вход.

Сърцето му вече биеше лудо. Представяше си как киселината от тръбичката разяжда по пътя си дебелата колкото конец метална жица и е само на косъм от взривяването на заряда.

— Добре, върви! — каза неохотно жената.

Степан тръгна колкото можеше по-бързо през фоайето и нагоре по застланите с килим стълбища и свърна към първата ложа, до която стигна, но тя беше заключена.

Разбира се! Беше пренебрегнал най-вероятния вариант — че ако някоя ложа няма да бъде използувана тази вечер, управата ще я държи заключена! А сега държеше в ръцете си бомба, която щеше да избухне всеки момент.

Отчаяно се втурна по коридора и отвори вратата на следващата ложа. Тя беше пълна с хора — добре облечен мъж, силно гримираната му съпруга и трите им издокарани деца. Затвори с надеждата, че не са го забелязали, макар да му се стори, че най-малкото дете се обърна и видя лицето му. Продължи към следващата ложа, после към по-следващата.

Петата ложа, до която стигна, беше отворена и, слава богу, празна. Вероятно посетителите й се бяха обадили в театъра, че ще закъснеят, и управата беше оставила вратата отворена в очакване на пристигането им. Коленичи, бутна букета вътре и затвори вратата. Завтече се надолу по най-близките стълби. Сърцето му биеше лудо, мислеше, че няма да издържи. „Трябва да се махна оттук — повтаряше си той, — но не бива да тичам. Ако тичам, всеки, който ме види, ще се досети, че аз съм го направил. Трябва да стигна до изхода и да мина покрай стариците. Помогни ми, господи! — помоли се той. Не беше се молил от дете. — Помогни ми, господи!“

Ето, пред него беше изходът с двете стари жени на сгъваемите си метални столове и тъкмо когато им кимна, чу ужасяващо шумната експлозия в залата, последвана от миг тишина, а после се раздаде рев, хор от писъци.

Не успя да се сдържи, хукна навън през вратата. Чу женски глас да вика подире му, но не спря да тича, докато не скочи в колата и не навлезе благополучно в рядкото вечерно движение.