Джоузеф Файндър
Московският клуб (55) (Къртица 3)

54

Париж

— Ето — каза Дунаев и остави пистолета на масичката за кафе в хотелската стая на Стоун, — най-приемливата цена, която приятелите ми успяха да спазарят, са безбожните хиляда и осемстотин франка за това нещо.

— Благодаря — рече Стоун и взе оръжието. Беше деветмилиметров „Глок 17“, австрийско производство, малък и лек, тъй като корпусът му беше от свръхплътна пластмаса. Сложи пълнителя, който съдържаше седемнадесет патрона, и го чу как щракна. — Отлично. Добра изработка.

— Да, хубав е. Да си го ползувате със здраве.

Стоун се разсмя и започна да вади пари от коланите и подвързиите на книгите си. Събра доста дебела пачка и я сложи в джоба си. Бутна друга пачка към Дунаев и каза:

— Искам да ми ги пазите. Сложете ги някъде на сигурно място, в банков сейф например. И си вземете от тях.

Дунаев се смръщи.

— Не ми минава и през ум.

— Много сте морален за човек, който си е изкарвал прехраната с убийства — мило подхвърли Стоун.

— Убивал съм за една кауза — каза бавно Дунаев. — Не се различаваме много в това отношение. И вие сте убивали.

— Да — кимна замислено Стоун. — Веднъж, в Чикаго. Може би пак ще ми се наложи. — Стана и погледна в гардероба, за да се увери, че е взел най-необходимото. Останалото — дрехите, които не му трябваха, и прочее, щеше да даде на Дунаев, за да не оставя на преследвачите си повече следи, отколкото вече имаха.

— За мен не е безопасно да стоя тук — каза той.

— Не и след това, което се случи в „Пер Лашез“.

Дунаев въздъхна уморено и почти музикално.

— Приятелю, полицията вече ви търси.

— Откъде знаете?

— Ходят от хотел на хотел и показват ваша снимка. Това е бавна работа, но хотелските администратори сигурно ще им съдействуват. Никъде не е безопасно за вас. Ако ви скрия в моя апартамент, може да ви намерят.

— Трябват ми само няколко часа. По това време няма полети. Ако…

— Има едно място — прекъсна го цял сияещ Дунаев. — Можете да се подслоните при жената, с която се срещнахте в кафенето.

— Онази, червенокосата ли?

— Да. Засега при нея е сигурно — не я свързват с мен.

— Но всъщност каква е връзката помежду ви?

Дунаев вдигна рамене и разпери ръце с дланите нагоре.

— Аз не съм глупак, Стоун. Ако мислите, че съм избягал от Москва, без да се подсигуря, много ме подценявате.

— Какво?

— Както повечето тайни агенти, и аз събирах материали, с помощта, на които да се пазя от работодателите си. Шифровани съобщения, кодови таблици. Протоколи за заплащане, списъци на съветски агенти във френски и западногермански министерства. Дори и след десетилетия тези списъци са по-ценни от платината — някои от агентите са вече на твърде високи постове. Всеки път, когато идвах в Париж, си скътвах по някое листче хартия, по някое парченце микрофилм.

— И те са у тази жена, така ли? У тази проститутка?

— Да, проститутка е. Да, тя ми ги пази, в апартамента си в Маре. Моята застраховка „Живот“.

— Но защо, по дяволите, тя ще…

— От лоялност. От благодарност. По същата причина, по която много човешки същества правят нещо за други човешки същества. Беше четиринадесетгодишна проститутка, когато по време на Втората световна война нацистите я бяха хванали, че работи за Съпротивата. Стоеше в редицата от хора, строени за разстрел на един покрив. Аз бях внедрен в нацистката организация в Париж. Бях един от нацистите на покрива онази вечер. Видях нещастното момиче и имах възможност да спася живота му. Казах им, че я искам за себе си. Да, господин Стоун, тя ми пази архивите. Това е най-сигурното място за тях. Познавате ли Париж?

— Донякъде.

— В Маре има една малка уличка „Малер“; — Той извади карта на града с подвити краища и посочи с четвъртития си пръст: — Ето. Заради нея и заради мен не оставайте дълго там. Къде отивате след това?

— В Москва.

— В Москва! Това е лудост. Пъхате си главата в устата на лъва!

— Да, вероятно. Но нямам избор. Ако не отида, със сигурност ще ме убият. Ако отида — е, това е единствената ми надежда. Може пък да имам късмет и да се свържа с тази мрежа, да повлияя на организаторите и те да прекратят заговора, а същевременно и да ме опазят. Ще бъдат принудени да го направят в интерес на съветската държава.

Дунаев кимна тържествено.

— Ще бъдат принудени — повтори като ехо той. — Да.

— Кои са те? Какво знаете за тях?

— Казват, че се наричали „старообрядци“, значи — староверци.

„Староверци“… Стоун беше чувал вече това название… Къде?

— Научих, че се започнало през последните дни на Сталин, когато убиваха, без да подбират, добри и лоялни хора. За „старообрядците“ се говори и в самия Кремъл. Когато наближавало да свалят от власт Никита Хрушчов, човек от охраната на един от заговорниците го предупредил за това по телефона. Разправят, че това било работа на „староверците“, които по онова време виждали в Хрушчов последната надежда на родината.

Староверците. Сега Стоун си припомни. За тях се споменаваше между другото в писмото на Алфред Стоун от банковия сейф в Кеймбридж. Беше ли възможно и той да е чувал…, да е знаел нещо за тази мрежа?

— Всяка нелегална мрежа като тази обезателно има ръководител, водач — каза Стоун. — Трябва да ми помогнете. Кой е той? Кои са тези хора?

— Да, има водач. Човек, чието име се пази в тайна.

— Но сигурно има някакъв начин…

Дунаев кимна много бавно, лицето му беше изопнато от вглъбяване.

— Познавам неколцина — каза той. — Вероятно сте чували — нали сте специалист по политиката на моята забравена от бога страна — за едно от най-големите зверства по време на Втората световна война, един неописуем ужас, надминат само от нацистите. За масовия разстрел, извършен от моите хора, НКВД-то. Разстрелът в Катинската гора.

— Разбира се, че съм чувал за него. Хиляди и хиляди. Колко бяха, четири хиляди?… Пет хиляди?… Офицери от полската войска, убити през 1940 година. Един от най-жестоките епизоди от войната.

— О, приятелю, не знаете и половината. Години наред тази история изкусно се прикрива от съветското правителство. Великият Уинстън Чърчил забранил подробностите да се разгласяват от страх, че това може да повлияе на хода на войната. Дори и днес вие на Запад знаете твърде малко.

— Ако има някаква връзка!…

— Един пролетен ден на 1940 година петнадесет хиляди полски офицери внезапно изчезват. Военни специалисти, инженери, лекари, професори и генерали. Съветското правителство ги държи в лагери. Но Сталин трябва да се отърве от тях, понеже се опасява Хитлер да не си помисли, че руснаците се опитват да отмъкнат елита на полската армия. Натоварват ги в камиони и автобуси и пратка след пратка ги закарват до ръба на гигантска, току-що изкопана яма.

Стоун кимна. Не му се искаше да прекъсва Дунаев, но се питаше какво общо може да има всичко това със „староверците“.

— А после един по един ги застрелват в тила. Ден след ден, и така — седмици наред, толкова много били. Хвърлят телата върху другите тела в ямата. Гротескно, кошмарно, толкова невероятно, че дори някои от хората на НКВД — закоравели, безмилостни убийци, после се побъркаха. Дните минават и ямата се превръща в гниеща, разлагаща се каша. Затворниците поглеждат в нея, преди да бъдат екзекутирани, и вият от ужас, дърпат се като обезумели. Повечето работа вършат хората на НКВД, както вече казах, но им помагат и неколцина пехотинци от Червената армия, специална част. Те не са знаели защо ги изпращат там. На шестия ден, когато вонята става непоносима, когато някои от тях започват да повръщат и да припадат, търпението им свършва. Вдигат метеж, командирът им ги повежда на бунт срещу садистите от НКВД. Веднага са арестувани и изпратени обратно в Москва, за да ги изправят пред трибунала. — Дунаев замълча и затвори очи.

— И?

— И, приятелю, такъв трибунал никога не е заседавал. Делото изведнъж било прекратено.

— Сталин ли не е разрешил?

Дунаев горчиво се изсмя.

— Не е и стигало до ушите на Сталин. Направил го е много смел неизвестен човек. Някой, който е разполагал с голяма власт, но преди всичко е бил много смел, рискувал е кариерата си, за да спаси няколко добри войници.

— Той ли е ръководителят на мрежата? Кой е той?

— Не зная името му. Успял е някак си да оцелее. Да, той е създал тази мрежа от верни на партията хора, които не искали повече да търпят това, което Сталин причинява на добрия народ.

— Той жив ли е?

— Така казват.

— Как да стигна до него?

— Ех, ако знаех… Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Стоун мълча дълго.

— А ще ми помогнете ли да стигна до Москва?

— Щом като сте готов да направите тази глупост — рече Дунаев и поклати глава, — ще се опитам. Надявам се, не възнамерявате да влезете нелегално в Съветския съюз?

— Само пълен идиот или професионален шпионин би се опитал да направи такова нещо. Не, аз трябва да вляза легално, а за тази цел ми е необходима входна виза. Но няма време. Тези неща понякога отнемат седмици.

— Невинаги. Когато някой голям и влиятелен западногермански индустриалец изведнъж реши да замине за Москва, съветското посолство винаги с радост урежда формалностите.

— Но има ли някакъв начин аз…

— В съветското посолство в Париж има един човек. Добър, честен човек — един от мрежата. Той може да го уреди.

— Ами това е… това е страхотно! Обаче аз не мога да чакам дори и няколко дни.

— Предполагам, че ще я взема само за няколко часа. Ако успея да го убедя колко е наложително, ще го направи веднага.

 

 

Ниският и пълен сивокос руснак с черното кожено палто слизаше по стълбището, което се виеше около централното фоайе на хотела, и се оглеждаше нагоре и надолу. Както слизаше обаче, видя нещо, от което краката му се подкосиха.

Двама френски полицаи говореха с нощния портиер. Беше твърде късно през нощта за празни приказки, тези искаха нещо. Дунаев веднага разбра какво. Езикът на телата им го издаваше. Показваха снимка, искаха номера на стаята, казваха, че човекът се издирва за убийство.

Бяха тук и търсеха Чарлз Стоун.

Обърна се и предпазливо тръгна обратно. Разбра, че вече са преминали към открити действия. Френската полиция е била привлечена за издирването на укриващ се американец, срещу когото в САЩ е повдигнато обвинение по закона за държавната измяна.

Дунаев бързо почука на вратата.

— Открой, товарищ — каза той с приглушен глас, — это я.

Стоун отвори вратата озадачен и видя тревогата по лицето на Дунаев.

— Изчезвай! — изсъска руснакът.