Джоузеф Файндър
Московският клуб (40) (Къртица 3)

39

Чикаго

Уорън Поуг беше доволен човек. Винаги се бе страхувал от пенсионирането — мисълта да се мотае без работа го бе ужасявала, но се оказа, че е много приятно да си пенсионер. ФБР се бе отнесло добре с него, четиридесет и четирите години в Бюрото му бяха докарали солидна пенсия.

Другите му приятели се въртяха из къщи и гледаха телевизия, но Уорън Поуг непрекъснато беше зает. Беше по-активен от всякога. Преди съпругата му Фран беше ужасена повече и от него от перспективата за, пенсионирането му, но сега и на нея й харесваше. Той подстригваше тревата, занимаваше се с градинарство и поддържаше малкото им, безупречно подредено задно дворче. Живееха на Моцарт стрийт в най-крайния северен район на Чикаго, известен като Роджърс Парк. Поуг играеше голф и дори отново се бе върнал към тениса.

И летеше. Беше служил във военновъздушните сили през Втората световна война и се бе влюбил в летенето. Тази любов бе продължила четиридесет години, а после, няколко седмици след като се бе оттеглил от ФБР, се обединиха с неколцина приятели и купиха едномоторен четириместен „Пайпър Ероу“.

Така че веднъж седмично, в събота, отиваше да лети. Днес беше събота и беше във въздуха вече от час. Време беше да се приземи. Обади се на авиодиспечера и поиска разрешение за кацане.

Спусна самолета на седемстотин и петдесет метра и отвори задкрилките на тридесет процента. Отне газта и направи стръмен ляв вираж, още един — цял кръг. Наблюдаваше как, докато се снижава, стрелките на висотомера устойчиво се движат обратно на часовата стрелка. Планирайки, се насочи за кацане. Малко преди колелата да докоснат пистата, повдигна носа, така че да се приземи първо на основните колела: „Чисто кацане“ — помисли си със задоволство той. Рулира до мястото за маркиране, като внимателно изравни носа и крилата със самолетите от двете му страни. Изключи двигателя, резервоарите с гориво, акумулатора и слезе. Завърза самолета с верига за вградената в бетонната настилка кука.

Замисли се за единствената си дъщеря Лори, която беше на тридесет и две години, а все още не беше омъжена. Щеше да дойде тази вечер и да им гостува няколко дни. Питаше се, дали няма да се изпусне и да й напомни, че вече е време да заживее по-улегнало, да има съпруг и семейство.

На тръгване от летището каза довиждане на Джим, механика, и се качи в колата. След половин час спря на алеята пред малката си къща.

Помисли си, че няма да е зле да поднови асфалта.

 

 

Поуг беше страстен пушач. Дълбокият му дрезгав глас напомняше на Стоун за един от героите в шоуто „Пери Мейсън“ преди години, не помнеше точно кой.

Пенсионираният агент от ФБР изглеждаше към седемдесетгодишен. Беше тлъст, с кръгло коремче, което се издаваше като балкон над колана от черна кожа. Съпругата — дребна жена с пепеляворуса коса — се появи колкото да каже здрасти и изчезна на горния етаж да гледа телевизия. Къщата беше мъничка, в стил ранчо, с идеален правоъгълен жив плет отпред и безупречно подстригани тревни площи.

Първата работа на Пола сутринта бе да издири адреса и телефонния номер на Поуг. Беше излязла от къщи много преди Стоун да се събуди, вероятно защото и двамата се чувствуваха неловко от това, че са се любили.

После Стоун се беше обадил на Поуг и му бе казал, че работи заедно с директора на ФБР върху книга за най-изявените служители и че той, също е в списъка. Стоун разчиташе, че Поуг няма да има достатъчно време, за да се обади на някого.

— Трябва да успея за самолета след два часа — бе му казал той, — а това едва ли ще ни отнеме много време. — И Поуг неочаквано бе приел.

— Съгласен съм — каза Поуг с широка усмивка, махна целофана от кутия „Марлборо“, извади цигара и я запали. — По времето на Хувър ФБР беше тайфа от страхотни герои. Не като некадърниците със захаросаните задници, които се мотаят там днес, разбирате какво имам предвид, нали?

Стоун кимна и се усмихна дружелюбно. „Ще го слушаш още десетина-петнадесет минути — каза си той. — Ще го изтраеш. Седнал си тук и разговаряш с човека, ходил в Москва да събира информация за собствения ти баща, човека, представил доказателства, за да изпратят Алфред Стоун във федералния затвор. Бъбриш си с него сякаш сте братя от Ордена на елените на някоя сбирка.“

Накрая намери удобен момент. Попита между другото дали Поуг няма нещо общо с прословутия случай Алфред Стоун.

— Дали имам нещо общо с него ли? — моментално откликна Поуг. — Лично го разследвах.

— Впечатлен съм — рече Стоун и се усмихна. Копелето му с копеле. — Вие ли бяхте човекът, който е спипал онзи тип Стоун да се среща с руска шпионка в Москва?

Поуг скромно наведе глава, а после я вдигна и изпусна дима на равна струя.

— Значи така. — Той огледа като опитен разказвач сякаш в стаята имаше още някой. — Участвувал съм в почти осемстотин случая. Но точно този си спомням до най-малката подробност. Той стана причината да тръгна от най-ниското стъпало нагоре по стълбата. Бях в отделението за борба със съветския шпионаж. Бяхме по следите на мрежа комунистически шпиони: Клаус Фукс, семейство Розенберг, Алфред Стоун. Започна се, когато през войната разчетохме някои от секретните кодове на руснаците. Тъкмо бе изтекъл изпитателният ми срок и още се обличах с бяла риза, шапка със спусната периферия и този род неща. Веднага щом разбрахме, че помощникът на Леман заминава за Москва, на мен ми бе възложено да го следя. Да видя дали ще се срещне със същата жена, с която се бе срещал и шефът му, разбирате ли? — Усмихна се и от устните му излезе дим. Макар че едва ли издаваше някаква тайна, маниерът му подсказваше, че нарушава куп правила и ограничения. — Знаете кой с Уинтроп Леман.

— Разбира се. Но кой е Фьодор Дунаев?

Името на Фьодор Дунаев се споменаваше в един от документите от архива на Леман — че бил разпитван от Поуг.

Поуг със сила издуха цял облак дим и се разкашля раздиращо.

После заби поглед в горящата си цигара и не го откъсна оттам десет, двадесет, тридесет секунди. Сивата пепел на върха й ставаше все по-дълга.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казах ви. Аз съм…

— Кой, по дяволите, сте вие? — изкрещя ченгето от ФБР. — Никаква история на ФБР не пишете!

— Добре — рече спокойно Стоун, абсолютно неподвижен. Имаше пистолет. Разумно ли беше сега да го извади? Поуг можеше да се окаже и опасен противник. — Прав сте. Не се занимавам с историята на ФБР и се извинявам, че дойдох при вас под този претекст.

— Ако си от проклетите федерални…

— От никакви федерални не съм. Аз съм синът на Алфред Стоун.

Около устата на Поуг се очертаха сурови линии. Той натисна цигарата в големия пепелник с форма на звезда така, че тя се пречупи. Веднага запали друга.

— Не се опитвай да правиш номера! — каза заплашително тон.

— Нямам такива намерения, повярвайте. Разбирам, че сте си вършили работата. Не ви обвинявам.

— Веднага се махайте от къщата ми!

— Разпитали сте човек на име Фьодор Дунаев. Искам да зная кой е той. Руснак ли е? Емигрант? Дезертьор?

— Веднага се махайте от къщата ми! — изрева Поуг.

— Остави го.

Беше жена му. Стоеше, вкопчила се в перилата на застланото с пътека стълбище. Стоун разбра, че ги е слушала от доста време.

— Фран, върви си горе! — каза Поуг и насочи срещу нея запалената цигара. — Това не е твоя работа.

— Не, Уорън. Трябва да говориш с този човек.

— По дяволите, качвай се горе, Фран! Това не те засяга.

Съпругата му бавно заслиза по стълбите, като продължаваше да се държи за перилата.

— Не. Уорън — повтори тя. — Години наред се чувствуваш виновен за аферата Алфред Стоун. Знаел си, че не е трябвало да го пращат в затвора, а не си казал нищо. Години наред.

— Фран… — започна по-меко Поуг.

— Знаеше, че през петдесетте години постъпи лошо. Изпрати невинен човек в затвора. Това е в разрез с убежденията ти. Чувствуваше се ужасно виновен. Сега се реванширай, Уорън. Дошъл е синът на този нещастен човек, Уорън. Кажи му това, което иска да научи!

— Остави ни сами, Фран — рече Поуг.

Жената на Поуг тръгна обратно нагоре по стълбите все така бавно, както беше слязла.

А Уорън Поуг заговори с унило изражение, без да поглежда Стоун:

— Фьодор Дунаев е дезертьор от тайните служби на Сталин, който живее в Париж. — Говореше някак монотонно сякаш самият процес на припомнянето разравяше погребаните спомени и му причиняваше болка. Издиша и пушекът се процеди през носа и през устата му. — Предполагам, че това, което, ще ви кажа сега, няма вече абсолютно никакво значение.

Един час по-късно Стоун вървеше през Роджърс Парк потресен, вцепенен от чутото. Бръкна в джоба на якето си, за да се увери, че миниатюрният касетофон все още е там. Бе открил „Награта“ в един специализиран магазин за електроника във Вашингтон. Тя можеше да записва на една-единствена касета разговори в другия край на голямо помещение в продължение на шест часа. Тази машинка бе записала тайно свидетелствата на Уилям Армитидж и Уорън Поуг.

Щеше да му се наложи да замине за Париж.

Поуг беше казал, че там живее руският емигрант, който знае повече от всеки друг за заговора на Берия. Стара история, която щеше да разбуди настоящето. От него щеше да научи имена на участвували в конспирацията хора от американска и от руска страна. Хора, които сега, години по-късно, бяха на път да хвърлят света в катаклизъм.

Фьодор Дунаев работел в тайната служба на Сталин, предшественицата на КГБ. Бил един от доверените агенти на Берия, толкова доверен, че през 1953 година го изпратили в Чикаго с мисията да тероризира една възрастна жена — Ана Зиновиева. Да се опита да измъкне от нея важен документ.

Те, най-свирепите агенти на Берия — така казал Дунаев — били трима. Единият бил Фьодор Дунаев. Друг загинал по време на чистката непосредствено след смъртта на Сталин. Смятало се, че третият, Осип Вишински, все още живее в Съветския съюз. След екзекутирането на Берия Дунаев избягал — знаел, че дните му са преброени.

Налагаше се да се срещне с Дунаев.

Сега градът беше покрит от гъста мъгла. Силуетите на хората изглеждаха неясни и загадъчни. Като минаваше покрай един кинотеатър и един магазин за деликатеси, усети нещо. По-точно видя нещо — нещо в периферното си зрително поле, една фигура, която мъглата правеше неразпознаваема. Почти неразпознаваема. Общото впечатление — силуетът, походката — оставаше. Изведнъж разбра, че отново са по петите му.

Бяха го проследили до Чикаго.

Не, мили боже! Не беше възможно.

Не.

Стоун ускори крачка и човекът от другата страна на улицата, все още не съвсем различим, също тръгна по-бързо. Стоун сви зад един ъгъл и сега човекът прекоси улицата и продължи да го следва точно на тридесет метра. В него имаше нещо познато, нещо зловещо познато. Огромен мъж с черно кожено яке, козя брадичка. Беше го виждал някъде. Сигурен беше в това.

Стоун зави рязко зад друг ъгъл и веднага забеляза пасажа. Шмугна се вътре и се долепи до стената. Преследвачът му щеше да бъде тук след секунди.

На земята се търкаляше отчупен крак от маса, който привлече вниманието му с металния си блясък, бързо го грабна в здравата си дясна ръка. Беше тежък железен крак от излязла от мода ресторантска маса.

Сега!

Замахна с желязото и изненадващо го стовари върху рамото на преследвача си. Веднага скочи върху него и го събори на земята. В този момент изведнъж разбра къде го бе виждал.

В Кеймбридж.

Това беше мъжът, който заедно със съучастниците си беше убил баща му. Той беше убиецът.

Мъжът се надигна от земята, малко мудно, и докато се изправяше, бързо пъхна ръка в джоба на якето си.

Страхотен гняв обхвана Стоун и той с нечовешка сила блъсна нападателя с тяло. Но мъжът вече се бе съвзел и стовари юмрук в лицето му.

В последната секунда Стоун се опита да се предпази, но закъсня. Ръцете му отхвърчаха назад. Усети вкуса и мириса на кръвта и налетя с дива ярост, стоварвайки железния прът по раменете на нападателя. После, докато противникът му напразно се опитваше да го повали, замахна с огромна сила и го удари по главата.

„Това ти е за баща ми!“ — помисли си вбесен Стоун, усещайки топлата струя да се стича по устата и брадичката му.

Човекът беше мъртъв.

Тялото лежеше проснато в пасажа, зад някаква ръчна количка, която го скриваше от погледите на минувачите. Лицето му беше окървавено.

Стоун дълго го гледа. Не вярваше на очите си. Беше убил човек.

Бръкна в якето на убития и намери пистолета в кобура му — „Лама М-87“ с пълна пачка, която извади и пъхна в джоба си. Портфейлът беше в предния джоб. Отвори го и видя обичайните фалшиви документи за самоличност, кредитни карти и шофьорски книжки на различни имена. Продължи да рови и откри скрито джобче. Разкъса го. Вътре имаше малка пластмасова карта от телефонна компания, на която бе щампован номер. Телефонен номер, който нападателят му без съмнение бе използувал, за да говори със службата си, която бе с кодовия номер на Вашингтон.

С окървавени ръце Стоун сложи картата в джоба си и побягна.