Джоузеф Файндър
Московският клуб (4) (Къртица 3)

3

Москва

Думата „дача“ беше смешно благоприлична за триетажния палат, сгушен зад малка борова горичка край Жуковка, градче на двадесетина километра от Москва. Жуковка бе анклавът на едни от най-мощните фигури от съветския елит, а точно тази дача принадлежеше на един от най-властните хора в Съветския съюз.

Той, заедно с още единадесет други, седеше на масата в трапезарията. Стените бяха отрупани с икони, които меко отразяваха кехлибарената светлина. Кристални чаши, лиможки порцелан, черен хайвер и хапки, изобилие от пресни зеленчуци, пиле табака, френско-шампанско — по всичко личеше, че това изискано изобилие не е необичайно за трапезата на привилегирования елит на Русия.

Всъщност самото помещение беше под непрекъснат контрол за електронни подслушвателни устройства. Той се извършваше от спектрален анализатор, способен да долови предаватели на всякакви честоти. Няколко малки високоговорителя, монтирани високо горе, непрекъснато излъчваха сигнал, който със сигурност би заглушил предаването от някой апарат, случайно успял да се изплъзне от проверката. Казаното в тази стая никога и никъде нямаше да бъде чуто.

Всеки от дванадесетте сътрапезници заемаше, или пък по-рано бе заемал изключително високо положение в управлението на страната — от най-високите постове в ЦК до Червената армия и военноразузнавателното управление — ГРУ. В момента те образуваха ръководството на малка, отбрана групичка, назовала се с непретенциозното наименование Секретариат. Понякога неофициално се наричаха Московския клуб. Свързваше ги пламенна, но тайна идея — непоклатимата преданост към Съветската империя, която, както по всичко личеше, се рушеше ден след ден. Всеки от тях, без изключение, хранеше дълбока омраза към управляващия екип на Горбачов и към опасната цел, към която се бе устремила цялата нация.

По време на вечерята се водеше обичайният разговор — за упадъка на Съветската империя, за невъобразимия хаос, до който ги беше довел Михаил Горбачов. Тези хора, тези обикновени московски бюрократи, които иначе бяха съвсем умерени, събрани заедно се екзалтираха един друг до невъобразими висоти. Не беше необходимо много.

Берлинската стена бе пометена от булдозерите. Варшавският договор беше само име. С Източна Германия беше свършено. Едно след друго, като пирамида от карти, духната от вятъра, се сриваха прокомунистическите правителства на държавите от съветския блок, които получаваха указания от Москва. От Прага до Будапеща, Вилнюс и Варшава лудите бяха завзели лудниците. По улиците се стичаха демонстрации, на които хората искаха свалянето на комунизма. Сталин и Ленин сигурно се обръщаха в гроба, като гледаха как Михаил Горбачов сдава фронта.

А републиките от самия Съветски съюз се откъсваха една след друга, противопоставяйки се твърдо на съветския режим.

Цялата империя, която някога бе толкова могъща, която Сталин бе превърнал в световна сила, сега се разпадаше. Кошмар.

Един от лидерите на Секретариата, икономистът Ефим Фомин, беше свален от Политбюро заради неприкритите си възгледи. Тази вечер той говори най-дълго. Фомин бе член на ЦК, където отговаряше по въпросите на промишленото планиране, затова речта му бе доста авторитетна.

— Икономическите планове на Горбачов са направо разрушителни — отбеляза той. Беше едър мъж с буйна бяла коса и притежаваше странната способност да говори почти без да мърда устни.

— Икономиката ни се разпада, това всички го виждат. Комунистическата партия вече няма власт. Този човек разрушава нацията отвътре.

Когато вечерята приключи, пръв взе думата координаторът на Секретариата, полковник Генадий Рязанов. Рязанов беше слаб, бледен човек на около четиридесет и пет години и ръководеше чуждото разузнаване на ГРУ. Изглеждаше уморен — през последните няколко седмици бе затънал в работа. Беше женен, имаше четири деца, които непрекъснато питаха кога ще им отдели малко време. Шефът му в ГРУ не знаеше, че работи до късно, и се чудеше какво не е наред — проблеми в семейството или пък болно дете?

Никой, освен събралите се в тази стая и още един — лидерът на Секретариата, който не беше сред тях, не знаеше какво поглъща такава голяма част от времето и нервната му енергия — това бяха именно плановете, които обсъждаха тази вечер.

Рязанов се стремеше към съвършенство и беше изнервен — ненавиждаше грешките и недоглежданията. От известно време сутрин се събуждаше с киселини в стомаха. Тази вечер дори не бе докоснал вечерята.

Говореше на прима виста, като от време на време поглеждаше някакви гъсто изписани бележки, които бе поставил до чаша вода.

— Всеобщо е мнението на Запад, всъщност в цял свят, че съветското ръководство е, така да се каже, защитено от заговори — каза той, при което устните му се разтегнаха в лека, притеснена усмивка. Рязанов не беше добър оратор и някои от присъствуващите, които го познаваха добре, разбираха, ме е подготвял изказването си предварително. — Все пак сега има някаква демокрация. Нашият Върховен съвет непрекъснато отменя исканите от Кремъл закони. Струва ми се, че това ще ни помогне.

Огледа присъствуващите, за да улови погледите им, направи пауза за момент и продължи, потрепвайки с молива си върху подготвените записки. Мъжете в стаята се размърдаха неспокойно — беше проточил паузата прекалено много.

— Какво искаш да кажеш? — процеди през зъби икономистът Фомин.

— Искам да кажа — продължи Рязанов, след като го изгледа кисело, — че има разлика между това как изглеждат нещата отвън и какви са те в действителност и това също ще ни бъде от помощ. Струва ми се единодушни сме, ме повече не можем да чакаме. Необходими са спешни мерки. Но да се убива повече, просто няма логика. Такъв вид действия ще доведат до засечка вътре в самото правителство ще направят съветския блок още по-неуправляем. Все ще се намери някой да каже, ме на змията първо се отсича главата. Но главата, това не е само Горбачов — това са всичките му поддръжници в Политбюро, в ръководните органи. А смъртта на един човек няма да ги накара да млъкнат. Точно обратното.

Моливът барабанеше върху бележника. Явно още подозираше неколцината, които не бяха съвсем убедени. Тайно му се искаше просто да се прибере у дома, да вечеря със семейството си и да си поиграе с най-малкия си син, четиригодишния Льоша, който навярно вече бе заспал. Усети как в гърлото му се надига стомашен сок, но въпреки това продължи вдъхновено:

— Планът ни е труден, но много мъдър. Рядко има смисъл от убийства, а на „злополуките“ рядко се вярва. Но светът вярва, при това твърдо вярва, че тероризмът е навсякъде. Дори в Москва.

— Всички присъствуващи ли са убедени, че няма вероятност някои от разузнавателните органи да научи за плановете ни?

Въпросът зададе Иван М. Цирков, човек на Секретариата в ГРУ, нисък, кръглолик, с малки очички и писклив глас. Малко приличаше на Ленин, но без брада.

Очите на Рязанов се разшириха от напрежение, докато се отиваше да отговори, но преди да успее, Игор Кравченко, шефът на Осмо управление в Първа дирекция на КГБ се прокашля леко:

— Секретността е била нарушена — каза спокойно Кравченко. Той беше висок и плещест, с изключително самодоволен вид, а очите му зад очилата без рамки изглеждаха напълно спокойни.

Настъпилата тишина бе почти осезаема. Рязанов вътрешно потрепери.

— От вас, другарю Морозов — заяви служителят на КГБ и посочи с пръст един от заговорниците, Пьотър Л. Морозов от ЦК. — Един от моите хора разбрал, че бившият ви шофьор е бил агент на ЦРУ.

— Какво? — изпъшка невярващо Морозов, петдесетгодишен мъж с плоско лице, слаб и русокос. Имаше селски произход и непрекъснато парадираше с това. — Ама нали вие ни уверявахте, че всички шофьори са проверени?

— Заели сме се с въпроса — довърши нетърпеливо Кравченко. — Екзекутиран е. Но все пак, обсъждали ли сте пред този човек нещо, което…

— Не, разбира се, че не — запротестира Морозов и заудря хълбоци с дебелите си ръце, които никога не бяха вършили нещо по-уморително, отколкото да преместят няколко листа хартия от едно бюро на друго. — Когато двамата с Ефим Семьомович — и той посочи икономиста Фомин, — когато двамата разговаряхме в колата, бяхме затворили преградата. Знаехме, че не бива да се доверяваме никому, освен на тук присъствуващите.

Генерал Рязанов усети как лицето му се зачервява от гняв. Въздържа се, защото знаеше, че никога не можеш да постигнеш каквото и да е, ако изпуснеш нервите си. Размахвайки молива, той запротестира възможно най-меко:

— Екзекутиран! Нима можеш да разпиташ мъртвец?

— Да — съгласи се спокойно Кравченко и после изпсува. — Нашите хора избързаха. Бяха прекалено разпалени. Но и не ми се искаше да го разпитва някой на Лубянка и беше по-добре да го убият, отколкото да разберат за нашето съществуване. Във всеки случай, аз съм изцяло доволен, че Секретариатът остава в пълна тайна.

— Ами американците? — настояваше Цирков, гласът му почти бе преминал във фалцет. — Ако се изпусне и най-малка информация от тяхна, страна, всички сме застрашени.

— Именно нашите американски приятели ни уведомиха, че работи за тях, — отговори Кравченко. — В крайна сметка те имат най-голям интерес да пазят връзката си с нас в най-дълбока тайна.

— И все пак, каква гаранция имаме, че плановете ни вече не са разкрити? — долетя сърдит глас от другия край на масата. Беше Морозов.

Кравченко и този път му отговори спокойно:

— Погрижили сме се за това. Дори, както казваме, погрижили сме се превъзходно. Няма проблеми.

— Мокрые дела? — запита Цирков на жаргон. Това означаваше „убийства“.

— По необходимост. Не могат да се проследят по никакъв начин.

— В такъв случай, каква е точно природата на нашия план? Какво ще стане в деня на революцията? — попита Михаил Тимофеев, грубоват, едър армейски генерал. — Силите ще бъдат в пълна бойна готовност. Но какъв ще бъде поводът?

Генерал Рязанов въздъхна нервно, защото му се искаше да не се налага да им съобщава внимателно съставения план така направо, искаше му се тези тревожни известия да не бяха прекъсвали речта му, не му се нравеше да представя нещата така елементарно, без въведение. Започна да обяснява бавно и внимателно и стаята утихна напълно. Най-накрая от единия край на масата се дочу глас. Беше Фомин:

— Блестящо. Смразяващо, но блестящо.